#1 Re: Лично творчество » Светът на едно малко дете » 2015-05-17 10:06:49
Hope you like it 
)
Понякога ми се иска всичко да е бяло и пухкаво като облачетата по небето или да си остана онова детенце, което нищо не разбира, онова мъничкото на 5 годинки, а не онова дете след това, което само осъзнаваше всичко и се бореше само с проблемите си, нямаше нужда от някого, защото знаеше хората, какви са. Виждаше как се карат и после трудно се сдобряват, виждаше как близостта им изчезваше и любовта се превръщаше в безразлични погледи. То не искаше да е такова, не искаше да наранява никого и именно заради това поемаше всичко от другите без да каже нещо, поемаше като гъба за околните и ги таеше в себе си и се учеше от тях – беше се превърнал в учебник или по-точно наръчник на живота. Порасна бързо, но не и на ръст, не и на години, а на виждания. Беше свенлив, срамежлив, от онези тихи води, които са страшно дълбоки. Силата му беше в наблюдаването и анализирането на хората и техните взаимоотношения. Редовно му казваха ти си много малък, какво правиш при нас. И тогава се научи, че не е нужно да се харесаш на някого и че не е нужно да разчиташ на някого освен на самия себе си. Никога не искаше помощ и от родителите си, не ги и чувстваше като свое истинско семейство. Разбиранията му за семейство бяха много далечни от това, което виждаше всеки ден вкъщи. Естествено, че го обичаха, възпитаха го да е добър човек и да има уважение към другите и да не е алчен, да не мисли единствено за себе си, а може би и сам достигна до тези изводи.
Минаха години и онова детенце изчезна, порасна. Срещна се с много хора даде доста от себе си без да иска нищо в замяна. Подценяваше се доста често, но и много тайно се надяваше във възможностите въпреки нападките на останалите. В един момент беше забравил, какво е научил, беше му писнало да е сам, беше му писнало от цялата тази меланхолия в живота му. Искаше да има човек до себе си, беше го страх от самотата и бездействието. И намери човек за себе си. Отдаде се както беше научил през всичките тези години, как трябва да се отдадеш. Беше научил всеки дребен детайл, който трябваше да прави, знаеше и как да извлича нужната подкрепа за себе си от човека до него. Обичаше, научи се да обича, да прощава, да се връща, да се самолекува, да поставя другите пред себе си, но не всички бяха като него. Не че не го обичаха, не че не умираха за него, просто хората бяха различни и това най-много му харесваше. Но хората не разбираха, колко е хубаво да имаш друг човек до себе си, който ще им помага. Те не са свикнали днешно време да се доверяват, а камо ли да се отворят с цялата си душа пред теб. Тях ги беше страх много повече от онова пораснало детенце, защото то както наивните мънички деца се впускаше и даваше ли даваше, разбира се че знаеше, че всичко си има край, просто се беше научил, че няма полза да държи всичко в себе си като може да го даде на друг човек и го даде, сега може да са толкова близки, колкото му се иска, но то пак ще дава за него всичко, защото това пораснало дете е намерило своето истинско семейство и е намерил своя дом, а децата винаги се връщат вкъщи, независимо какво им се е случило.
Сега пак си е онова дете мисли си , че е добре да е самичък, че може да наблюдава всичко отстрани. Все пак колелото винаги ще се върне в началната си точка и винаги може пак да се завърти и всичко да се промени само за няколко секунди.
#2 Re: Лично творчество » Модерна "Коледа" » 2014-12-26 19:31:01
Вече е от онова време, в което навсякъде се чуват коледни песни, светлини в различни цветове заслепят съзнанието ти от реалността, навсякъде мирише на коледни дръвчета украсени с канелени пръчици, хиляди малки закътани между уличките украсени магазинчета за подаръци, в които има безброй големи и малки украсени в различни цветове подаръци, а на прозореца спи мъркайки една дебела пухкава котка. И всичко спира до тук. Всичко това се изпарява като студена вода изсипан върху горещ асфалт. Вече хората не забелязват малките неща, не се спират и пред тези магазинчета, не влагат мисъл и чувства в подаръците, креативността се е превърнала в няколко книжни банкноти събрани в плик и сложени под изкуствената елха в хола. Децата се радват на количките на таблета вместо да използват килима на земята за писта. Вече дори и пожеланията са изкуствени, намирани с един клик в телефона. И Бъдни вечер не е същата, традициите изчезват, както и снега на коледа. Няма я тръпката да седнеш с цялото семейство на масата, най-възрастният да разчупи питката, да гледаш масата обсипана с постните ястия и встрани да гори бъдника в камина. И децата едва да дочакат 12 часа, да видят Дядо Коледа, дали ще дойде. И на сутринта рано да се втурнат под елхата. Вече хората не сплотени. Всичко се е превърнало в една парадирана модерна "Коледа".
#3 Re: Лично творчество » Една годинаИ като се замисля, колко време бях щастлив с теб » 2014-10-29 18:42:01
И като се замисля, колко време бях щастлив с теб през тази година .. Черните дни заличават онези щастливи дни с капчиците усмивки, които се лееха от нас. Различни сме вече дори и да не смеем да си го признаем. Чувствата се променят, отношенията се затриват, целувките избледняват, онези бели чаршафи са се претрили от измислените думи и от онези вечери пълни със страст, не просто избледняха, а и се забравиха. Любовта или част от нея може и да е останала, но не е така красива - груба е като ръцете ни през зимата. Желанието е заличено с безразличие, което най ме плаши. Ти си на един дъх от мен, а същевременно си на континент разстояние от мен. Не че не ми липсваш, не че не те искам, но надеждите се измориха в мен 365 дена да се надяват за теб. Червения цвят между нас избеля и е бял с няколко черни петна. Опитах се да възвърна нашия червен свят, но за това се нуждаех и от теб. Край не е точната дума. Между нас няма как да има край, но явно няма как да има и наш червен свят.
#4 Re: Лично творчество » Краят на лятото и още нещо » 2014-10-09 12:10:44
Нещо новичко от мен
Държах шепа песъчинки в ръката си, вълните едвам стигаха до пръстите на краката ми, а вятъра заглъхваше звука от околността в ушите ми. Стоях със свити колене и гледах как песъчинките се изплъзват от ръката ми. Чувството беше странно. Лятото вече си беше отишло. Само няколко слънчеви лъча се опитваха да се преврят из между сърдите облаци, които се люшкаха от вятъра сърдито из цялото небе. Вече започваше да се стъмнява и Фара започна да мига... изведнъж се озовах легнал на пясъка. Беше студено. Въпреки многото дрехи, с които се бях навлякъл ми беше студено все едно съм без тях. Чувствах се гол, гол пред морето, пред себе си и пред теб или по-скоро образа за теб. Не чувах нищо като чели вятъра беше изсмукал способността ми да чуя какъвто и да е звук, глас освен моя собствен. Всичко стана тъмно, дори светлините от града избледняваха в очите ми. Сърцето ми биеше, то беше моята помпа за сетивност, за живот. Изведнъж нещо светна пред мен. Ярка светлина. Приличаше на слънцето, но с твоя образ. Усетих, че нещо ме държи или по-скоро виждах, че ти ме държиш. Почувствах се силен. Целуна ме, но не с устни, а с ръце. Прегърна ме – висшата форма на целувката, форма оваляна от песъчинки с капчици от твоя собствен вкус. Намираш за секунди това, което искаш. Държи ме за ръката и вървиш с мен. Пред мен си, ярко е. Уж си с мен, а не мога да те усетя. Само образ. Опитах да допра устните си до твоите, но нещо ме спря, не го видях, но ме спря, беше магическо като погледа ти, който излъчват очите ти, с които ме гледаше толкова втренчено и се усмихваше. Всичко ставаше все по-бледо и по-бледо.. Имах чувството, че ще изчезнеш, че ще започнеш да избледняваш, а накрая може и да те забравя. Все едно някой държеше гума в ръката си и триеше спомените в съзнанието ми или части от тях. Изтриваше теб, оставяше мен. Вместо да вървях с теб, вървях сам. Почувствах хладина, но не и онази меланхолия по теб, изчезваше заедно с теб. Оставаше ми спокойствие, спокойствие от безболезненото ти заличаване от кожата ми, от съзнанието ми, от мислите ми, от сърцето ми. И накрая пак се връщам на брега с песъчинките в ръката си, но вместо да виждах залеза, който тъжи по теб, виждах изгрева, който се усмихваше и отразяваше мен самия без теб.
#5 Re: Лично творчество » Аз и ти » 2014-10-09 12:09:37
Благодаря ви!
#6 Re: Лично творчество » Аз и ти » 2014-07-02 17:48:46
Надявам се да ви хареса и да драснете по едно мненийце.
Колко наивни сме повечето хора или по-скоро онази част от населението, която вярваме в любовта, но не просто в любовта, вярваме истинската- тази, без която знаеш, че не можеш да дишаш спокойно и винаги нещо ще ти пречи, все едно някой е стиснал здраво с едната си ръка белите ти дробове и ти позволява да си поемеш дъх, толкова, колкото само да не умреш, въпреки че вътрешно се чувстваш като мъртвец. Наивни сме, защото обичаме хубавите думи, обичаме да чуваме обещанията, които ни отправят. Вярваме до последно дори и когато се разделим с дадения човек, вярваме му, радваме му се на успехите и се притесняваме, когато нещо го застрашава или не се чувства добре. Така сме устроени или просто сме чели прекалено много от онези любовните книги, в които винаги влюбените се събират и живеят заедно.
Имах те, макар и за кратко, прекарах най-красивите два месеца от своя живот. За първи път навън беше мрачно и студено, и всичко беше покрито в лед и бели снежинки, а сърцето ми пламтеше, пламтеше за теб. Помня очите ти, как се взираха в моите и устните ти потрепваха, искаха да прошепнат онези две думички и тогава аз те изпреварвах. Не искам да ги споменавам вече, нямат никаква стойност, избледняха, останаха само едни черни, малки петна, както в съзнанието ми, така и по мен самия. Там където ме целуваше, останаха невидимите петна и когато някой друг понечи да ме целуне, петната искат твоите отпечатъци, търсят твоите устни, но не ги намират, затова и не успях да те заменя, не успях и да те забравя.
Казват, че най-хубавите моменти в живота ни са и най-кратките. Не очаквах да тръгнеш толкова скоро, останах наистина с впечатлението, че винаги теб са наранявали и се страхувах като малко бебе да не те направя нещо погрешно и да си отидеш, както и всичко хубаво около мен.
Понякога се замислям, седя на терасата си, гледам към Фара и си мисля, дали винаги е проблема в мен, дали на мен ми има нещо или все не случвам на онази моя половина, която да ми пасне като парченце пъзел. На моменти дори съжалявам, че преглътнах страховете си и се оставих по теб да ходя. Любовта не е за страхливци. А явно теб те е страх.
Помня и дните, когато бяхме неотлъчно заедно, и дните, когато бяхме далеч един от друг. Усещах любовта ни. Личеше си във всякое едно отношение. През деня грееше като слънцето, а през нощта бдеше над нас като чистата бяла луна.
Обещанията са като клечки в кибритена кутия, много са, но с времето всяко едно изгаря и накрая остава просто една празнота. Белите чаршафи, на които до сега сме лежали, са се скъсали и са се превърнали в онези същите черни петна - събрани в онази празна кибритена кутия. Мечтите, жаждата, привличането.. те са отминали.. както вятъра помага на облаците да си тръгнат. И накрая остава едно чисто небе. Въпреки изминалата половин година, все още е празно в мен, липсва част, която никога няма да се върне. Надеждите се изпаряват, но любовта не угасва и дори да се появи някакво безразличие, то при следващите няколко твои думи, си отива заедно с тя някъде из въздуха и се връщат в началото на онези далечни два месеца.
#7 Re: Лично творчество » Мечти » 2014-06-09 17:43:38
Нещо новичко от мен, ще се радвам да споделите мнението си.
Мечти. Нима още можем да мечтаем, нима са останали онези детски мечти или сме ги изгубили по пътя да пораснем, да станем „големи“?! Да си голям на ръст, а на мечти да си като новороден. Девизът на повечето хора в днешно време. Какъв живот живеем днес, замисляме ли се изобщо?! Нима мечтите ни са се превърнали в предмети, които могат да се купят с няколко хилядарки, нима живота се превърна в пари и удобства, а не в мечти и стремежи за постигането им. Къде изчезнаха онези дечица, които искаха да станат космонавти или как някое момиченце да чувам как казва: Като порасна искам да стана пожарникар като тати и да спасявам хора.
Е там е и грешката ми, добротата не е всичко, понякога е грах да не направиш доброто за себе си, отколкото доброто за отсрещния човек. Яд ме е на самия мен, когато знаеш, че помагайки на някого си забиваш сам ножа и не знаеш дали въпреки всичко това те прави добър човек. От както се помня се опитвам да помагам на всички, да дам част от себе си на всеки и там е най-голямата ми грешка, но това е моята природа може да е рядка или вече изгубена, но това съм аз и се страхувам, страхувам се от съвестта си, че няма да съм този добър човек, който аз искам да бъда. Мразя да съм толкова добър, мразя предателството, мразя да говорят зад гърбът ми, а след това да ми се правят на приятели... Приятели другата дума, което е изгубила смисъла си и продължава да го губи с всеки ден.
Думите изгубват смисъла си.. превръщат се в прах, но невидим за повечето... Опропастяваме живота като цяло, обезсмисля ме го, изгубва се смисъла на живота, изгубва се онази биологична нотка в живота. Да намериш човека, с когото ще остарееш... Клише нали?! В наши дни хората не остаряват заедно, предпочитат да избягат от проблемите- включително и аз, вместо да си оправя лаптопа си купих нов... и аз се превръщам в един от обществото... преди хората са нямали избора, свободата, нямали са фейсбук или туитър, нямали са скайп, писа ли са си писма, телеграми, подарявали са си рози вместо стикер на роза в чата... Преди хората са решавали проблема в къщи, тръсвали са чаши и чинии на земята, но всичко се е решавало, научавали са се да се разбират, изразяват и да общуват... Днес дори не знаем, какво да си кажем един на друг.. седим един до друг, а не спираме да гледаме телефона си, дали някой е харесал или коментирал публикацията ни...иии пак всичко опира до нас самите, до мечтите, до това да се слееш с всички, вместо да се опиташ да разберат твоята природа, твоето вижда, да погледнат дори за 5 минути през твоите очи и да достигнат до небето, с тях да обиколят света-чрез теб ... опира и до стимула, до целите .... до това, как ще се бориш да успееш, а няма да си поредния продавач в кварталния супермаркет... или поредния „бизнесмен“... човек трябва да се научи да оцелява чрез постигането на мечтите си, защото за някои живота е една мечта.
Радвам се, че съм такъв човек, радвам се, че ме е страх от неуспеха, от безцелното хайманосване по небесата и да не знам, къде искам да се приземя, в кой град, на коя гара да сляза или още повече, кой влак да хвана. Понякога ме яд, че повечето не могат да ме разбера, а толкова неща искам да им кажа и да ги вдъхновя да живеят, живота е изкуство, а изкуството е заложено във всеки един от нас, просто трябва да се оставиш да се отключи, а и за това са „половинките“ да отключат същността ти и да те накaрат да живееш със смисъл. Защото живот без смисъл, без стимул, без замисъл, без цел, без мечти.... няма да е живот, който си струва да изживееш.
#8 Re: Лично творчество » На приятелите ми » 2014-03-17 18:10:16
На онези мои приятели, без които нямаше да съществувам.
Понякога ужасно ме е страх. Целият започвам да треперя и незнам къде се намирам, особено когатоняма никой около мен. Самотата ме потиска ужасно много и от това ме е страхнай-много. Страх ме от загубата наблизките хора около мен, от загубата на добрите приятели, онези които са готово на всичко за теб. Добър приятел, колко относително звучив последно време. Те са дар, като старозлатно съкровище.
Всички мислят, че добрите приятели са тези, които са до теб в най-трудните моменти. Съвсем не е така, истиснките приятели са онези, които са видяли най-лошите ти черти, чули са най-лошите думи от теб видели са те, когато си бил най-грозени въпреки всичко любовта, разбирателството,чистотата са останали в другия и той не си е тръгнал, а напротив – станал епо-близък с теб.
Последните 5 години от живота ми бяха най-важните, най-бурните, най-интересните, най-шарените, едновременно най-красивите и най-ужасните,най-съзряващите, най-поучаващите,най-намиращите, но и най-отнемащите.Успях да намеря хора, които се превърнаха не просто в приятели, а моят втори облик за нещата.
Приятелството е най-красивата любов, тя е доживотнаталюбов. То е като мидичките в пясъка,които на слънцето блестят като диаманти.Такива приятелства са рядкост. Рядкост са и моите приятели.
Истинското приятелство идва, когато мълчанието между двама души е приятно. - Дейв Тайсън Джентри
#9 Re: Лично творчество » Човек живее истински, когато е влюбен » 2014-03-08 21:12:26
Надявам се да ви хареса. ) Извинявам се, ако има грешки.
"Може да изглежда като най-трудното нещо за правене, но трябва да забравиш човека, забравил теб!"
Никълъс Спаркс – “Тетрадката”
В живота си срещаме много хора, привързваме се към тях, влюбваме се, заобичваме ги, после се разделя ме с тях, изолираме ги от живота си, не искаме да се виждаме с тях, за да не раздърпаме конците на зашитите спомени. Приятелите се опитват да запълнят липсата и да ни убедят, че не е точният човек за теб, но те няма как да знаят, какво всъщност ти изпитваш, какво връща спомените и ги отнема също толкова бързо, колкото са траели. Няма как да разберат всички онези неща които ти напомнят за онази дупка в сърцето ти.
Имах те. Дори за цели два месеца успях да опитам нашата любов. Успях да вкуся от среднощните целувки с теб, неочакваните, успях да усетя как тялото ти се допира до моето, как се слива като една обвивка от кристалчета любов, успях да спя до теб, да те милвам по косата, докато заспиш, да те завивам посреднощ и да не мога да заспя, заащото не исках тези секунди, минути, часове да свършват, успях да ти направя закуска, а ти да ме гледаш и да ме обсипваш със сладките си като шоколад целувки, едновременно пристрастяващи и вредни, успях да се разхождам с теб, да гледаме морето и да посрещнем рожденния ти ден по най-красивия начин-нашата приказка.
Приказките са хубаво изопачаване и откъсване от реалността период. По време на тях ти успяваш да живееш истински, да усещаш въздуха с истинския му вкус, да се наслаждаваш и на капиците дъжд, да чуваш тропота, когато се приземяват като самолет на земята. Всъщност човек живее истински, когато е влюбен. Останалото е просто пълнеж от време.
Помня първата ни целувка. Беше най-прекрасната и най-хубавата. Беше перфектна. Сега като те няма, често гледам онзи плот, на който стоеше. Не съм тъжен вече. Хубаво ми е, отново кръвта ми се затопля, пулсът ми се ускорява, очите ми се затварят, ръцете и краката ми изтръпват, кожата ми настръхва, става на бодлички, устните ми пресъхват, дъхът ми затихва и почти усещам устните ти как се допират до моите и ме карат да изпитам най-голямото удоволствие от една „проста“ целувка.
Когато вървя по улиците или се прибирам от някъде, естествено със слушалки в ушите си и когато се пусне една от песните , които са като аларма за спомените с теб, започвам да се оглеждам на всички страни да не би да си някъде около мен. Понякога изгарям от желание да те видя отново, толкова, че дори не искам да чувам гласът ти, просто да видя очите ти и лицето ти. Може и да ме подминеш, но ще знам, че си добре.
Казват ми, че съм се променил и вече перманентно наранявам хората, наранявам другите заради собствените си грешки. Не съм същият след теб. Отново започнах да се боря сам с всичко. А и така си обичам най-добре.
Не се издавам, че не ми е добре без теб, само вечер си позволявам да мисля за теб и то докато заспя, ако успея. И съня ми отне като си тръгна. Поне усмивката ми остави и добротата. С усмивка дарявам само онези близките приятели, които успяват да сложат тапа на дупката, която носи твоето име.
Хората казват, че винаги има един човек, който ще ти е тръпка до живот и ще обичаш винаги. Знам, че вечни неща няма, но със сигурст ти си онази тръпка, която е оставила най-трайната следа в мен.
Така ми се иска някои грешки да изчезнат и да се събудя утре и да погледана телефона си, да видя, че имам съобщение от теб, в което пише: Добро утро, слънце.
Трудно се забравят хората, които вече са успяли да забравят теб, но разбрах едно хората не забравят големите си любови, те свикват без тях и оставят хубавите спомени, просто е въпрос на шепа от време. Едва когато надеждата се изпари като капките дъжд паднали по земята, токава ще разбереш, че си свикнал без даден човек.
#10 Re: Лично творчество » Любовта трае три месеца » 2014-02-22 20:43:46
Края на февруари е и вървя някъде по улице из Варна. Рано е, особено за събота. Улиците са почти съвсем пусти, има гъста мъгла, която започва да се вдига бавно към небето и леки капчици дъжд падат върху сухия асфалт. Аз просто вървя по една права улица със слушалки в ушите си и усилена музика, толкова, че да не мога да чуя собствените си мисли. Искам да ги заглуша, искам да не мисля, а просто да вървя...
Капките капеха по мен, разливаха се и попиваха в тялото ми. Имах чувството, че се забиват каато бодли от рози по мен и ме подсещаха за онзи човек, който исках да забравя. И дори музиката не успя да ги заглуши проклетите мисли...
Любовта е като една роза-красива е, ухае прекрасно, но много бързо увяхва и после остават бодлите и окапалите листа, които напонят за някогашната и красота.
Любовта трае три месеца.
Първият: Срещата, онова запознаство, което те кара да искаш да опознаеш един човек, като накортик, който си опитал и ти харесва. Като първият поглед върху една роза, още не е разцъфнала, свита и загадъчна. Като парфюм, пуска лек аромат, за да не я забравиш и да искаш да я видиш как се разлиства, да я наблюдаваш всеки ден и да се опияняваш от красота и. В края на първият месец се срещате за първи път и очите се любуват едни на други, все едно виждат изграва за първи път.
Вторият: Вече сте почнали да се опознавате, влюбвате се, не можете един без друг, искате да прекарате всяка една секунда заедно и вечер се сънувате. Правите любов, цяла нощ под звездите, посрещате изгрева заедно и не спирате да се целувате, да си казвате, че се обичате и да си държите ръцете. Зависими сте един от друг. Давате си въздух един на друг, смисъл да се усминеш и да свършиш планвете си за деня. Розата изцяло е разцъфнала, показва чара си и вече не можеш да откъснеш поглед от нея. Влюбен си.
Третият: Обичате се, но в първите дни се разделяте за кратко. Не се виждате и единия се пречупва и започват листата на розата да окапват. Да отнемеш любовта на някого е като да отемеш крилата на новородено птиче току що успяло да лети и се влюбило в гледката от високо. Остават само бодли, които със всеки спомен се забиват все по силно в теб и кървиш, както небето спуска своите сълзи на земята..
#11 Re: Лично творчество » Няма случайни неща » 2014-02-01 19:33:40
Благодаря ви!
#12 Re: Лично творчество » Няма случайни неща » 2014-01-31 19:29:41
Скоро нищо не съм поствал,надявам се да ви хареса.
Има неща в живота и хора, който срещаме и не можем да си обясним отначало защо. Говорим си с тях с часове, в продължение на дни, седмици... Не искаме да спрем да общуваме с тях, макар още да не сме се срещали с тях. Създаваме си техен образ и се надяваме да не се разочароваме след време. Всеки ден, докато не се чуеме с този човек, се чудим добре ли е ?!, какво ли прави сега ?! Започваме да се интересуваме все повече от него дори повече от колкото се интересуваме от самите себе си. Макар да сме потайни, да не се доверяваме лесно и да не се разкриваме-ние се разгръщаме пред него с течение на времето, отваряме своята книга и всеки ден му даваме да чете по една глава, по една глава от най-хубавите, но и от най-тъжните и тежки моменти досега в живота ни, независимо колко е кратък. Така и ние минаваме отново през своите спомени отново, осъзнаваме, колко сме помъдряли, какви сме били преди и какви сме станали сега, как от най-дълбоката дупка сега сме се изкачили на някоя планина и гледаме да не паднем отново и да се вънем там където сме били преди време. Рискуваме да опознаем нови пътища, нови върхове, но никога не забравяме за онази дупка, в коятпо преди време сме били и сега с лекота я прескачаме по пътя си.
С течение на времето разбираме, че можем да разитаме на тези хора както на никого другиго и както преди не смеи разчитали така на някого. Започваме да им даваме една лека струйка любов, ей такава чиста като прозрачна вода, слънчева като пробуждащото се утринно, юлско слънце и жизнена като пролетните цъфтове на дръвчетата. Ставаме част от живота им и те от нашия, ей така неусетно и започваме да се виждаме всеки ден.
Образът им от началото ни се струва смешен пред това, което сме открили сега-че това е най-красиво изваяният чове за теб. Не спираме да го гледаме в очите, но и изпитваме лек срам да го погледнем, когато погледите ни се сблъскат и в ушите ни чуем онзи звук от сблъсъка на лимките, с които играехме, когато бяхме малки. Краката ни понякога изтръпват и треперят от вълнение, когато не сме го виждали дълго време и искаме да си кажем толкова неща, че накрая просто се заравяме в една прегръдка като тези прегръдки с онези огромни плюшени мечоци.
Иии накрая идва времето, когато осъзнаваме, зашо сме срещнали точно този човек, виждаме как е променил живота ни, накарал ни е да се усмихнем и да се почувстваме по-добри хора. Срещнали сме го, за да му дадем малко любов и в замяна да получим също толкова опияняваща любов. И така месеци наред, докато вятърът може да ни повее и отведе на някоя друга планина, някой връх или някоя дупка, дълбоко в земята. Та както е казано:
„Да бъдеш щастлив-означава да изпитваш увереността, че си на правилиния път.“
#13 Re: Лично творчество » Нашият любовен хаос » 2013-10-14 17:02:22
Благодаря ти Много мило
#14 Re: Лично творчество » Нашият любовен хаос » 2013-10-12 08:28:28
Нещо новичко от мен. Надявам се да ви хареса.
Замина. Отиде си горещото лято и вместо с пясък, пътищата са обсипани с цветни сухи листа. Не го усетих, нито почувствах, ни най-малко пък преживях. Дори и на плаж не отидох, колко тъпо нали?! При положение, че живея във Варна. Не можах да усетя пясъка в ръцете си. Нито морската вода как минава през пръстите ми. Сигурно, защото Нея я няма вече. Любовта се разби като вълна в камъните на онези камъни там до Фара. Превърна се в пяна и стана невидима за хорските очи.
Колко е тъжно навън. Студено-топъл силен вятър и есенно слънце с дъжд от изсъхнали листа. Седя на терасата в нас и от целия град: хиляди малки блокчета със светещи прозорчета, тъмно, черно, мрачно, бурно море, и зелени поля. Избирам да гледам точно Фара. Колко е красиво морето, като нарисувано с маслени бои и се слива с белите облаци и отстрани ми звучи някоя стара песен, която се влачи от някой грамофон потънал в прах. Горкият дядо, стои сам, самичък в стаята си и слуша песента, на която са танцували на сватбата с жена си, но тя си е отишла като временен прилив.
Отново чета разказите които написах за нея. Тъжно е, че останаха само черните букви превърнати в думи, които са написани на лист бяла хартия, а всичко друго се изпари като капки морска вода и остана само солта да разяжда раните като ръжда.
Любовта не се забравя, особено най-хубавата и красива, в която си вложил цялата си същина. Само се свиква да се живее без нея. Като алергия към някоя храна е. Трудно можеш да се излекуваш, но никога не спираш да опитваш.
Не бях я виждал от доста време, спрях да и говоря, нито и писах, отбягвах я, исках да я изтръгна от кожата си, пришита е в мен, впива се в кожата ми като парфюм, но не се изпарява, а остава в мен и „щипе“. Убедих я, че не е за мен и че не я обичам. Успях да свикна с липсата и (до колкото можех), но не спрях да мисля за Нея. Нима човек забравя любовта на живота си?! Да само на 18 години съм. Сега ще си кажете тоя пък, какво разбира от любов или от жени. А вие, какво разбирате от любов?! Нима настръхвате от целувките с всяка жена, нима когато я погнете в очите те изпиват мислите и думите ви, часовете, пространствата, нима забравяш, че си мъж и се разтапяш като розов захарен памук пред нея. Нима тя знае всяка твоя мисъл. Нима блести пред теб като най-искрящия брилянт ?!
Преди няколко дена я видях отново, погледнах я отново в красивите и очи. Ето тогава осъзнаваш, че любовта не се пречупва от нищо. Тя е по-силна от хората, от необмислените решения, от погрешните представи и от дребни скандали.
Поисках я. Получих я. Имах я. Обичах я. Оставих я. Загубих я. Искам я. Тя не иска. Обичам я. Обича ме и хаоса става пълен.
И все пак ме прегръща по онзи сладък начин. Все още ми ми шепне докато съм в прегръдките и … и най-важното… все още ме обича … винаги ще иска да се чувства на нашите 25 метра над небето.
И тогава настъпва хаоса, когато тя не е сама и не иска да се върне и продължава да залъгва сърцето с мислите си. Продължава да потиска желанията си.
Тогава ме е яд. Тогава се чувствам сам, изоставен като сираче на улицата с дрипави дрехи и с 5 стотинки в джобовете.
И когато ще умра от глад тя ми дава късче хляб-казва ми, че ме обича, че съм най-голямата и любов. Да знам, че са само думи, но са нейните думи към мен.
И пак стигам до тук:
Поисках те. Получих те. Имах те. Обичах те. Оставих те. Загубих те. Искам те. Ти не. Обичам те. Обичаш ме и хаоса става пълен.
#15 Re: Лично творчество » Един безвременен ден » 2013-07-10 20:36:31
Благодаря ви много хора ) Радвам се, че ви харесва ) Мерси отново за хубавите коментари 
#16 Re: Лично творчество » "Детската мечта" » 2013-07-07 20:03:17
Прекрасно е, браво
#17 Re: Лично творчество » Един безвременен ден » 2013-07-07 19:51:58
Отдавна не съм поствал нищо. Надявам се това да ви хареса
Стрелките на часовника ми спират. Писнало им е да се въртят в кръг със секунди, минути, часове, месеци, та дори и с години. Понякога просто искам времето да спре, а хората да застанат на едно място и да замръзнат на едно място като моите стрелки покрити с прах от спомени, а аз искам да летя в едно такова пролетно, самотно безвремие, да гледам как светът е спрял в един такъв слънчев ден. Искам да сядам на малките, бели, пухкави облачета и само да ми разказват за красивите места, над които са преминали, а аз да не знам за съществуването им. Искам да гледам красивите и те непомръдващи капчици дъжд, как от преминаващите слънчеви през тях лъчи блестят като диаманти. Да лежа по току що израсналата зелена трева и да гледам нагоре-към небето и лъчите на залеза да се оглеждат в мен. Да гледам как онази червена роза-отсреща в малката градинка пред старата дървена къща, как тъкмо е започнала да се разлиства, а аз съм я прекъснал или по скоро моят часовник.
***
И те открадвам в моя свят, показвам ти другата страна. И така ще мога да те гледам. Ще мога да разпръсна косите ти и те да си останат така, както си ги представям. Ще мога да гледам красивите ти като сутрешен изгрев-очи и да продължавам да крада блясъка им само за себе си. Ще рисувам по устните ти с пръстите си, ще се осмелявам да допирам устните си върху твоите, кожата ми ще настръхне като топлийки, краката ми ще треперят все едно идва края на света. Ще продължавам да се влюбвам-да стигам до границата на безграничната лудост-ще стигам до ръба на скалата, а ти ще ме хванеш, когато ще реша да скоча в кристалното като чаша с вода море. Ще продължаваш да се изпаряваш от съзнанието ми като евтин френски парфюм-да си заминавам като стар ръждясал кораб заедно със залеза и всичко ще се повтаря като стар филм, от онези черно белите на лента и ще я пазя да не се скъса-в стар кашон-в ъгъла-на тавана.
Любовта ни ще е най-красивата, защото е невъзможна. Ще е бяла като безкрайността, ще е синя като небесните пространства, в които се крием, жълта като светлините светещи в далечината от Айфеловата кула-огряващи „тъжния“ Париж. Любовта ни е скрита от времето, измеренията, от целия свят-тя е безвременна. Тя ще бъде споделена в спрелите от времето дни. И никога няма да те имам до мен.
През същия ден, ще се разхождам по брега на моето море, ще гледам как вълните са затихнали-изглеждат като замръзнали-като нарисувани от онзи стар художник, седнал на старият си дървен стол в ъгъла на центъра до Операта във родния ми град. С дълга сива брата, приличаща на дългия му живот, плешив от доза-ядове и тъги по любимата. Нахлупил стар морски каскет-с петна от пепел по него, той събира цялата тъга от пъстрия като дъгата живот и я излива като кофа с мръсна морска вода върху бялото платното. Вълните ще са тъмно сини-чак черни като променливото ми настроение в някои като тези пролетни вечери. Няма да искам-да седя на плажа-босите ми бели крака да замръзват от студения като лед пясък, в който ще съм ги заровил. Няма да мога да пия мухитото си от горчиви като ром спомени и задържащата в гърлото дъха мента, докато гледам вълните как се разбиват във Фара, а той осветява пяната от милион, дребни, блещукащи бели кристалчета. И ще се сетя за спомените си Там и ще искам и те да замръзнат като хората, да отлетят като ранена птица след война. Ще останат само вълните да се разбиват и да се превръщат във шепи пяна.
***
Една малка целувка от Нея и стрелките ще започват да се движат като преди. Аз ще се събудя, ще я хвана за ръка, ще я съборя в леглото до мен и ще правим любов под скриващото се зад облаците залязващо слънце, което се срамува от привличането между горещите ни тела. Прегръдките ни ще се оплитат като морска мрежа около стръвта си. Целувките ни ще остават като печат по чаршафите. Звездите ще слизат до нас ще ни шепнат любовни си послания и ще се върнат на небето, за да светят със сиянието на тайната ни любов.
***
И накрая „спрелият“ ми ден ще свърши, аз пак ще стоя на стария фотьойл, на голямата ни тераса-в 3 през нощта, ще гледам целия град как спи, а само аз се обръщам към всички страни, за да те намеря.
#18 Re: Лично творчество » Ноември през Март » 2013-03-28 19:25:04
Благодаря ви много за хубавите коментари
#19 Re: Лично творчество » Ноември през Март » 2013-03-23 12:30:59
Надявам се да ви хареса и да кажете мнението си И извинявам се, ако някъде има грешки
Края на март месец е, а навън е като ноември. Голите клони на дървета се люшкат от бурния вятър като косите на красивите момичета, които бързат за някъде, да се видят с някого. Бързат да отидат в кварталното кафе, за да пият кафе с приятелки и да си говорят за нас - мъжете.
Седем месеца минаха от хубавото ми лято. Замина си. Капките морска вода се изпариха с месеците. Остана само солената носталгия, дразнеща душата, стържи я като с ренде и то на дребно, прави я на трохи, после се оформят във топка и я захвърля на някое мрачно, дъждовно място. Оставят ми спомени, едни загадъчни чувства, които те карат да седнеш в пясъка, в близост до морето и да легнеш, да се проснеш отгоре му, ама така, че песъчинките да проникнат в теб и втвърдят болката ти, изсмучат я като досаден кърлеж през горещите летни нощи. И докато седя на дивана пред камината с чаша какао в ръка, вятърът блъска спомените по стените на къщата, иска да строши стъклата на прозорците на хиляди малки съвсем дребни стъклени парченца, блестящи като диаманти, осветени от току що изгрялото слънце.
Искам го това лято, искам я онази любов, сладката, горчивата, пенливата като шампанско, красива като изгрева, който ще гледаме с Нея от Фара. Искам слънчевите лъчи да преминават през очите ми и да се обръщам към Нея, за да мога да я целуна, но от онези страстните целувки, които после дори ще сънуваш, които всъщност нямат вкус, но придават капчици любов, една струйка, която ще си обменяме. Ще сме дълбоко влюбени, няма да си пуснем ръцете, ще правим любов, в някоя стара изоставена лодка насред морските вълни, а за фон слънчевия залез ще ни услужи с красивите си преливащи линии. Синьо-жълто-червено-оранжево-и-някои-кафяви-капки. Ще усещам настръхналата и кожа от допира и върху моята, дъхът и ще спира от натискът на телата ни, капчици пот ще се стичат от нас. Ще иска да целуне вратът ми и да се сгуши в мен, да усеща силния аромат на парфюмът ми. А накрая, завити със меко одеяло ще до изгледаме как и последните цветове осен черно и синьо се скрива зад хоризонта, потъват в морето и след няколко целувки пак ги изстрелваме към небето да грее над нас. Искам да скрия спомените си в една кибритена кутийка и да ги изгоря, да заключа чувствата си в малко бурканче и да го заровя метри под земята, за да не ги отключа.
-Ще бъдеш ли вечно тази, която си. Нали няма да се промениш? - ще искам да я запазя такава невинна като току що откъсната роза - свита, нежна, красива, опияняваща, ухаеща. Ще я искам за себе си, докато пак не се промени нещо. Тя е вечно моя, а на мен ще ми омръзне, капките любов ще се изпарят и пак ще остана „сам“ като сега. И сега като не мога да я оставя, да счупя и нейните чувства, какво да правя ? Не искам любовта, вече не я искам, колкото и да ме кара да искам да се наливам с нея и да се опиянявам и напивам, после се изпарява, кара ме да лъжа, да ме притиска, да не мога да дишам, да ме задушава във врата като с пандела, която се стяга по малко всеки ден. Безчувствен съм сега - суров, безсърдечен.
И в крайна сметка се влюбваш, а последствията от любовта те съсипват и просто те превръщат във прах, прах от спомени.
#20 Re: Лично творчество » Спомени » 2013-03-03 19:47:25
От доста време не бях писал нищо и не бях поствал, надявам се тези няколко стиха да ви харесат и да драснете по някое коментарче
Секунди, минути, дни и месеци..
въртят се около мен,
докато седя на стария дървен стол
и гледам през прозореца
с пукнатина в средата,
въртят се и ме увиват,
като чели със паяжина
подготвят ме…
Правят ме по силен,
забиват се в мен като игла
и се зашиват сами,
изписват се с черно мастило
като 40 годишна татуировка…
и после ме изяждат,
превръщат ме във шепа прах-
разпиляна върху стар фотоалбум..
След това започват да горят-
бавно, като мокра цигара
и димът минава през мен
като остър меч…
#21 Re: Лично творчество » Нерешим случай » 2012-10-20 09:34:16
С тихи, бавни, нежни стъпки прегръща ме неусетно,
слага маска на очите ми, приспива ги,
заключва мозъкът ми в метална, изолирана клетка,
дава на сърцето невидими, ангелски криле,
с които лети като душата около Нея.
Сблъскахме се като коли с висока скорост.
Катастрофа. Разумът ни умря, останаха само
чувства, две слети сърца и обитаващи един друг души.
Сплитаме ръце като нерешим случай и се държим.
#22 Re: Лично творчество » Като грахово зърно » 2012-10-15 20:37:00
Отдавна не съм поствал нищо, надявам се да ви хареса и да драснете по един коментар
Толкова и отива вятъра в косите, морският блясък и Фара… Мога да се удуша в дългите и черни коси. Толкова е красива, от онези момичета, които не те интересуват как се казват, на колко са години, по-ниски или по-високи са от теб, ти ли си нейното момче или не, просто я гледаш и дъхът ти я преследва като нейна втора сянка, която я пази. Чак се чудя за какво съм и аз, тя сияе като далечна звезда, но по блестяща и пленяваща от слънцето. Вървеше пред мен към Фара, беше средата на Октомври, костите и се вееха. Видя, че се спрях, обърна се и ме извика при нея. Обичам я. Толкова, че чак главата ме заболява. Как ме намери ?!
***
Имало далече, далече, някъде там в южна България, поле с грахови насаждения. Там живеело едно мъничко, зелено, свито, дълбоко навряно, скрито в своята шушулка, грахче. Не смееше да се покаже на слънцето, затова и бе малко. Страх го бе росата да го докосне, капките вода да го напоят, слънчевите лъчи да му дадат енергия и да порасне. Чувстваше се самотно, никой не го разбираше.
Всяка вечер, когато всички грахчета заспиваха, то излизаше от шушулката си и гледаше само към една звезда. Светеше много ярко, открояваше се от другите звезди. Не бе точно жълта като другите, съдържаше в себе си нещо, което само грахчето можеше да забележи.
Не искаше нито слънчевите лъчи, нито дъждовните капки, само чакаше вечерта да види своята звезда, макар тя да не знаеше за съществуването и. Искаше нейните лъчи да го галят, да му дават енергия и обич. Всеки ден набираше смелост да се запознае с нея, но вечерта, когато я види, размекваше се, не можеше понесе, тя да го отблъсне.
***
Искам да погаля това малко грахче с лъчите си. А ако не иска, ако ме отхвърли ?! – мислеше си, реално малката звезда, колкото и голяма да бе за грахчето.
***
След месеци грахчето не издържа. Беше доста гореша лятна вечер и всички грахчета вече спяха дълбоко, измъкна се от шушулката, погледна към звездата и извика :
-Здраавеййй-с треперещо глъсче се обади грахччето
-Здравей- каза звездата и не можа да повярва
-Много си красива-грахчето не можеше да повярва какво говори
-Наистина ли така мислиш-попита удовлетворена звездата-защото отдавна исках да ти кажа, че си много сладък.-олекна и и на нея.
-От месеци не намирам смелост да те заговоря
-И аз-каза звездата
***
Дни наред говореха, разказваха си истории, опознаваха се и неусетно грахчето се чувстваше щастливо. Вече не му бе нужна самотата, дори позволи слънцето да го докосне, и дъждовните капки да се приземят на него.
Влюбваха се все повече един на друг, докато един ден грахчето не се сдържа и попита звездата:
-Искаш ли да бъдеш моята звезда, да светиш само за мен и само мен да галиш с лъчите си ?
Когато звездата чу това протегна лъчите си и докосна грахчето.
***
Преди да я срещна бях като едно малко грахче скрито дълбоко в своята шушулка, сред поле от грахове.
Той стана нейното грахче, а тя момичето с дългите черни коси – неговата звезда.
#23 Re: Лично творчество » Балерина » 2012-09-24 17:41:09
Протяга изпънатия си крак и стъпва,
повдига се на пръстите си
и се завърта.
Дългата бяла рокля се развява
около тънките и малки ръце,
повдига се на пръстите си
и отскача …
Приземява се като красива сърна-
изящна, покрита със светлини,
обградена от праха
при отскока.
Протяга ръката си към мен
и ме хваща,
завърта се с цялото си разтапящо се
бяло като сняг тяло
в ръцете ми.
Повдигам я към лицето си с ръце
и я целувам,
целувка заслепена от прожекторите.
#24 Re: Лично творчество » Прах » 2012-09-22 19:09:55
скоро не бях чел нещо толкова различно и съдържащо в себе си онази част, която те кара да го препрочетеш. Браво
#25 Re: Лично творчество » Да чувстваш, че живееш в безвремие » 2012-09-15 16:40:47
Нещо ново от мен, надявам се да ви хареса
Няколко часа и щяхме вече трета седмица да сме заедно. Само?! Чувствам ги като три години. Онази част от въздуха, без която не мога. Затварям си очите и си я представям:
-Добро утро, слънчицето ми и леко се измъква от завивките и отива към банята. Ето такава я обожавам най-много. С разрошена, стърчаща, точно като корона на някое красиво тъмно-кафяво дърво, с малка сладка като захарен памук усмивка, леко отворила големите си красиви кафяви очи, с които ме гледа право в моите. Онзи глуповат поглед с привкус на любов, личи си от далеч, вика, направо ми крещи „Обичам те“.
Винаги ще се почувствам малко неловко, ще наведа леко главата си на една страна и ще се усмихна на криво и тихичко съвсем тихо ще се провисна към ухото и ще и кажа „Обичам те, мое най-прекрасно, очарователно, изумително, единствено за мен малко сладко момиченце…“ И ето тя се засмива с онзи смях като тънък, писклив звук от някоя акустична китара.
Вече е пред огледалото и мие зъбите си. „Да не заспиш!!!“-провиквам се с цяло гърло. Докато я чакам, правя любимия ни фреш от портокал, препечени филийки със сладко от вишни и чаша горещо горчиво кафе като сутринта. Септември е. Листата добиват кафяв цвят с оранжев оттенък и се ронят като есенен сняг, сняг от листа. Все още топлите слънчеви лъчи осветяват и те прозявайки се стаята.
-Искаш ли да се разходим в морската градина ?!-връхлетява в стаята като някой ураган, но нежен красив, с детско излъчване, любвообвилен, не нараняващ, сяда до мен на масата, отпива малка глътка от сока, който съм направил, слага сладко на препечената филия, отхапва хапка и ме поглежда, точно като на онзи ъгъл.
-Както кажеш моя малка принцесо!!!-протягам се и я целувам, колко е сладка и не само от вкуса на сладкото от вишни.
***
Бум! Вече е на земята. Косата и е разпиляна, смее се, очите и са широко отворени впити дълбоко в моите. Ето че звукът от големите морски чисти вълни приличат на песен на Адел. Перфектният ми миг. Тя лежи, косата и се сплита с пясъка.
-Ти си луд.
-Да, луд съм, луд съм по теб.-скочих, бях върху нея, отивам от другата и страна и лягам до нея. Обръщам глава към нея, както и тя към мен, целуваме се, толкова страстно впива устните си моите, че чак ми действа като електрошок, любовен. Искам да отворя очите си да я видя тази прекрасна единствена целувка, мигновена, като чели времето е спряло, живеем в мое, наше безвремие на морския бряг град във Варна и отсреща се вижда Фара. Не мога, не искам да ги отворя. Пак мога да я видя, чрез сърцето ми, чрез нейното и чрез устните ни, чрез топлината от целувката ни, близостта на телата ни.
***
Чу се шум, токът спря и хладилника се изключи. Стреснах се. Изгубих си безвремието, изгубих се в него. Беше 00:00. Честитихме си третата седмица заедно. Целунахме се толкова силно, точно като онази целувка, същото чувство, същото сияние, състояние, същата любов, дори по-голяма. И ето че се чувстващ най-щастливия човек на света и потъваш отново в своето измислено и прекрасно безвремие.