Ммм хареса ми Ще чакам продължението !

Нещо различно, хареса ми

И всичко това ги болеше поотделно като раната на палеца му, която я натисна по невнимание и щипеше. Беше някак пресолена, наситена, преляла от болка. Кръвта бе засъхнал;а по краищата и части суха кожа стърчаха. Отгризна ги както искаше да отгризне болката.
И тогава ще стои сам, на изтърканата пейка под старата липа. Нощите (ТЕ-другите) ще прекарат във високите стари с паднала мазилка блокове. В които има само едно старо дървено легло с пружини и бял чаршаф на дупки. На което ще се целуват като тях преди дни и месеци, ще гали косите и ще се врича в безкрайната любов като звездите по небето, ще чете новите любовни стихове написани със старата писалка и ще изтърси върху листа ей така пепелта от набръчканата от стоенето в джоба му цигара. И на сутринта ще гледат като малки новородени деца виждащи за първи път залеза. И той ще е розов като любовта им, жълт като звездните мигове вътре в тях, оранжеви като чашата, от която пият кафето и червен като страстните нощи…
Ще стане един през нощта и ще се прибере по същата права улица, ще погледне старата пияница на пътя, който се клати като пумпал и ще му помогне, ще излее мъката си както той поредната бутилка алкохол и ще е пиян, пиян от самота и тъга. Но няма да се клати.. ще стои като дърво, на което секат клоните и брулят плодовете и листата му.

Точно препускаше с мотора си през тесните улички в Рим. Понякога толкова тесни изглеждат, че дори и мотора ми не би могъл да премине. Минавам покрай онези високи, жълто боядисани къщи със стари, от времето когато хората сами са ги правили, прозорци. И точно тогава старата, изтъркана синя врата се отваря и някоя стара италианка излиза да простре белите на дупки чаршафи. И като фурия, като гръм от чистото небе минава той, помахва и дружелюбно, праща и въздушна целувка и само прахът от мотора му оставя. Когато излиза на големия, открит от слънцето, което го осветява като сцена в огромна зала, площад, той изключва мотора и се завърта, оглежда го. Напомняше му на този в Пловдив. Там, на същия площад бе срещнал Нея. Любовта. Момичето си.
Беше я завел в „своя“ Рим, беше и показал „своята“ италианка, „своите“ тесни улички, приличащи досущ на тези в Пловдив. Беше и показал изтърканите сини прозорци, старите жълти фасади и моста, на който влюбените заключваха любовта си с катинар. Показа и вечерните разкази, стихове, текстове, написани под звездите с писалката, която тя му подари. Вечер ходеха в онези барове, където се състезаваха по танци, надпреварваха се кой е по-добър в салсата, в тангото, в изразяването на чувствата. Тя му казваше, че тангото не е за ума, то е да покажеш уважение към партньора срещу теб, то е за показване на чувствата, за изпитването, изживяването на страстта, за докосване на сетива без ръце, просто не са им нужни. Така описваше тангото, тя.  Той протягаше длан към нея, и стисваха ръце една срещу друга, кракът му беше между нейния и с ръка приближаваше тялото и към своето. Те говореха едно на друго, отдаваха топлина, страст, любов. Танцуваха в бара на „чичото“, всички го наричат така,  на тъмно,  само луната им светеше като прожектор. Той премяташе тялото и, разгръщаше, докосваше и най-малките и гънки. Тя се излюпваше, хвърчеше като пеперуда току що освободила се от пашкула си. А той беше цветето, стъблото, дървото, опората, крепостта, кулата под нея. Тя перцето, листенцето.
Любовта им беше като онези люти червени чушки, които той непрекъснато ядеше. Тя беше люта, червена, красива, пареща, гореща. Тя бе като вкусът на чушките му, първо преминава леко през езика (изобразяващи целувките им), през вратът (където той я целуваше), гърдите (където тя го докосваше страстно като тангото, салсата), корема (където той я галеше), краката (които обгръщаше най-много с любов). Тогава идва и врелият, задушаващият вкус (караниците), когато ти се иска да изкрещиш от ярост на целия свят (сълзите и).
Той си тръгна. Точно по онзи мост, където заключиха любовта си с катинар и дръжка на люта чушка. Остави след себе си поезията си, картините от мастило, страстните танци, бурните, горещи нощи и разочарованието…

Благодаря, но това е разказ Не ми се отдават историите

засега не но може и да го продължа

Един нов разказ от мен. Надявам се да ви хареса

Стоях в поредната скучна лятна вечер  на хамака в двора, часове преди рождения ми ден. Стоях и се чудех за кого да пиша, за онова прекрасно момиче със златни коси и широка риза чакащо ме на гарата или за онази стара,изоставена на брега  сред сухия пясък и големите като планети камъни. Навън беше хладно, че едвам усещах малките комари как кацат на върху краката ми, готови да изсмучат малко от кръвта ми. Беше тъмно, само екрана на компютъра ми светеше, около мен нямаше други къщи освен моята, стара, с олющени стени и стари дървени прозорци. Слънцето тъкмо бе скрило и последните си лъчи, само в далечината се виждаше сливането на деня и нощта. Това бе някаква друга дъга, дъгата която сливаше слънцето и луната и любовта им. Как слънцето мечтае някой ден да се добере до луната без тя да и изневери с другото полукълбо.
От голямата ми открита тераса, мога да видя цяла Варна. Пристанището и идващите и заминаващи кораби, влаковете, които се разминават, автобусите, които спират и вземат последния си пътник, блоковете, чиито прозорци светят като старите крушки, леко примигват от време на време, а след ден два изгарят. А облегнали се на стола и погледна към така черно като катран небе, се виждат звездите. И точно тогава намирам нея, нейната звезда, която кръстих на нея, която блести точно като златните и коси и има син оттенък като сините и очи.
Знам, тя ме чака с куфарите на перона, седнала е на пейката и пуши някоя скрита много тънка цигара, широката и риза излиза от дънките, а белите кецове се търкат един в друг. Тя ме чака там, аз седя тук и пиша поредния разказ за нас, за срещата ни, която няма и така да се състои. Няма да протегна ръка и да я заведа  на танц. Няма да я настъпя и се по неловко дори и от нея. Няма да дръпна стола прекалено много, че тя почти да падне. Няма да се разхождаме из парка хванати за ръка и пеещи I belive, I can fly. Няма да седнем на някоя стара, клатеща се пейка и да се целуваме със затворени очи, няма да протегна ръка към лицето ти, за да отместя падналия кичур от косата ти. Няма да седим прегърнати и гледайки вълните на морето да чакаме сутрешния изгрев. Няма да съблека тениската си, за да я сложиш, защото твоята е мокра заради това  че се къпахме  с дрехи през нощта в морето. Няма после да излезем и да се проснем на пясъка и да заспим прегърнати да черпиш топлина от мен.
След месеци може да се осъзная да стегна багажа си и да те последвам да хвана твоя влак да се срещнем на една и съща гара, в град познат и на двама ни, в който ще направим всичко онова за което сега мога само да пиша и мечтая. Тогава знам, че ще треперя до теб и ще се чудя дали да те целуна, дали да те прегърна дали да се влюбя дълбоко, коварно в теб. Зная, че ще ме целунеш и всичко ще се нареди като лесен пасианс и нашите карти вече ще са подреди, една до друга.
Тръгвам моя русокоса, красавице, чакай ме там, идвам…
Не ме забравяй…
И не ме оставяй да бродя сам по света…

Ето още един разказ от мен. Надявам се и той да ви хареса и напишете по един коментар Извинявам се, ако има грешки

Колко необичаен и странен ден беше днес. Вярно след няколко дена ще завърши и тази учебна и година и ще се любувам на „свободата си“, ще излизам, ще стоя до късно (не че сега не го правя) на голямата си просторна, неостъклена тераса и ще гледам звездите и ще си мечтая. Обожавам да мечтая за бъдещето, да си въобразявам, че съм някой друг, че живота ми е перфектен и всички прекрасни неща ще са мои. Цяла вечер ми беше напрегнато, не спах спокойно. Може и да е било пълнолуние, но не се сетих да проверя. Навън беше истинска жега, макар да не е много прилично за Варна. Сутринта дори станах дори преди да бие и алармата на телефона ми, не се въртях в така „твърдото ми легло“ и не се вайках. Отидох в банята, огледах се в малкото кръгло на доста години, жълто олющено огледало и косата ми отново беше наелектризирана, измих се набързо, обух любимите си дънки, натъпках няколко учебника и тръгнах към същата онази спирка, на която всеки ден по-няколко пъти си чаках автобуса.
***
Минути след като слязох от първия автобус и тръгнах по малката тясна пътечка, за да хвана другия, понеже не ми се върви до училище рано сутрин, обмислях вчера прочетената книга. Доста бързо стигнах до нея и седнах. Чаках, а мислите ми се задълбочаваха и се минаваха като разгръщането на някоя много стара книга, но мъдра, пълна с много истини, копнежи дори и любов. Часовете летяха бързо, като сезоните, докато се обърнеш и вече е лято, т.е. време беше да се прибирам. Навън печеше ужасно, имах чувството, че някой ме е вързал и ме е сложил в някаква пещ да горя, да тлея, да се пържа.
***
Отново съм на една от „моите“ спирки, та поне да можеха да спират времето, да хванат часовника, да го тръснат в земята, да се счупи на хиляди малки парченца, да вземат стрелките му и да ги пречупят на две. Мамка му нали се спирка, все трябва да спира нещо, а не да ми връща спомени като вятърът, който се забива като нож в облетия ти от пот гръб.
Докато чаках, двама млади, момче и момиче, слязоха заедно с компания от един автобус и тръгнаха леко надолу. Изведнъж спряха, като светкавичен, буреносен гръм и се скараха. Толкова грозно беше. Толкова беше лют спора, чак ме заля тази лютина като семките на някоя прекалено люта чушка и ме одари право в носа. Крещяха, обиждаха, бутаха се. И защо, защо?
***
Отново се качвам вътре в автобуса, сядам и пак поглеждам през прозореца. Тогава видях момче и момиче, разбира се стояха на спирка и се гледаха, така жадувано, безвъзмездно, необвързващо, разпускащо, невинно, усмихнато, като над тях стоеше малко купидонче и ги стреляше постоянно със сладките си червени стрелички. Това ми напомни за една случка преди години, на един изпит, за едно момиче. То също бе невинно, красиво, с големи пленяващи очи, които като чели влизаха в моето отиват до съзнанието ми карат го да я види като изтрива всичките ми знания, мисли, след това бяга надолу към сърцето. По пътя се спира при дробовете и им взема дъхът, изсмуква го като последни капки сок по чашата със сламка и неоставя капчица. Накрая стига до целта си и го обгръща с нежната си обвивка като бобена шушулка.
Аз стоях на чина до прозореца, а тя отсреща. Господи погледа и беше насочен само към мен. Толкова зависеше всичко от този изпит, а аз се влюбвах без условно, безгранично, крайно неприлично и сладко. В този момент наистина се чувствах като глупак, в пълния смисъл на думата, та аз дори не знаех 1*1 на колко беше равно, а ще правя изпит по математика. Живота шегуваше ли се с мен или просто ми пращаше богиня?! Така и не разбрах. А тя бе толкова красива като извадена от най-старата приказка за красива принцеса със златни коси и дълга рокля.
Понеже, както всеки изпит и този закъсняваше началото му, всеки един от нас каза, къде иска да учи след това. По това време наистина ми се занимаваше с химия и биология и затова казах съответната гимназия. Тя искаше да учи другаде, но това не бе никаква пречка за мен. Чудех се да и поискам ли номера, за да се видим някой ден. Как мислите осмелих ли се, излязох ли от кожата си, отидох ли до това небесно красиво момиче, заговорих ли го ?! Не разбира се (колкото и наивно и смешно да звучи).
Макар странното начало на изпита, изкарах доста добър резултат, даже ме приеха в училище къде,  къде по-хубаво. Може ли да ми е погнала, някак тази „моя принцеса (за няколко часа)“ ?! Нямах си и на идея. Но имаше и доста потресаваща и ужасяваща част за мен. Предпочитам да бях си останал с това. Но случайно я видях пак, в деня на обявяването на резултати, кой в кое училище е приет и тя бе приета в това, което казах, че искам (преди). Колко тъжно. А? Разочароващо дори депресиращо нали ?!
Един съвет от мен, впускай те се в мига, момента, на секундата, скачайте на пързалката, колкото и да е завъртяна, колкото и да е дълга, от където и минава, дори да не и се знае края. Скачай, може да се приземиш на меко.

Първо благодаря на всички Ами по-надолу има доста мои разкази може да ги прочетеш, ако искаш

Здравейте :)Нещо ново от мен. Надявам се да ви хареса и този разказ, извинявам се ако има грешки. И все пак драснете по едно мнение

Заставам отпред на тротоара и той спира. Старите ръждясали, едва движещи се врати се отварят. Горе вълна (задух) лъхва от вътре и ме залива. Ясно, отново няма пускат климатик, звучи като някой виц нали (климатик в автобуса) ?! Влизам и бързо се запътвам към първата свободна седалка, която виждам. Колко много и различни хора има, едни ниски – други високи, едни дебели –други слаби, едни черни – светли.
Пред мен точно на отсрещната седалка до прозореца стои момче. То е високо на ръст, с къса светлокафява коса и цветни очи. В ръката си държеше телефон и пишеше нещо ( сигурно смс-и). Изражението му почти нищо не излъчваше, но сигурно пишеше с приятелката си. Скрит романтик, може би, незнам.
Първа спирка
Чак сега спира на следващата спирка, колко разочароващо, колко път има още до моята… Вратите отново се отварят с трясък и влиза една бабичка. Лицето и ръцете и са сбръчкани, едвам движеше краката си и се подпираше на стар, дървен бастун. Облечена е със стара, мъжка карирана риза и дълги сини тук там скъсани панталони. Обувките и са много големи и също прегънати, на мястото на петата. Ужасно дебелите чорапи, които е обула, почти скриват пространството в обувките и.
Тя е бедна, стара женица, дори „левчето“ за автобусния билет и бе дал много добър и мил човек на спирката, където чакали заедно. Човек я бе съжалил, е как няма, толкова мила изглежда.
Втора спирка
Две приятни момичета се качват. Сигурно сега са свършили училище или по-рано и са отишли да хапнат нещо и да си побъбрят ( как няма). Сядат до врата и се взират в мен. Какво толкова ми гледат ?! Едно от най-омразните ми неща, някой да ме зяпа и аз да не знам защо. Е, какво пък привлекателни са си.
Облягам се до прозореца и поглеждам навън. Толкова много хора, коли се разминават без да знаят ,колко общи неща могат да намерят. Колко от тях може би са създадени един за друг. Сега ще си кажете този е някой прекалено голям романтик, мечтател. Може би е така, ако не са мечтите, нямаше да стоя сега и да пиша поредния си разказ и да мисля за момичето, което искам след малко да си легне до мен.
Вече дойде време за моята спирка. Слизам и продължавам по тротоара надолу към къщата ми.
Ако веднъж се загледаш в пътниците в автобуса, ще видиш колко различни и сами по себе си индивидуални и колко много можем да научим един от друг. Пробвай, струва си !

Здравейте отново Ето и следващият ми разказ  :p Надявам се да ви хареса

Любовта. Какво е тя ? Необходимост, желание, всеотдайност, влюбчивост, грижливост, мечта или щастие ?! Всеки копнее да я срещне, да го връхлети като пролетния вятър зад гърба. Всеки иска да я усети, да я опита като сладка капка сок от ягода, като карамела който залепва по устните ти.  Всеки мечтае за нея/него, как ще се разхождат двама хванати за ръка, по пътя ще се смеят. Изведнъж ще спрете под някое красиво, разлистило зелените си листенца дърво и ще се целувате, ще се целувате половин, един, два часа, ще се усмихвате един на друг и ще се обливате с любов като студена чаша вода. Хора ще минават, ще ви сочат, упрекват, ще ви се радват, снимат, любуват, поздравяват.
Ще се качвате тичешком по стълбите нагоре до апартамента. С гръм и трясък ще връхлетите вътре, ще простене портата, ще се целувате страстно, безусловно, безгрешно, сладко, изкушаващо, ще стигнете до леглото и там, там ще лежите прегърнати дни, седмици, месеци наред. Ще отворите някоя любовна лирика и ще си четете, а докато четете ще се гледате право в очите и ще пренасяте посланието като нежен валс право към сърцето.
Ще се гоните на зелена морава пред къщата, ще падате, ще си подавате ръка и ще ставате. Ще си подавате топката и ще я пазите както опазвате любовта си. Кучето ще тича след вас и ще ви наблюдава. Ще седне пред вас и ще гледа как се боричкате смеейки се и ще се чуди, какво става.
Ще отидете на кино, на някой тъжен, романтичен, истински филм. Ще плачете редом в захлас и ще гледате филма. На път за вкъщи ще си говорите за него, за впечатлението оставило у вас и това как искате да не свършите както във филма.
Ето това е любовта. Засега ви се струва нереално, нали? Но когато го усетите, няма да искате, то да ви напусне !

Радвам се, че ви харесва и не само този !