Разказ 2

love.music · 2012-06-23 17:27:56

Ето още един разказ от мен. Надявам се и той да ви хареса и напишете по един коментар Извинявам се, ако има грешки

Колко необичаен и странен ден беше днес. Вярно след няколко дена ще завърши и тази учебна и година и ще се любувам на „свободата си“, ще излизам, ще стоя до късно (не че сега не го правя) на голямата си просторна, неостъклена тераса и ще гледам звездите и ще си мечтая. Обожавам да мечтая за бъдещето, да си въобразявам, че съм някой друг, че живота ми е перфектен и всички прекрасни неща ще са мои. Цяла вечер ми беше напрегнато, не спах спокойно. Може и да е било пълнолуние, но не се сетих да проверя. Навън беше истинска жега, макар да не е много прилично за Варна. Сутринта дори станах дори преди да бие и алармата на телефона ми, не се въртях в така „твърдото ми легло“ и не се вайках. Отидох в банята, огледах се в малкото кръгло на доста години, жълто олющено огледало и косата ми отново беше наелектризирана, измих се набързо, обух любимите си дънки, натъпках няколко учебника и тръгнах към същата онази спирка, на която всеки ден по-няколко пъти си чаках автобуса.
***
Минути след като слязох от първия автобус и тръгнах по малката тясна пътечка, за да хвана другия, понеже не ми се върви до училище рано сутрин, обмислях вчера прочетената книга. Доста бързо стигнах до нея и седнах. Чаках, а мислите ми се задълбочаваха и се минаваха като разгръщането на някоя много стара книга, но мъдра, пълна с много истини, копнежи дори и любов. Часовете летяха бързо, като сезоните, докато се обърнеш и вече е лято, т.е. време беше да се прибирам. Навън печеше ужасно, имах чувството, че някой ме е вързал и ме е сложил в някаква пещ да горя, да тлея, да се пържа.
***
Отново съм на една от „моите“ спирки, та поне да можеха да спират времето, да хванат часовника, да го тръснат в земята, да се счупи на хиляди малки парченца, да вземат стрелките му и да ги пречупят на две. Мамка му нали се спирка, все трябва да спира нещо, а не да ми връща спомени като вятърът, който се забива като нож в облетия ти от пот гръб.
Докато чаках, двама млади, момче и момиче, слязоха заедно с компания от един автобус и тръгнаха леко надолу. Изведнъж спряха, като светкавичен, буреносен гръм и се скараха. Толкова грозно беше. Толкова беше лют спора, чак ме заля тази лютина като семките на някоя прекалено люта чушка и ме одари право в носа. Крещяха, обиждаха, бутаха се. И защо, защо?
***
Отново се качвам вътре в автобуса, сядам и пак поглеждам през прозореца. Тогава видях момче и момиче, разбира се стояха на спирка и се гледаха, така жадувано, безвъзмездно, необвързващо, разпускащо, невинно, усмихнато, като над тях стоеше малко купидонче и ги стреляше постоянно със сладките си червени стрелички. Това ми напомни за една случка преди години, на един изпит, за едно момиче. То също бе невинно, красиво, с големи пленяващи очи, които като чели влизаха в моето отиват до съзнанието ми карат го да я види като изтрива всичките ми знания, мисли, след това бяга надолу към сърцето. По пътя се спира при дробовете и им взема дъхът, изсмуква го като последни капки сок по чашата със сламка и неоставя капчица. Накрая стига до целта си и го обгръща с нежната си обвивка като бобена шушулка.
Аз стоях на чина до прозореца, а тя отсреща. Господи погледа и беше насочен само към мен. Толкова зависеше всичко от този изпит, а аз се влюбвах без условно, безгранично, крайно неприлично и сладко. В този момент наистина се чувствах като глупак, в пълния смисъл на думата, та аз дори не знаех 1*1 на колко беше равно, а ще правя изпит по математика. Живота шегуваше ли се с мен или просто ми пращаше богиня?! Така и не разбрах. А тя бе толкова красива като извадена от най-старата приказка за красива принцеса със златни коси и дълга рокля.
Понеже, както всеки изпит и този закъсняваше началото му, всеки един от нас каза, къде иска да учи след това. По това време наистина ми се занимаваше с химия и биология и затова казах съответната гимназия. Тя искаше да учи другаде, но това не бе никаква пречка за мен. Чудех се да и поискам ли номера, за да се видим някой ден. Как мислите осмелих ли се, излязох ли от кожата си, отидох ли до това небесно красиво момиче, заговорих ли го ?! Не разбира се (колкото и наивно и смешно да звучи).
Макар странното начало на изпита, изкарах доста добър резултат, даже ме приеха в училище къде, къде по-хубаво. Може ли да ми е погнала, някак тази „моя принцеса (за няколко часа)“ ?! Нямах си и на идея. Но имаше и доста потресаваща и ужасяваща част за мен. Предпочитам да бях си останал с това. Но случайно я видях пак, в деня на обявяването на резултати, кой в кое училище е приет и тя бе приета в това, което казах, че искам (преди). Колко тъжно. А? Разочароващо дори депресиращо нали ?!
Един съвет от мен, впускай те се в мига, момента, на секундата, скачайте на пързалката, колкото и да е завъртяна, колкото и да е дълга, от където и минава, дори да не и се знае края. Скачай, може да се приземиш на меко.

#1 2012-06-23 17:27:56

Re: Разказ 2

Харесайте страницата ни във Facebook

Вижте най-харесваните снимки, статии и албуми директно чрез Facebook