Художничка на спомени.

sunshinee™ · 2014-07-08 21:49:21

... или нещо такова, работя по заглавието, хах.
Такам, това е новата ми история. Дълга първа част, но ако я разпокъсам и се намери някой да я прочете, ще загуби смисъла, затова пускам наведнъж всичко. Та, приятно четене, ако се навиете

Музиката бавно се носеше наоколо като кръжащ над полето щъркел. Мелодията бе нежна. Напомняше
ми за мама. За нейните дълги златисти коси, които падаха върху гърба й като коприна и се
накъдряха в краищата. За кафявите й очи, чийто нюанс кафяво не бях срещала никога. За ней-
ната усмивка. О, кълна се във всичко, що населява тази земя, усмивката на мама бе необикнове-
на. Тя можеше да накара всяко плачещо същество да забрави за болката, която носеше сълзите му,
и да се засмее. Такава си беше тя. Можеше да накара всеки черноглед да повярва в по-добрите
дни.
Казват ми, че приличам на нея. И аз го виждам. Имам нейната медноруса коса и необикновеният
цвят на очите й. Усмивката ми също е като нейната.
Характерът ми обаче далеч не е като нейния. Наследила съм твърдостта на баща ми.
Татко.
Той пък беше абсолютната противоположност на мама.
Не, не беше лош човек, ни най-малко даже, но и външно, и вътрешно съвсем се различаваше от
нея. Косата му бе в най-тъмният нюанс на черното. Очите му също. Мама беше ниска, а той -
няколко големи глави над нея. Мама беше винаги засмяна, а той - сериозен.
Но ще бъде най-голямата лъжа, ако кажа, че баща ми не обичаше мама. Защото би умрял за нея.
Прегръщаше я, целуваше я по челото и винаги й носеше цели торби с книги, когато се връщаше от
някое свое пътешествие. И двамата се обичаха безкрайно много и аз бях щастливка да наблюдавам
как любовта им не угасваше.
Но тези дни са в миналото.
Отдавна вече не е така. Няма я тази мека топлина, която ме сгряваше като топла пижама, пригот-
вена за студена зимна нощ. Няма го и чувството за обич, за привързаност. Няма нищо, което да
ми казва, че не съм сама.

***

Отново този сън. Вече ми е за седми път. А следващата нощ няма да спя. Знам го, защото винаги
става така.
Сънувам, че бродя из някаква пустиня. Има нежна, плавна музика за фон. Роклята, с която съм
облечена, се вее леко от тихия вятър. Слънцето огрява лицето ми и аз се чувствам като у дома.
Пясъкът е мек, точи се между пръстите на краката ми и песъчинките залепват по кожата ми. И из-
веднъж от нищото се появяват буреносни облаци. Те закриват слънцето и музиката става напрег-
ната, страшна. Вятърът започва да духа силно и да запраща пясък в лицето ми. И тогава го виж-
дам. Образът. Точно пред мен. Разтривам очи с длани, но камерата сякаш губи фокус и аз не ус-
пявам да различа чертите му. Той вдига пръст срещу мен и започва да се смее. Залива се от смях.
В този момент усещам как земята под краката ми се разделя на две и аз пропадам. Падам и падам,
сякаш с часове, а гласът му ехти в ушите ми. Тогава виждам лъч светлина. Разбирам, че всеки
момент ще се разпльокам върху нещо. Лъчът светлина постепенно се увеличава. Закривам очи с ръце
и изпищявам. Точно в този момент се събуждам, цялата обляна в пот. Както всеки път.
Изтривам челото си с юргана и сядам в леглото. Чувствам горещина, сякаш съм в сауна. Отвивам
се. Завъртам се така, че да мога да стана. Краката ми докосват леденостудения под. Хладината не
е достатъчна. Изправям се и, лъкатушейки, стигам до прозореца. Вятърът блъска в стъклото. Сякаш
още малко и ще се счупи. Отварям го и усещам как този път се блъсва в лицето ми. Изсвистява в
ушите ми и преминава през цялото ми тяло, охлаждайки бушуващата гореща кръв във вените ми.
Няколко снежинки любопитно кацват върху вътрешния перваз и се превръщат в малки капчици. Навън
преспите са се уголемили значително. Хаосът в съзнанието ми се успокоява, но пръстите ми все
още треперят. Студът е добре дошъл при мен. Имам нужда да почувствам нещо друго, различно от
тази голяма празнина. За късмет тук зимата трае дълго и тази ледена мелодия с нейните танцу-
ващи снежинки запълват мислите ми.
Посягам да затворя прозореца, когато чувам мяукане. Тъничко, жално гласче на коте. Поставям
ръце върху перваза отвън и дланите ми потъват в малка купчинка сняг. Надвесвам се, за да видя
откъде идва. Вятърът свири през отходните тръби и мелодията му ме кара да потръпна. Оглеждам се
и я виждам. Малка черно-рижава топчица, застанала на стъпалата пред имението. Трепереща малка
черно- рижава топчица. Сърцето ми се свива. Не мога да оставя съществото да умре от студ.
Затварям прозореца и се отправям към вратата. Пълен мрак е, но аз знам с точност къде какво има
и заобикалям ловко всеки предмет, дръзнал да се изпречи на пътя ми. Натискам бравата и чувам
познатото скърцане, което слушам вече 20 години. Краката ми докосват мекия килим в коридора
и това уютно чувство ме докосва за миг. Вървя с малки, но бързи стъпки, без да издавам шум.
Коридорът е дълъг, но към края му почти притичвам и се спирам пред стъпалата. Тук има пирон,
извадил се наполовина. Прокарвам крак по пода, за да го усетя и да не го настъпя. Когато усе-
щам твърдата му ледена повърхност, стъпвам встрани от него и слизам бързо.
До входната врата има един огромен прозорец, през който лунната светлина наднича любопитно.
Виждам сянката си.
- О, Матеа, кога порасна толкова много? Виж се. Баща ти би се радвал да види малкото си моми-
ченце да се превръща в красива млада жена - казвам прехвалено, цитирайки думите на мама. Може
и да е глупаво, защото вече минавам 20-те години, но наистина имам нужда от нея сега. Имам нуж-
да да ме прегърне, имам нужда да я усетя истински, а не като спомен, който постепенно избледня-
ва.
Отварям огромните порти и излизам. Снегът се забива в босите ми крака, но аз не му обръщам вни-
мание. Косата ми лумва назад и един кичур ме плясва по челото.Навеждам се до малкото животинче
и виждам как трепери. Снежинките покриват козината му.
Очите му се вперват ужасено в мен. Вероятно е твърде премръзнало, за да избяга. Усмихвам се
и бавно протягам ръце. Прокарвам нежно пръсти по гърба му в знак, че няма да го нараня. Из-
чиствам бялата покривка от него и го вдигам. Толкова е малко и беззащитно. Гушвам го внима-
телно и главата му попада на сгъвката между врата и рамото ми. С периферното си зрение мяр-
вам нещо встрани. Поглеждам натам и виждам оранжево килимче върху снега. Присвивам очи. Кой
би изхвърлил някаква черга тук?
Слизам по трите стъпала и краката ми потъват в огромните преспи. Снегът е толкова студен, че
чак пари. Коленете ми се зачервяват на мига.
Чак когато се приближавам, разбирам, че това не е килимче. Това е котка.
Легнала е така, сякаш си почива. Очите й са широко отворени, гледащи някъде напред. Навеж-
дам се и с върха на пръстите си докосвам муцунката й. Котенцето в другата ми ръка трепва.
Очите ми се напълват. Мъртва е. Студът й е дошъл в повече. Сълзите бликват.
Поглеждам към малкото коте. „Ще й изкопаем гроб утре“, предавам му мислите си, а то задълба-
ва с глава към шията ми. Избърсвам носа си. Хващам трупа й и я вдигам. Вземам я със себе си.
Не мога да я оставя тук. Някое куче ще я разкъса, или някой ще я изрине безчувствено към
някой контейнер.
Връщам се обратно вкъщи и оставям мъртвата котка на земята. Затварям вратата. Все още държей-
ки малкото в ръката си, отварям гардероба зад вратата и изваждам едно одеяло. Поставям го до
котката и я увивам с него. Взимам я вече увита и с бързи стъпки изкачвам стъпалата. Вторият
етаж ме посреща със зловещата си тъмнина и мекичкия килим. Докато вървя върху него, протривам
крака, за да ги извадя от това вцепенено състояние.
Влизам в спалнята и оставям котката в един кашон с кърпи до леглото. Малкото вкопчва нокти
във врата ми, когато се опитвам да го дръпна.
- Хей, ще ти помогна, не ме дери - прошепвам.
Успявам да го изкопча от мен. Хвърлям поглед през рамо към часовника на нощното шкафче. Часът
е 04:22 сутринта. Слънцето още не се е подало от хоризонта. След няколко часа трябва да тръгвам
за работа. Дали не мога да си взема почивен ден? Едва ли. В студените дни има навалици в кафене-
то, в което работя. Хората се спират да си вземат горещ шоколад или кафе и да налеят малко
висока температура в тялото си, преди отново да поемат към своите задължения, или просто да
повървят, наслаждавайки се на меката зима. Като мен. Всеки ден вървя и записвам в ума си новите
неща, ако има такива. Запомням моментите, дори най-малките. По необикновен начин. Мама казваше,
че имам дарба, но аз не бих го нарекла така. Събирачка на спомени. Чужди, мои - всякакви. Това
определено не е нещо, с което можеш да свикнеш. Аз съм като огромен склад с различни раздели.
Само определени хора достигат дотам. Не знам дали е на случаен принцип, но понякога е интересно.
Като да погледнеш през калейдоскоп, но вместо образи и шарки, изникват спомени.

sunshine5383 · 2014-07-09 07:09:35

Продължение!

sunshinee™ · 2014-07-10 20:41:55

Благодаря (f)

Понякога не ви ли се струва, че някои същества умират твърде лесно? Като мравката,
например. Както си пренася троха към мравуняка, изведнъж бива стъпкана от някого.
И край. Умира. Сякаш животът й е съвсем незначителен. Понякога искам да умра точно
по този начин. Не да ме стъпчат, разбира се. А бързо и безболезнено. Като едно щрак-
ване на пръсти. Щрак! И ме няма. Никой нищо не може да направи, за да ме върне обрат-
но.

Поставям мъртвата котка, увита в калъфка, в предварително изкопаната дупка. Ръцете ми
са премръзнали и зачервени от държенето на лопатата в този мразовит ден, но аз не се
отказвам и връщам обратно пръстта. С крака заглаждам снега отгоре.
- Почивай в мир, миличка. Съжалявам, че си замина така - прошепвам.
Оставам на мястото си още няколко секунди, загледана в калта. Снежинките падат върху
гроба и се разтапят. Вятърът щипе бузите ми и запраща прашинки в очите ми.
Отправям се към бараката, откъдето взех лопатата.
Хвърлям я вътре и трясвам вратата. Дървената къщурка се разклаща страховито, но аз знам,
че няма да се срути. Тук е от много отдавна. Когато майка ми и баща ми се нанесли, та и
от преди тях.
Поемам дълбоко въздух и вдишвам миризмата на сняг и студ. Една снежинка кацва върху носа
ми и се стопява в мига, в който го докосва. Потърквам капката и я разнасям върху пръста
си.
Телефонът в джоба ми извибрирва. Изваждам го и го допирам до ухото си.
- Ало?
- Закъсняваш. Отново.
- Изникна нещо. Съжалявам, веднага съм там.
- Дано да е така.
Затварям. Изпуфтявам и сритвам едно камъче пред себе си. Кога ли ще благоволя да напусна
това проклето кафене? Вероятно когато завърша и си намеря по-добра работа, разбира се.
Сама ли си говоря? Отново? Добре, Матеа, престани. Ако някой можеше да прочете мислите ти,
щеше да се обади в някоя лудница.
Приключвам спора със себе си и се връщам обратно в къщата. Котето, което спасих снощи, или
Сам, за по-кратко, ме посреща, когато влизам вътре. Хвърлям крадешком поглед към купичката
му. Бележка до себе си: да купя котешка храна и мляко.
- Съжалявам, малчо, но докато ме няма, ще трябва да пиеш само мляко - казвам, докато нахлузвам
ботушите си. Сами ме побутва с муцунка по крака, сякаш ми показва, че е разбрал какво съм му
казала.
Навеждам се, погалвам го, взимам ключовете си и излизам. Заключвам и се отправям по пътечката.
Няколко врабчета минават точно покрай лицето ми. Почти подскачам.

***

- Най-накрая! - възкликва Тед, работодателят ми, когато влизам в кафенето.
- Съжалявам, няма да се повтори - изломотвам, докато ми подава престилката.
- Да се повтори?! - отново повишава тон той. - Това не ти е за втори път,
Фицпатрик! - а после омеква. - Ако не можеш да смогнеш, то по-добре се
откажи. Знам, че не си безотговорна, но очаквам от теб повече. Хайде,
хващай се на работа - потупва ме по рамото и влиза в стаята за служители.
Наругавам го наум, когато вратата се затваря след гърба му. Заставам зад касата и се усмихвам
широко, както правилникът налага.
- Здравейте, какво ще желаете?
Пълничката жена пред мен отваря уста, но в момента, в който първата дума излиза, вратите на
кафенето се отварят с трясък и вътре нахлуват двама, маскирани в черно, мъже. Косъмчетата на
тила ми настръхват.
- Всички на земята! - изкрещява единият и изважда пистолет.
Настъпва хаос. Хората започват да се блъскат един в друг. Тогава се чува изстрел. Крушката
в средата на помещението се пръсва и всички се просват на земята, сложили ръце върху главите си.
Тед излиза от стаята.
- Какво става, по дяволите? - изкрещява.
Сръгвам го в ребрата. Лицето му хлътва и той заляга под плота. Дърт страхливец!
Вторият от мъжете застава пред мен.
- Слушай, кукло, дай ми парите и няма да завършиш в моргата, ясно ли ти е?
Изглежда уверен с пистолета, опрян в челото ми, но гласът му потреперва, когато произнася думите.
Отварям касовия апарат и изваждам всичко. Той грабва парите от ръцете ми и тръгва към съучастника
си, който стои в средата. Двамата излизат на бегом от кафенето.
Всичко стана толкова бързо, че дори не можах да го асимилирам. Просто действах импулсивно, за да
не ми пръснат мозъка. Решавам, че това всъщност са подходящи думи, ако полицията започне да ме
разпитва.
Хората постепенно идват на себе си и някои дори се изправят, уплашени до смърт. Като говорим за страх...
Тед също става на крака, изтупвайки престилката си.
- Има ли ранени? - попитва с дрезгав глас, а после се обръща към мен - Звънни на полицията.
Грабвам служебния телефон и набирам 911.
- 911, какъв е случаят?
- Ъ, да, ъъ имаше обир на Брайт стрийт, №32 в кафенето „Кофи Лайф“.
За момент настъпва пауза, в която проклинам заекването си в началото. След малко гласът на жената
отново се чува.
- Има ли ранени?
- Не знам, мисля, че не. Току-що се случи.
- Добре. Изпращаме полицаи, стойте, където сте.
- Благодаря.
Затварям. Сега вече става неловко. Всички хора се втренчват в мен, сякаш очакват да се превърна
в Супермен и да ги отведа на безопасно място.
- Полицията ще дойде всеки момент. Моля, вместо да си тръгнете, изчакайте няколко минути - казвам
на микрофона, който служи за съобщаване на готовите поръчки.
Усещам грапавата, сбръчкана кожа на Тед върху мен. Виждам, че е скъсил разстоянието помежду ни.
Стои до мен, напълно безмълвен, сякаш онемял.
- Навлизаш в личното ми пространство - измърморвам.
Той ме скастря с поглед, но все пак се дръпва. Настъпва неловка тишина, която от време на време би-
ва пречупвана от пресеченото дишане на някой от клиентите. В този момент забелязвам подробностите,
на които преди не съм обръщала внимание. Като плаката на Металика, в който се споменава, че са идвали
тук преди 3 години, залепен вляво от входа. Картината на няколко понички в купа. Още един плакат, изоб-
разяващ огромна чаша кафе с надпис „Домът е там, където е миризмата на кафе.“
Работя тук вече цяла вечност, но никога не съм виждала тези три постера. Или поне не съм обръщала вни-
мание.
Полицейските сирени вече се чуват. Само след няколко минути ще дойдат полицаите и тази прекрасна тишина
ще бъде нарушена.

sunshine5383 · 2014-07-11 08:55:37

Продължавайй!!

love_hurts · 2014-07-11 18:09:34

Пускай следващата част!

sunshinee™ · 2014-07-12 09:17:17

След дълъг списък с въпроси от полицаите, най-сетне ме пускат да си ходя. На тръгване натискам с пръст
рамото на Тед и с мимики му показвам, че се прибирам. Той хвърля поглед към заведението. Отнема му
няколко секунди да осъзнае, че няма шанс да работим днес. Обръща се към мен, кимва и аз тръгвам.
Суматохата от объркани хора продължава да кънти зад мен, но не различавам какво точно говорят. Мислите
ми са другаде. Пъхвам ръце в джобовете на якето си и се опитвам да се концентрирам върху едно камъче,
което подритвам. Трябва да реша какво ще правя днес, след като денят ми няма да бъде зает от понички и кафе. Обикновено почивните си дни прекарвам пред камината с горещ шоколад и книга, но някак си днес не ми е до това. Трябва ми малко разнообразие.
Заета с мислите си, едва успявам да усетя как чантата се свлича от рамото ми и със сила изхвърча. Обръщам се и виждам две огромни сини очи, вперени в ръцете ми. Маската закрива лицето му, но някак усещам, че го познавам от някъде. Крадецът хваща дръжката на чантата ми и хуква надолу по улицата. Без да вдигам врява, побягвам след него. Учуден от реакцията ми, мъжът забързва бягането си, но и аз не оставам по-назад. Това, че обух удобните си ботуши, а не онези на токчета, оказва влияние и малко преди да свие в едно междублоково пространство, аз хващам ръката му и забивам крака в земята. Без да се съпротивлява, той продължава да бяга и тялото ми бива повлечено с него.
- Спри, глупако, ще се спънеш и ще ни убиеш и двамата! - изкрещявам.
Крадецът безмълвно забързва още повече.
- По дяволите! - изписквам, когато коляното ми се удря в един контейнер. Но не го пускам. Забила съм нокти в тънкото му яке и не смятам да се предам. Това го забавя и аз успявам да протегна крак и да го спъна. Усещайки как краката ни се преплитат, двамата се свличаме в една локва от вода и киша. Главата ми пулсира от удара в рамото му. Той почти веднага скача, но аз отново го хващам и той пак пада. Покатервам се отгоре му и затискам с двете си колена ръцете му. Грабвам чантата си от пръстите му. Заглеждайки се в маската му, изведнъж ми просветва.
- О, ти си онзи, който опря пистолет в челото ми! - възкликвам. - Първо обираш кафенето, а сега крадеш. Какво, нещо с мен ли е свързано? - настъпва пауза. Натискам ръцете му с колене. - Говори!
Дръпвам маската от лицето му. Пред очите ми се разкрива не някакъв пропаднал престъпник, а мъж с невероятни черти. Скулите му са изваяни не твърде нежно, но не и твърде грубо. Като бърз замах с четка. Носът му е чип. С набола брада. Има малък белег до слепоочието. От обгаряне. Получих подобен като малка, когато огънят от камината лумна върху ръката ми.
Мъжът ме гледа, без да издава каквато и да е емоция. Дори не трепна, когато минах с пръст по бузите му. Засрамена от това, че го докоснах, бързо махвам ръката си от него и ставам. Той се изправя веднага, щом коленете ми го освобождават. Понечва да
тръгне, но аз хващам пръстите му.
- Почакай - прошепвам. - Защо съм мишената ти?
Той се обръща. Лицето му, все така без емоция, се доближава на сантиметри от моето. Усещам дъха му, когато отваря уста. Но вместо да отговори, мъжът долепя устните до моите. Не се отдръпвам. Ухае на пура и алкохол, но не натрапчиво, а съвсем лек аромат. Усещам топлината на тялото му, когато се допира до моето. След секунди студената стена зад мен контрастира с нашия огън. Той ме целува така настойчиво и страстно, сякаш от деня на раждането си е мечтаел да го направи. Ръцете му шарят по тялото ми. Първо на тила ми, после се спускат бавно към раменете ми и лекичко ги стисват. След това се преместват на кръста ми. Аз обвивам своите около врата му
и усещам наболата му коса около китките си. Лекичко захапва долната ми устна и аз изстенвам. Не мога да повярвам, че се целувам с непознат, но усещането е толкова възпламеняващо, че не мога да го спра. Устните му парят, а моите вече горят. Езикът му си проправя път, намира моя и започват да танцуват.
Разкопчава якето ми. Става ми ясно накъде отиват нещата, но целувките му имат вкус на Рай, и аз не мога да спра да ги вкусвам. Повдига лекичко блузата ми и провира ръце под нея. Изстенвам, когато ледените му пръсти започват да шарят по голия ми гръб.
С огромно нежелание се отдръпвам от него и го поглеждам сериозно. Той се усмихва.
- Не си мишена на никого - казва. Гласът му е дълбок и дрезгав. При други обстоятелства би ме възбудил, но сега няма това въздействие.
- Тогава защо ме преследваш? - прошепвам, останала почти без дъх.
- Не те преследвам. Случайно те видях колко си замислена и реших да действам.
Хвърлям крадешком поглед към чантата си. Искам да го попитам защо го прави, но може би е по-добре да не знам.
- Целуваш се добре - казва след малко и усмивката му разкрива два реда здрави, бели зъби.
Ъгълчетата на устните ми трепват.
- Ти също.
Той свежда глава, все още засмян. Отварям уста, за да попитам защо нападна кафенето, но той ме прекъсва:
- Тръгвай си.
- Какво? - отговарям стъписано.
- Опасно е да си около мен.
- Но тук никой не може да ни види. Между тези тъмни стени никой...
- Приятно ми беше - прекъсва ме отново. - Сега върви, преди да се наложи да те спасявам.
- Нямам нужда от бодигард.
Той вдига поглед. Светлите му очи контрастират перфектно на мургавата му, загоряла кожа.
- Добре, добре, тръгвам си - казвам.
- За твое добро е.
Изсмивам се тихо. Цялата съм мокра от водата в локвата и този факт ми просветва чак сега. Студът минава през мен като хиляди ками и ме кара да настръхна. Чорапите в ботушите ми са мокри изцяло и вътре джвакам.
Стигам до ъгъла и се обръщам. Той все още стои там и ме гледа, без да е мръднал и милиметър. Качулката отново е на главата му, а маската виси от джоба му.
- Не ми каза името си - почти виквам, когато един огромен камион минава зад мен, заглушавайки всичко.
Мъжът се засмива.
- Може би следващия път - казва със същия равен глас.
Присвивам очи. Обръщам се и с усмивка тръгвам. Минавам по улицата и облизвам устните си. Все още усещам неговите. Хората минават покрай мен, без излишни заглеждания. Всеки си гледа работата. Замислям се: „О, само ако знаехте...“

sunshine5383 · 2014-07-12 13:08:28

ОЩЕОЩЕОЩЕОЩЕОЩЕОЩЕОЩЕ!! дедедефхйде

famouss__girll · 2014-07-12 16:15:02

ОЩЕОЩЕОЩЕОЩЕОЩЕОЩЕОЩЕ!! дедедефхйде

Мхм

love_hurts · 2014-07-15 11:38:36

Продължение!

sunshinee™ · 2014-07-18 10:09:29

Такам, извинявайте за забавянето ;~;
ето продължението:

Снегът хрупка под ботушите ми. Вятърът блъска прах и снежинки в очите ми, затова съм принудена да гледам надолу. Пръстите на ръцете ми са вкочанени,
въпреки че отдавна са пъхнати в джобовете на якето ми. С крайчеца на окото си наблюдавам хората до мен. Дъхът им излиза като облачета пара от устите
им. Всеки се е увил в шалове, шапки, ръкавици, якета и дебели пуловери до такава степен, че е трудно да разпознаеш кой кой е.
Вратите на супермаркета автоматично се отварят, когато пристъпвам отпред. Влизам и приятният топъл полъх на климатика ме сгрява. Взимам една кошница, изхлузвам ръкавиците си и ги пускам в нея. Свалям качулката си. Първо ще напазарувам и тогава ще реша какво ще правя.
Тръгвам към щанда с храни за домашни любимци. Оглеждам котешките гранули. Не знам какво ще се хареса на Сами, затова взимам от всеки вкус по едно от най-малките пакетчета и го пускам в кошницата. Тръгвам към следващия отдел - зеленчуковия. Твърд веган съм и съм горда с това!
Мислите ми обаче се изгубват в ужасното главоболие, което ме удря като чук. Оставям кошницата в краката си и слагам пръсти върху слепоочията си. Затварям очи. В съзнанието ми изниква следната сцена: малка тъмна стая, в двата ъгъла на която има кашони. Не мога да видя зад себе си, защото съм завързана за стол. Въжетата се впиват през тънкия потник, с който съм облечена.
Вратата пред мен се отваря и в стаята влиза мъж. Не различавам чертите му, но съм сигурна, че го познавам.
- Забавляваш ли се, Виктор? - казва с подигравателна нотка.
Не отговарям. Погледът ми е забит в колената ми.
Мъжът се засмива. Пристъпва до мен, хваща брадичката ми и вдига главата ми.
- Ще те питам за последен път - кой те изпрати? - процежда през зъби.
Мълча. Отново смях.
- Добре тогава. Предположих, че няма да искаш да ми кажеш.
Отдръпва се и ме заобикаля. Издрънчава нещо зад мен, след което отново се връща. В ръката си стиска нож, чието острие е оранжево. Нагорещен е.
- И така. Тук тези, които мълчат, биват наказвани. Я, какви хубави очи имаш. Ще е жалко, ако ги избода, нали? - смях.- Не толкова жалко, като се замислиш. Исках от теб само едно име. Ти отказа да го изречеш, затова сега ще има последствия. - краката му скъсяват разстоянието между нас. Замахва с ножа, но аз обръщам глава настрани и острието се забива в слепоочието ми. Изръмжавам от болка.

***

Тъмнина. Чувам гласове, но те сякаш са на хиляди километри от мен. Главоболието от преди малко ме удря с всичка сила отново. Отварям очи.
- Съвзема се! - изписква някой.
Вдигам поглед и виждам възрастна чернокожа жена, чиито ръце са обвили нежно лицето ми. Оглеждам се. Над мен са се надвесили поне десетина човека. Стомахът ми се обръща и усещам как храната тръгва обратно към гърлото. Отпускам главата си, за да предотвратя бълването, от което старата дама ще пострада най-много. Успявам да се успокоя. Правя опит да стана. Хората държат ръцете ми и ме повдигат. Когато отново стъпвам на краката си, си спомням за онзи мъж.
- Добре съм - казвам. - Благодаря ви за помощта.
Хората се разотиват и когато оставам сама, започвам да размишлявам. Това несъмнено беше спомен. Случва се точно по този начин: започва със силно главоболие, след това изживявам сцената, докато истинското ми тяло е в безсъзнание, и накрая се събуждам със същото главоболие и доза гадене.
А най-трудната част от всичко е намирането на човека, чийто спомен съм изживяла. Но това настрана засега. Започвам да привличам внимание и никак не ми се иска да изпратят някой служител, който да се мотае след мен и да ме наблюдава.
Придавам си вид, сякаш нищо не се е случило, и продължавам обиколката си сред щандовете.

love_hurts · 2014-07-18 15:20:12

Давай нататък.

sunshine5383 · 2014-07-27 11:05:18

Не се бавииииии, моля те!

sunshinee™ · 2014-08-12 15:21:06

ugh, много много съжалявам, вече ще съм редовна!

Ако попитат един обикновен човек кой е любимият му сезон, той, естествено, като всеки друг, ще каже лятото. Защо? Защото е топло, можеш да отидеш на море, на планина или пък да обиколиш градовете. Можеш да носиш оскъдни дрехи и по този начин да покажеш перфектното си тяло. Е, честно казано, не знам какво му харесвате. Цялата тази жега убива желанието за живот. Да хванеш идеалния тен е малко вероятно. Повечето приличат на препечени филии. И лятната любов обикновено не си струва.
Зимата обаче е друго нещо. Тя е като прегръдка. Този леден студ, с който е известна и който повечето ненавиждат, е като корите на портокал. Никой не ги иска, но за да достигнеш до сочния плод, трябва да преминеш през тях. Зимата е обвита от студ, леден студ, студ, който те прорязва като кама. Но зад тази обвивка се крие нежността. Заглеждали ли сте се в снежинките? В начина, по който вятърът ги носи в обятията си докато не станат готови да слязат на земята и да се слеят в мека бяла покривка? Обръщали ли сте внимание по колко перфектен начин са изваяни тези снежинки? Сякаш природата е направила оригами и ги пуска от небето. Но вече кой има време за малките неща в живота? Всичко е въпрос на време и пари. Тъжното е че ако имаш едното, то нямаш другото. И трябва да избираш. А погрешният избор може да ти коства много.

***

Изсипвам съдържанието на пакетчето котешка храна в купичката на Сами. Гранулите издрънчават монотонно, когато се допират до пластмасата. Звукът кара рижото топче да се втурне към мен и да зарови муцунка в бежевите изкушения. Изправям се и гръбнакът ми изпуква. Поемам дълбоко дъх и въздишам. В съзнанието ми отново изниква образът на онзи мъж. Запаметила съм всяка негова мъничка подробност, всяка трапчинка. Все още усещам как наболата му брада се впива в лицето ми, докато устните му, горещи като лава, изучават моите. Мирисът на тежък алкохол и пура, който гали ноздрите ми като с перце. Усещам и силните му, властни ръце, които затискат моите в студената стена. Спомням си моментите, в които се отдръпваше на сантиметри, за да си поеме дъх. Очите му, вперени в моите. Настойчиви и с чувство за надмощие. Сякаш бях антилопа, неволно препънала се, а той - лъвът, който скача отгоре ми и забива зъби в шията ми. Начинът, по който ме целуваше, ръцете му, които се спуснаха надолу, обхождайки всяка гънка, ме кара да искам да съм негова жертва отново. Да съм в лапите му. Не, не мога да се задоволя само с това. Този мъж ме побърква по някакъв неземен начин, кара съзнанието ми да се замъглява, така че в него да остане само способността ми да усещам. Трябва да го видя отново. Не мисля, че някога съм имала по-голяма нужда от нещо.
Оставям пакета с гранули на плота и тръгвам решено към вратата. Натискам бравата и отварям. Пристъпвам рязко назад, когато виждам двама полицаи на сантиметри от мен с вдигнати, готови да почукат, ръце.
- Госпожице Фицпатрик, моля, последвайте ни - казва единият, като сваля дланта си от въздуха.
- Какво става? - питам почти ужасено.
- Трябва да дойдете в участъка, за да дадете показания.
- Но нали ме разпитахте?
- Заловихме няколко заподозрени. Трябва ни помощта Ви, за да видим дали престъпниците, нахлули в кафенето, са сред тях.
- Ъ-ъ-ъ, добре.
Излизам напред и затварям вратата. Полицаите тръгват пред мен, а зад тях аз се треса от нерви. Ами ако са заловили този мъж? Как мога да го издам? След тази необяснима привързаност, която получих към него само от няколко минути целуване, няма да ми позволи да кажа, че той е бил един от крадците. Но така ще се противопоставя на закона и може да си навлека неприятности. Единственото, което мога да правя, е да се надявам той да не е сред заподозрените. Защото знам, че въпреки всичко, няма да го издам. Любов от пръв поглед или не знам какво е, но никога не бих позволила на властите да ми го отнемат, дори и никога да не бъде мой.

sunshine5383 · 2014-08-20 08:38:06

ОЩЕ,още!!!

love_hurts · 2014-08-20 10:10:11

ОЩЕ,още!!!

sunshinee™ · 2014-08-21 08:55:07

Влизам в полицейския участък. Единият от полицаите поставя ръка на рамото ми.
- Моля, изчакайте тук - казва и посочва седалките от дясната ни страна.
Проследявам го с поглед, докато и двамата се скриват в един от тъмните коридори. Сядам. Столовете са студени и безлични, с цвят между мъгливо зелено и сиво. Напомнят ми на болницата, в която прекарах часове, докато мама пое последния си дъх, стисна силно ръката ми и издъхна. Стените в стаята, в която бе настанена, бяха в същия цвят като тези седалки. Осъзнавам колко много мразя този цвят. За мен той означава смърт.
Друго, което хваща погледа ми, са картините отсреща. Три, еднакви по големина, бели платна. На едното е изобразена поничка. Типично. Тук, във Вейл, полицаите не ядат донъти или понички, но за да поддържат традицията, са сложили тази картина. На другото платно има пейзаж. Залез над града. Третата творба е просто кактус сред пустиня.
- Госпожице Фицпатрик?
Откъсвам се от мислите си. Обръщам се към мъжа, чийто глас прогърмява като изстрел в планина:
- Моля, последвайте ме.
Изправям се и изтупвам невидими прашинки от дънките си. Ехото, отекващо от звука, който ботушите ми издават при допир с пода, ме кара да се чувствам някак странно самотна.
Влизам в една стая и първото нещо, което виждам, са петима мъже, наредени един до друг според височината. Разликата в сантиметрите им е изключително малка.
Полицаят от по-рано посочва един стол със същия цвят като онези в коридора.
- Седнете, ако обичате.
Изпълнявам.
- И така - започва друг, - това са заподозрените. Огледайте ги хубаво. Престъпниците са били с маски, нали? - кимвам. - Добре, а можете ли да разпознаете гласа?
- Мога да опитам - впервам поглед в мъжете, търсейки своя, но за късмет него го няма. Отдъхвам си мислено.
- Номер едно, моля говорете.

***

Излизам от полицията видимо облекчена. Сега искам просто да си взема един дълъг, горещ душ.
Тръгвам нагоре по улицата. Тълпата върви срещу мен. „Глупави хора“, мисля си. Има нещо монотонно в тях, нещо зомбирано. Сякаш са програмирани да вървят по този начин, да гледат по този начин и изобщо да живеят така, както си живеят. Но докато крача и зяпам блоковете, забелязвам позната фигура в едно от междублоковите пространства. Спирам и няколко човека се блъскат в мен. Измърморват нещо, но аз не им обръщам внимание. Излизам от тълпата и навлизам в тъмната уличка. Фигурата стои пред мен. Когато се приближавам на няколко крачки от нея, тя сваля качулката си. Усмихвам се. Ръцете му хващат моите и лекичко потриват с палци опакото на дланите ми. Жест, нетипичен за мъж, лишен от нежност. Но това не трае дълго. След няколко секунди вече отново съм притисната до стената и устните му изпиват моите.
- Чакай - издишвам, но преди да се доизкажа, той отново започва да ме целува.
Отдавам се на екстаза. Ръцете му плъзват из цялото ми тяло. Моите са върху гърба му и лекичко стискат, когато езикът му опитва шията ми.
- Те те търсят - казвам, останала без дъх.
- Знам - изръмжава той и продължава да ме целува над гърдите.
Едната му ръка предпазливо докосва краката ми и плъзва между тях. Изстенвам.
- Трябва да си тръгна, Матеа - шепти той.
- Тръгни си - отвръщам също с шепот.
- Накарай ме. Отблъсни ме, махни ме от себе си.
- Не мога.
Пръстите му бръкват под бельото ми и аз отново изстенвам в ухото му. Другата му ръка си провира път под блузата ми и стиска силно гърдите ми.
- Моля те, Матеа, те ме наблюдават. Ще станеш жертва. Накарай ме да си тръгна, защото не мога сам да го направя.
- Остани - шептя в ухото му и забивам леко нокти в гърба му.
- Сигурна ли си?
- Напълно.
Пуска ме. Сваля панталоните си и аз правя същото с моите. Вдига ме в скута си и ме притиска отново към стената. Прониква бавно в мен и аз изстенвам.
- Не искам да си тръгваш - прошепвам.

love_hurts · 2014-08-21 14:07:26

Well that escalated quickly.
Давай некст!

sunshine5383 · 2014-08-22 16:55:28

Well that escalated quickly.
Давай некст!

sunshinee™ · 2014-09-02 11:00:22

- Разкажи ми за себе си.
- Какво искаш да знаеш?
- Всичко. Кой си ти като цяло.
Той се усмихва. И, кълна се, не съм виждала по-красив начин на извиване на устни. Малките трапчинки в краищата и редицата прави бели зъби, контрастиращи на загорялата, леко мургава кожа, могат да те накарат да настръхнеш. Очите му са дълбоки. Мога да потъна в тях като камък в океана. Студени очи, излъчващи надмощие, омраза. Ръцете му, покрити с тънки черни косъмчета и изпъкнали вени. Пръстите му са дълги и силни. Има малки белези на кокалчетата, които показват, че се е бил. Дланите му са груби и сухи, но парещи като лава. Перфектен. Това е думата. Стоя там и едвам се сдържам да не му се нахвърля и да го залея с целувки. Никога не съм изпитвала такова привличане, а сега този ангел седи на стола до мен с цялата си мъжественост и красота. И ми се усмихва. Държи горещата чаша чай, опрял ръце в масата и диша почти безшумно.
- Матеа - почти го прошепва. - Интересно име. На кого си кръстена?
Този въпрос ме изкарва от екстаза, в който тънех досега. Всъщност никога не съм се замисляла за това. И сега, когато ме питат, не мога да отговоря.
- Не знам - въздъхвам.
Погледът му рязко пада върху собствените му крака. Присвивам очи.
- Какво има? - питам.
Отново се усмихва. Навежда се и когато се изправя, в ръцете му виждам Сами. Скачам и го грабвам от ръцете му. Той ме поглежда с подигравателен, но някак обиден поглед.
- Нима смяташ, че ще му направя нещо? - гласът му става по-дълбок.
- Ти си престъпник - казвам и си удрям мислен шамар. Кучка! Как можа да кажеш това?!
- Разбирам - отвръща снизходително.
- Извинявай, не това имах предвид...
- Няма проблем, такъв съм. Не сгреши. Но никога не бих наранил такова прелестно създание. Нито пък котката ти.
Пускам Сами на земята и той се отдалечава. Усмихвам се предпазливо.
- Е, ще ми разкажеш ли за себе си?
Очите му се спират върху моите. Става ми неловко.
- Виктор Брегович. Престъпник, който никога не е бил залавян от властите. Не се интересувах от жени, докато не видях теб в кафенето. Ченето ми увисна. Съжалявам, че опрях пистолет в челото ти. Законът го изисква - млъква за момент и се засмива.
- Мислех, че вие не признавате закони - казвам с лека усмивка.
- О, напротив. Нашите закони са много по-строги от вашите - очите му блесват.
Отварям уста, за да кажа нещо, но това ми намерение бива прекъснато от жестокото главоболие, което ме удря. Слагам пръсти върху слепоочията си и присвивам болезнено очи.
- Хей! - чувам как столът му изскърцва рязко и след секунда усещам ръцете му върху раменете си.
Съзнанието ми се замъглява и настава тишина. Пред мен изниква картина. Семейство - майка, баща и син. Седят и вечерят. На масата цари спокойствие. Майката и бащата срещат погледи и се усмихват. Навън вали като из ведро.
Чува се почукване от входната врата.
Жената се надига от стола си.
- Аз ще видя кой е - казва бащата и става.
Излиза от стаята. Чува се скърцането на вратата.
- Кого търс...
Изстрел.
- Мамо? - прошепва детето.
Жената се обръща към него. Зениците й са разширени.
- Бягай в шкафа. Веднага!
- Ама...
- Бързо! - изсъсква тя през зъби.
В стаята нахлуват двама мъже.
- Посмей да мръднеш и ще ти пръсна мозъка - казва спокойно единият.
Но тя скача. Нахвърля се върху тях. Изстрел. Пада на земята и под нея се образува малка локва кръв.
Момчето гледа ужасено към трупа на майка си. Единият от мъжете се доближава до него.
- Синко, ти идваш с нас. По-добре не се съпротивлявай. Иначе знаеш какво следва.
Хваща го за ръката и тръгва.

***

Тъмнина. Далечен глас вика името ми. Постепенно се съвземам. Отварям бавно очи.
- Матеа, добре ли си?
- Виктор... - прошепвам.
Едната му ръка държи главата ми, а другата гали лицето ми.
- Мамка му, изкара ми акъла!
- Съжалявам.
- Какво стана, по дяволите?
- Нищо. Добре съм.
- Нищо? Хората не губят съзнание просто така!
- Просто съм уморена.
- Нямаш ми доверие, нали?
- Няма какво да ти доверя.
- Напротив. Случи се нещо и ти знаеш за какво говоря. Видях те в магазина.
Отдръпвам се рязко от ръцете му.
- Следиш ли ме?
- Не, разбира се. Отидох да си купя цигари. Видях тълпата, но не се намесих.
- Нищо ми няма. Върви си. Имам нужда да остана сама.
- Не мога да те оставя.
- Добре съм, уверявам те.
- Не си много убедителна.
- По дяволите, Виктор, просто си тръгни! - изкрещявам.
Той въздъхва.
- Добре. Щом това искаш.
Изправя се, взима шапката си от масата и с яростни крачки излиза. Вратата се трясва след гърба му.

sunshine5383 · 2014-09-03 10:06:19

ОЩЕЕЕЕ ОЩЕЕЕЕЕ. Пускай по няколко или още по-дългиии!!!!!

sunshinee™ · 2014-09-03 11:09:51

хехех, благодаря ти
но историята не е довършена и за в момента оформям сюжета като цяло, затова ще мога да пускам само по една част всеки път c:

В живота си срещаме най-различни хора. Има някои, с които и след 10 години ще си
говорим. Други са ни дадени за кратко. Напускат живота ни след известно време, било то за добро или лошо. И ние трябва да ги пуснем, защото колкото и да не искам да го чуем, без тях сме най-добре. Те също са по-добре без нас.
Но има и един трети тип хора. Хора, които навлизат в живота ни в най-неочаквания
момент, и го преобръщат наопаки. Тези хора, тяхното време също е ограничено. Но тук
идва една ужасна част. Щом си тръгнат, те взимат със себе си частица от нас. И тя
остава с тях завинаги. Може да се върнат, често се получава така, но тази частица, тя просто вече не е част от нас. А без нея боли. Чувстваме се недовършени и за да стане още по-зле, идва така наречената тъга. Тъгата, която ни държи будни в три сутринта и ни набива всяка мъничка подробност от миналите, щастливите дни, прекарани с тези хора. Тъгата, която усещаме дълбоко в гърлото си като буца. Тъгата, която ни задушава малко по малко всеки ден. Докато не станем част от нея. Той бе от третия тип хора. Но не го знаех, преди да осъзная, че бе превзел ума ми. А щом го разбрах, вече бе късно...

***

Безсънна нощ. Сънят отново се бе появил и сега лежа будна в леглото си с вперени очи в белия таван. Съзнанието ми е празно. Не мога да мисля. Навън виелицата блъска в
прозорците, настоява да влезе. Вътре е задушно като в сауна. Или може би само на мен
ми е горещо.
Долу нещо издрънчава. Забравих да затворя прозореца, сигурно вятърът е съборил някоя
ваза или чаша. Решавам, че ще се оправя, когато слънцето изгрее. Нямам сили дори да
дишам. Чувствам се изтощена, сякаш съм бродила безспирно в продължение на дни.
Вратата ми е отворена и сенките на пердетата се отразяват в отсрещната стена.
Монотонните им движения карат клепачите ми да се затворят. Унасям се. Минават минути.
Не мога да заспя. Отварям очи и виждам две други очи, вперени в мен. Изпищявам и
скачам. Челото ми се удря в неговото със силата на замах на чук. Чувам как изругава и
се строполява на земята. Сядам в леглото и го виждам, под лунната светлина, влизаща
през прозореца.
- Какво търсиш тук, дявол да те вземе?!
Пъшкането му ме кара да се почувствам по-добре. Причиних му лека болка.
- Преследват ме.
Скачам на крака.
- Какво?! И реши да се скриеш тук, така ли? В моята къща? Полудя ли?!
- Тихо! - изшътква той.
Млъквам. Движение навън ме кара да погледна. Две фигури спират пред имението и се оглеждат. Не минава много време и се отдалечават.
- Тръгнаха си - казвам.
Свеждам погледа си. Да го гледам как лежи в краката ми ме кара да се смиля над него.
Клякам и хващам ръката му.
- Добре ли си?
Между пръстите ми започва да тече нещо лепкаво. Вдигам ръка и виждам тъмночервената
течност.
- Господи, ти кървиш! - възкликвам.
- Добре съм. В антрето се подхлъзнах и една ваза се счупи върху мен. Съжалявам, ще ти я платя.
- Не говори глупости, просто вехтория. Хайде, ела да те превържа.
Помагам му да се изправи. Когато застава на крака, понечва да ме целуне, но аз го отблъсквам.
- Успокой страстите - казвам. - Нека първо се погрижим за раната ти.
Не го виждам, но усещам как се усмихва. Този мъж може да нахлуе в дома ми по никое време, с опасност да доведе убийци след себе си, и кървяща ръка, а аз пак бих го приютила и на другата нощ бих оставила вратата отново отключена. Нищо че не знам почти нищичко за него.

sunshine5383 · 2014-09-03 17:38:11

Продължаваййй!

love_hurts · 2014-09-04 08:59:27

Некст НЕКСТ НЕКСТТ!

sunshinee™ · 2014-09-05 13:49:27

Спомените са нещо много странно. Те са като песен, която можеш да връщаш отначало отново и отново, докато не придобият някакъв смисъл. Защото, е, не всяка, но почти всяка песен има смисъл, стига да я чуеш в точния момент. И спомените са нещо страхотно... докато не останеш само с тях. Тогава те са болезнени. Връщаш се назад и се замисляш колко много ти липсва това, онова „това“, което сега нямаш и никога няма да имаш отново. Усмихваш се на прекрасните дни, които си изживял, но в същото време се раздираш отвътре, защото знаеш, че вече никога няма да е същото. А какво по-болезнено от това, да имаш всичко само в главата си? Това са те, спомените - нож с две остриета. Накъдето и да се обърнеш, все си оставаш пронизан. А най-гадното е, че няма какво друго да сториш, освен да търпиш болката. Защото тя никога няма да изчезне. Ще избледнява малко по-малко, но винаги ще е там, когато останеш сам с мислите си. И ще ти напомня колко хубаво беше преди и колко много изгуби, когато тези хора си тръгнаха. В края на краищата спомените като цяло са лошо нещо. Защото на прага на смъртта ти ще имаш само тях и нищо повече.

***

- Боли ли?
- Не.
- Не говоря за раната.
- А за какво?
Настъпва мълчание.
- Няма значение.
- Кажи ми.
- Забрави. Ще сляза в кухнята да направя чай. Има гореща вода. Ако искаш, изкъпи се.
- Воня ли?
- Много.
Усмихва се. Отвръщам на усмивката му. Когато се отправям към вратата, той хваща ръката ми. Обръщам се към него.
- Благодаря ти.
- Няма за какво. Само внимавай следващия път отново да си сам.
- Откъде знаеш дали ще има следващ път?
- Познавам те достатъчно, за да отгатна, че ще има.
- Вероятно си права.
- Да - въздъхвам.
Очите му гледат моите. Моментът се проточва сякаш с години, а с всяка следваща секунда той става все по-неустоим. Примигвам.
- Е, аз ще слизам...
- Добре.
- Добре.
- Добре...
- Ще ме пуснеш ли? - усмихвам се.
- Извинявай - сепва се той и леко се изчервява. Той? Да се изчерви? Да, и аз не го очаквах.
- Ще ти оставя чисти дрехи пред вратата.
- Добре.
Прибирам памука и бинта в шкафа и излизам от банята, оставяйки го сам с мислите си. Когато затварям след себе си, се подпирам на стената и издишвам тихо, но тежко. Сами минава покрай краката ми, потърква глава в тях и сяда. Навеждам се и го вдигам.
- Гладен ли си, малчо? Ела да нахраним това малко коремче - почесвам с пръст коремчето му.
Слизам по стъпалата. Зад мен вече се чува течащата вода и това ме кара да се усмихна.
Влизам в кухнята и пускам Сами на земята. Взимам гранулите му и ги изсипвам в купичката, в която той веднага заравя муцунка. Винаги съм харесвала скрибуцащия звук, който се чува, когато животните хрупат, толкова е сладко!
Оставям пакета с котешка храна на плота и се качвам отново на горния етаж. Спирам за миг пред банята и се заслушвам. Той си пее. Да, издирвания в няколко щата престъпник пее под моя душ сега. Отдалечавам се, преди да успея да се засмея и по този начин да прекъсна концерта му.
Усмивката ми бързо се стопява, когато заставам пред стаята, в която не бях влизала от четири години. Натискам бравата и познатото скърцане раздира сърцето ми. Вратата се отваря и открива болезнени спомени. Влизам. Миризмата на прах и необитаемост се натрупва в гърлото ми като буца и затруднява дишането ми. Подът скърца под краката ми. Ръката ми се спира върху огромното легло в средата. Толкова много мечтаех един ден да спя в това легло с моя мъж, но откакто се случи онова, тази стая носеше твърде много болка, затова я затворих завинаги. Но, ето, че четири години по-късно отново се озовавам тук.
Отивам до гардероба и го отварям. Лъхва ме миризма на нафталин. Вдишвам дълбоко. Нашите използваха някакви препарати, които гонеха молците в продължение на години. Затова сега дрехите на баща ми са запазени перфектно. Откачам един сив пуловер и черния му панталон. Носеше го до последно.
Отварям скрина и взимам чифт чорапи. Бързам да изляза. Спомените ми идват в повече.
Затварям вратата зад гърба си. Пристъпвам тихо по коридора. Оставям дрехите пред банята и се отправям обратно към кухнята, където скоро ще се носи уханието на ментов чай.

sunshine5383 · 2014-09-05 16:14:32

Още още !!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

#1 2014-07-08 21:49:21

Re: Художничка на спомени.

#2 2014-07-09 07:09:35

Re: Художничка на спомени.

#3 2014-07-10 20:41:55

Re: Художничка на спомени.

#4 2014-07-11 08:55:37

Re: Художничка на спомени.

#5 2014-07-11 18:09:34

Re: Художничка на спомени.

#6 2014-07-12 09:17:17

Re: Художничка на спомени.

#7 2014-07-12 13:08:28

Re: Художничка на спомени.

#8 2014-07-12 16:15:02

Re: Художничка на спомени.

#9 2014-07-15 11:38:36

Re: Художничка на спомени.

#10 2014-07-18 10:09:29

Re: Художничка на спомени.

#11 2014-07-18 15:20:12

Re: Художничка на спомени.

#12 2014-07-27 11:05:18

Re: Художничка на спомени.

#13 2014-08-12 15:21:06

Re: Художничка на спомени.

#14 2014-08-20 08:38:06

Re: Художничка на спомени.

#15 2014-08-20 10:10:11

Re: Художничка на спомени.

#16 2014-08-21 08:55:07

Re: Художничка на спомени.

#17 2014-08-21 14:07:26

Re: Художничка на спомени.

#18 2014-08-22 16:55:28

Re: Художничка на спомени.

#19 2014-09-02 11:00:22

Re: Художничка на спомени.

#20 2014-09-03 10:06:19

Re: Художничка на спомени.

#21 2014-09-03 11:09:51

Re: Художничка на спомени.

#22 2014-09-03 17:38:11

Re: Художничка на спомени.

#23 2014-09-04 08:59:27

Re: Художничка на спомени.

#24 2014-09-05 13:49:27

Re: Художничка на спомени.

#25 2014-09-05 16:14:32

Re: Художничка на спомени.

Харесайте страницата ни във Facebook

Вижте най-харесваните снимки, статии и албуми директно чрез Facebook