Веднага ти отговарям!
Не, не е тъпо!Никога ли не си усещала пеперудки в коремът когато видиш този,който харесваш?Никога ли не си потъвала в нечии очи?Никога ли не си била на 7-то небе само когато ти кажи този някой "Здрасти"?!Това са чувства,които никога няма да забравиш...И усещането и надеждата,че той ще те забележи все някога те крепят и винаги ти казват "Продължавай!Притежавай надеждата".

Оппа...това е правописна грешка...Винаги ги правя Трябва да е "Всяка стена се изграждаше от моите чувства

Да само че май бяха на живо!!!

Посрещането на птиците

Ако всяка една моя сълза беше знак, че съм слаба то аз щях да съм най-слабият човек на светът... Ако всяка една моя усмивка е знак за сила това ще рече, че съм най-силният човек на светът... Не е така. Не съм слаба, нито силна, а просто истинска... Аз искам винаги да ти е добре... Искам да си щастлив и да си до мен.. Аз ще полея цветята в градината, когато теб те няма.. Аз ще те завия когато ти забравиш и просто заспиш... Аз ще бдя над теб и ще те обичам... Докато и ти ме обичаш, че и след това... Но когато усетя, че вече унищожиш любовта ни окончателно.. Ще ида някъде другъде. Ще се забавлявам с приятели на кино, ще живея свободно и ще преобърна животът си.. и Когато осъзнаеш,че ме няма,но и че се нуждаеш от мен, аз ще се превърна в една птица... Защото колкото и пъти да съм си мислела,че не те обичам винаги ще има място в сърцето ми за теб... И сега ще има...и когато се превърна в птица ти ще чакаш всеки път пролетта, и всичко през зимата ще ти напомня за мен.. И ще ти липсвам... И когато най-сетне желаната минута дойде.. Ти отново ще идеш на кея,за да се насладиш на посрещането на птиците...

Моля коментирайте.. Напоследък съм много вдахновена от : http://www.youtube.com/watch?v=MqoANESQ … 1358884052

Самотата

Поредният самотен ден!Боже господи, как искам да свърши!Отварям бавно очи и оглеждам стаята всичко е толкова сиво и сякаш изоставено- толкова е банално, поне за мен!Ставам и поглеждам майка ми.Тя е толкова уморена въпреки че е спала до преди извесно време.Сякаш вижда себеси в мен и иска да се чувствам добре,защото тя не се е чувствала така.Прегръщам я и усещам аромата на канела носещ се от меката и коса.Приготвям се за училище и отказвам поредната закуска.Минавам покрай вече изнервеният си баща и поемам поредната банкнота от 10лв.Опитвам се да го целуна по бузата и да кажа мило „Приятна работа!” или „Довиждане!”,но той просто ме игнорира или подминава.Излизам и тръгвам към училище с наведена глава.Усещам как край мен минават други хора.Някой ме заобикалят,а други се бълскат в мен.Сякаш не ме виждат.След това влизам в сивото училище и поглеждам останалите деца-сякаш са в друга вселена.Отново виждам момчето в което съм безнадежно влюбена-момче за което съществувам само аз,неговата най-добра приятелка.Влизам в класната стая и оглеждам.Казвам „Добро утро!” привличайки вниманието.В този момент виждам злобните погледи на момичетата.В тях се чете също завист и жадност за мъст,но какво им бях сторила аз.Насочих се към единствената ми приятелка с леката ми усмивка,но тя не ми отговори със същото.Сядам на единственото свободно място,а до мен сяда най-готиното момче в класът,това в което съм влюбена.Той ме прегръща.Най-хубавото нещо в денят ми.Отново усещам злобните погледи на момичетата.Започваме приятен разговор-разговор който продължавя цял ден,разговор който ме кара да се усмихвам.Но ето идва краят на денят и аз излизам.Отново приковавам поглед в земята и тръгвам към домът си.Влизам вътре и залягам над учебниците ми.Вечерта се връща баща ми.По-неврен,уморен и ядосан от всякога.Пренебрегва ме и сяда пред телевизорът.След извено време влиза майка ми-като ранено птиче.Капнала от умора,прави вечерята и едвам я умеждавам да седне.След това се сгушвам в нея.Въпреки,че бях на 17 още бях силно привързана към нея като 5 годишна.След време си лягам и се унасям в сън.И след няколко часа пак почва.Мъчението наречено – ежедневие.Боже господи как искам да свърши

Моля за мнение...знам че е тъпо...Извинявам се за правописните грешки

Ами да знам обаче незнам коя точно да изтегля...Иска ми се да е някой по-нов вариант..Трябва ми за аватари и банери!

Пробвах и не успях!Затова питам!Мерси всепак!  

Незнам дали темата е за тук,но всепак...Търся името на песента от тази реклама - http://www.youtube.com/watch?v=XHpvZvif … e=youtu.be Ако някой я знае моля да каже!Може да се каже,че е спешно!

Извинявай,но ти не си ли чувала за пубертет.Тялото се оформя в интервал около 16 до 18 годишна възраст.Ти става по-висока,по-пълна,по-заоблена,за да придобиеш форма на жена...Изглежда доста смешно отстрани 11 или 12 годишно момиче да се мисли за дебело.+това ти дори не си дебела.Идеална си.Аз на твоята възраст бях около 52 и това ме притесняваше доста,но виж ме сега с перфектно тегло.И не защото съм правила диети или съм имала режим,а защото през повечето време се оставих на организма и пубертета.

Цената на сините ми очи

Родих се такава немога да го променя,бях различна,бях единствена,нямах семейство,нямах приятели,бях сама,а около мен имаше толкова много хора...

1-ва глава: Благословия или проклятие
Родих се различна от другите,можеби това бе събдата ми.Помня всичко от мигът на раждането си до сега.Още когато се родих и баща ми съзря лицето ми,той усети,че не съм като останалите.Живея в малка страна наречена Вселенсия.Там всички са ниски,не особено слаби с кафеви очи и коси.Родителите ми са с напълно банални черти и външен вид.Но не и аз.Аз бях високо със сини очи,красива копринена руса коса и брилянта фигура.Сякаш бях статуя.Определено не се връзвах с страната ни.Дариха ме с името Стела-звезда майка ми ме мислеше за дар от звездите.Бяха минали 2 години от моето съществуване,тогава възникнаха усложненията.Тогава се отличавах от другите тъмнооки и тъмнокоси деца.Хората страниха от мен дори родителите ми.Децата ме пъдеха и аз бях сама.След това започнаха да режат косите ми,но те порастваха отново а отрязаните ставаха на прах.После опитваха се да променят цветът на очите ми,но и това не ставаше...Е вече не 2 а цели 17 години от както съществувам аз,моите ледено руси коси и ледено сини очи...Никой не ме гледаше в очите.Бях виновна за всяко нещастие.Бях отхвърляна нямах място никъде...Тогава се появи тя-старата вещица,която живее...навсякъде...Срещнах я и тя ме погледна в очите ми..Носеше наметало и виждах само очите и сякаш бяха кафеви,но това не беше цветът им...И нейните бяха сини.........

Пускам само началото и ако има интерес ще я продължа

Говорила съм с майка ми по тази тема доста пъти всеки път ми казва да ходим на генеколог..Тя е строг привърженик на лекарите...Вече ходихме и той каза,че е нормално,но това беше преди 2 месеца...Майка ми винаги ми казва,че съм била болна или,че аз го предизвиквам и ме кара да ходя на генеколог...Започвам да подозирам,че е спонсор на генеколозите.