Поздравления. Прекрасно е !

Не и хареса.

Единствено 2-3 ми харесаха. Продължавай да се развиваш, имаш потенциал ! 

За непрофисионален апарат мога да кажа, че са ДОСТА добри  

Найстина харесвам начина ти за писане. Не е клиширано, прекрасно описваш и определено имаш талант. Много ми хареса. Ще се радвам да продължиш. 

  Пролог.

  Онази градина, онзи мирис на праскови. Той ми напомня толкова много, напомня ми на него. Дори когато сърцето спре да бие, спомените остават, запечатани в съзнанието. Сладки или горчиви – не можеш да избереш. Те просто идват като ключ към вратата за вечността. Помня как изморените ни тела,бяха притиснати едно в друго. Никой не казваше нищо. Очите изричаха достатъчно - колко бяхме наранени, колко бяхме изживели, колко премълчаваме един от друг. Усещах как сърцето ми бие празно.Това моето сърце ли беше? Ръцете му чертаеха кръг по гърба ми. Нищо не беше същото. Това беше сбогуването ни. Нямаше смисъл да продължаваме да живеем в илюзия. Отдръпнах се от него. Аз нямаше да обичам никого и никога по същия този огнен начин. Всеки един миг, прекаран с него, беше като късче от рая. Но моите криле паднаха.Ореола скрих навътре в душата си.Толкова навътре, че единствено най-искрената любов да ги намери, а както вече знаете, тази любов я нямаше.  Усмивката се бе скрила зад красива мида, мида отнесена от вълните навътре в морето, в последствие заровена от слоеве пясък.

-***************************-

  Част първа.

Алармата отново прекъсна фантазиите. Досадния звук, както обикновено иззвъня точно в шест и двадесет сутринта, принуждавайки измореното ми тяло да се изправи, за да прекрати агонията на собствените ми уши.  Бързо натиснах копчето на телефона ми, при което шумът беше спрян. След няколко секунди се изправих и запътих към малката баня. Огледах се в огледалото, нищо особено. Косата ми беше разрошена, очите притворени а устните сухи. Съблякох зелената пижама,  хвърлих я в коша за пране и пуснах водата. Топлата струя докосваше тялото ми и ме караше да се замайвам. След десет минутен душ най-сетне бях готова. Запътих се към гардероба си. Облякох една дълга черна пола и бяла риза. Хванах косата си на кок и подчертах зелените си очи с слой спирала. Комбинирах с високи токчета и взех обичайното скучно куфарче от бюрото си. Отворих входната врата, супер навън валеше. Взех един чадър и с  бързи крачки се запътих към фирмата.
- Верина? Боже мой, немога да повярвам на очите си ? -  Чух приятен,но и същевременно досаден глас зад гърба си. Обърнах се, не можех да разпозная младата жена. Беше леко закръглена, с дълга руса коса, и също така  беше прекалила с грима. – О сигурно не ме помниш. Карина Джонс. – Джонс, Джонс.. не можеше да бъде. Това беше моя съученичка от гимназията.  Но тогава, беше стройна, с бухнала кестенява коса,  а грима.. нямаше голяма разлика. – Какво правиш тук по дяволите ?
- Тъкмо щях да попита същото за теб. Мислех, че си в Ню Йорк?
- Скъпа,  живота се променя както знаеш. Там нещата не вървяха и днес е първия ми работен ден а вече закъснявам. Може ли да повървя с теб?

Още /... 

ПРОЛОГ

Светът бе млад. Завладяващ. Изключителен. Нов. Техният свят бе такъв, но не и неговия. Светът, на който той принадлежеше, бе сив и мрачен. Тих... Скучен. Стоеше на една издадена скална отломка, вперил нетрепващи очи в пустинята около себе си - една безкрайна равнина. Сиво-белите облаци се стелеха по земята, подгонени от порива на вятъра, който се появяваше и изчезваше внезапно. Светлината се прокрадваше като през хартиени щори и от време на време осветяваше силуетите на другите богове. Рюк дочуваше трополенето на гладки черепи по скалната повърхност и гневни спорещи гласове, процепващи сумрака:
- Черепите застанаха по хоризонтална линия! Аз печеля!
- Напротив! Виж, единият е подпрян на другия! Това не се счита...
Устните на Рюк бяха опънати в тънка линия и разсичаха мъртвешки бледото му лице с издадени кости. Червените ириси на зениците му без мигли и клепачи изглеждаха като кръгли копчета, съвършено неподвижни, преценяващи и замислени. Крилата бяха отпуснати до тялото и той бе поставил китки върху костеливите си колена. Изглеждаше като част от пейзажа и дълго време не мръдна. Зад него в идеален кръг се завихриха черни пера, появили се от нищото, в центъра на който се оформи човешки силует. Рюк не се обърна назад. Ноздрите му потръпнаха, усещайки сладникавата миризма и въздъхна отегчено. Как само мразеше демоните с тяхното помпозно появяване, а този не правеше изключение!
- Изненадах се, Рюк, че портала стои отворен! - каза вместо поздрав силуета, обвит от черните лъскави пера. - Получих съобщението ти преди малко и веднага се отзовах на молбата ти. Всъщност съм много любопитен да разбера защо искаш да говориш с мен, нарушавайки всички правила и закони, които ни разделят?
Богът на смъртта махна с ръка към разстилащата се мъглива низина в краката си и от устните му излезе дрезгав звук подобен на хриптене на старец:
- Огледай се, Себастиан! Какво откриваш? Какво виждаш?
Мълчание, разкъсвано от повея на вятъра, а после:
- Рай - отговори демона. - Човешката мисъл би го определила като Рай. Колкото и посредствено и незабележимо да е тяхното съзнание, интересното е, че простичкото обяснение на нещата е най-правилното в случая.
- А аз виждам... една пустиня. Скука от край до край, една празнина, лишена от мисъл или емоции. Но човеците... са великолепни! - Дългите ръце на Рюк се отпуснаха на каменливата почва и той загреба ситни камъчета, процеждайки ги между пръстите си. - Ти имаш най-голям допир с тях. Предлагаш им онова, което желаят най-силно и те приемат без да се колебаят, нито да помислят за последствията, а накрая... просто изпиваш душата им. - Иронията накрая прозвуча твърде рязко, за да бъде приета като шега. - Себастиан, ти живееш от тях! Храниш се с тях. Крадеш от тях...
- И двамата сме крадци - отбеляза демона и гласа му се пречупи в тих смях. - Само че ти имаш подчинени в Готей 13 - шинигами-бойци, които вършат твоята работа и попълват стриктно раздадените им бележничета, а на земята се разхождат техни гигай. Трябва ли да ти напомням, че в Страната на Огъня имаш най-големия Сейрейтей, за да държите всичко и всички изкъсо? А ти, приятелю, си седиш горе и наблюдаваш съвестно задълженията им. Разликата между нас е, че аз сам си върша работата, докато ти имаш цяло Общество на Душите.
- Доста нагло изказване! - Рюк се полуизвърна и над червените очи падна сянка. - Не си само ти, Себастиан! Имаш цяла раса, подобни на теб крадци...
Перата около силуета промениха посоката си на въртене. Движението им стана по-бавно, така че те заприличаха на отронващи се почернели листенца от изсъхнало дърво.
- Има ли значение, Рюк? - Гласът на демона се удави във въздишка. - Така е устроен нашия свят, а ние сме от двете страни на ограда. Твоите шинигами преследват себеподобните ми, а ние ще продължим да се противопоставяме на тях като изяждаме души. Но съвсем не искам да влизам в безсмислен спор, от който никой от двама ни няма да излезе победител. А това ни отвежда до основното - за какво искаш да говорим?
Мъглата се вдигна нагоре, понесена от повея на вятъра, който продължаваше безцелното си суетене, наподобяващо опитите на бръмбар да се измъкне от затворен буркан. Силуетите на другите богове, които играеха на комар, насядали един срещу друг се откроиха в белезникавата сива светлина. Крилата, досущ като крилата на Рюк - нацепени и тънки като на прилеп, бяха прибрани до телата им. Сетне вятъра за пореден път промени посоката си и мъглата отново се стовари над каменистата почва.
Рюк въздъхна.
- Ще отида в човешкият свят - оповести накрая той. - И ще открадна това, което и ти крадеш!
Себастиан не отвърна веднага.
- А какво ще стане с твоето Общество на Душите? Готей 13 е зависим от теб...
- Ще оставя Момо на мое място.
- Ще оставиш на Момо дори тетрадката си? - В гласа на Себастиан звънна недоверие, което подразни Рюк.
- Тетрадката... вече не е у мен. Тя е в човешкият свят. Резервната ще оставя на Момо.
Демонът отново се разсмя.
- Подозирах, че имаш две тетрадки, но сега разбрах, че предположението ми не е било грешно. Всеки отряд от Готей 13 има тетрадка, дадена му от бог на смъртта, ала ти, Рюк, имаш цели две! А какво ще правиш в човешкият свят?
- Нищо съществено. Ще наблюдавам. Ще чувствам. Ще живея, каквото и да означава това! Ще бъда демон и също като демон ще предложа сделка на някой човек.
- С твоята тетрадка на смъртта ли? Разбирам. - Себастиан се поколеба няколко мига. - Защо ми казваш всичко това?
- Защото ще отида в онзи свят, в който си и ти и в който живее човека, на когото служиш. И може да се срещнем там. Разбрах, че вече имаш нов господар!
Демонът се колеба дълго време преди да каже онова, за което явно не бе сигурен, че е правилно да казва. Но накрая реши, че няма какво да губи и следващите му думи прозвучаха саркастично:
- Знаеш ли, Рюк, че те съжалявам! Защото аз като демон съм обвързан с печат с човека, който ми е господар. И чрез този печат мога да почувствам целия диапазон от емоции в човешката природа, всичките малки отсенки на страха или гнева, всяко едно късче надежда или мимолетна болка... Всичко онова, за което ти само можеш да гадаеш, без да можеш да се докоснеш! Каква голяма заблуда е да мислиш, че би могъл чрез тетрадката на смъртта да достигнеш моето ниво!
Червените очи на Рюк отново потъмняха от ярост, която не изрази по никакъв друг начин. Пръстите му оставиха дълги бразди, когато загреба нова шепа камъчета.
- Независимо по какъв начин ще усетя всичко онова, от което съм лишен в момента и съм убеден, че въпреки думите ти, ще разбера и ще се докосна до всичко човешко!
Черните пера се завихриха диво със свистене около силуета в центъра, който започна да се топи като восък на слънце. Гласът на Себастиан долетя от много далеч:
- Тогава... нека се видим в човешкият свят, Рюк! Сключил съм договор с момче от клана Учиха. Намира се в Селото скрито в листата на островите на Петте елемента в Голямата линия, в Страната на Огъня, в изключителна близост до твоя Сейрейтей. Надявам се да си "изпуснал" тетрадката си там!
Мъглата погълна последните пера, сред чиито вихър се загуби демона, оставяйки след него само празнота. Рюк не се обърна да го изпрати с поглед, нито каза нещо в отговор. Вперил поглед в трептящата мъгла, направи опит да се усмихне, но емоцията бе толкова непозната, колкото и света, в който се канеше да отиде.

Имаше я в друг вариант. Реших да я променя. Надявам се да ви хареса : 3

Залезът бе към края си. По облаците, обградили слънцето, имаше красиви червено-оранцеви отенъци.Вятърът нежно галеше
зелената трева, а клоните на близките дървета сънливо се поклащаха. Вече не се чуваше песента на птичките. Първите звезди се
показаха на небосвода.
    Близо до това приказно място имаше величествен замък. Над високите каменни стени се подаваше островърха кула с балкон, от който спокойно можеше да се любуваш на красивата гледка. Балконът бе обрасъл с брашлян, който вече се промъкваше и в него.
    На балкона стоеше красива жена с бойни доспехи. Вятърът развяваше дългите й руси коси, а по мраморното й лице бе изписана сила и гордост. В дълбоките й, сини очи се четеше силна омраза и твърдо решение за победа.
    Баща й бе твърдо против тя да участва в сражението- все пак тя беше едничката му радост, след като майка й и брат й бяха убити. А й го разяждаше страшно чувство за вина- той бе твърде стар, за да участва във войната. Но Ана бе взела твърдо решение и нищо не можеше да я разубеди.
    Сега момичето стоеше на балкона и се наслаждаваше на гледката. Обичаше да гледа залеза. Не мислеше за нищо, просто гледаше красотата пред себе си.
    Изсвирването на рог я изтръгна от спокойствието й. Тя взе шлема и го постави на главата си. Сега само дългите й руси коси се подаваха. Стисна меча в дясната си ръка и взе щита в лявата. Метна последен поглед на пейзажа. Може би виждаше тази така любима картина за последен път.
    Влезе в кулата и тръгна надолу по стълбите. Омразата закипя силно в нея и изгони всякакво чувство на слабост и страх.
    Чуваше се само глухото дрънчене на доспехите о каменните стълби. Битката започваше, а победата щеше да бъде нейна. На всяка цена!

    Армията чакаше пред портите на замъка. Баща й имаше намерението да опита да я разубеди за последен път, но решителността на походката й го отказа. Просто нямаше смисъл.
    С властен глас Ана събра войските. След това заповяда да вдигнат портите. Хвърли последен поглед към баща си. На лицето му бе изпълнена болка. Той бе твърде стар, за да се бие наместо дъщеря си. Затова тя трябваше да отиде на негово място. Хиляди пъти се опитваше да я разубеди. Хиляди! Но Ана държеше на своето, въпреки, че гледаше как баща й се измъчва и знаеше, че ако нещо й се случи, той нямаше да си го прости. Но не й пукаше. Първо, според нея, този страхлив дъртак си заслужаваше болката. Второ, Джак- магьосника, срещу който щеше да се бие, бе причинил твърде много злини както на народа, който един ден ще управлява, така й на семейството й.
Вдигна ръка и извика "Да вървим!". Тръгнаха към поляната, където вече ги чакаше противниковата армия. Луната хвърляше сребристи отблясъци върху броните им, а вятърът жално свиреше в короните на дърветата, сякаш знаеше, че вървят към гибел.
    Стигнаха мястото на срещата. Ана погледна противниковата армия.
-     Превъзхождат ни по численост.- с леко притеснение в гласа каза генерал Крос, един от генералите на Ана.
-     Но това не означава, че ще победят.- отвърна Ана, напълно сигурна в победата си.
-     Плана остава същия, нали?- попита генерал Бъли, другия от генералите й.
-     Да- отвърна Ана, - избийте всички до крак, но Джак оставете на мен! - след това властно добави - Бъли, Крос, искам тази долина да е осеяна с труповете им! Ясно?
    Двамата генерали кимнаха в отговор. Сигурността на предводителката им бе вдъхнала увереност.

Много ми харесаааааааааа  НЕКСТ !

КРАТКО Е ; ( Утре ще пусна пак ако има интерес де .. : )

Тя стоеше сама в средата на  гробище, облечена с черна мини рокля с корсет, мрежести чорапи и оригинални кубинки. В черните и ръкавици без пръсти държеше малък букет от наситено черни рози. Някакъв неизвестен младеш стоеше облечен в сив погребален костюм и шапка, чакащ я няколко метра по-напред. Лицето му бе покрито с сянка, не се виждаше нищо освен тъмнина. Той се приближи няколко крачки напред, единственото нещо което тя видя беше светлосиньото му ляво око. Посегна да докосне странника, но той се превърна в мъгла и се изпари. Чувстваше се замаяна. Мъглата се сгъсти около нея, и докато продължаваше да върви по гробищната пътека, чуваше грубия и грозен повик на гарваните, който кръжаха около нея и всякаш я приканваха да полети с тях. Катранените и очи, сега всякаш бяха червени , усещаше сина болка в областта на краката. Събу кубинките си и продължи да върви през тъмния както бих го нарекла " лабиринт ".

- АА.. - чуха се силни писъци. Разтревожена майката на Виктория се запъти към стаята на младата девойка. Завари сгушена в меката материя която  покриваше краката и, но очите и не можеха да се приспособят към заобикалящото наоколо . Сърцето на Виктория  туптеше. Кожата и се потеше, а устните ми бяха пресъхнали.
- К-какво има Вики ? - с мек и загрижен тон майка и се втурна към рожбата си и я дари със топла прегръдка.
- Първо знаеш, че мразя да ми казваш Вики, второ не се дръж с мен като с бебе и трето спокойно беше само кошмар. - Студено отговори Вик и прогони майка си, но преди да си тръгне Виктория видя сълзи. Сълзи който тя бе предизвикала току що, сълзи който са болезнени от нож, сълзи който показваха грубия тон който току що бе използвала. Тя погледна към бюрото си и блестящи, кървавочервени числа уловиха погледа и: пет и  петдесет сутринта. Същата нощ, докато лежеше  на леглото, се опита да успокой напрегнатите си нерви. Не можа да потъне във меката прегръдка на съня, не можа остана да будува цяла нощ. Вик бавно се изправи от матрака и реши да започне да се оправи за " Дяволската клетка", както тя наричаше училището. Е минаха се около двадесет минути докато беше готова. Макар че беше само шест и четирдесет и три тя потегли към училище.По пътя видя едно познато лице, да това беше Крис.     

wow..wow..wow ПРЕКРАСНО, наистина е уникално ! !