Съжалявам, че не писах, но имах класно по математика и нямах възможност.
Смятам да правя частите по - кратки, за да може да се чете по - лесно, а и за да мога да пускам по - често следващите части.

Той отвори бавно очите си и пред тях бе пеперудата. За жалост, гледаше тавана.
Изправи се бавно и огледа наоколо. Беше в собствената си стая, която пък беше студена като ледник. Заскреженият прозорец бе широко отворен и студен вятър влизаше през него, но от тъмнокосата от вечерта нямаше и следа. Ноа едва се довлачи до прозореца и го затвори. Дори не помнеше какво се бе случило предната вечер, освен катастрофата.
Облече се на бързо и хукна на някъде. Беше събота, не трябваше да ходи на училище. На излизане остави бележка на родителите си, за да не се притесняват.
Достигна мостчето, което точно в този момент бе заобиколено от гъста мъгла. Мястото, където бе станала катастрофата бе ограничено с полицейска линия. Все още не бяха махнали колата. Имаше следи от кръв, но определено не бяха от него. Той повдигна леко ограничителната лента и мина под нея. Започна да оглежда колата, за да намери нещо за момичето, което бе спасило живота му и очевидно го бе закарала в дома му. Странното беше, че не намираше нищо. Той се замисли. "Защо нито една кола не бе преминала през цялото това време? Защо дори няма полицаи за да разследват? А защо не го бяха потърсили? Все пак беше жертва." Всякакви въпроси минаваха през главата му, а по - късно се усети, че пътят бе затворен, заради катастрофата.
- Нямате право да сте тук! - чу се тежък мъжки глас зад него. Ноа се обърна рязко и започна да трепери. Бе леко изплашен, сякаш извършваше престъпление.
- Аз.. аз.. - започна да се обяснява той..
- Хайде, момко. Изчезвай! Нямаш работа тук. - подгони го мъжът с полицейската униформа.
Ноа набързо се изнесе от областта с мостчето и тръгна на някъде. И той не знаеше къде.
След няколко минути се озова пред къщата на най-добрия му приятел. Звънна на звънеца.
- Здравей, Ноа, влизай. - подкани го детегледачката на брата на Ейтън.
Чернокоското набързо влезе в къщата и затича към стаята на Ейт. От вълнение отвори рязко вратата..:
- ЕЙ! ИЗЛИЗАЙ! - извика приятелят му, който очевидно бе зает.. Ноа затвори тихичко вратата и започна да си подсвирква. След малко от стаята излезе някакво полу-голо момиче, а след нея се подаде и Ейт, който изгледа на криво.
- Съжалявам, не знаех, че си зает.. - каза сарказтично Ноа подхилквайки се.
- Какво има?
Той започна да разказва за случката от снощи, като сподели, че я свързва с пеперудата от тавана си. Той мислеше, че съществото стоящо над леглото му и момичето имат нещо общо, или по - точно са един и същи човек.
- Трябва да потърся бившия ми психолог. На теб ще ти взима по-малко, нали сме приятели. -  отговори след чутото като започна да рови из списъка с контакти в телефона си..
- Защо ли си помислих, че ще ми повярваш.. - измрънка си тихичко Ноа и тръгна към вратата, но той го спря.
- Добре, добре.. вярвам ти.
Ноа седна на леглото и се излегна назад. Спря да мисли за каквото и да е, освободи ума си от цялото напрежение събрано напоследък. Шепнеше на своята любима, но тя не отговаряше. Молеше я, дори само да каже името му, но напразно. Дали тя мълчеше нарочно или просто не го чуваше? Сълза се стече по лицето му..
- Тя е била. - прошепна тихо той, като бавно се изправи и избърса сълзата от лицето си.. - Тя ме е спасила, а сега е няма. Жертвала е себе си заради мен.

Малко скучно, но следващата част ще е по - интересна :3

Понякога просто ме убиваш
некст 

Здравейте :3 Не съм писала повече от година и изведнъж реших да опитам късмета си отново. Нито една от историите ми не е завършена, надявам се, че поне тази ще има своя край. Моля да ме поправяте, където имам грешки. И да не щадите критиките. Приятно четене и дано да ви хареса. Също така, ако искате следваща част казвайте, за да знам дали да я продължавам. ^^ 

На сивия таван бе изобразена черна пеперуда, а от големия прозорец с кафяви рамки проникваше едва слънчева светлина. И без друго тази светлина не оставаше за по - дълго от половин час. Точно тази светлина вдъхваше малка надежда в душата на момчето гледащо през прозореца, но напразно. Тридесет минути след появата 'и мракът носещ меланхолия се появяваше. Стаята ставаше тъмна и неприветлива, не че някой би влязъл в нея, но все пак. Въпреки цялата тази тъга насъбрана в зеленоокият красавец, тази тъмнина му харесваше. Въпреки, че тя му носеше всички тези лоши чувства, той харесваше състоянието си. Водейки безцелен живот, без желание да прави или да постигне каквото и да е. Той просто седеше пред прозореца и наблюдаваше залеза. Толкова бе съсредоточен върху слънцето, че дори то не нараняваше очите му.
Причината за този депресиран живот, не бе ясна. Той си имаше всичко. Беше красив и висок, имаше гъста черна коса и стегнато тяло, макар, че не посещаваше фитнеса често. Бе надарен и с добър вкус на обличане, винаги ходеше стилно облечен, умееше да комбинира всичките си дрехи подобаващо. В училище също беше добре с оценките, а дори не отваряше учебниците. Въпреки, че беше осиновен имаше страхотно семейство и наистина грижовен брат. Брат му също беше малко странен, но не до такава степен. Честно казано нищо не му липсваше, освен щастието в живота. Той може би е, мечтата на всяко момиче срещащо го по пътя, но за него никоя не бе достойна за сърцето му. Никоя не бе толкова добра, че дори да заслужи погледа му.. поне за кратко. Дали имаше голямо самочувствие или просто беше непукист? Не, не е това. И всъщност, имаше едно момиче. Но винаги нещо го спираше да направи нещо по въпроса, може би вътре в себе си знаеше, че няма да се получи абсолютно нищо..
На сутринта се събуди точно в 4:59. Винаги се случваше, а той винаги беше с нагласена аларма за 5:00. И той не знаеше защо, но не го и интересуваше. Оправи се за около тридесет минути. Миене на зъби, къпане, обличане.. Беше бърз. Към 5:35 вече бе тръгнал по пътя за училище. Въпреки, че училището беше доста далеч от дома му, той винаги отиваше пеш. Това беше и начин да избягва места с прекалено много хора на малко място, като например - градския транспорт.
Минаваше по познатия заскрежен път, малкото мостче, на което винаги имаше поне десет коли и беше доста опасно да се върви по него.. особено в тъмното, а след това - малкото паркче, което бе празно и пусто, рядко можеш да видиш жива душа тук.. Дори гарги нямаше. Докато вървеше обичаше да си мисли за разни неща, най - много обичаше да си говори на ум с пеперудата от тавана му. Е, тя беше много по - красива от нарисуваната в стаята му, но тя го бе превзела напълно. Той беше тотално пристрастен към същността 'и. Тя му разказваше истории и му говореше за себе си, но никога не казваше коя е. Приемаше форма на красива черна пеперуда и всеки път, когато той я повика, тя се появяваше, но в умът му.. Казваше му, че винаги е наблизо. Дори много по-близо от колкото той може да си представи. Ако той спре, само за миг на самотно място и се вслуша в тишината, би чул дъха 'и, но той отказваше всичко това. За не го бе просто пеперудата в съзнанието му, в която бе влюбен..
Беше 7:00, а той вече бе пред училището си. Влезе в класната стая. Той винаги беше първи, а днес не беше изключение. Седна на третата редица откъм прозореца, последния чин, от ляво. Винаги стоеше там. А до него - приятелят му. Русокос, с тъмно сиви очи, почти черни. Той беше малко по-висок от него и имаха сходни характери. Нищо, че той бе малко по-забавен. По-рано споменах едно момиче? Тя стоеше пред него. Имаше красива тъмна коса, леко начупена и снежно бяло лице. Очите 'и бяха сини и дълбоки като морето. Но какво значение има? Тя никога нямаше да му обърне внимание, нищо, че понякога подмяташе един странен поглед.. След малко, стаята бе пълна. Всички си говореха, а той стоеше сам. След малко се появи и приятелят му.
- Ноа, НОА! - викаше той, но нашият герой дори не помръдваше. - Погледни ме, бе, човек!
- Излей си душата? - отговори сърказтично чернокоското.
- Ако знаеш какво се случи снощи. - започна да споделя той..
- Ахъъм.. - отговори с тих глас Ноа, гледайки го странно.
- Аз.. Челси.. У нас. - довърши изказванията си, Ейтън, като беше сложил широка усмивка на лицето си и да клати глава доволно.. като кученце.
- Ясно. Може 'и без подробности.
Ейтън седна до приятеля си и часът започна. Денят като цяло беше скучен, а часовете свършваха едва в 16:30. Навън се бе смрачило и слънчевата светлина вече я нямаше. След часовете Ейтън и Ноа отидоха в близкия парк. Седнаха на една пейка, осветена от уличната лампа и изкараха тетрадките си. Това за тях си беше ежедневие. Бързо довършваха домашните си и им оставаше доста време за разходки и забавления. Нищо, че нашия герой не беше точно този тип. Не обичаше нощните клубове, нито пък лудите купони в нечия къща. Това не беше в негов стил. Обичаше да слуша музика, да свири на китара или пък да чете книга. Нещо обикновено, забравено от повечето му връстници.
- Искаш ли в боулинг залата.. ? - попита го Ейтън.
- А това къде се намира? - отговори повдигайки леко дясната си вежда. Винаги му говореше леко на въпреки, на въпроса отговаряше с въпрос. Труден характер беше.
- На 2 преки от тук..
След малко двамата се озоваха в залата за боулинг. Нямаше много хора. Точно това му хареса.
Всъщност, той обичаше да играе боулинг, но цялата тази меланхолия го бе сковала. Не му позволяваше дори да прави нещата, които му доставяха удоволствие. Можеше да лежи по цял ден и да гледа на едно място.
И тук не стояха много.. към 19:30 двамата поеха по своя си път. Ноа изкара телефона си и пъхна слушалките в ушите си. Обичаше да слуша Broken Iris. Песните им го успокояваха и започваше да изпитва някакво приятно чувство.
Преминаваше през малкото мостче, когато пеперудата отново започна да му говори, но този път той не я бе повикал. Говореше му разни неща, едва доловими, а това което долавяше нямаше абсолютно никакъв смисъл.
- ПАЗИ СЕ! - чу се познат женски глас някъде в далечината, а миг по-късно нещо освети лицето му. Фаровете на колата бяха толкова силни, че заслепяваха очите му, дори не знаеше какво става. Единственото, което виждаше бе някакво момиче.. С кафява дълга коса и с кожа бяла като сняг. Устните и бузите 'и  бяха зачервени, сякаш бяха премръзнали от студ. Хиляди мисли нахлуха в ума му, топли-студени вълни преминаха през тялото му, а след това спря да чувства. Не можеше да помръдне каквото и да е, а умът му бе забил, сърцето му бе спряло да бие, а дъхът му - него също го нямаше и всичко това се случи за частица от секундата..

да продължавам или не ?

Леле, извинявам се, че го има толкова много пъти.. По принцип рядко си преглеждам нещата.. *Трябва да започна да го правя ;/*
Радвам се, че ви харесва. Може би по - късно ще пусна некст. ^_^

... х

Идеята е хубава, но начинът ти на писане не ми харесва, а и имаш много грешки. И нещото което ме издразни най - много беше "някъф", пишеш история, не разказваш на най-добрата си приятелка.

Оннии, уникално е .. ^^ Кога ще пуснеш следваща част?   

35 ;дд

Радвам се, че ти е харесало .. ^_^

Това е нещо което сънувах и няма да има продължение, просто малък разказ на съня ми. Естествено, има доста добавени неща.

Вървях бавно. Стъпките ми отекваха по пътя. Изведнъж започна да вали сняг. Снежинките падаха много бавно, мислех си, че няма да натрупа много. Беше спокойно, нямаше хора, нямаше коли, и без друго уличката беше тиха. Къщите бяха украсени с коледни лампички, някои хора дори бяха украсили елхите си на двора. Имах още много път до вкъщи, но аз и не бързах. Толкова бях замислена, че не забелязах кога снегът беше достигнал близо 2-3 сантиметра. Усетих чуждо присъствие до мен, бях забравила, че братовчедка ми се прибираше с мен. Снегът скърцаше под краката ми, а те вече бяха подгизнали и студени. Изведнъж лъхна студен вятър, втриса ме. Цялата измръзнах.
- Хайде, чао! Аз стигнах, близо съм. - каза тя и пое в друга посока.
- Добре, чао.. - измъмрих тихо аз и продължих да вървя.
Отново изпаднах в депресия. Чувствах се много тъжна, всякъш цялото щастие от света изчезна. Нямаше да изпитам щастие отново. Исках да заплача, така й стана. Сълзите една след друг започнаха да се стичат по бузите ми. Все едно се надпреварваха коя ще падне първа. Строполих се на земята. Беше ми наистина, много тъжно. Не знам защо.. Бях така от много дни. Всъщност.. знаех, но не исках да си призная, че е заради това. И ето причина се появи пред мен. Видях силуета му и подаваше ръката си към мен. Вдигнах леко глава и го видях, да, той беше. Не много висок, с тъмно руса коса, тъмни очи. За другите не беше перфектен, но за мен беше.. Той се наведе и ме погледна. Хвана ръката ми и ме изправи. Прегърна ме.
- Какво правиш? - попитах през сълзи, но той не отговори, само ме държеше силно.
Преди доста време ме изостави, точно когато имах най-много нужда от него. Бях останала без приятели, само той беше там.. Но и той постъпи като другите, остави ме сама.
- Добре ли си? - попита той със топла усмивка..
- Изглеждам ли ти добре? - измрънках леко ядосано, но твърде тихо, едва ли ме беше чул. Нямах сили дори да говоря..
- Хайде, ще те изпратя. - каза той като ме прегърна с лявата си ръка. Вървяхме двамата бавно и мълчахме. Гледаше ме през цялото време.. По пътя не спрях да плача, беше ми тъжно. Не можех да сдържам сълзите си.. След доста път, бяхме стигнали до къщата в която живеех. Той ме погали по главата и бутна снегът, който се бе натрупал отгоре..
Беше толкова мрачно.. Единствено цветно светещите къщи повдигаха настроението и се усещаше някаква топлина.. Но аз нямаше как да я почувствам, умирах от студ.
Погледнах надолу, не казвах нищо. Той също. Просто седеше и ме гледаше..
- Студено ли ти е? - попита ме той и без да почака за отговор ме прегърна.
Отново избухнах в сълзи. Все още го обичах. Рояци от мисли минаваха през главата ми. Какво въобще се случваше в момента? Защо се държи така, толкова близък е с мен? Все едно никога не ме беше оставял.. След малко ме пусна, усмихна се и ме целуна по челото. Гледах го и се чудех, какво се бе променило в него?
- Лека вечер, гледай да се наспиш добре.. - каза той и се обърна.. Тръгваше си. Трябваше да направя нещо. Хванах го за ръката. Той спря и се обърна към мен. Погледна ме в очите, изглеждаше странен. Не знаех какво да кажа, мълчах, приличах на идиотка. Той ме целуна по устните, а след това наистина си отиде. Премигнах, а той вече беше изчезнал. Всъщност, това беше наистина странно. Какво се случи? Та, той отдавна не беше сред живите.. Мислех си, че полудявам. Отново заплаках, и отново паднах на земята. Не беше истина, а просто илюзия. Въобразила съм си. Той не е тук от много време. Останах така дълго време, след малко се преместих на пейката, която седеше пред нас. Плаках дълго време, заспах. Вече нямаше сълзи, които да проливам, бях и твърде изморена ..

Надявам се ви е харесало.. Иначе, в реалността момчето си е живо и здраво ;дд .. ^_^..

Ех, добре.  Довечера ще я прочета на ново и може би ще има следваща част. ) ^_^
Радвам се, че ви харесва..