Бутнах вратата . Виждах силуета на жена ,която си припяваше докато готвеше.Макар ,че погледът ми още не можеше да се фокусира , някъде там в дъното на сърцето ми , се появи капка надежда – че това е било най-бруталният кошмар , но се пак измислица , че няма да се чувствам толкова празна , че отново ще мога да прегърна любимите си хора ,че щях отново да се върна към живота , защото тези 3 дни не можеха да се нарекат живот, а просто съществуване.Когато направих първата крачка се чу изскърцване и човека се обърна.
-О , слава Бога ! Жива си!
И сякаш милиони остриета пронизаха тялото ми.Главоболието се завърна с огромна мощ. Надеждата се изпари , а сълзите не се сдържаха. Това не беше гласът на майка и, а на леля ми.
Тя тръгна към мен и отвори ръце в очакване да ме прегърне.Но още преди да ме е приближила достатъчно ,аз протегнах ръка в знак на стоп.
-Боли ме ужасно много глава.
-Да ,да разбира се ...къде са ви хапчетата- чуваше се лек плач ,но не можех да разбера дали е предизвикан от радост, че аз бях оцеляла или от мъка,че всички други  не бяха.
-На горния рафт – и седнах да един от високите столове до плота.
-Къде беше!? Щяхме да умрем от притеснение с вуйчо ти !- защо използваше тази дума. Не и ли беше достатъчно всичко това !?
-Ами бях на тавана, ударих си главата и съм припаднала.
-Дай , да ти видя главата.
-Не , не, добре съм – вече слуха ми се възвърна напълно , а погледът ми се избистри- Какво, какво стана ?- знаех много добре отговора, но сякаш все още не можех да го повярвам ... не исках да го повярвам.
-Скъпа, сигурно не помниш ,но...-тя спря и ясно се виждаше как големите и кафяви очи се пълнят и след малко започнаха да преливат.Но изведнъж се стегна , сякаш само , за да не я виждам такава-те ,те вече не са измежду живите.Съжалявам. Знам колко ти е тежко,но трябва да се държим заедно ,за да го преживеем – не, не знаеше колко ми е тежко. Не знаеше , че дори в момента се страхувах да не умре и тя , защото очевидно всички около мен го правеха.
-Ще се обадя на полицията да спрат издирването ти.
-Издирвали са ме?
-Да ,теб те нямаше, а чистачката каза ,че те е видяла до майка ти – видях как една сълза се стече бавно по бузата й ,когато спомена сестра си -преди да звънне в бърза помощ.Търсят те от вчера.
-Значи днес е 14.06 –и после тихо прибавих на себе си – ден номер 4.

Следва продължение->

      Супер е !

Харесва ми ^^.
ПС: choose е неправилен глагол и трябва да е chosen.

+1

За възрастта са супер.Браво ^^ !

Не ,има още. ^^

+1

И ето там зад леглото лежеше посинялото тяло на баща ми. Нечий писъци се разнесоха и след секунда осъзнах ,че са моите. Пристъп на ярост ме обзе ,може би предизвикан от факта , че бях напълно безсилна или пък от това ,че точно той ме бе изоставил ,в така тежък момент.И ето след секунда, удрях с юмруци гърдите му.
-Събуди се! Как можа!? Защо !? Събуди се !
Усещах как яростта ми бе заместила болката ,скръбта и всичко останало.Едното ми око пулсираше бясно ,имах чувството ,че върховете на пръстите ми бяха наелектризирани , двете ми челюсти бяха до толкова здраво стиснати ,че сякаш се бяха слели. Бях толкова бясна , че започна да излиза извън контрол ...полудявах. Изведнъж осъзнах ,че не дишах.От всички тези силни и опустошителни емоции ,бях забравила дори и най-елементарните ми нужди.Бързо напълних дробовете си с въздух и сякаш точното това сложи край на изблиците ми . Отпуснах се на зад и заплаках .Сълзите се стичаха една след друга ,се едно се състезаваха ,коя ще докосне персийския ни килим ,на който баща ми лежеше мъртъв, първа. Изведнъж се сепнах – от майка ми не се чуваше и звук . Нямаше как да не чува ругатните ми , нямаше как аз да не чувам плача й. Сълзите  изчезнаха от бузите ми за секунди, от уплаха. За отрицателно време се намерих в коридора. А там... там лежеше майка ми. Жената ,която ме бе отгледала с толкова грижи и любов ,която никога нямаше да спре да вярва в мен, която ме подкрепяше ,дори когато не бях права,която щеше да се изправи сама срещу целия свят само,за да ме защити . Жената ,която ми даде живот  и беше единствената ,която имаше право да го отнеме, сега вече я нямаше. Краката ми се подкосиха и паднах върху безжизненото й тяло .
-Моля те ! Не дей ! Не умирай !- едвам шепнех ,през сълзи ,в ухото й. Облегнах глава на рамото й и се „сринах”. Сърцето ми беше заместено от огромен кратер,а мозъкът ми не даваше никакви признаци отново да функционира нормално.

Мога да кажа само !

Ами не виждам на далеч... на дясното ми е -0,75 ,на лявото -0,50 (или нещо подобно), ама то мойто  май си е наследствено.

"Я го опитай ,че се чудя дали да го хвърлям "