Не няма да има некст.. Съжалявам!!

Тя мина по коридора. Бе красива. Дългите й небрежно кестеняви коси падаха прекрасно на раменете й. Стила й на обличане бе страхотен. Отиде до шкафчето си. Отвори го и остави няколко учебника. Кафявите й очи в които всеки потъваше бяха толкова усмихна ти. Тя бе страхотен човек. Всички я уважаваха и ценяха. Бе усмихнато момиче готово да помогне на всеки. Бореше се когато си заслужаваше и се отказваше когато не. Но живота я бе смачкал толкова, че искрената усмивка, която имаше вече се бе превърнала в евтино менте. Зад онази усмивка и твърда обвивка се криеше едно малко момиченце, което имаше нужда от някой макар и да не го показваше. Родителите й бяха починали в автомобилна катастрофа, а тя бе отгледана от баба си и дядо си, които за нея бяха и баща и майка. Но преди време се раздели с баба си. Тя преживя трудно загубата,  нещо повече не напълно все още я болеше ужасно много. Бе загубила най-скъпите си хора. Бе останала само с дядо си, който сега за нея бе всичко. Понякога пиеше за да забрави болката. Пушеше за да се успокои, но нищо не помагаше. Сега не бе толкова силна, но не й толкова слаба.
Момичето си бе харесало едно момче. Но определено и той не бе безразличен към нея. Тя не показваше много чувствата си от онзи ден в който загуби скъп човек за нея. Човек, който бе дал почти целия си живот за да я отгледа, а сега тя бе без него, загуби го завинаги. В един от дните в които тя бе навън и пушеше за да се успокои той отиде до нея.
-Здравей! –усмихна се. Той й бе толкова сладък пред нея, а тя го гледаше без дори да обели дума. Красивите му очи и усмивка я караха да забравя цялата си граматика. Той я гледаше. –Ам няма ли да получа здравей!? –засмя се.
-Здравей! –усмихна се. –Какво правиш тук?! До колкото знам ти не пушиш?! –дръпна два пъти от цигарата и изкара дима, който се пръсна навсякъде.
-Да права си! Но ти пушиш!! –отново й се усмихна сладко. –Виж исках да говоря с теб, но мисля, че тук не е най-подходящото място. Защо не се срещнем към 20:00 пред новото кафене, което отвориха?
-Добре! –дръпна няколко пъти още от цигарата и я стъпка с крак. Издиша дима и мина през него.
Вечерта в 20:00 той я изчака пред кафенето. Тя дойде отново с небрежно разпилени коси, които й придаваха необикновена красота. Момчето се усмихна отново по онзи сладък начин. Двамата се отправиха на някое не толкова оживено място за да останат двамата.
-Е за какво искаше да говорим?! –погледна го след като седна на една от пейките в един от парковете. Той седна до нея.
-Ами.. –засмя се. –Чувствам се глупаво.. защото в момента не знам какво да кажа!! А мислех, че знам!! –смееше се нервно, а тя го погледна.
-Няма от какво да се притесняваш! –усмихна се и му даде поне малко кураж. Когато тя го погледна, а той срещна погледа й все едно говореха с очите си. Все едно сърцата им се разбираха без думи. Очите й говореха, а устните им сами си знаеха работата. Без да се усети нито един от тях вече бяха впили устни едни в други. След целувката, тя не съзнателно захапа долната си устна и все още не бе отворила очи. Определено изпитваха нещо един към друг.
-Е? Мисля, че знаеш какво трябва да ми отговориш?!
-А, аз мисля, че знам отговора! –целуна го отново след което се усмихна.
Сякаш това беше едно ново начало за нея. Но не се знаеше дали щеше да е така. Дори тя самата. Да доверяваше се на някой и му показваше чувства, но все още съмненията за предателство не я оставяха. Минаваха се дни, седмици. Промяната в нея си личеше. Щом се прибра една от вечерите в тях бе усмихната, а дядо й сияеше от щастие. Неговото малко момиченце бе щастливо от много време насам. Днес бе щастлива, но утре не се знаеше какво щеше да се случи.
Следващия ден в училище започна добре като за начало, но не се знаеше какъв ще е края му. Докато тя оставяше някои учебници в шкафчето си най-добрата й приятелка отиде до нея.
-Хей здравей! Виждала ли си Брад? –усмихна се толкова щастливо.
-Ам не.. –засмя се. –Толкова се радвам да те видя толкова щастлива когато си с него не знам какво ще стане когато замине за Ню Йорк? –смееше се като мислеше, че тя знае за заминаването на Брад.
-За какво говориш? Аз не знам нищо за това пътуване.. –засмя се леко неловко и нервно.
-Ам мислих, че ти е казал!! Явно съм се объркала.. може да не е за твоя Брад. Може да е за Брад нали го знаеш.. –започна да се засмива нервно. –Ам трябва да тръгвам!! –усмихна се и тръгна на някъде. Тя се почувства отново предадена. Сякаш и бяха забили нож в сърцето. Пое си дъх и тръгна на някъде. Докато минаваше по коридора, той я срещна и хвана за ръката. Завъртя я и се опита да я целуне, но тя се отдръпна. Но това едва не бе единствения път в който тя го пренебрегна. Преди това се случи още няколко пъти.
-Добре какво има?! Цял ден не ми даваш да се доближа до теб! Правиш се, че не ме чуваш когато ти извикам.. какво става?! –гледаше я объркан.
-Остави ме не искам да говоря с теб!
-Какво?! Нека отидем някъде за да поговорим!!
-Знаеш ли добра идея! –дръпна го и тръгнаха на някъде.
Щом останаха насаме започнаха големите кавги. –Знаеш ли късаме. Не ми трябваш! –бяга думите й, но обичта му към нея бе голяма за да остави тези думи да ги разделят. Той се опита да я успокои,но не успя- без успех. –Не съм ти играчка не си играй с мен.. погледни ме на какво приличам.. живота достатъчно си поигра с мен. Ти бе единствения на който се доверих след всичко, а сега си никой за мен!! Не искам повече да те виждам! –тръгна, но той я спря целуна я, но отново без резултат. –Грешиш!! Не го прави повече! Всичко свърши! –обърна се и си тръгна наранена. Отново си играха с нея хора, които тя обичаше. Бе разбита напълно щяха да бъдат нужни години за да заличи раните, но белезите щяха да са си там. Непокътнати.
Месеците започнаха да се редят. Нямаше помен от онова момиче. Нямаше я вече. А старото й Аз бе отрупано с прах и заровено на неоткриваемо  място. Е имаше кой да го намери, но едва ли щеше да се случи. В един от дните в които тя стоеше на плажа сама със себе си някой се приближи към нея леко и внимателно. Каза й името, а тя се обърна. Очите й бяха леко подпухнали, а лицето й леко бледо. Нещо се бе случило с нея. Нещо, но той не знаеше какво. Имаше нужда да поговори с някой и той бе там. Каза си всичко със сълзи в очите. Тя умираше. Живота я напускаше. Докато си говореха заедно тя заспа завинаги в ръцете му. Близо до морето усещайки го по нозете си. Всичко свърши онзи ден и нямаше да се върне. Никой не се връщаше от там.
След месец Брад я потърси, но бе прекалено късно. Тя вече не бе сред живите. Много бяха съсипани заради това и всички скърбяха, но само него го болеше отвътре и само неговото сърце се раздираше.

Рядко оценяваме какво имаме. Осъзнаваме го щом го загубим!

Приемам всякакви критики и мнения!! Приятно четене! Дано да ви хареса!!

Ким се прибра обратно в тях където я чакаше майка й. Изглеждаше строга и сериозно. Наведе глава и леко се приближи до майка си.
-Мамо.. аз извини ме..!!  -погледна майка си.
-Да те извиня?! Кимбърли.. правя всичко възможно за да ти дам образувание.. а ти какво правиш? Нямаше позволение да излезеш навън.. и пак бе на онова място нали?! Казах, че искам да спреш с танците. –започна да повишава тон на дъщеря си. Очите й бяха леко зачервени.
-Мамо няма да оставя танците дори и това да не ти харесва!! Това е мечтата ми и няма да се откажа от нея! Съжалявам! –Ким се приближи до нея и се опита да я докосне, но тя се дръпна.
-Върви си в стаята и този път не искам да ме разбираш грешно! Казах стаята!! –отвърна строго и остана неподвижна. Ким наведе глава и влезе в стаята си без да създава излишно напрежение.
На сутринта майка й стана и направи закуска на Ким, която излезе от стаята си. –Добро утро! –поздрави и седна на масата. –Мамо днес мисля да се откажа от танците! Беше права! Повече няма да танцувам! –беше се пречупила. Бе се отказала от мечтата си. Тя я погледна и се усмихна.
-Най-накрая взе правилното решение! Ще видиш, че колежа ще те изстреля на върха! –усмихна се и я целуна по главата. –Приятна закуска! –седна до Ким и започнаха да закусват.
След закуска тя тръгна право за училище, но мина покрай нейното място и погледна отстрани как някой друг танцуваше там. Отиде за да види кой е той.
-Хей какво правиш тук?! –погледна го. –Не знаеш ли, че това място не е за всеки!
-Хей спокойно! –засмя се и спря да танцува. –Просто видях това място и ми хареса. Приятно ми е аз съм Нейт! –подаде ръка за да се запознаят.
-Кимбърли! –запознаха и отидоха заедно на учлище.
След 5-я час Нейт видя Ким по коридора и отиде до нея. –Хей Ким!! Какво ще кажеш да се видим на онова място днес?! –повдигна вежда и се усмихна сладко. –Не ми отказвай! –гледаше я с огромни очи в които тя определено потъваше.
-Добре Нейт ще се видим там след училище! –усмихна се и затвори шкафчето си. Прехапа долната си устна и се запъти към стаята в която имаше час.
След училище двамата бяха готови да се срещнат на онова място, но когато Ким отиде видя една събрана тълпа, а в средата имаше някого, който танцуваше, а всички му се радваха. Тя се приближи и се смеси с тълпата след което видя кой танцува.

Това е втора част!! Ще има и трета последна!! Дано да ви хареса!! Приятно четене!!

Съжалявам.. опитах се да я изтрия, но не успях преди малко, но вече бе късно..

Days are not enough..

Бурята бе голяма. Гръмотевиците сцепваха небето, а светкавиците пронизваха клоните на дърветата и осветяваха стаите на къщата. Клоните на дърветата се чупеха от бурята. Дъжда капеше върху покрива, а капките му се стичаха по стъклата на прозорците. Докато всичко това ставаше, нечий живот напускаше нечие тяло.
Тя бе легнала на масата с безброй маркучи излизащи от нея. А до преди няколко часа бе щастлива с всичко, което притежаваше. Имаше цялото щастие за себе си. Имаше всичко, но един миг невнимание и преобърна живота й и го беляза докрай. Но дали щеше да продължи белязан или щеше да си остане само един спомен и живот, който щеше да навява само болка.
3 часа по-рано голямата буря все още бе малка..  Тя се качи на колата за да се прибере в тях по-бързо. Но бурята започваше да става по-силна и по-силна. Пътя бе мокър и хлъзгав. Изведнъж докато шофираше погледна седалката до нея. Видя телефона си на който имаше доста пропуснати обаждания и няколко съобщения. Посегна към телефона, но точно тогава огромен клон от едно от дърветата на пътя падна, а тя не успя да спаси нищо, не успя да направи нищо. Клона падна върху колата и я спря на място, а момичето в нея.. тя ли?.. загуби съзнание. Имаше късмет, че я намериха случайни хора и не се уплашиха да спасят нечий живот заради бурята дори и той да е на непознат. Все пак пътя бе мокър, а линейката, която трябваше да дойде не искаше да има и други жертви за това караше по-бавно от обикновеното. За около 10 минути тя бе на мястото и изкараха доста внимателно момичето от колата и го качиха в линейката, а след това веднага я закараха в болницата. Обадиха се на близките й и всички бяха там. Щом вкараха момичето в стаята с апарати започнаха да правят опити за да спасят живота й.
Близките й бяха навън. Чуваха се викове от болка. Не физическа, а душевна. Сърцата им се раздираха. Имаха чувството, че ще загубят девойката вътре. Едни бяха свели глава и мислеха. Други плачеха сгушени в друг. А трети търчаха из коридора нервно. Часовете минаваха, а никой не излизаше от операционната. Докторите вътре правеха всичко по-силите си за да я спасят. Изведнъж настана тишина в коридора, а вътре в онази стая се чу онзи плашещ звук когато нечие сърце спре. Виковете на лекарите разбудиха болката на хората вън още повече. От вътре се чуваше „Губим я!!”-викове, които се забиваха като ножове в сърцата на близките й.

Това е първата част от историята. Ще има още една част. Да си кажа честно не мисля, че ще ви хареса, но все пак реших да я публикувам за да чуя и вашето мнение. Повече не мисля да правя такива депресиращи истории.И пак казвам.. приемам всякакви критики и мнения. Приятно четене!!

Rain Over Me
Тя беше леко настинала. Живееше в апартамента си сама, но приятелите й най-често я посещаваха. В един от дните всичко започна както започваше денят й когото е болна.  На вратата се звънна и тя отиде да отвори. Пред нея стоеше едно красиво и високо момче, с кафяви очи и кестенява коса. Тя го погледна леко смутено и с нервна усмивка го покани да влезе. Това беше нейния бивш с който се бяха разделили преди няколко седмици, но преди седмица, преди тя да се разболее се беше случило нещо, което ги накара да се чувстват неловко в компанията си. Седнаха двамата на дивана и започнаха да се извиняват един на друг. Кой бил виновен и какво е трябвало да направят. Разговора продължи около 15 минути и бе нарушен от настоящето й гадже. Влезе с усмивка, но щом видя бивши я й веднага усмивката му се скри. Тримата се почувстваха доста неловко. „Какво правиш тук?” беше неговия въпрос, а двамата с бившия й се почувстваха неловко. Наговориха куп лъжи и той си тръгна. Никой не знаеше какво се бе случило и никой не трябваше да разбира. Погледна я след като тя изпрати момчето, което наистина харесваше: „Защо си с мен? Та ти още имаш чувствам към него!!” погледна я, а тя бе изнервена. Леки капки пот започнаха да избиват на челото й и ръцете й започнаха да се потят. Преглътна и с лек и тих глас проговори. Имаше чувството, че ако каже нещо и с нея е свършено. Започна бавно да говори и едвам доловимо. „Той е минало. Всичко с него приключи. Сега съм с теб и той няма значение за мен!” –лъжата й бе доста омотаваща за него. Веднага се хвана като давещ се за спасителна сламка. Но по същото време едно сърце се раздираше. Викаше, но никой не го чуваше. Беше странно защото това сърце никога не бе правило това. Никога не бе чувствало това. Винаги беше силно и никога слабо. Но този път то се предаде. Докато притежателят на това сърце беше в парка сам разкарвайки се започна да духа силен вятър. Клоните на дърветата се бунтуваха срещу вятъра, а хората притичваха за да се приберат по-бързо при семействата си. Не бързаше за никъде вероятно защото никой никъде не го чакаше. Бе потънал в мисли и не забелязваше какво се случва около него. Бе почти сам в парка. Дъжда започна да се сипе в/у него и целия град. Дъжда валеше, а той си мислеше, че ще отмие болката му, но явно не се получаваше. Смесваше се с нея вместо да я отмиваше. Парка се опразни и той остана сам на една от скамейките. Крещеше името й. Докато тя бе в обятията на другия си любим, човека, който обичаше бе в обятията на болката и сега в тези на дъжда. Стана от дивана и погледна през прозореца. Дъжда се сипеше като из ведро. Мислеше за него и дори за миг не бе преставала. Получи съобщение, което прочете на ум. „*Обичам те и нищо няма да промени това!*” –тя се обърна и погледна момчето на дивана, което се усмихваше, тя се усмихна и пак погледна през прозореца. През умът й като стрела мина спомен, който я накара да размисли. Без никой от двамата да очаква тя излетя от апартамента и хукна към парка където се бяха запознали. Не се виждаше нищо. Викаше името му, а сълзите й се сливаха с дъжда. Опитваше се да го намери с поглед, но дъжда не й позволяваше. Отново извика името му и точно тогава той извика нейното. Тя побягна към него, а той я притисна силно в прегръдките си. Дъжда валеше върху тях, а сърцата им биеха толкова силно, че заглушаваха гръмотевиците. Той проговори с нежни думи като шепнеше в ухото й: „Обичам те! Никой няма да промени това, дори ти да не искаш открадна сърцето ми. Направих грешка и сега плащам скъпо за нея. Тази буря ще вземе жертви и аз ще съм една от тях и не искам ти да ми помагаш. Просто ми обещай, че ще си добре! Сега просто ме целуни, кажи ми че ме обичаш и се спаси! Единственото, което искам е това и нищо повече!” –тя го погледна и целуна устните му. Прошепна, че го обича и отново се сви в него и каза тихо: „Аз не те пускам. Или с теб или без теб.” –но той не искаше да взема и нейния живот. Отдръпна я от прегръдката си и започна да се отдалечава от нея. Тя не помръдваше. Бавно започна да изчезва и докато изчезваше падна, а студа скова ръцете му и кръвта му бавно започна да става студена и да спира във вените му. След около 5 минути остана само спомена за него, който щеше да навява болка. Тя уважи и спази обещанието си към него. Върна се обратно при гаджето си макар да обичаше този, който загуби живота си. Върна се и тихо започна да плаче в обятията на този, който бе до нея. Загуби човека, който обичаше и остана една част само от нея, а другата той взе със себе си. Минаваха години, но спомена за него не избледняваше. Но тя спазваше обещанието си към него и че един ден ще отиде при него и ще докосне лицето му и ще целуне устните му я караше да изпълни обещанието си докрай.
Да понякога любовта изисква жертви. Понякога е трудна, но понякога просто ние не я заслужаваме. Но рано или късно винаги ни прощава.

Приемам всякакви критики. Опитах се да не навлизам в подробности. Дано да ви хареса!!

Да видях.. просто до сега не съм пускала теми и за това съм направила грешки..