• Никотин

  

  
  Отпих глътка уиски, прочистих гърло, а след това запалих цигара. Утолих желанието си да напълня дробовете си с никотин. От това гласа ми бе станал по-дрезгав и тежък. Аромата се просмукваше в устните ми, дрехите ми, тялото. Облегнах се на неудобното кресло в ъгъла на стаята и издишах дима през деликатните си устни. Усмихнах се носталгично. Дали щеше да дойде? Улових се, че пак мисля за него. След толкова години, дали би поел риска да дойде? Аз- стара мома, а той- човек със семейство, кариера, живот. Имаше за какво да живее. Обичаше я. Не би и го причинил. Но защо, не? Той го причини на мен, може да постъпи и с нея така. Едва ли! На същото място, както преди седемнадесет години. Дали щеше да дойде? Точно в полунощ. Довечера. Припомних си случката развила се в този апартамент, в съседната стая, в онова меко легло- преди толкова години. Потръпнах. Изгасих цигарата и допих уискито. Стана задимено. Оставаше малко време. Дали щеше да дойде? Дали щеше да поеме риска? Можеше да съсипе семейството си. Имаше деца, съпруга и живота, за който бе мечтал. Трябваше да е нашия живот. Да го живеем двамата, но...дойде тя. Кучката провалила целия ми живот- него. Влюби се. Той се влюби в нея и ме забрави. Забрави мечтите ни, забрави това, което щяхме да градим малко, по малко, заедно.
  Бавно се надигнах от креслото и тръгнах към прозореца. Човек, който не е свикнал с цигарения дим и секунда нямаше да може да остане в тази стая. Отворих прозореца и вдишах дълбоко. Оставаше съвсем малко. Подпрях се и погледнах към небето. Беше толкова красиво. Звездите, луната- точно както в онази нощ. Някаква кола спря под прозореца. Дали бе той? Изгаси светлините, двагателя. Да, беше той. Слезе от колата и погледна нагоре. Почувствах онова гъделичкане в стомаха както преди седемнадесет години. Толкова време, а той още караше краката ми даомекват. Знаех, че ще направя грешка. Усмихна ми се, а сърцето ми започна да бие още по-бързо. Извади ключовете и отвори входната врата. Още ли ги пазеше? След толкова години?
  - Марта?
  Гласа му. Не го бях чувала от години. Звучеше по-различно, по-зряло.
  - Тук съм.- отвърнах аз. Цялата треперех. Познавах го толкова добре, но бях притеснена както, когато се срещнахме за пръв път.   
  Той хлопна вратата остави якето на закачалката и тръгна към мен. Усещах как бавно се отдръпвам. Не знаех защо. Очите му. Косата му. Той. Нищичко не се бе променило. Беше толкова красив. Понечи да ме целуне, но аз отсякох:
  - Не!

p.s. Тази история е къса и ще я завърша обещавам.

Прасците ти са си много добре!

Честит 8-ми март на всички дами и на майките ви!    (f)

Никога не съм била разголена, защото не обичам да показвам прелести. Тениска, дънки, кецове... това е.

• - Хайде де.-подканваше я Теа.
  - ...ако поговорим с нея или я заведем при професионалист?- Тя завъртя очи, но беше странно изненадана от реакцията на майка си.
  - Знаеш ли,- замисли се за миг Теа.- това е добра идея. Въпроса е там, че...
  - Не знам дали ще се съгласи.- въздъхна дъщеря й.
  - Именно.- съгласи се Теа.
  Те се преместиха на канапето в хола и обсъждаха идеята Лайза да се срещне с професионалист. Говореха за още куп неща и неусетно времето се изниза.
  - Да поръчаме нещо?- подхвърли Габи, докато майка й оглеждаше празния хладилник.
  - Например?
  - Китайско?
  - Пица.-Теа замълча за миг и продължи.- А защо не и двете?
  - Дадено!
  ****

  - Моля? Какво искате да кажете? Луда ли искате да ме изкарате?- крещеше Лайза, докато вечеряха.
  - Лайза, моля те. Успокой се.- сякаш тя не я чуваше. Лайза крещеше ли крещеше и не й пукаше какво казваше майка й.- Лайза!- кресна Теа.- Млъкни!
  Тя се сепна и затаи дъх. Габриела местеше очи от майка си, към Лайза. ''В какво се превърнаха?! Преди не можеха една без друга, а сега...не се понасят.'' мислено си казваше тя.
  - Няма да ми казваш какво да правя! Ясно ли ти е?- повиши тон Лайза.
  - Аз съм ти майка. Ще правя каквото си поискам!
  - Не, няма.- озъби се Лайза.
  - Докато си под моя покрив, ще правиш каквото аз ти кажа.
  - Няма да я бъде тая.- Лайза буквало захвърли парчето пица в чинията. Стана грабна коженото си яке и тръгна да излиза.- Махам се.- почти нечуто каза тя.
  - Къде си мислиш, че отиваш?- попита Теа.
  - Далеч от тук. Далеч от вас!- Теа застана пред дъщеря си, хвана я за раменете и я разтресе.- Пусни ме!
  - Осъзнай се.
  - Махни се!- Лайза се изтръгна от ръцете на майка си.- Не искам да съм тук. Искам да се махна. Писна ми!- Теа стоеше пред дъщеря си. Гледаше я право в очите и не обелваше и дума. По начина, по който гледаше, Габи разбра, че е готова да се разплаче.- Мръдни се.
  Лайза бутна майка си, която просто залитна леко настрани, а погледа и странстваше из стаята.
  - Мамо!- Габи се затича към нея. - Добре ли си?- хвана я през кръста, за да не падне.- Ела.- наместиха се на канапето. Габриела прегърна силно майка си, но тя продължаваше да гледа в страни. Сякаш с поглед се опитваше да издълбае дупка в пода, тавана или стената.
  - Какво направих този път?- попита съвсем спокойно Теа.- Пак ли аз съм виновна?
  - Не, този път съм аз.- Габи сведе глава надолу и започна да хапе нокътя на палеца си.
  - Няма нищо.- засмя се Теа.- Не се безпокой.

Честита Баба Марта! Много здраве ви пожелавам и усмивки!  (f)

• - Какво? - Габи изтърва маслото, а после бързо го вдигна. - Естествено, че не.- Тя заобиколи плота надвеси се над рамото на майка си и я прегърна изотзад.- Ти си най-прекрасната майка!- целуна я.- Защо? Кой ти наби тази мисъл в главата?
  - Няма значение.- отговори й тя. Габи забеляза, че майка й е нервна. Теа бършеше чаша след чаша и ги поставяше в шкафа.
  - Спри!- сопна се Габи. Майка й изпусна чашата, която държеше в ръцете си. Тя падна на пода и се разби на десетки парченца. - Много съжалявам.- затича се към нея Габриела.- Извинявай.
  - Не се безпокой. Не е било нарочно, знам.- Теа се усмихна. Взе една малка четчица и лопатка и започна да събира попадалите по земята парчета.
  - Нека аз.-настоя дъщеря й.
  - Няма нужда. Ще се оправя.
  - Мамо, настоявам.
  - Ще се порежеш. Ще се оправя. - повтори Теа.
  Докато тя събираше парчетата цареше тишина. Габи изчака майка й да свърши и каза:
  - Заради Лайза е, нали?
  - Кое?- нервно попита Теа.
  - Знаеш за какво говоря!- тя скръсти ръце.
  - Нямам идея.
  - Мамо, стига! Какво ти е казала Лайза?
  Теа забърса пода отново и внимателно огледа да не е останало още някое парче, на което може да стъпи някой. Тя вдигна глава и погледите им се срещнаха.
  - Нищо.
  - Не ме лъжи.
  - Не те лъжа. Тя не ми каза нищо. Точно за това те попитах дали съм лоша майка.- тя прибра принадлежностите и тръгна към сивото канапе разположено под ъгъл в хола им. Габи я последва.
  - Не разбирам. Какво искаш да кажеш? - Те седнаха, а Габи се намърда по-близко до майка си.
  - Сутринта,- Теа прочисти гърлото си.- Лайза слезе по стълбите. Поздравих я за добро утро и тъкмо да и кажа, че съм приготвила закуска тя грабна якето си и изфуча през вратата.- Тя погледна към Габи, в чийто очи се виждаше съжаление и любов, а после заби поглед в кръглото петно на масичката за кафе.
  - Мамо, не знам какво да кажа. Може би...- Започна тя, но не продължи. Вместо това тръсна глава и стана от канапето.
  - Какво?
  - Няма значение.- Явно леко отегчена от себе си каза Габриела.
  - Габи, довърши това което каза.
  - Ами чудех се...- Габи се подпря на парапета.
  - Хайде де.-подканваше я Теа.
  - ...ако поговорим с нея или я заведем при професионалист?- Тя завъртя очи, но беше странно изненадана от реакцията на майка си.

И при мен е така. Мама казва или от нещо се притесняваш или е от времето.  

Следващата част. Дано ви хареса.

• - Ела.-каза тя на майка си и я задърпа за ръката.
  Лайза я настани на едно детско столче и сложи в скута и снимка на Макс.
  - О, Лайза. - майка й се разплака, а мъничката Лайза я гледаше с тъжен поглед, който показваше съжаление.
  - Мамо, обичам те. - Лайза падна на колене, протегна се и я прегърна. - Никога няма да те оставя. Обещавам!
  Теа притисна до себе си крехкото създание и каза:
  - Аз също. Толкова много те обичам. И теб и Габи. Вие сте всичко, което ми остана.
                                     ****

  От онзи момент нататък, Теа носеше само дрехи в тъмни цветове и предимно черно. Не бе обличала цветни- пъстри дрехи- от както Макс почина. Дните и се струваха дълги, тежки. Нощите по-тъмни от обикновено. Дните по-светли от колкото трябва да бъдат. Тежеше й. Беше й трудно и това се виждаше. Момичетата го усещаха. Те вече бяха големи. Способни бяха и сами да се грижат за себе си. Лайза скоро навърши пълнолетие тази година щеше да завърши. Тя нямаше мечти, или поне така казваше. Е, имаше преди онази случка да промени изцяло живота им. Някоко години след като баща и почина тя се държеше добре. Помагаше на майка си, на сестра си. Но това явно се промени. Може би приятелите й бяха причината да се промени или по-скоро това, че тя нямаше особено приятели. Най-близките и хора бяха Теа, Габи и най-добрия и приятел Луис. Те й помагаха, подкрепяха я, но напоследък тя започна все по-рядко да отвръща на чувствата им. Беше ученолюбива, но поведението и беше ужасно. Не само в училище, но и у дома.
  - Мамо, спиш ли?- попита тихо Габи и бутна вратата.
  - Не, ела.- Теа потупа мястото до себе си. Габи се настани до майка си и се сгуши в нея.
  - Тя се промени мамо.- Тя шепнеше, защото Лайза вече беше заспала. - Не искам да се променя. Искам предишната Лайза, добрата.
  Теа я погали по главата и каза:
  - Тя расте. Хората се променят, характера също.
  - Но аз не искам да бъде така.- проплака Габи, а майка й я притисна още по-силно към себе си.
  - Спокойно мила, всичко ще се оправи.
  Тишина обгърна стаята за минута.
  - Може ли да остана тук тази нощ.- подсмръкна Габриела.
  Теа само кимна. Двете се сгушиха една в друга и заспаха.

  - Добро утро!- Теа поздрави Лайза.- Има закус... - Още преди да довърши Лайза изхвърча през вратата. Дори и добро утро не каза, помисли си. Все още сънена Габи слезе по стълбите.
  - Хей, мамо. Добро утро!- застана до майка си и я целуна по бузата. Разходи се напред- назад, чудейки се какво да закуси. Ябълка, помисли си тя. Или пък не. Габи отвори хладилника и награби бекон, яйца и масло.
  - Габи, отегчавам ли те? - попита спокойно Теа, докато бършеше една чаша.- Аз лоша майка ли съм? - В друг момент тя щеше да заплаче, но нещо не беше в настроение за сълзи. Точно обратното.
  - Какво? - Габи изтърва маслото, а после бързо го вдигна. - Естествено, че не.- Тя заобиколи плота надвеси се над рамото на майка си и я прегърна изотзад.- Ти си най-прекрасната майка!- целуна я.- Защо? Кой ти наби тази мисъл в главата?

Харесват ми, но тези които са по-малки.
Не бих си направила.
Над 2мм. не зарастват- шият се. А тези от 2мм надолу зарастват бавно.
Но най-гадното е когато решиш да си правиш.  

1 Мнението ви за наркотиците ? >С наркотиците вредиш много повече на хората около теб, а не на себе си, защото те са онези, които ще страдат, а не ти.< Против.
2 Опитвали ли сте ? Да. (но не такива, от които ставаш зависим)
3 Ако да , какви ?  Трева. Пушила съм само 2-3 пъти. Не повече. И то не е за да се правя на готина или нещо подобно. Просто изцяло мое решение. Трябва да се пробва от всичко.
4 А бихте ли опитали ако вече сте пробвали , или изобщо бихте ли опитали ?