Благодаря ви :3.

Ти си моя апокалипсис. Ще донесеш край ми в пламъците на ревността, в ураганите на яростта и в земетресенията ти ще сриваш тухла по тухла, стена по стена здравия ми разум, докато не го разрушиш из основи.

Вървя по познатата до болка улица, а след мен стъпките ми в снега горят в нощта. Нощта -спътник без път, но въпреки това единствената ми компания, която целува с ледения си полъх насълзените ми очи и ме обгръща в дълбините на мрачните си  обятията.

Отново съм бясна. За нещо толкова малко и несъществено, че не съм сигурна дали въобще   съществува. Но точно това ме побърква най-много. Усещам как Лудостта се прокрадва, отваря тихо отключената вече от теб врата и се настанява в мен.Харесва й до безумие, толкова й е удобно,че се слива се с мен- с всяко насечено вдишване,  с всеки неритмичен удар на сърцето , с всеки милиметър от кожата настръхналата ми кожата, докато не станем едно. А след това настъпва забавлението. Вие, смее се, дърпа конец по конец всяка моя мисъл, опъва я, заплита я, докато не се превърна просто в една парцалена кукла.

И на сцената на този нелеп театър, аз, главната героиня без глас, съм отново пред вратата ти в очакване. Пристъпвам нервно от крак на крак, заключила челюстта си толкова силно и ревностно, защото може би само това запазва самообладанието ми.

Отваряш широко и от вътре лъчи мека жълтеникава светлина окъпват лицето ми.
Прегръщаш ме толкова силно, че дъха ми ме напуска, а с него и демоните ми .

-Липсваше ми толкова много.

Изведнъж забравям всичко и оставаш само ти. Ти –вечното в мен, докато всичко останало е просто преходно. Притискам се в теб, за да не видиш бликналите сълзи, които този път обаче не са от гняв и болка. Отново съм себе си –безгрижна, щастлива, влюбена. Но как е възможно лека на всичко да е един човек? Как толкова бързо влезе под кожата ми и ме избави от самата мен?

-Не си тръгвай повече!

Целуваш ме по челото и ме внасяш в така познатата стая на така познатото легло. Сгушвам се в теб и сякаш никога не съм те пускала.

Твоите усмивки, твоите думи, твоите прегръдки. Нашите целувки, нашите мечти, нашата любов.

Ти си моето спасение.

Почти на всяка прочетена книга до сега съм плакала (като се има предвид литературата ,която съм прочела по собствено желание).

Дръпвам си на няколко пъти и поемам гъстия лепкав дим. Той раздира гърлото ми,но въпреки това се опитвам да го задържа в белите си дробове- да се разлее из вените ми , да се слее с всичките усмивки и сълзи.

Издишам и изведнъж се чувствам лека като перце, рееща се из претъпканата стая. Иззад сивкавия пушек се показват размазани силуети и грозна истина ме полазва ,като тръпки. Купонът трябва да е време ,в което всички се забавляват, но как да се разсмея на изкривените лица срещу мен,сблъскани едно в друго и всяко едно от тях вече непознато за мен? Сякаш това не е парти ,а гротесков бал с маски. И в 12 маските падат , задръжките след тях и всичко ,което толкова много си се опитвал да прикриеш през деня, вече е наяве.

Как ли изглеждам аз?Как ли изглеждаш ти?

Обръщам се към теб и се усмихвам. Ти си същият.  Същите очи , които ме гледат влюбено, същите устни ,които ме целуват истински, същата усмивка ,която се впива в сърцето ми. Притискаш ме към теб и най-накрая намирам нужната ми опора.

Чувствам се успокоена. Може би и за теб съм същата. Може би дори след 12 часа,след като се махне булото ,зад което се крие истинското ни аз, с всички дефекти , ти отново виждаш в мен човека, който познаваш. Да. Сигурна съм ,че е така, защото това прави любовта – оголва душите ни, съблича същността ни, докато не останем просто себе си, без граници , притиснати един в друг,защото това е всичко ,което имаме ,всичко ,което искаме.

Сякаш само мигвам, но вече сме в леглото ти –лице срещу лице, тяло срещу тяло, аз срещу теб . Вдишвам те, поемам те –оставям да се разлееш из вените ми , да се слееш с всичките усмивки и сълзи. Ти си моя наркотик.

Повече от прекрасни ,нямам думи! <3

Здравейте, отново :33. Надявам се по някакъв начин да го намирате логично, защото в главата ми е пълен безпорядък и се опитвам ,но ми е трудно да се изразя така, че да е смислено.. но нали знаете , в чувствата липсва всякаква логика.

    Влюбвам се в теб. Безвъзвратно.

        Дори, когато седим в 1 часа нощес, насред опустялата улица, прегърнати,точно преди момента ,в който ще си кажем „Лека нощ“ , а аз се моля да изчакам още малко, колкото да стигна до у нас или поне да се отдалеча от теб, и тогава да избухна в сълзи.  Но точно в този момент ти ме пускаш, сядаш на бордюра и започваш да свириш на китарата , която носеше. Гледам те с недоумение  и се чудя нарочно ли го правиш, нарочно ли ме отблъскваш по този студен, безмилостен начин. Но знаеш ли кое най –много изгаря в мен ,като оставя след себе си онази тъпа болка на язвената душа – мълчанието … Но и без това думите са излишни сега или поне с това се успокоявам.

        Сядам до теб и както мелодията плуваше около нас ,така и в моите очи заплуваха сълзи. Но ти си прекалено вглъбен в себе си , за да забележиш дори малките локвички, които те оставят ,като свой подпис. Подпис на средновековните мъчения, под които поставяш измъченото ми сърце … и въпреки всичко –боли толкова сладко.

        Изведнъж всичко замлъкна. Минута, две, час ,вечност? Срещам очите ти за секунда, но е достатъчна ,за да забравя за изминалата вечер и да те прегърна силно. От тях разбрах ,че и на теб ти е толкова трудно ,колкото и на мен –бяха зареяни, някъде отвъд видимото и … пълни с блестящи кристали ,готови всеки момент да се отронят.

        -Кога ще започнем да си казваме това което наистина чувстваме? –прошепваш ,а после се отдалечаваш и ме гледаш право в очите.

        Не мога да говоря. Онази горчива бучка, която засяда на гърлото ти ,когато плачеш,все още не беше помръднала и с всички усилия продумвам единствено „Ти ми кажи.“

        -Защо плачеше?-отново питаш. Още един въпрос на който ми е трудно да намеря думи.

        Тишината, като въже се оплита около нас и стяга своите примки все по-силно и по-силно.

        -Аз… не мога да те разбера. В един момент те усещам на милиметри от мен, а в другия си толкова далеч. Заключваш се в себе си и ме оставяш да чакам пред вратата, в студа,сама …-сълзи,сълзи ,сълзи …

        Гледам на долу , но ти надигаш брадичката ми и пресушаваш очите ми с целувка.

        -Изяжда ме от вътре, когато виждам как си говориш с някой друг, как му обръщаш внимание ,как му се усмихваш .И не казвам нищо, защото нищо не мога променя… Нямаш си на представа, колко много те харесвам. Всяка сутрин, като се събудя първото нещо ,което правя е да погледа телефона си , за да видя дали си ме търсила. Знаеш ли ,че всеки път щом видя котенце ,шоколад, бисквити „Мираж“ и още милиони малки неща, ти веднага изникваш в ума ми . Ако съзнанието ми е  толкова голямо – правиш кръг с пръстите си – ти оставяш в него двойно по –голям отпечатък.

        А след това ,честно казано, не знам какво стана…само си спомням ,че се смяхме много , пяхме фалшиво ,брояхме звездите неправилно и бяхме истински щастливи.

        Влюбвам се в теб. Безвъзвратно.

ПС: И ако наистина някога прочетеш това и го сметнеш за истина,значи си глупчо. Не се влюбвам, защото вече те обичам
.

Не е вълнуваща история ,просто излияние на една тийнейджърска душа (с възможност за още няколко бъдещи, също толкова объркани, писания ).

     Говориш ,но съм прекалено заета, за да чуя точно какво.  С какво ли? Опитвам се да  задържа всяка секунда, да я запечатам,заключа  в най-крехкия ,но и същевременно най-истинския сейф- дълбоко в кървавите недра на малкото ми сърце. Това изящно и деликатно съвършенство на момента ,който е така осезаем, че усещам вкуса му да попива през кожата ми ,а след това мигвам и всичко отдавна се е изпарило ,като полъх от парфюм . И точно в това е красотата… изящно и деликатно съвършенство на момента…

        И защо да не мога да кажа ,че те обичам ,когато мога да кажа , че обичам нашите малки разговори под лунна светлина. Обичам ,как звучи гласът ти, когато съм толкова близо до теб- тихо, но всъщност толкова силно в ума ми. Обичам как несъзнателно търсиш ръката ми и когато я намериш, пръстите ни се вплитат толкова естествено и непринудено, сякаш никога не са се пускали. Обичам усмивките ти в мрака ,които виждам едва ,едва  , но въпреки това достатъчно ,за да се почувствам щастлива  … усмивките ти в мрака…

        И да ,точно толкова ми трябва, за да съм щастлива. Точно толкова ми трябва, за да повярвам ,че всичко  е реално, дори ,когато вече съм сама в утеснялата ми стая. Че и ти сега, в 2:46 през нощта,връщаш лентата назад до кадъра в който всичко почна с  една открадната целувка . Че и ти се усмихваш нелепо, глупаво в празната тъмнина… в 2:46 през нощта…

        Но стана много късно. А и мислите за теб станаха прекалено много.  Затова просто ще намеря малко спокойствие в съня- вечното спасение  за крехките души на смелите мечтателите и неумиращите романтици .

Харесва ми ^^... написано е с мисъл, не просто ей така !

IQ над 130 - Много висока интелигентност - 139 8-| 

Ох, тази последната е просто..
От много време ти следях снимките, дори мога да твърдя ,от както почна като цяло да постваш тук. И тогава бяха страхотни, сега са невероятни. Продължавай!

Благодаря ти, надявам се и следващата глава да ти хареса. Въпреки че няма много динамика ,  обещавам ,че за другата ще седят по-различно нещата :3

Глава 4
Преоткритата истина

Когато я изпрати до у тях същата тази вечер, изпълнена с емоции и едно решение ,което предначертаваше нови и непознати хоризонти , той прегърна Лекс и прошепна  тихо в ухото й:
-Всичко ще е наред. Усещам го. Повярвай ми !
-Мхм- усмихна се вяло,целуна го и нищо повече не беше нужно да казва..любовта изчерпваше всички думи.
И когато всеки тръгна по пътя към дома, никой не знаеше ,че за последен път ще го извърви. Но тогава нямаше и значение.
В момента, в който Алекс  стигна до входната си врата,посегна да я отвори, но после ръката й остана увиснала на дръжката .Знаеше ,че ако влезе ,ще трябва да сложи маската,която казваше „добре съм“ с изрисувана усмивка , символизираща спокойствие . Но как щеше да постигне това, когато дори не беше близко до тези състояния. За Бога ! Целият й свят се тресеше,беше " увиснал " на тънка връвчица, а отдолу го чакаше неизвестното  !
Прикри с ръка очите си и за да умилостиви разтрепераните й крака , с другата се подпря на стената. Нейният ум в момента много напомняше бурен океан. Бушуващи вълни от имена , спомени връхлитаха с всичка сила и разбиваха се на милиони върху крехкото й същество . Трябваше да остави всички заради един човек…
Тя усети ,че телефона и вибрира и разклати глава , преди да го погледне, сякаш за да се отърси от мигновената паника и  страха ,който я бе превърнал в кукла на конци, движена само от него. После видя екранчето –беше майка й. Сигурно се притесняваше ,къде е … или един Бог знаеше какво искаше … нямаше значение.Затвори й.
И изведнъж из зад буреносните облаци , се показа слънце и ярките лъщи озариха съзнанието й .Когато видя скрийнсейвъра си -просто една тяхна снимка заедно, Алекс преоткри сякаш малко забравената истина –всъщност, Крум беше нейният свят! Тя не рушеше досегашния си живот, просто започваше изграждането на нов, с него. Беше безсмислено да се бои да изостави всички останали, защото ,той беше всичко ,което тя някога бе искала и търсила-  любовник и най-добър приятел,щастие и  подкрепа , семейство...
Усмихна се несъзнателно и продължи ,това ,което до преди минути не можеше –отвори вратата. Но не й се налагаше да се прави ,че всичко бе наред, защото ,чисто и просто,  то вече беше .

4-ри :3

Благодаря за окуражаващия коментар, затова ще постна още една глава. Надявам се да ви хареса, а ако не - за следващите ще помисля дали да ги качвам  ).
Приятно четене ^^

Глава 3
Розата

Когато чу тези думи, Алекс се засмя чистосърдечно, очаквайки, когато погледне към лицето му ,да види същата позната усмивка ,което се появяваше , когато Крум се опитваше с шеги ,да разведри ситуацията.
Но отсреща я гледаха две напълно сериозни очи , без капка колебание. Изражението й застина от неочакваната реакция и след кратко мълчание ,тя най-накрая се осъзна отново и плахо попита:
-Сериозно ли ми говориш?! Защото ,ако е само шега, вече не е толкова забавна!
-На майтапчия ли ти приличам в момента? –отвърна ,като дори за секунда не промени физиономията си или не отмести очи от нейните.
-Аз… ам.. нямаш си на представа колко съм си го мечтала, но едно е да си мислим и говорим за това, друго е наистина да го направим –и също така колебаейки се продължи - на предела на лудостта е .
-Не е като лудостта да ни е чужда –каза той ,вече усмихвайки се ,а после я целуна по челото,хващайки лицето й в шепите си –Обичаш ли ме?
-ДА!
-Защото и аз те обичам … повече от всичко. Казвал съм ти го милиони пъти и мисля ,че най-накрая дойде момента , в който мога и да ти го докажа. Нека избягаме, защото ,ако не го направим и се разделим …
Изведнъж думите му секнаха ,заради поредната представа ,какво наистина би било ,ако любимата му,престанеше да бъде до него. В очите му набъбнаха сълзи, узряха и после се разляха по бузите му . Тя го прегърна ,после изтри сълзите му с целувка . Тишината отново царуваше и единствената ,до колко може да се каже , динамика на действието , беше съзерцаването им един в друг.
-Сигурен ли си в това ? Защото тръгнем ли ,няма връщане назад. Само аз и ти срещу целия свят. Готов ли си да бъдеш с мен в добро и лошо , в болест и здраве…
-Ти сега предлагаш ли ми? –и двамата се засмяха, което сякаш разсея гъстата мъгла ,която този напрегнат момент беше създал около тях.
-А аз не чух дали приемаш или не! –каза с ирония Алекс и се усмихна сърдечно.-Но наистина ,едно такова действие,ще е еквивалентно на това да се ожениш за мен. Би ли направил това в името на нашата връзка ?
-Готов съм да мина през ада за теб ! –каза Крум ,като дори не се замисли преди да отговори. А след това се огледа ,опитвайки се да намери нещо . Направи няколко крачки до тревната площ,където имаше градинка , в която на скоро, първите цветчета бяха почнали да показват срамежливо листенцата си, от набъбналите пъпчици. Откъсна едно и се върна при Алекс,а след това коленичи пред нея. Преди няколко секунди ,в тъмнината не се виждаше какво точно държеше в ръцете си, но сега тя виждаше в тях розичка, която със своите бодли беше оставила своя кървав подпис върху пръстите на Крум. Лекс посегна да види дали раните са сериозни, но той я игнорира тактично и започна да маха бодлите и когато и последният падна ,той й подаде цветето.
-Омъжи се за мен ,Александра ! Докато си с мен ,живота няма да ни поднася всичко на готово и ние често ще трябва да правим жертви в името на другия ,но ти обещавам ,че ще направя всичко възможно ,за да получиш това ,което заслужаваш –най –доброто.. или поне това ,което аз мога да ти дам.
Тя пое розата с насълзени от щастие очи ,кимайки , а после изтри с опакото на ръкава мокрите си мигли и съобщи:
-Вдругиден сутринта- тръгваме!