Странно |-(

трима човека не са голяма аудитория

няма особен интерес, може и да я спра   

Харесва ми. Схванах идеятя, но дай повече описания, по - дълги части. Без описанията се губи смисъла Не е зле, чакам некст.  

и Аз съм така, само че моите извинени са много повече 

Супер! Некст!      

Много мразя като спрете някоя интересна история! Айде некста моля 
Много ми хареса!  

Seduction - бан

Много се радвам, че ви харесва! Днес вечерта ще пусна некста

Много ми харесва. Различно, използваш думи, които доста малко хора използват и го правиш да изглежда толкова реално. Продължавай да пишеш, много е хубаво!  

Ако си спомняте, преди време пуснах Къща от мрак, но имаше доста неща за поправяне имаше и правописни грешки... Сега я пускам на ново, имам муза, знам как ще се развиват действията и ще пускам често части, а и ако някоя глава е по - дълга, ще я пускам на части
Ето го и началото, надявам се да ви хареса :

Къща от мрак

                    Първа глава
                                „Сбогом!”

Когато бях малка не вярвах в духове, вампири и подобни. Но една среща с необикновено, свръх естествено същество, ме накара да помисля над нещата. Моята история е нещо, което не се среща всеки ден. Как започна всичко?
От деня на преместването.:

… Кàролин щеше да се качи на този сив мерцедес. Неможех да повярвам, че заминава. Тя дори не знаеше къде ще ходи. На някакъв остров в средата на Тихи океан. Не знаеше никакви подробности.
Погледнах я.
Късата й права коса, която винаги изглеждаше перфектно, сега бе леко начупена в края. Пъстрите й очи шареха навсякъде, като от време на време се четеше ентусиазъм, леко примесен с тъга. Щеше да ми липсва това момиче.
За пътуването тя бе облякла любимата си блуза – тъмно синя с голяма картинка отпред, едни прилепнали дънки и кецове. Тя винаги носеше големи чанти, в които не слагаше нищо. Сега през дясното й рамо минаваше голяма сива чанта.
Погледнах ме се и едновременно казахме:
-    Ще ми липсваш! – да, имахме този навик да казваме едно и също нещо, по едно и също време. Или пък си довършвахме изреченията. Според всички наши приятели ние бяхме „духовни сестри”. Само да знаеха колко са прави!
-    Кàролин, мила, трябва да тръгваме. – чу се гласа на майка й от колата. Майка й се казваше Маргарет. Маргарет Хийт.  С Кàролин много си приличаха. Русите им коси, шантавите мисли, фигурата, очите. Бяха като близначки. Но за разлика от майка си, с баща си нямаха нищо общо. Дилън Хийт приличаше на типичен баща. Като започнем от кафявата коса и стигнем до маратонките.
С Кàролин се прегърнахме и целунахме по бузите. В това време майка й дойде при нас. Целунах и нея. Щяха да ми липсват много. Маргарет ни погледна многозначително и се запъти обратно към колата, оставяйки ни насаме.
- Разбрали къде ще заминаваш? – попитах небрежно и седнах на високо поставен бордюр.
- Нем. – бе краткият й отговор. Тя издиша тежко, като от устата й излезна бяла пара. – Тате, ще ми обясни по пътя.
Кимнах в отговор.
-    Е? Какво ще правиш с… - поколебах се за миг. – С Кейлъб?
Кàролин ме погледна. Очите й бяха мрачни, но на лицето си имаше усмивка.
-    Нищо. Няма какво да направя. – тя говореше с безизразен тон. Сякаш не й пукаше за него, за тях.
-    Няма да се меся. – обещах й.
-    И двете знаем, че няма как да не се намесиш. – докато произнасяше тихо думите, от устните й отново се появи бяло облаче бяла пара.
-    Добре де. – казах засмяно и двете започнахме да се смеем.
От колата се чу ведрият глас на баща й, който я викаше да се качва вече  в колата.
-    Идвам тате! – провикна се Кàролин. Тя ме погледна тъжно, смутено. Засмях се. Винаги ми изглеждаше смешна, когато бе тъжна.
-    Хайде, дай едно гуш и марш към… - запънах. Не продължих, а я прегърнах много силно, след което тя се затича към колата, а грамадната чанта я удряше по дупето.
-    Сбогом! – прошепнах без звук.
Когато колата се отдалечи до толкова, че да не я виждам, се обърнах и се запътих към спирката на автобус 74.
Родителите ми бяха извън града, някъде в провинцията. Аз бях сама с гаджето си. Мама и тате знаеха, че тя е там.
Вече виждах спирката. Нямаше хора, нито коли. Беше пусто.
Не ми оставаше нищо друго, освен да седна и да чакам. По разписание трябваше да е тук след пет минути. Седях взирайки се в пустия път, които се виеше пред мен.
Изведнъж от нищото се появи червен автобус с номер „74” отпред.
Нощта е тъмна, влажна и леко зловеща.
***
Друсах се  в автобуса, който все още бе празен. Седях на оранжево – синя седалка, точно до прозореца.
- Спирка „Сент ин сент”. – гласът на робота, произнасящ думите, бе някак не на мястото си. Но точно в този момент вниманието ми бе привлечено от тройката, качваща се в автобуса.

супер, некст!!