Благодаря Ви за изразеното мнение и отделеното време.

От бабино време, ама иситна Каквото й да правиш не можеш да ме заташиш Спирам да пиша, освен ако не е за исотрията (Съншайн, сори отново) !

Много ми хаерса!!      

"Миличка", ще ти говоря КАКТО СИ ПОИСКАМ. Щом като изразявам мнение и й казвам истината се считам за простачка. Ми добре, по - добре такава, отколкото да слезна на твоето ниво )

хей, хей. Тия, като тебе, 'дето нищо не разбират, айде отзад на опашката Айде да не ми говориш така мърло малка или голяла, се мие тая. Така не давам на наще да ми говорят, пък на тебе, където не ме познаваш и не си ме виждала на живо за да знаеш каква съм, ще дам. Айде стегни се малко ако обичаш
О.Н: Колкото до историята: Харесва ми идеята и недей да я спираш само заради моето мнение Виждаш, че другите я харесват

1.Никога не съм се хвалила с историите си. 2. Не става въпрос за начина на писане, а за проста граматика 3. Не съм искала да я обидя. Да, изразила съм се малко грубо, но съм права. Айде, понеже ще решили, че ще се заяждате с мен, кажете ми 1 книга в която "тревата говори" и спирам да споря. И не говоря за измслените приказки на Оскар Уайлд, например

Какво я нападате сега. Правописни грешки има само една на "истръгна", трябва да е изтръгна

ето ви и обещаната седма глава. Много обичам да пиша такива измислени истории и, честно казано, хвърлям доста труд. Надява, се да ви хареса, ето я и частта:

                             Седма глава
                                  „Само сън”

Момичето което беше „аз”, се превърна в… Анди.
-    Мразя те! - изкрещя той. – Махай се! Не искам да те виждам! Мразя тееее! – той крещеше, гората ехтеше. Една сълза се стече по лицето ми, а лианите, които бяха обвили краката ми в болезнена хватка, бавно се изнизаха от „терена”. Стечеше още една сълза, и още една, и още една. Паднах на колене и се задържах на ръцете си.
-    Ти… Как… - не можех да сътворя изречение. Толкова болка се беше събрала в сърцето и душата ми. Най – накрая събрах сили, оформих внимателно изречението в ума си и го попитах хлипайки:
-    Ако ме мра… Ако ме мразеше, защо ме прие при себе си?
-    Ти си жалка. Не се ли осъзнаваш? – всяка негова дума се забиваше като кинжал в сърцето ми. – Приех те само защото още не си напълно вампир и може да ти се случи нещо. Нещо, което няма да има хубав край. – самодоволна усмивка се появи на лицето му. Сега забелязах, че той бе облечен само по дънки. Тялото му беше голо, а релефа на плочките по корема му се очертаваше перфектно на лунната светлина.
-    Пукати за мен! – събрах достатъчно сила и го казах. Но прозвуча толкова силно, колкото и го чувствах. Анди ме погледна с ненавист, обърна ми гръб и се затича към люлката, която незнайно защо, се беше отдалечила доста от нас.
-    Не! Анди, почакай! Аз, не… - изгубих го от поглед. Просто изчезна в мрака.

***
Колко е красива, докато сънува, мислеше си Анди. Тогава осъзна реалността. Той трябваше да държи дистанция от нея. За толкова много години, Анди не бе изпитвал такива чувства. Толкова силни и истински.
Той седеше подпрян на ръката си и гледаше нежното лице на Габриел. Тя леко се намръщи и след това една сълза се стече по лицето й. Тя започна отчаяно да вика името на Анди. Той се стресна. Хвана я нежно за раменете и я разтърси леко. Никаква реакция.
-    О, не! – каза си той, а след това малко по – високо добави, - О, не, не! Какво й става? Не трябва да става така. – Изглеждаше притеснен. Нямаше как да я събуди, освен… Освен ако не предизвика нещо истинско. Вдигна я и я целуна по бузата. Изражението й стана по – спокойно. Но въпреки това сълзи се стичаха по нежното й бяло лице. Той седна на леглото, все още държейки я в ръце. Прегърна отпуснатото й тяло.
-    Моля те! – промълви тихо. – Събуди се.
***
Нещо ли някой ме разтресе. И тогава се събудих.
-    Събуди се. – чух нежният глас на Анди. Една вълна от спокойствие ме „удари”. Анди бе прегърнал тялото ми. Когато забеляза, че съм отворила очи, ме целуна нежно по врата и се усмихна с една такава… Чаровна усмивка. Погледнах напред към дървената стена, а той облегна брадичка на лявото ми рамо. Пеперудки захвърчаха отново в корема ми. Усмихнах се едвам прикрито и се отпуснах в студените му ръце.
-    Кажи ми, моля те, какво сънува? – тези негови думи ме стъписаха.
-    Ами… аз… - не знаех какво да кажа. Е, нямаше какво да губя… - Ами… - и така му разказах за съня си. Казах му и за това, което е казал в съня ми и за това как съм се почувствала. Той така добре ме беше предразположил, че не можех да си затворя устата.
Анди седеше все така облегнат на лявото ми рамо, аз седях в студената му прегръдка. Когато най – накрая спрях да говоря, той стана и излезна от стаята. Остави ме напълно сама и объркана.

***
-    Май наистина ме мрази – помисли си Габриел. – Ами ако сънят ми е бил знак?
През главата й минаваха различни мисли, но нито една не беше отговора. Истината бе, че Анди се страхуваше. Той се чувстваше като пет годишно хлапе. Още от както видя Габриел за първи път, той знаеше, че тя е „Тя”. Не, той не можеше, не трябваше да се влюбва в нея. Не и точно сега. Когато тя го чувстваше толкова близо, като приятел. Но и той не беше прав. Тя искаше с него да са повече от приятели.
Анди седеше отпуснат на дивана на първия етаж и се чудеше как дай каже за кръвта от шейпшифтър и за факта, че я обича, но трябва да седи настрана. Да, толкова много въпроси и дела, а толкова малко време. Всъщност, той имаше цялото време на света, но Габриел го нямаше. Тя трябваше да слее кръвта си с митичното същество. В противен случай, нямаше да е сред живите. Цялата история беше толкова объркана. Щеше да има наранени. И то не само духовно.

Ето го и обещаният некст. Сега пускам 6-та глава и малко по - късно и 7-ма

Шеста глава
                                  „Виж ме!”

Озовавах се пред красива полянка. Въртях се като пумпал, на един крак, на два крака, с ръце отпред, отзад. Точно като пумпал. На поляна имаше полски цветя, времето беше слънчево. Слънцето грееше над мен, птички пееха, а пред мен се извисяваше чудно красива гора. Короните на дърветата бяха в светло зелен цвят и по тях имаше диви плодове. Птичките имаха гнезда там. Гората беше гъста, но не и мрачна. Беше толкова приветлива и спокойна.
Докато се въртях лек вятър развяваше косата и роклята ми. Сега забелязах, че бях облечена с къса, бяла рокля. С дълги воали по ръцете и набраздена в края. Кожата ми изглеждаше млечно бяла. Краката ми бяха боси.
-    Ах, красивата ми тя! – възкликна нежен мъжки глас. Озърнах се, но нямаше някой. Изведнъж очите ми се затвориха, а тялото ми болезнено падна на земята. Не виждах нищо. Само късове шум пронизваха мрака.
Събудих се в средата на гората. Всичко около мен беше мрачно, луната светеше над главата ми. Дърветата, които преди бях толкова красиви и жизнени, сега бяха с окапали листа и изглеждаха толкова стари. Изправих се до седнало положение. Всичко изглеждаше толкова мрачно и в същото време толкова красиво.
Изправих се напълно и съзрях една далечна пътечка. Тръгнах към нея. Босите ми крака стъпваха по неравната повърхност и всеки път се чуваше чупене на клечки. Колкото повече вървях, толкова по – далече ми се струваше пътеката.
Зад мен се чу зловещ, леден смях с нотка на омраза. Заковах се на място, сякаш някой ме дърпаше за крака. Нямаше начин да помръдна. Събрах сили и се обърнах сякаш бях пълна с енергия. Пред мен се откри зловеща гледка. Момиче с дълга черна коса седеше на люлка, която бе закачена на клона на едно от дърветата. Лицето й гледаше надолу. Косите й обграждаха лицето, а тялото й беше отпуснато. Само бялата й ръка държеше плетената въжена дръжка, на която се държеше люлката. Беше облечена с дълга рокля, краката й бяха боси, като моите. Цялото й тяло беше покрито с рани белези.
Същият леден смях прониза мрака. Момичето стисна въжето и бавно изправи главата си, сякаш изискваше много усилия. Отново се стъписах и този път наистина нещо държеше краката ми. Момичето изглеждаше точно като мен. Същото лице, същите очи, същия нос. Но лицето й беше по – бяло и зловещо. По него имаше дълбоки и незараснали рани. Изглеждаше измъчено.
-    Help! – промълви тя със кован глас. След това тръсна силно главата си надолу. – Млъквай! – каза отново тя, но сякаш не говореше на мен. Само седях и я гледах как се бори със… Със себе си. Нямаше какво да кажа. Момичето, което отчайващо приличаше на мен падна на земята. Усетих болката, която прониза тялото й. Сякаш аз бях паднала. Изправи се и дойде до мен с такава скорост, че сякаш беше изчезнала.
-    Виждаш ли ме? – леденият й дъх погали кожата ми.
__________________________________________________
Надявам се да ви хареса!  

"We found love in a hopeless place" Точно така е....

съжалявам, но тази вечер няма да мога да пусна некста... Много се извинявам... Утре ще пусна две глави наведнъж и ще е доста дълго, само да препупредя!