Не
Пролет?

Охом, ще го пробвам и аз скоро

Прекрасно  

Некст

От личен опит казвам, че няма приятели. Или поне такива досега не съм срещнала. Научих се да оцелявам и без тях.

Леееекоо

Нещо такова - https://fbcdn-sphotos-b-a.akamaihd.net/ … 5940_n.jpg
Благодаря предварително!

Шест от шест.

Кой тука обича Здрач?

За вас, хора! Моля, нека всеки който следи историята /дори, ако по принцип не пише коментар/ да коментира историята подробно. Какво ви харесва, какво не - за да знам какво съм направила. Знам, че свърша предъвкано, но вече доста я проточих..
Знам, че не се получи интересно, но се радвам, че историята имаше последователи.

• Трябваше да излезем.
  - Ед, тя не е същата добра и мила съпруга, когато някога си имал. Тя не е същото прекрасно момиче, което очакваш да е..
  - Какво пък знаеш ти? - озъби ми се той. - Трябва да я намеря.
  Не можех да му се противопоставям, защото той беше инат и не ме слушаше. "Да става каквото ще! Ще го изгубя .. Край."
  Вече се съмваше, и всеки поотделно се изгуби някъде из тъмните сенки на гората. Ед - в търсене на старата любов, а аз към вкъщи, където родителите ми оплакваха починалия ми брат.

  Сякаш тя ме чакаше, знаеше къде съм. Беше седнала на един пън в тази част на гората, където нямаше много дървета и бяхме под откритото небе. Лъчите на слънцето, което бавно се изкачваше нагоре, ни достигаха.
  - Ще те убия Ед .. - прошепна тя и се изправи щом се приближих до нея.
  - Аз те чаках .. - добави.
  Исках да я прегърна, защото ми липсваше. Загърбих думите, които каза първо. Не исках да ги чувам. Тя се отдръпна студено и започна да шепне готова да заплаче.
  - Осем месеца съм тук. Един ден реших да стигна до вашата къща. Тогава видях онова момиче, тя те разхождаше в градината, разговаряхте, ти изглеждаше щастлив. Кой знае от колко време си я познавал, а аз стоях тук и страдах за теб. Докато не се показах на светло и не те видях щастлив. Нямаше смисъл да страдам. Няма смисъл и сега да плача пред теб .. - тя трепереше от ярост, очите и светеха, обезумели.
  Сякаш се опитваше да ме изпепели или задуши с погледа си.
  - Ти ме предаде... - добави тя, след което изглежда, нямаше какво друго да каже.
  - Как съм те предал, по дяволите?! - намесих се аз.
  - ТЯ ме замени, нали? Същата тази е откраднала сърцето ти. А ти казваше, че аз съм единствената.
  - Моли, нямах ли право на щастие? Трябваше да се самонаказвам заради теб, така ли? Научих се да живея в сянката на загубата. Ти си се превърнала в егоистично чудовище! И да, радвам се, че срещнах Кол.
  - Добре. Повече няма да се пречкам. - издума тя, но все още не очаквах да се примири. - Явно ти наистина си ме изхвърлил от живота си.
  - Нещата се промениха. ТИ се промени. Толкова себична и отмъстителна, без да има защо..Вече не те искам. Съжалявам, че си пожелах да те срещна отново.
  - Искам да не те виждам с друга, да останеш с мен! - изсъска ми тя.
  - Не очаквай нищо от мен. Изумен съм от егоизма ти. Върви си.. - повиших тон.
  Не очаквах да се случи това, което стана секунди, след като тя ми обърна гръб с напукано от злоба лице. Светкавица проблесна в небето за миг, после се чу гръм. От слънцето нямаше следа..Сякаш токът премина през тялото и, а тя се строполи безжизнена на земята. След това дъждът закапа с едри капки. Стоях като закован и не знаех как да постъпя.
  - Дано това да е краят. - казах на глас, на себе си.
  - Всичко се връща, Ед. - мъжки глас прошепна зад мен.
  Обърнах се, видях "ходещият мъртвец" Ерик.
  - Тя си отиде. Аз се върнах. Да се надяваме да не видим жив и покойния ти брат, когото скри в гардероба. Всичко знам. - ухили се той насреща.
  Усмихнах се и му стиснах ръката.
  Все още не знаех как стоят нещата с "връщането", но поне Кол не беше застрашена от Злата Моли.

  Бях сигурна, че всичко приключи. Всъщност, нещо имало ли е изобщо?
  Знаех, че Ед ще се върне при нея, или .. Глупости. Едва ли ще я предпочете, промяната и към вампир не беше достатъчно успешна.
  Ходех из гората и си мислех. "Май трябваше да се върна вкъщи първо, и да погледна за последно Ерик."
  Докато той и Ед не се озоваха пред мен. Отзад видях женския труп, но не обърнах внимание, защото бях вцепенена от радост. Прегърнах Ерик, очаквах такова завръщане.
  - Е.. Какво стана? - попитах Ед, исках да знам дали нямаше нещо .. ново.
  - Какво очакваше да стане? Да ме изгубиш? - засмя се той.
  Това беше моментът, да го прегърна и веднъж да му кажа, че го обичам. Той го знаеше отдавна, но държах да го чуе.
  - Обичам те! Сега те оценявам истински..
  Целувката ни продължи цяла вечност, като нереална. /Хапехме се като кучета (xD)/
  Никога преди не бях срещала истинската любов, и сега я намерих. Единствена и вечна.

  КРАЙ

* Работя по още една история, ако желаете - можете да я погледнете. (Да се събудиш в Маями)