Благодаря ви за милите коментари и предложенията (хо-хо). Наистина много се радвам, че ви харесва. 

"Красотата на едно невинно дете"
Да стоиш тихо, приседнал до прозореца гледайки напред, но невиждайки нищо. Сякаш нещо е застанало пред погледа ти. Нещо, което те кара да се замислиш защо живееш, защо чувстваш, защо обичаш. Нещо наречено съдба.

Той стоеше до своята малка сестра, която въпреки, че му се усмихваше в очите й се четеше тъга, а в неговите безпомощност. Чувстваше, че не може да помогне, че е безсилен пред онова зловещо нещо, чието име дори не искаше да си помисля.

Двамата играеха в парка. Той откъсна едно цвете и го подаде на малката си сестричка, която се усмихна. Сякаш тази усмивка бе магическа. Сякаш криеше такава красота в себе си. Криеше онези детски чувства, които са толкова невинни, толкова топли. Зад малките и сини като маслини очи се криеше съвсем малко човече, което бе готово да страда за всяко растение, всяко животно, всяко същество. Някъде там зад онази човешка маскировка се криеше и малкото сърце, което туптеше ритмично. Всяко туптене, всеки дъх и всяко движение на малкото синеоко дете бе толкова невинно, толкова красиво, че неведнъж хората се заглеждаха в нея и въздъхваха мечтаейки някой ден да имат такова дете.
Когато тя пое цветето и го помириса се намръщи и с нежен детски глас заговори на брат си:
- Но ти го уби. Сега то няма да може да живее. Мама казва, че цветята помагат на хората. Тя казва, че всяко растение помага на земята да е такава, каквато я познаваме и я пази от лошите хора, които я замърсяват, но аз знам, че всъщност всеки човек вътре в себе си е добър.
От този ден брат й разбра колко добро може да бъде едно дете. Разбра, колко може да бъде добра неговата сестра, но и от този ден той разбра, колко може да бъде жестока съдбата.
Докато се прибираха, хванати за ръце двамата разговаряха за бъдещето. Синеокото момиченце сподели за нейните мечти, а те бяха толкова скромни, толкова добронамерени. Някой ден тя искаше да стане лекар. Искаше да помага на хората без те да й дават пари. Искаше да учи, а в свободното си време да се занимава с рисуване. "Аз обичам да рисувам и това ме прави щастлива" каза тя един ден на майка си докато й подаваше току-що завършена рисунка. Тогава майка й се усмихна и я погали по главата оставяйки на масата парче торта.
Докато синеокото дете се насочваше към масата то падна на земята. Русите й коси се разпиляха по земята, а клепачите й бяха затворени прикривайки красотата на малките сини очи.
Няколко дни след това брат й се върна от екскурзия и разбра, какво е станало. Разбра също, че неговата малка сестра няма да стане лекар, няма да може повече да рисува, нито да се усмихва. Нямаше да може дори да му казва, че е грешно да се късат цветята.

- Защо си толкова тъжен? - попита малкото момиче, лежащо безпомощно в леглото.
Той и се усмихна и хвана ръката й. По лицето му се стичаха сълзи.
- Моля те, не плачи. Знаеш, че те обичам.
Малката й ръчичка погали нежно лицето му изтривайки сълзите.
- Все още си толкова малка. Какво знаеш ти за света, за живота, за съдбата...;
Момиченцето погледна сериозно брат си.
- Знам, че не бива мъжете да плачат пред по-малките си сестри. Трябва да се държат, каквото и да става, но явно ти не знаеш това, големи братко.
Той стисна ръката й силно, но тя не простена. Не каза нито дума, защото беше силна.
Два дни след това по лицето на цялото семейство се стичаха сълзи. Единствено по стегнатото лице на брат й не закапа дори сълза. В погледа му се виждаше мъка, но той не го показваше, защото бе по-големият брат. Защото бе силен и защото сега тя го гледаше и щеше да се разсърди ако го видеше да плаче, а не трябваше. Някъде там малката му сестричка вече щеше да е щастлива, трябваше да е щастлива.
Докато стоеше замислен майка му се приближи до него подавайки му малък лист. Той пое листа забелязвайки измъченото лице на майка си по което все още не спираха да се стичат сълзи.
Когато разгърна листа той видя собствения си образ. Сякаш се оглеждаше в огледало. На лицето му имаше усмивка. Забелязваха се дори тръпчинките. Най-отдолу красиво написано той прочете "Искам винаги да изглеждаш така, мили братко." След това забеляза и несполучливия опит на сестра си да се подпише и тъжно се засмя. От устата му ясно излязоха само думите "Обичам те", след което той смачка листа и го пусна на земята, а до него капна една единствена сълза. Сълза, в която също имаше невидим надпис. Надпис, който изразяваше тъгата, безсилието, но и надпис, в който ясно се четеше "Обичам те, малка сестричке."

Автор: Илиян К.

Всякакви мнения, оплаквания, коментари и препоръки за работата на модераторите във форума можете да отнасяте в тази тема.

На мен много ми харесват. Продължавай да следващ това, което ти харесва и щом фотографията е твоето хоби - действай! Имаш дарба. 

Дневниците на вампира (сезон 5) и Имало едно време (сезон 3)

Заспиващо. 

Сок.

Местожителството.

Вече 72 

Вие сте твърде спокоен човек, имате реален поглед върху живота. Или този тест е не до там изчерпателен и вашите най-уязвими страни така и не са могли да се проявят в него. Преценете сами. Във всеки случай за вас категорично може да се твърди: вие не сте човекът, който лесно може да бъде изкаран от равновесие.

"Истински красив"

Да бъдеш красив невинаги значи да си облечен в блестящи дрехи, да ходиш обут в маркови обувки или да си сложиш грим, защото когато човек си сложи малка, неговата истинска красота остава скрита зад нея.

Той спокойно ходеше с усмивка на лицето. Бе облечен в черно кожено яке, готини кецове, сиви дънки, а кафявите си очи бе скрил зад слънчеви очила. Походката му показваше, че вероятно бе от богатите. Но какво всъщност значеше да си богат?! Всички хора го гледаха сякаш бе известна личност, мислеха си, че никога няма да стигнат неговото ниво, гледаха на него като недостижима цел. В училище всичко момичета се опитваха да го прелъстят, а учителите имаха специално внимание към него.

Тя бавно и плахо стъпваше по затопления от слънцето асфалт облечена в обикновени дрехи. Докато ходеше никой не я забелязваше. Не виждаше хиляди погледи, които да я следят нито топлите усмивки на хората. Всички я подминаваха просто, защото се сливаше с тълпата.

Един ден докато тя просто стоеше до езерото вгледана в отражението си образувало се във водата тя чу стъпки. Обърна се рязко, а пред нея стоеше той. Бързо се изправи, защото знаеше, че това е неговото любимо място, но въпреки това често идваше тук. Харесваше и да стои дълго загледана в бистрата вода, а понякога, когато идваха и лебедите и грациозно плуваха в това езеро те му придаваха още по-прекрасен вид. Правеха го едно неповторимо място, където можеш да стоиш с часове, да мислиш за проблемите си, да се отделиш за няколко минути от големият град, да се насладиш на аромата на цветята посадени в голямата градина, която се намираше малко преди езерото, но ароматът на рози си усещаше чак тук.

- Почакай. - каза с равен глас той, докато момичето се опитваше да избяга.

Когато чу думите му тя спря и се обърна гледайки го право в лицето му. Той побърза да махне слънчевите очила и да открие невероятния си поглед. Направи няколко крачки напред и се приближи до нея. Красивите и сини очи изглеждаха много по-величествено от неговите, в тях се виждаше красота и нежност, но в същото време и тъга, отчаяние, безнадеждност. Момчето докосна с ръка брадичката и, а след това погали кадифените й бузи.

- Какво правиш? - тихо, едва доловимо попита тя, неразбираща.

- Толкова си красива, толкова различна... - отговори той шепнешком. - Когато те докосна сърцето ми забива лудо. Не знам как се нарича това чувство, което го кара да бие толкова силно и да ме кара да се чувствам най-щастливия човек на света.

Момичето дълго остана вгледано в погледа му, който от блестеше. Тя не знаеше, какво да му отговори. Точно, както всички останали виждаше на него като недостижима цел, а в същото време винаги бе копняла за него. Вътрешно обаче знаеше, че няма как да го притежава. След няколко секунди тя също вдигна ръката си и докосна неговото лице.

- Това е чувство, което кара човек не само да се чувства щастлив, но и значим. - каза тя галейки лицето му. - Чувство наречено любов.

Когато разбра, какво всъщност бе казала зениците й се разшириха, тя свали ръката си от лицето му, обърна се и точно, когато щеше да затича бързо, той я хвана за ръката, притисна я до себе си и я целуна. Никога не бе изпитвала подобно нещо. Сякаш устните й горяха, а сърцето й не спираше да бие толкова силно, сякаш всеки момент щеше да се спука. Той отдели устни то нейните, усмихна се и каза:

- Това чувство наистина ми харесва и искам да го изпитвам постоянно. Искам винаги да съм до теб и да те целувам. Да галя лицето ти, косата ти, да вдишвам аромата на розите и заедно да гледаме лебедите тук.

За няколко секунди момичето също се усмихна,  но след миг тази усмивка се превърна в тъжна гримаска.

- Но ние не можем да бъдем заедно. Ти си богат, красив. Можеш да имаш всичко, което си пожелаеш, а аз... Аз съм просто това.

Тя посочи роклята си, а след това се вгледа в мръсните си кецове. Момичето вдигна тъжния си поглед и се загледа отново в очите му.

- Какво значи да си красив или богат?! Ние хората се крием зад тези дрехи, зад слънчевите очила и зад грима и така не виждаме истинската красота на човек. Не можем да видим сърцето му, което е дълбоко скрито. То се намира точно тук. -  момчето хвана ръката на момичето и я постави до сърцето си. - Виждаш ли. - продължи той. - Чувстваш ли, колко силно бие? Можеш ли да го почувстваш? Да почувстваш истинската красота, истинското богатство на един човек?

Няколко сълзи закапаха по лицето на момичето. Те се стичаха по нежните бузи и капеха на земята. Той протегна ръка и избърза сълзите й.

- Да... Мога да го почувствам. Мога... - казваше тихо тя, докато ридаеше.

Той я прегърна отново. Притисна я толкова силно до себе си, сякаш не и позволяваше да говори, нито да бяга. Точно сега искаше времето да спре. Искаше да останат прегърнати завинаги. Искаше да останат точно тук.

- Щом човек успее да почувства истинската красота, щом успее да разбере истинското богатство скрито в човек, то само тогава той може да се нарече истински човек. Само тогава той може да почувства истинската любов.

След тези думи той погледна очите й, а тя направи физиономия на разсърдено момиченце, а после го целуна веднъж, после още веднъж. Целуваше го докато и двамата не останаха без въздух. Тогава хванаха ръцете си, сплетоха пръстите си и заедно тръгнаха напред без дори да осъзнават, че зад гърба им във водата плътно един до друг плуваха два лебеда, а ако човек ги погледнеше отдалеч щеше да си помисли, че това е пуснато във водата сърце, направено от нежен, бял памук.

Автор: Илиян К.

Благодаря на всички Ви за милите думи, вкл. и на едно толкова красиво ЛС, което получих -

Явно горкото момиче я е срам да пише в темата и е достатъчно аргументирана по случая, но пък, какво - трябва да има и отрицателни коментари.
Колкото до това дали ще се откажа от това да пише - едва ли ще го направя и едва ли това е момичето, заради което ще го направя.
Възможно е и да съм прост - знам ли...