"Песента на живота"

Коди Мартин · 2013-07-18 12:33:28

"Песента на живота"
Всеки би искал да стане звезда. Всеки има качествата да стане звезда. Всеки има таланта да изгрее и да покаже на света, че той е една от блестящите части, които красят света. Иска да покаже, че той е истински.

В късната нощ малкото изгубено дете бягаше бързо по оживените улици на града. Обръщаше се назад, за да провери дали някой го следи, но плътно до него ходеше неговата сянка. Тя беше неговият най-добър приятел, най-истинският. Приятелят на който можеше да се довери, да разкаже чувствата си, да довери тайните си. И все пак тя бе просто илюзия. Не можеше да говори, да чувства, да мисли и разсъждава.

Докато бягаше детето мина през една от онези тихи улици, където почти никой не минаваше. Улицата изглеждаше зловещо, но само тя водеше до парка откъдето трябваше да мине за вкъщи. Момичето бързо премина улицата и за няколко минути стигна парка. На една от пейките тя забеляза възрастен мъж, който стоеше дълбоко замислен.

В първия момент момичето бе обзето от страх, а когато видя, че мъжът вдига главата си и се заглежда в нея цялата настръхна. Възрастния мъж й направи знак да дойде. Съзнанието й не позволяваше да тръгне към него, казваше й, че не трябва, но краката на детето тръгнаха право към пейката и след няколко секунди тя стоеше до по-възрастния от нея човек.
С равен глас мъжа каза:
- Какво правиш толкова късно из улиците, дете?
Тя дълго се колебаеше, какво да каже. След малко с треперещ глас отговори:
- Бързам да се прибера вкъщи, но може би не трябва.
Човекът дълго остана вгледан в момичето и мислеше над думите й.
- Но защо смяташ, че не трябва да се прибереш вкъщи? Сега там е безопасно, приятно и уютно. Има вкусна вечеря и оживени разговори. В семейството цари любов. О, тази сладка семейна любов.
- В нашето семейство няма любов. Всички ме мразят. Постоянно търсят начин да се отърват от мен и вероятно сега им е много приятно без мен.
- Защо мислиш така? - попита тъжно мъжа.
Момиченцето се вгледа в обувките на краката си. Те бяха стари, износени и скъсани.
- Те са лоши с мен. Всъщност дори не са ми родители. Мама и тати отдавна са починали и са ме оставили на чичо и леля, но те не ме харесват. Държат се лошо с мен, сякаш съм непотребна вещ.
Вече човекът стоящ до момичето разбираше всичко. Неговата съдба също не беше хубава, но той вече бе стар. Очакваше смъртта с всеки изминал ден и си казваше, че няма за какво да живее. Чувстваше се ненужен на света, знаеше, че няма с какво да помогне и просто се луташе из улиците като сянка.
- Разбирам те. Понякога съдбата ни изправя пред много предизвикателства, но ако ги преминем ще се чувстваме много по-добре.
Момичето дълго не знаеше, какво да каже. Просто стоеше загледана в една точка.
- Ами Вие господите... Защо стоите тук, толкова късно? Нима си нямате дом и семейство?
По лицето на човека се изписа тъжна усмивка. Спомените отново нахлуха в неговото съзнание. Спомни си как като беше малък ходеше по улицата. Просеше пари не за друго, а за да завърши образованието си. Искаше да бъде учител, а може би дори инженер. Когато ходеше на училище със скъсаните дрехи всичките му съученици му се присмиваха, но той сякаш не забелязваше, че всички го гледат и сочат с пръст. Беше отличник, но дойде момента, когато му трябваха пари, за да завърши образованието си, а всъщност той нямаше такива. Тогава просто се отказа. Мечтите му станаха на парчета, а парчетата на прах.
- Нямам си дом, нямам семейство, нямам някой, който да обичам и за който да живея.
Възрастният мъж въздъхна и запита момичето:
- Ти имаш ли някаква мечта, скъпо дете?
С широка усмивка момичето отговори:
- Да, аз имам мечта. Винаги съм искала да стана певица.
- Попей ми малко, скъпо дете. - каза мъжът.
Детето започна да пее, а всяка дума, която излизаше от устата му стопляше остарялото сърце на човека до нея. Тя пееше толкова нежно, толкова красиво, че можеше да разчуства дори най-суровото сърце. Дори сърце, което вече бе спряло да тупти. По лицето на старецът започнаха да се стичат сълзи, но момичето не спираше да пее, сякаш усещаше, че той се чувстваше добре, че това го прави щастлив. В един момент устата на момичето се отвори за последен път изричайки последната дума от текста на песента.
- Извинете, че ви разчуствах, господите. - побърза да каже тя.
- О, мила моя. Ти успя да стоплиш едно толкова старо сърце, готово да спре всеки момент. Пееш толкова красиво...
Момичето се усмихна и изведнъж прегърна възрастния мъж. Той също я притисна силно до себе си. Сякаш и двамата разбираха чувствата на другия и споделяха мъката си. Сякаш бяха като баща и дъщеря. Момичето започна да плаче на рамото на старецът. Вече не можеше да прикрива болката и чувствата си.
- Не плачи, скъпа моя. Недей. - успокояваше я той. - Някой ден ще станеш певица, ще радваш толкова много хора, а когато това стане аз ще съм някъде из публиката и ще ти ръкопляскам. Ще се гордея с теб.
- О, господине... Вие сте ми като баща. Разбирате ме, чувствате моята болка и дори вижте - аз плача на вашето рамо, а Вие ме успокоявате.
- Поплачи си, дете мое. Поплачи си. Болката ти ще премине. Ще премине.
Минаха четири години през които момичето всеки ден ходеше на същата пейка при своя добър по-възрастен приятел. Те заедно си споделяха и си говореха. Разказваха си истории. Тя му говореше за невероятните забележителности, които виждаше в интернет, а той пък стоеше и слушаше с интерес.
Когато един ден момичето щастливо отиде при старецът и седна до него му разказа нещо, което промени животът й страшно много. Бяха я забелязали. След толкова таланти бяха видели нейния, бяха се спрели на нея и й обещаха кариерата, за което винаги бе мечтала. Тя разказа всичко на приятеля си, а след това и двамата се прегърнаха. Дълго стояха и плачеха, но този път от щастие.
След няколко месеца тя бе станала сензация. Всички говореха за нея и слушаха песните й, изпълнени с толкова много чувства и нежност. Тя имаше толкова много концерти и толкова голяма публика, а сред всички тях стоеше той. След всяка песен по лицето му се стичаха сълзи, а по нейното имаше усмивка. Най-после бе постигнала това, което искаше. Имаше кариера, пари и фенове, но освен всичко това тя имаше и един приятел, който ценеше повече от всичко. Имаше този приятел. Имаше го. До един ден, в който сърцето му наистина спря да тупти. Точно тогава тя стоеше до него. Бе го поканила в голямата си къща, бе му показала всичко и накрая му каза, че той вече ще живее при нея. В един миг, когато на лицето му бе изписана щастлива усмивка, той падна на земята. Момичето с писъци го хвана за ръката.
- Не... Не може да стане точно сега... Събуди се, моля те. Събуди се... - викаше тя, но приятелят и не отговаряше. Той просто лежеше с затворени очи. В един миг тя започна да пее. Спомни си запознанството им, спомни си как започна да пее и как стопли сърцето му. Искаше да го направи отново. Искаше да накара сърцето му отново да затупти, но безжизненото тяло стоеше все така и не помръдваше. Сълзите се стичаха бързо по нежното лице на момичето, а нежния и глас изпълваше стаята.
Няколко дни след това събитие тя отиде до гроба на приятеля си. Бе облечена в черно, а в ръката си носеше роза. Тя бавно я постави на гроба, а една сълза падна от лицето й върху пръстта. Момичето, което вече бе станало една зряла жена, започна да пее онази песен, която бе запяла при запознанството си с възрастния мъж.
- Понякога боли. Боли така, сякаш сърцето ти ще спре. Чувстваш се безпомощен пред всичко и точно, когато намериш сили да се бориш ти усещаш отново болката, но тогава до теб е този, които понася ударите на съдбата, които поема болката ти, който се жертва за теб...
Нежните думи нежно излизаха от устата на момичето, а сълзите продължаваха да се стичат по лицето й. Сълзи от мъка, от безпомощност, от страдание. Момичето избърза лицето си и каза:
- Аз последвах мечтата си, станах известна, но ти ме изостави. Изостави ме точно сега, но ти знаеше, че аз вече мога да се справя сама. Мога да се боря с живота, мога да се боря с него, защото последвах мечтата ми, точно както ме посъветва ти.
Тя погали розата, която бе оставила на гроба, изправи се й за последно каза:
- Обичам те, татко.

Автор: Илиян К.

Unstoppablє · 2013-07-18 13:02:38

За пореден път ме остави без думи...

pipi11 · 2013-07-18 13:28:52

За пореден път ме остави без думи...

Коди Мартин · 2013-07-18 18:55:23

Благодаря на всички Ви за милите думи, вкл. и на едно толкова красиво ЛС, което получих -

откажи се да пишеш плс !!!!!!11
смешка проста недодялана

Явно горкото момиче я е срам да пише в темата и е достатъчно аргументирана по случая, но пък, какво - трябва да има и отрицателни коментари.
Колкото до това дали ще се откажа от това да пише - едва ли ще го направя и едва ли това е момичето, заради което ще го направя.
Възможно е и да съм прост - знам ли...

nedi · 2013-07-18 19:22:33

Детето бан си проси, не се влияй от нея.

Пишеш прекрасно..

Happy face · 2013-07-19 18:30:51

Ти успя да ме разплачеш ...нямам думи. ..

Happy face · 2013-07-19 18:38:35

Ти успя да ме разплачеш ...нямам думи. ..

Коди Мартин · 2013-07-19 20:49:32

Благодаря отново за мислите думи. Наистина много се радвам, че творбите ми ви харесват.

#1 2013-07-18 12:33:28

Re: "Песента на живота"

#2 2013-07-18 13:02:38

Re: "Песента на живота"

#3 2013-07-18 13:28:52

Re: "Песента на живота"

#4 2013-07-18 18:55:23

Re: "Песента на живота"

#5 2013-07-18 19:22:33

Re: "Песента на живота"

#6 2013-07-19 18:30:51

Re: "Песента на живота"

#7 2013-07-19 18:38:35

Re: "Песента на живота"

#8 2013-07-19 20:49:32

Re: "Песента на живота"

Харесайте страницата ни във Facebook

Вижте най-харесваните снимки, статии и албуми директно чрез Facebook