"Приказки за размисъл" - Хорхе Букай ,като цяло всичките му книги са много хубави 

Благодаря ви (H)

Благодаря ви много. Оценявам това, че подкрепяте българското. И на мен ми е омръзнало от американските истории и реших да се опитам да напиша нещо различно.

2ра част
Майка ми работи като търговски представител на една селскостопанска фирма и постоянно обикаля селата около Варна, за да продава най-различни продукти. През почивните дни работи като маникюристка в един салон в центъра на града. Тя самата е много амбициозен човек и двете се оправяме сами. На 37 години е, но изглежда по-млада. Има светла червено-кестенева коса, малко по-висока от мен, винаги готова да помогне. След като закусих, звъннах на Деница. Уговорихме се да се видим след час и половина на центъра. Пооправих вкъщи, облякох си коралов на цвят потник и къси дънкени панталонки. Вързах косата си, сложих за аксесоар един черен часовник и взех черната си чанта. Обух черни пантофки и тръгнах към спирката на автобуса. Тя се намираше на 10 минути пеша по баир надолу. В автобуса седнах до едно много симпатично момче. Беше с тъмно руса, къса коса и светло зелени очи, на около 20 години. След около 20 минути вече бях на центъра. Видях Денито и решихме да седнем на най-близкото кафе.
-Знаеш ли какво стана днес?-радостно започнах аз.
-Какво?
-Мама ми намери работа в един хотел, естествено не съм забравила, че ме помоли да потърся и за теб, казах й и ще разбера довечера.
-Супер.-зарадва се тя. Като цяло тя е страхотен човек, винаги е била до мен, познаваме се от 10 години. Всъщност от първи клас сме заедно, но след седми аз бях приета в Първа езикова гимназия, а тя в Четвърта. От тогава започнахме по-малко да се срещаме и да контактуваме. Всеки като влезе в друго училище намира нови приятели, но ние не се забравихме. Та така, тя е нисичка, с дълга, тъмно кафява, начупена коса, кафяви очи и много сладка усмивка. Разказах й по-подробно за работата и също така й споменах за момчето от автобуса. След това се поразходихме из морската градина, видяхме познати, ядохме пуканки и към 20:00 си хванах автобуса за вкъщи. Когато се прибрах, мама вече беше сготвила и сложила масата.
-Здрасти, мамо. Съжалявам, че не се прибрах по-рано да ти помогна. Как мина деня ти?-попитах аз.
-Няма нищо. Ами нормално, както всеки ден. Ти какво прави?
-Излязох да се видя с Денито, а между другото какво стана с работата, ще може ли да я вземат и нея?
-Мда, казаха, че им трябват още хора и ще ви вземат и двете стига да сте отговорни.
-Страхотно.-зарадвах се, прегърнах я и й благодарих. Седнахме да вечеряме, после измих чиниите, майка ми седна в хола да гледа телевизия, а аз се качих в стаята си. Прекарвам доста време в нея. Не е много голяма, но е уютна и си има всичко. Стените са небесно сини, има малка тераса с изглед към морето, а на нея масичка със столове. Имах единично легло от плоскости с шарени завивки, голям гардероб,рафтове с книги, бюро и малък телевизор. Бях изморена и затова реших да си измия зъбите и да си легна да чета някоя книга. Взех една от любимите ми книги на Хорхе Букай. Този автор е невероятен, пише толкова красиво и увлекателно. Но както си четох, неусетно бях заспала.

Здравейте за първи път пиша история и приемам всякаква критика, съвети и т.н. Ако има интерес ще я продължа. Моля ви, да си кажете мнението

1ва част
Отворих очите си. Беше петък-хубав, слънчев, юлски ден. Ваканцията едва беше започнала. Предчувствах, че това ще бъде едно от най-хубавите ми лета. Току що бях завършила десети клас с много добър успех. Естествено можеше и с отличен, но някои предмети въобще не са ми страст. Живея във Варна, морската столица на България. Лично за мен няма по-красив и уютен град. Аз съм 17 годишно момиче с кестенява, средно дълга коса, кафяви очи, средна на ръст, с вечно нестихваща усмивка. Името ми е Катерина, но всички ме наричат Кат. Живея само с майка ми, защото баща ми ни изостави, когато бях на пет. Имаме къща извън града, на около 10-15 минути от центъра с кола. Лятото едва сега започваше, а мен ме чакаше толкова много работа. Като за начало си казах, че е време да изкарам немска диплома, за да мога след дванадесети клас да замина да уча в Германия. Не, че съм решила вече какво ще уча, но искам да се подсигуря. Страстта ми е в математиката, обичам изчисления и предполагам, че с това ще се занимавам за вбъдеще. Но като се замисля, как лятото ще седна да уча, вместо да ходя на плаж и купони? Та това е най-якото време от годината, но някакси трябва да съчетая нещата. Другото, което искам да направя, е да си намеря някаква работа само за лятото. Искам да изкарам собствени пари с труд и да не съм в тежест на майка ми. Тя ми обеща да ми помогне с това, тъй като е доста контактна личност. И ето първият ден е пред мен. Станах, влязох да си взема душ и да си измия зъбите. Отворих прозореца да се проветри малко. Гледката навън беше прекрасна. Чух гласа на майка ми, викаше ме за закуска. Облякох един бял потник по мен, сложих баскетболни шорти и слязох при нея.
-Добро утро, мамо. Какво има за закуска?
-Добро да е. Направих ти палачинки и имам страхотна новина за теб.
-Хмм какво е станало?-попитах учудено.
-Преди малко говорих с една приятелка и ти намерих работа за лятото.
-Оо, това е страхотно-възкликнах аз.-И какво предстaвлява?
-В хотeл, трябва дa се грижиш зa швeдскa мaса. Когaто нещо свърши, простo трябвa дa отсeрвираш и да сложиш нoво. Как ти се струва?
-Звучи добре. Във всеки случай е по-добре от раздаване на флаери на центъра. А хотела къде е, от кога почвам? Знаеш, че това лято ще е натоварено за мен.
-На Златни пясъци. Маршрутка ще идва сутрин в 6:30 на спирката, за да те закара до хотела. Работата е на смени от 7:00 до 15:00 и от 15:00 до 23:00. Тъй като ти нямаш 18, ще работиш само първа смяна. Надявам се разбираш, че това е голяма отговорност и трябва всяка сутрин да си точна. Разбира се, ако мислиш, че не можеш да се справиш с това, мога да намеря и нещо друго.
-Не, не, ще успея.-твърдо заявих аз и седнах да ям палачинки с течен шоколад.
-Работата е от понеделник до петък и заплащането е нормално-300лв. Всичко ти е осигурено. И път, и храна. Ако си сигурна, още сега мога да потвърдя и да започнеш в понеделник.
-Ще ти кажа със сигурност утре. А, може ли да питаш дали имат място и за още един човек?-бях се сетила, че обещах на най-добрата ми приятелка-Деница, да намеря нещо и за нея и ако може да сме заедно.
-Ще попитам, а ти кой имаш впредвид?
-Денито.
-Добре, ще се обадя по-късно и ще ти кажа, а сега трябва да заминавам на работа, ще се видим довечера. Чао.
-Добре, чао.-казах аз и чух как вратата се затвори.

Дори не мога да определя какво е, хрумна ми и го написах много бързо. Кажете си мнението, моля ви

Стоиш сам в празната стая.
Мислиш за това, което си постигнал,
за това, което ще постигнеш.
Има ли смисъл всичко, което правиш,
ако то не е оценено подобаващо?
Има ли смисъл да продължаваш,
ако никой не те подкрепя?
Има ли смисъл животът?
Ако питаш мен,
има смисъл във всичко.
Всеки се ражда и всеки умира,
но не всеки живее.
Животът е дар.
Живееш го веднъж,
но направиш ли го както трябва
и един път е достатъчен.
Защо чакаш подкрепа от някого?
Защо мислиш, че не си достатъчно добър?
Всеки е уникален сам по себе си.
Повярваш ли в себе си,
ще повярват и другите.
Сам можеш да постигнеш всичко!

Глава 3

- Няма ли кой да ме чуе, съпругът ми умира.-кристалните капки сълзи капеха от очите ми, като се приземяваха разбивайки се по бледите му бузи. Около нас бе пусто и тихо. Вече дори слънцето почти се бе скрило и всички животни бяха в хралупите си. Цветчетата на дърветата и растения се свиха и останахме сами. Усещах и пулсът му. За миг се откъснах и се сетих за първата ни среща. Беше преди четири години.
***
Коя рокля да облека червената или черната? Нервна съм, минаха 9 дена от както го видях за първи път, а вчера ме покани на среща. Та ние сме съседи и работим заедно. Въпреки всичко мисля, че се влюбвам в него. Каза, че ще вечеряме на специално място, къде ли е то. Вече нямам търпение да позвъни на врата, да му отворя, да ме хване за ръка и да ме отведе.
Така сложих си грим, облякох се , избрах си обувките , оправих си косата мисля, че не забравих нищо. Минава 8 часа, а него все още го няма. Хайде де звънни. Най-после, бързо да му отворя. Така взех си чантата, добре отварям.
-Здравей-казва ми с лек присмех.
-Здравей, красавецо.-и му се усмихвам-Какво криеш зад гърба си?
-Ето бяла роза. Точно като теб. Безвъзмездно красива и същевременно много невинна и пълна с доброта.
-Засрамваш ме. Мерси, а сега казвай къде отиваме?
-Така момент. – и изважда черно, продълговато парче плат.- Ела насам.
-Какво ще правиш?
-Ела де!-приближавам се бавни стъпки към него, а той завързва очите ми.- Така няма да разбереш, къде ще те отведа. Хайде дай ръка, за да ти помогна.- В мига, когато хвана ръката ми имах чувството, че ще литна като птичка. Напрежението се надига в мен, сърцето ми направо ще изскочи.
***
Отвори ми врата и ми махна превръзката. Колко прекрасна гледка е това. Малка тясна пътека обсипана с безброй листенца от рози. От двете страни светят като милиони паднали звезди, малки свещички. Застана пред мен и ми подаде ръка. Тръгнахме на пред. Стъпвайки по листенцата усещам капчиците любов, с които е направил всичко за мен.

В началото забравих последно изречение, сега го добавих, а това е първа глава. Hope you like Ще се радвам да споделите мнението си

Глава 1
Беше красив слънчев летен ден. Отворих щорите и слънцето озари и без това празната ми стая. Точно се бях нанесла в новия апартамент. Вчера, когато пренасях и последните си вещи, срещнах очарователният ми съсед, който щеше да прави парти. Изглежда много сладък и мил. Тъмно кафява къса коса, сини очи, които блестят като прозрачната морска вълна и когато погледите ни се засякоха сякаш блъсъкът от вълните ни удари и бялата пухкава пяна се разля по нас. Има високо стройно тяло. На пръв поглед ще си помислиш, че е много слаб, но после като се загледаш в него виждаш релефа на мускулите му. Вратата на апартамента му е точно срещу моята и когато излизаше с празната каса за бутилки се сблъскахме.
-Прощавайте, мислех че все още е празен апартамента.-каза той.
-Днес се нанесох. Официално съм вече ваша съквартирантка.
-Да си говорим на ти, ако нямаш нищо против- каза леко плахо и ми се усмихна. Усмивката му беше толкова хубава, че чак се захласнах по нея.
-Амм да разбира се. Между другото аз съм Грейс. Приятно ми е.
- Аз съм Ник. Мисля, че ще намерим доста общи теми, но за съжаление трябва да отида да купя бира за довечера. Ако искаш ела ?!
-Купон ли организираш?
-Да. Повишиха ме. Вече съм главен журналист във редакцията.
-О, браво. Радвам се честито. Дано да си изкарате добре довечера. Имам да подреждам и сигурно няма да мога да дойда, а и  ще съм много изморена-правех се на недостъпна.
-Добре. Ако можеш отскочи, знаеш къде живея.-смеейки се тръгна по стълбите надолу. Цяла вечер се чудих да отида ли или не. Не отидох, разбира се. Ще ме помисли за някоя лесна. Вече е 8 и 30. Закъснявам. Работя в модно списание като дизайнер по някого пиша и статии за известните манекенки. Колко просто им протича живота. Намират някой простичък известен футболист и създават семейство като детето или става футболист или модел. Е, все пак така е устроен света и надали ще се промени тази зависимост.
***
Вече тичам по улица към метрото и по пътя вземам набързо едно голямо и много силно кафе с малко захар и много сметана, както го обожавам и може да държи жизнена и права през целия ден. Слизам тичешком по-стълбите надолу, изваждам картата си минавам бариерата и успявам да се кача в метрото. това си е чист героизъм да тичаш от апартамента до тук с токчета. Моля се само да не е започнало заседанието за новия брой на списанието. Трябва да покажа скиците на моделите и идеите си за статията „Съвременната съпруга – домакиня или успешна бизнес дама“. Още преди вратите на голямото превозно средство да са се отворили, аз вече съм на вън и бягам нагоре по стълбите към очарователната стъклена постройка. Фирмата. Влизам през бавно въртящата се врата и веднага отивам към конфернтната зала.
-Зравейте на всички. Много съжалявам за закъснението. Вчера се нанесох в новия си апартамент и …-тогава го видях отново.

Да

Една "приказка", която е по действителен случай. Надявам се да ви хареса. Извинявам се за правописните грешки.

Беше един напълно обикновен петък като другите дни, ходиш на училище, копнееш да чуеш  и последния звук на училищния звънец за да се прибереш по –скоро у дома. Както винаги той седеше на компютъра и разглеждаше поредната интернет страница, когато реши да пише на нея. Тя беше едно напълно обикновено момиче, бяха в един клас и от скоро започнаха да общуват. Имаше прекрасни очи, които излъчваха такава добрина, каквато той у никое момиче не бе открил. Разбира се момичето му отговори и така бе поставено началото на една любов, но не каква да е… Това бе началото на една силна любов, тя живееше за него и се отдаде изцяло на него, а той я обичаше като най-ценното нещо в живота му , ако нещо и се случеше той би дал живота си за нея, но досега не бе изпитвал толкова силно чувство и не знаеше как да се държи със нея и как да я запази до себе си…
Седмици наред той чакаше да дойде петък, за да си говори с нея до късно вечерта… Заедно те се смееха, радваха, общуваха, опознаваха и така неусетно се влюбиха един в друг. Но така  никой от тях не смееше да изрази чувствата си, тя безумно копнееше да чуе как той и казва че я обича, а той всеки ден си мисли обича ли ме или само ме мисли за приятел… Дори един ден както си стояха заедно на парното прегърнати, тя обожаваше прегръдките му, тя му каза, че за нея той е като истински брат. Това го съсипа, дълго време не можа да избие от главата си тези думи, а те го измъчваха прекалено много. Имаха обща приятелка, която и двамата ценяха изключително много,а пред нея и не само те винаги отричаха, че се харесват и обичат… С класа щяха да ходят на кино. Той така копнееше да седне до нея и се осмели, но така само нарани и се скара с най-добрата си приятелка. От този ден нататък дни наред дума не си обелиха и така и не се погледнаха…
Филмът започна, а той седеше до нея в края на един от задните редове. Беше нервен, защото не знаеше какво можеше да стане. Тогава той я попита дали иска да се облегне в прегръдките му … тя разбира се прие, та нали толкова много го обичаше…  И така двамата гледаха филма, бяха толкова щастливи, такава невинна обич грееше в очите им, както при никой друг. Изведнъж тяхна съученичка се обърна и ги видя, а след нея целия долен ред. Какъв срам ги бе обзело, но нали тя беше в прегръдките му друго не го интересуваше…
След няколко дена, той разбра нещо което го изпълни с толкова много надежда и толкова много щастие. Предната вечер, когато старият му разбрицан компютър заби, тя беше написала, каквото и да става да знае че го обича и беше станала от компютъра. На следващия ден той не спираше да мисли само за последните думи, които му беше написала. Същата вечер всичко се подреди, е почти всичко… Беше четвърти декември около единадесет часа и няколко минути. Тогава той я попита дали наистина тя е казала, ако се раздели с приятелката си би имала връзка с него… След минута мълчание тя каза да, след още една минута в която и двамата бяха слисани учудени и най-вече щастливи от това което се случва, тя го попита какво ще правят сега… Моментът дойде той я попита дали иска да се съберат и отговорът естествено беше положителен… Бяха на седмото небе и още повече когато тя му каза „Обичам те!“…
На следващия ден всички разбраха, но най- обидена беше приятелката им, защото тя разбра последна… Момиче трябваше да се раздвоява между двамата, а това я нараняваше.
Първият час свърши, а тя веднага отиде в прегръдките му. Бяха както обикновено в коридора на парното… Тогава те се целунаха за първи път… Тази целувка винаги остана в тяхното съзнание… Малко бяха плахи, но това беше от страх да не се обърка нещо. Всичко вървеше повече от прекрасно. Дори той се сдобри с приятелката си и всичко вървеше прекалено идеално.
Минаха месеци преживяха толкова много неща, някои добри, а други не толкова. Но въпреки всичко те продължаваха да се обичат повече от всички други. Лятото беше най-пресният момент, който можеше да им се случи. Началото започна малко не добре, но след това те почти не се разделиха нито за ден. Разхождаха се заедно, целуваха се, прегръщаха се, казваха си, че се обичат. Всичко беше идеално. Но дойде и първият учебен ден. Тогава и проблемите започнаха. Не че не се обичаха, напротив любовта и привързаността им нарастваха, просто той не и оказваше вниманието което тя заслужава, пренебрегваше я… А всичко беше от това че той така и не се опълчи на родителите си.
Те преживяха и най-хубавото човешко взаимоотношение – сляха телата си в едно… Той се отнасяше към нея с лекота и грижа да се чувства добре и защитена. Но в съзнанието им остана моментът, когато тя се топлеше в неговите прегръдки. Два дена след това дойде момента в който се разделиха. Беше осми март. Тя толкова се надяваше той да я поздрави и да прекара малко време с нея, но той мислеше как може да има такъв безотговорен баща…
Стигнахме до днес… Тя наранена и обидена, без надежди, вяра доверие. Той отчаян и търси начина да върне усмивката и радостта на своята любима. Но любовта, тя отново лети така силна красива и невинна около тях…
Във първият ден от новата седмица момчето щеше да даде историята си на своето момиче, на любовта на своя живот, на своята срамежливка, както я наричаше той. Какво щеше да се случи, дали тя ще му прости, всичко зависи от тях самите… тяхната завидно голяма любов…

Заинтригува ме Некст  :p

Радвам се, че ти харесва

ето и първата част малко е дълга,но се надявам да ви хареса

Ужасно много обичам мотора си. За мнозина той е опасен, но за мен той е средството, с което откривам нови, различни светове. Мога с часове да обикалям из малките улички на Лондон. Да, аз живея в Лондон. Обожавам този град, обожавам дъждът, обожават облаците и преминаващите през тях лъчи на краткотрайното слънце. И така запалвам мотора и тръгвам към училище.
-Ехооо, Алекс. Няма ли да спреш?! Вече ми писна постоянно да те гоня.- Отново се бях унесъл в музика, когато го чух. Най-добрият ми приятел Крис, съкратено от Кристиян. С него се познаване и сме приятели от както се помня, винаги ми е помагал и е бил до мен, когото съм имал нужда, както и аз на него.
-Изв..-Още преди да се извиня, той ме прекъсва.
-Няма ли да спреш да ме забравяш. Всеки път ми обещаваш, а на следващия ден пак се повтаря.-Винаги ми повтаря, че някой ден мога да се пребия с мотора заради нея. Качва се отзад на мотора и аз потеглям.
- Решили най-после, какво ще изпълниш на прослушването?-попитаме Крис.
-Ами, все още се колебая…Но до тогава определено ще съм решил.- Мразех прослушванията особено когато някой, който не разбира от музика трябва да ме оценява. Винаги пристрастията надделяват в такива моменти, но все пак се надявам да мине прослушването добре и да ме приемат. От малък си мечтая    да уча в Джулиард, особено когато родителите ми претърпяха катастрофата и починаха. От този ден си казах, че трябва да успея и да се боря за сбъдването на мечтите си.
***
Най-после сме в училище и се отправяме към кабинета на г-н Бенет. Имаме литература. Другата ми тайна стихия, за която никой не знаеше. Нещото, което отключи нуждата да изразявам чувствата си върху лист хартия беше загубата на родителите ми. Много тежко го преживях, добре че Крис беше неотлъчно до мен, колкото и грубо да се държах през тези 3 месеца, в които се опитвах да свикна с мисълта, че никога повече няма да ги видя. Но тогава разбрах, че те винаги ще са около мен, ще ме наблюдават и ще ме защитават от там, там където са сега. Надявам се един ден, когато успея и постигна нещо в живота си, те да се гордеят със своят син.
***
Влизаме в класната стая и сядаме заедно, както винаги. Обожавах гледката през прозореца на кабинета. Обичах да наблюдавам как се променя картина през сезоните и да ги описвам в тетрадката си. Вдъхва ми голяма глътка спокойствие и в същото време ме зарежда с енергия. Учителят влиза оставя чантата с писмените работи от миналия път върху бюрото и сяда на стола.
-Хайде сега да видим, кой как се е справил на писмената работа от миналия час. Кристиян, браво с всеки изминал път започваш да изразяваш мисленето си все по-добре. Поздравления имаш 5. Ник отново едвам върза 3. Не всичко е футбол момче. Меган… -и така стигна до мен.-Александър. Отново имаш 6. Знаеш, че харесвам начина ти на мислене и как го изразяваш. Има много хляб в теб момче.
-Ъъъ, добре г-н Бенет. Но знаете интересите ми.-отвръщам аз.
- И така днес започваме нова книга. „Гордост и предразсъдъци“ от един невероятен автор Джейн Остин.- Обожавам тази книга, но вече съм я препрочел няколко пъти. Сега спокойно можех да се наслаждавам на пролетното време навън. Кристалните като стъкло малки капчици се сипеха от пухкавите като вълна бяло-сиви облачета. Почти навсякъде вече имаше зеленина, дворът на училището беше обсипан с зелена дребна трева и дребни, ниски цветенца. Дървета разлистваха своите корони. Падналите им цветчета около тях приличаха на поляна от бяло-розови листенца. Колко невероятно-мислех си, когато звънецът удари.