Да обясня:
Аз и една приятелка решихме да напишем книга (почти всеки е взимал това решение в живота си...- аз го направих 3 пъти ). Започнахме. Беше миналата година и люлякът тъкмо бе цъфнал. Писахме, колкото писахме, това няма особено значение. Отиваме веднъж в книжарницата и виждаме нова книга - "Прелестни създания". Купихме си я с интерес. След като започнахме да четем видяхме поразителна прилика между нашето и книгата. Спряхме да пишем.

P.S. - Някой може и да не повярва... На мен ми се струва твърде нереално 

Глава първа
Оф, тъпият будилник звънна. Прекрасният сън свърши. Е, и без това щеше да свърши все някога, но алармата на часовника ми не беше най – хубавото нещо, което можех да чуя. Как искам пак тайнствената сянка на момичето от съня ми с тих шепот да припява песента на любовта си към мен, а нежният аромат на разцъфнал люляк да ме обгръща. Но не, сега съм пак вкъщи. Улица „Грийн” блок № 96 на четвъртият етаж, стаята на едно момче, което досега сънува любимият си сън за около петдесети път.
И ето ме в тъпият човешки свят: Майкъл Ашфорд, най – големия шибан късметлия в даскало, деветокласникът, победил дори най – умните дванадесетокласници на състезанието вчера (Впрочем беше по химия  - най – омразният ми предмет на света. Дори историята ми е по – приятна! ). Да – сега ще съм още по – известен отколкото бях  преди. Във всичко ми върви, дори и без да го искам! Всички в училище минават покрай мен с поздрави, ръкостискане, а някои зубъри дори ми се покланят! Вече ми писна! Успехите ми, та успехите ми! Аз си имам и лице ако не са забелязали! А…
- Майкъл! – Провикна се някой от коридора. – Идвай за закуска! – Да, типичният за майка ми хем загрижен, хем ядосан тон. Загрижен – защото съм нейното „умничко момченце”. Ядосан – защото досега трябваше да съм на масата в кухнята и да закусвам.
- Идвам! – Изкрещях. О, замалко да забравя! Днес е сряда, което означава, че ще ядем палачинки! Ооо, колко обичам палачинки! Малко е тъпо и глуповато, но в нашето семейство си имаме обичаен „график на  закуските” :
Понеделник – пържени филийки
Вторник – гофрети
Сряда – палачинки ( Ах,как ги обичам! ) 
Четвъртък – макарони
Петък – принцеси ( всеки път са различни )
Събота – баба идва и готви ( всеки път различно… )
Неделя – баба все още е тук
Слязох в кухнята.
- Как е умното ми момченце? – разлигави се татко. Супер! По-тъпо нещо просто не можа да измисли. – Днес сме ти приготвили специална закуска! А тези палачинки ги махаме!
- Ама аз си искам палачинките! Чакам ги от цяла седмица! – как може да ми отнемат палачинките!? Та за си ги чакам дни наред! Не, просто вече откачам! Искам палачинки, искам палачинки! … В момента съм като някое лапе, което иска да му купят играчка, ама искам си палачинките пък!
- „Искам палачинки!” Женчо! Майкъл е женчо! Майкъл е женчо! – изимитира ме малкото ми братче – Джони. Ах как мразя този дребен паразит! Само да го набарам…
- Млъквай, Паразитчо! Не знаеш просто какво ще ти се случи ако те хвана…! – заплаших го . Той вече знаеше от личен опит, какво е да го заплашвам. Миналата година такъв бой яде… Е, добре, не беше кой знае какво, ама здравата го стреснах. МИслех, че повече няма да ме закача, но ето че всеки ден идва с нещо изненадващо 
- Женчо, женчо! – затананика си той и тръгна да бяга.
- Само да те спипам…! - изкрещях подире му.
- Ето я и закуската! – появи се мама . Е, крайно време беше! – Яйца на очи и бекон.
  Майка ми така ли не разбра, че не обичам яйца!? Добре, прекрасно! Сега ще ям точно това, което не искам! Как може да е такава…. Направо като заблеяна патица! Не, не чак така, ама… Сега… Можеше като ми прави подарък, да знае, че ще ми хареса!
- Да сядаме на масата! – избоботи татко.
  В този момент ми хрумна блестяща идея.
- Сега се сетих! Трябва да отида по-рано на даскало.
- Не запомни ли – училище, а не даскало! Имай малко уважение! – смъмри ме мама. Да, бла-бла. Поредното конско. Всъщност, беше само това, а не цяло конско, но ако още не сте разбрали – обичам да преувеличавам.   
- Добре, на училище.
- Защо ви викат толкова рано? Та то сега е 7ч., а ти си от 8ч. на училище! – бла-бла отново. Татко никога не пропуска подробностите.
- Ще… Ъъъ… Помагам на един приятел – Браво на мен! Измъкнах се с даскалото! Грабнах чантата си и по най-бързия начин излязох.
   
*****************************************************************

- Казвам ти, че пак я сънувах! – обяснявах му аз вече за стотен път.
- А аз ти казвам, че не може да сънуваш един и същ сън всяка вечер! Помисли малко! Не е логично! – ах , какъв инат е Тайлър! Макар, че той е най-добрия ми приятел от години, все още нещо не ми вярва за някой неща, като например съня ми.
  Вървяхме по коридора към кабинета по история.
- Честито за успеха, Майкъл! – поздрави ме Лари – един от зубърите (Името му винаги ме разсмива, прилича на „Ела, тук Лари!”, което се използва за кучетата, разбира се). Лари не е точно от зубърите, но всички така казват, защото той има типичният вид за един прекалено учещ идиот – нисък и дребен, винаги е с риза и панталони (идеално изгладени), носи големи и кръгли очила, има лунички и косата му винаги е мазно зализана с половин тон гел отгоре…
- Леле! Майкъл сега си още по-известен, отколкото беше! Чак Зубърчо те поздрави! – каза Тайлър. Зубърчо, ха-ха!
- Опасявам се, че си прав – отвърнах му аз. Преди малко ме разсмя, но като се замисля – няма нищо смешно в объркания ми живот. Направо… Аз съм един пълен тъпанар (не, не обиждам никой друг, освен себе си, което ме прави  не толкова тъп). Няма момиче, което да не ме харесва (какво сега? Изглеждам добре!)                                 
  Влязохме в стаята. Опа, май сме закъснели за час! Чиновете бяха пълни. Имаше само един свободен в ъгъла – нашият чин. Как стана това!? Аз тръгнах от вкъщи в седем часа, а сега е… Осем и петнадесет!
- Кой от вас ще ми обясни защо закъсняхте? – Учителката пак с нейния „ще правиш само това, което ти казвам” тон ни скастри. Но този път с право (това не оправдава другите сто пъти, макар че много ми се иска).
- Съжалявам госпожа София – отвърна Тайлър и заедно се насочихме към „късметлийския” чин. Така да се каже, всички викат на чина ни „късметлията”, защото аз го избрах. А аз съм известен с късмета си, да кажем… по целия свят. 
- Това не ви извинява! Днес за наказание ще правим тест! – започна госпожа София. Направо страхотно! Аз дори и не съм учил, а трябва да правя тест! София тръгна из стаята, като раздаваше листовете. Погледнах моето листче, което току що беше тупнало на чина ми. Супер! Двадесет и четири въпроса, нито един от които знам.
  Минаваха минути, а аз все още гледах безмълвно листчето. 
  Удари звънеца. Госпожа София закрачи из стаята, като събираше листовете. Ами сега? Грабнах химикала и започнах да зачерквам отговорите (Разбира се, на късмет) . Когато „страшилището” ( така наричаха госпожа София, когато е ядосана, а сега определено е) мина покрай мен, аз и подадох теста си.
  *****************************************************************
- Ама, че гаден тест! Чудя се само как ти успя да отговориш на всички въпроси! – запротестира Тайлър.
- Не съм ги решил! Играх на тото! – издадох се.
  Седнахме на масата за обяд. А обяда ще е … пица. Е, по-добре е от яйца. Захапах пицата. Ммм! Този път е по-вкусна от миналите пъти.
- Как може да сте така спокойни! Та ние направихме най-сложният тест на годината! – изпищя някой зад нас.
- Ааа! Моли, изкара ми вътрешностите с твоя „писклив” глас! – скастри я Тайлър.
- Прав си , извинявайте! – каза меко тя и се настани на стола до мен. Толкова е красива… И мила. Тя е най – добрата ми приятелка. Нарича се Моли (Никой не знае истинското и име, понеже тя не го казва. Измъква се с това, че е много гадно и на никой не му трябва да го знае. Аз никога не съм настоявал да ми го каже. За мен е важно не името, а човека). Аз , тя и Тайлър сме „Групичката”, така ни обсъждат всички в даскало. Групичката това…, групичката онова…
Оооф звънецът отново би и ни откъсна от стоенето заедно. Гадост. А колко исках да погледам Моли още няколко минути…Не! Не ме разбирайте погрешно! Не я харесвам, но е толкова прелестна… Направо ти прави кеф да гледаш как Мътната и черна и коса се разпилява около сърцевидното лице, на което блестят две светло зелени очи. По – надолу устните закриваха перфектно белите й като бисери  зъби.

ако някой прояви интерес ще пусна глава втора : )

невероятно е!
лелейй признавам те,
само хубави и нестандартни
неща пишеш^^

Ти си роден талант !!

не 
всичко не...
нещо наложително - естествено  |-)
всякви други - мне направи си го сама

И ето, че пак се срещнахме. Този път обаче той обхвана ръката ми по-бавно от друг път. Небето бе покрито с посивели, стари облаци и далеч не изглеждаше както в началото. Както когато той шепнеше името ми, сякаш му беше сладко да го казва, когато ме целуваше така, че главата ми се замайваше и притръпвах от нотка на възторг, въпреки че се случи неведнъж.Това време вече беше отминало. Можех да пропадна в празните му, безизразни очи и да умра сама там в агония... В моите се скупчиха капчици сълзи и започнаха една по една да падат надолу. Приближих се към него, но той се отдръпна. Смотолеви нещо, дори не чух. Твърде бях заета да си мисля как ще живея така... Така - без любов, така - без никой. Явно той не се беше замислил за това, когато поиска да поговорим.Невероятно, как всичко се срути изведнъж и аз стоях смачкана под руините на съзнаноето си...
После не знам какво стана, не искам и да знам. Но човешките очи са кръвожадни, искат да видят всичко. Той стоеше на земята целия в кръв, а в окото му още имаше една - едничка сълза. Тя се бе спасила от това да падне и сега щеше да стои там завинаги. Все още жадните ми очи фокусираха нож пред завесата от сълзи, която бе надвиснала над мен. Откъде го бях взела, как се бе озовал при мен? Не знам, но факт беше, че аз убих бившия си...
В пристъп на паника започнах да бягам. Лутах се из уличките с окървавеното острие в ръце. Не знаех какво да правя. Спънах се. Паднах. Прободох право сърцето си. Не ме интересуваше - той вече ми го бе откраднал... Последното, което чух на този свят беше:
- Нали знаеш, скъпа... Всичко се връща !...

с моята приятелка нямахме к'во да правим... и воала !
не вярвам да ви хареса ;д

http://www.youtube.com/user/TheMonnsy?feature=mhum#p/u

лале  (f)
по...

ммм не

* http://cdn.sheknows.com/filter/l/galler … r_hair.jpg
* http://t0.gstatic.com/images?q=tbn:ANd9 … Y7DHdGwvUA 
нищо не са намира повече  |-)

Амии то порпинцип си е за моето, но аз пиша по-общо

Ами за утре трябва да напиша едно кратко текстче на тема... Тема даскалото ми  |-(
Писах, стана ужасно и на всичкото отгоре зацепих и сега не мога да продължа... трябва ми за утре 

Ето какво съм написала:
Училище. Тази дума може би не се харесва на доста хора. Според мен обаче всичко зависи от самото училище... Ето, на мен  не ми е любимо, и все пак не събужда страх щом чуя названието му. Защо? Щом искате, с удоволствие ще ви обясня...
Всеки ден ходите на училище, нали? И аз. Само че всеки месец съм различна смяна – това си е разнообразие, поне така го разбирам. А, защо сме на две смени ли? В нашата сграда се поместват две училища едновременно. Това също е плюс – къде другаде ще можете да се запознаете с толкова много хора ? Сега да минем нататък ...
По всеки предмет си има учител, който го разбира и преподава от много време. Естествено, не винаги имам добри оценки по всичко – никой не е такъв. Преподавателите обаче разбират, че не само техният предмет е важен и щом кажем, че имаме да се подготвяме за много неща съответно имаме по-малка домашна.
Съучениците ми са умни и забавни. През всяко междучасие се смеем, говорим и т.н. Намирам общо между тях – всички назовавам като „приятели“....

бту: Никога не оставяйте днешната работа за утре 

Уникална -hh-