ее не знамм вв като ввв уау :Д абее аз съм си такава ;д

Сериозно лИ!? Много се радвам,довечера ще пусна некс   (sun0

10 :п

На TDG - Neve too Late

Шибано,какво всички останали.. :Д :Д

Радвам се че ви харесва Тази е малко по-дългичка...Но ми дойде муза.. :д

                       Глава Втора
                            Въпросния ,,Ти"
Май.29.2011г (по-късно)

    Седях на полянката и се замислих за близките си.Навярно сега те тъжаха за мен.Малката ми сестра Мая,моята майка Лия,най-добрата ми приятелка Аби.Бяха доста,но те са най-важните.В този миг чужд глас прониза струпаните ми мисли като гръмотевица
-Може ли да седна? -попита високо момче с гарваново черна коса.Той също имаше крила,но неговите бяха наистина големи и красиви.
-Да,сядай. -казах и се изместих по-настрани,а късата ми рокличка се разпиля,на различни посоки и заприлича на бяло цвете.
-Ти си новата нали? -попита внезапно той и аз се изненадах,че завързва разговор по такъв нетипичен за днешните момчета начин. -Ъ да -казах замислих се и сетне продължих. -А ти кой си и от къде знаеш?
-Я по-спокойно с нервите. -каза той и се ухили. -Тук всичко е на ред.Разбрах го лесно,защото когато бях нов и аз идвах тук.
Тоя е бил нов!? Иха добре се е постарал да не му личи.Беше с тъмни очи и бледо лице,абе той целия си беше бял.А и тази черна коса,много добре подчертаваше белотата на цялото му тяло.
-А,добре... -казах и вида на стресната,сякаш току-що видяла змия да захапва човек външност отлетя.
-Но,не отговори на въпроса ми.Кой си ти? -попитах и погледнах черните му очи изпитателно.
-Аз съм Джонатан. Или поне бях преди да.. -той не довърши,но с жестове на ръцете,посочи тялото си и направи физиономия,така че го разбрах.
-Аха и си умрял и си решил,че вече не си Джонатан? -попитах с поглед който изясняваше,че нищо не разбирах.
-Да,човече погледни ме! Имам крила,разхождам се на  някакви места,в които ако пожелаеш,никога няма да има зима,или пък винаги ще е зима и няма да има лято.Схващаш. -каза всичко това на един дъх,а после си пое още и се приготви да заговори отново,но аз изпреварих думите му.
-Оу,не е вярно,виж мен! От 20 секунди съм тук и вече говоря с някого,я погледни,това е рекорд. -посегнах към дясната си китна,на която преди седеше големият черен часовник,но вместо него сега имаше тънка  сребърна верижка с едно цветенце и един паяк.
-Ъъ,къде ми е часовника!? -започнах да се оглежда,за да видя дали не е паднал някъде.Джонатан прекъсна търсенето ми.
-Ей я виж имаме едни и същи сребърни верижки! -възкликна той и подаде своята китка към моята. -Това е невероятно! -продължаваше той. -Много малко хора тук се срещат със еднакви сребърни ,,аномалии" ! -натърти на думата.
-Аномалии!? -повторих въпросително аз.
-Да,така го наричаме тук.Това, -посочи гривната ми. -Показва какъв човек си всъщност.Ето,виждаш ли? Цветът на паяка се сменя според настроението ти.Твоят става бял,това значи,че си уплашена или смутена.А моят зелен,което значи ,че аз ставам развълнуван. -каза наистина развълнувано той.Сетне аз погледнах към моя паяк,който също ставаше зелен.
-А,аз какъв човек съм? Какво означава цветето и какво означава паякът? -попитах изумено.
Той се замисли за секунда,а сетне отговори бързо.
-Цветето е знак на милосърдие,добродушност и романтизъм.А паяка е знак на страст,страх,ранимост и крехкост. Но зависи от гледната точка.При теб бих казал,само по вида ти,ти си крехка и ранима,но аз не съм.Аз съм по-скоро...ъм пазя и държа на това което обичам,сещаш ли се ? -каза той и се обърна.Погледът му се насочи към едно русо момиче с леко къдрава коса.Оо,тя бе прекрасна.Къдриците и бяла леки,а косата и блестеше,беше дълга и вятъра я разпръскваше като есенни листа,галеше ръката на момчето седящо до нея.Тя отметна косата си на една страна,бе потънала в някакъв разговор и се усмихна.Беше ослепително красива.Нямаше да се очудя ако Джонатан си падаше по нея.Тя беше прелестна.
-Ти харесваш това момиче. -това не беше въпрос,а по-скоро му показах,че е прекалено очевидно.
-Ох,толкова много ли си личи!? Опитвам се да го прикрия,от както я зърнах за първи път. -каза той и затвори очи за момент.Вятърът ,разнесе косата му от едната на другата страна,а ягодово-червените му устни се разтвориха в лека усмивка.
-За какво си мислиш? -стана ми любопитно и реших да го попитам.
Джонатан остана така още около половин минутка,сетне отвори очи и с лека усмивка каза:
-За нея.За първия път в който я видях. -каза той и погледа му се спря някъде високо,над короната на дървото,в синьото небе и напеклото слънце. -Когато за първи път усетих уханието и.Това Божествено ухание на малина примесено с ванилия.Тя е невероятна и невероятно красива също. -каза Джонатан и сведе поглед към гривната си. После добави:
-Ей,паячето ти е червено,ядосана ли си за нещо? -попита той бегло. Ядосана!? За какво да съм ядосана? Не,изобщо не бях ядосана,чувствах се спокойна.
-О,не.Даже напротив,чувствам се спокойна,сякаш на мястото си. -казах и със крайчеца на окото си мернах паячето което ставаше небесно синьо.
-Да,сега си спокойна. -отсече той.
-Е,продължавай,какво стана след това? -подканих го,да ми разкаже още.
-След кое? -попита Джонатан.
Замислих се.Дали наистина имаше ,,След това"? О да,определено умирах да разбера какво се е случило.
-След като си се влюбил в нея.
-О,след това,ами нищо.Тя си намери приятел. -каза той с престорена усмивка.
-Приятел!? -повторих.
-Да,това място е като на земята.Същото само,че много по-добро и красиво.Тук идват най-честните хора.И да,тук също се влюбваме и разлюбваме. -каза той  лекичък смях. -Не ти ли се вижда реално? -попита сетне.
-Реално? По-скоро твърде реалистично.Това място е вълшебно. -казах аз.
-Да,това място лекува всичко. -каза Джонатан,който се бе облегнал на ствола на дървото.После повдигна поглед и огледа короната,която от задната страна,стигаше чак до тревата.
-Това място  наистина лекува. -повторих аз.
-Хей,виждаш ли момчето,до Кристин? -попита ме той.
-Коя е Кристин? -попитах през смях.
-Момичето за което до сега ти разказвах.Момичето с русата дълга коса. -посочи с брадичка ,тази на която до сега се възхищавах.
-О да! -възкликнах аз. -Какво за нея? -настоях.
-Момчето до нея се казва Сам.Това е приятелят и. -каза Джонатан и сведе очи.Стана ми ясно,тя обичаше него,а той нея...Като във онзи филм. ,,Да се събудиш на 30" Един ден се будиш и разбираш колко много си се променил,но не осъзнаваш,че този ден може би е последният ти и после.БУМ ! Умираш.
-Хей,какво се замечта? -каза той през смях.
-А нищо..Та,какво казваше? -попитах така сякаш се будех от непробуден 100 годишен сън.
-Питах,как е името ти.Говорим си вече от един час,а още не знам как да те наричам. -каза той и се засмя.
-Оу да бе,вярно! Аз съм Кейтлин,викай ми Кейт,или Кейти,или..абе викай ми както искаш. -казах и се опитах да го накарам да се засмее,или поне да се усмихне. И уау! Той избухна в смях.
-Какво? Нещо смешно ли казах? -настоявах да разбера и го фраснах леко по рамото.
-Не,просто си забавна. -Каза той и се усмихна.Сетне се изправи и рече:
-Хайде,ела ще те разведа. -когато не станах веднага той се приближи и ми каза. -Или ти имаш намерения да висиш тук вечно? -пита той и се подсмихна.
-Е,колко му е. -казах аз и се засмяхме.После станах и го последвах.

Окей,има няколко положителни коментара,мисля да я продължа.Но ако на някой не му харесва да каже.
                                         
                        Случката II
Май.29.2011г.

Пред мен се извисяваше голяма везна.На която от едната и страна бе перцето,което беше нарисувано на стената,а от другата страна нямаше нищо.Човекът ангел тръгна към везната и аз потеглих след него,но той рязко се обърна и отсече.
-Не,ти не.Ти стой тук! -заповяда ангелът и  аз спрях на място.Той сложи сърцето ми от празната страна на везната,отдръпна се и рече:
-Ще ти задам три въпроса,на които ще отговориш съвсем честно! -заповяда той. Аз кимнах и той ме разбра.
-Първи въпрос! -каза рязко той.-Някога убивала ли си? - продължи.
-Не. -казах и погледнах към везната,която се наклони от към перото.
-Втори въпрос! -провикна се той и метна поглед зад рамо.Там стояха две жени,които също имаха криле,но те бяха бели.Тези жени записваха нещата които Ангелът казваше в нещо като свитък.Кой знае,може би го пращат на Господ.
-Някога крала ли си? -попита той.
-Не! -казах и погледнах към двете жени,които отново записваха.А везната отново се наклони от към перото.
-Трети и последен въпрос!
-Някога била ли си виновна за смъртен случай или за човек изпаднал в беда? -попита Ангелът.
За това се замислих.Но не.
-Не! -каза и тогава везната,от страна на перото докосна бялата плочица,която беше поставена и под двете блюда на везната.
-Добре,можеш да влезеш. -каза Ангелът и направи знак да мина за да отида при двете жени.Там те ме попитаха за името ми и годините.
-Кейтлин Раоуин,на 16. -казах и те ми направиха път да мина,отваряйки голяма желязна порта.
Потеглих на там през мътната светлина която виждах в края.Когато най накрая я достигнах,вече беше светло.Огледах себе си и забелязах разликата.Беше гоооляма.Когато вървях след Ангела,бях с черна тениска на любимата ми група и блу-джинси,вързана конска опашка и кецове,а сега бях със права коса,която се спускаше по раменете ми,с къса бяла лятна рокля,бях боса на меката трева (чак сега забелязах,че се намирам на вън) и най-голямата промяна.Имах две огромни бели крила,които се бяха свили зад гърба ми,но когато се размърдах те се разпериха,сякаш бях птица.Чувствах се невероятно свободна.Пристъпих малко по-напред и се огледах.На около бе пълно с такива като мен,но всичките изглеждаха различно.Когато направих още няколко крачки,те започнаха да ахват един след друг и да ме гледат.Чудех се,какво ли си казваха ,,Ах,виж каква грозотия се появи тук само!" ? Защото те всички бяха прекрасни.До един,кой от кой по-красиви.Почувствах се смутено и забързах към малката кафява къщичка от пред,която в движение забелязах.Шмугнах се вътре и затворих вратата.Зад мен имаше голямо кристално огледало.Страх ме беше да погледна.Сигурно от раните ми имаше грозни белези по цялото ми тяло,а тази рокличка...Но събрах смелост и се обърнах.
-Оооо!! -само този звук се отдели от устните ми,едва-едва.Не бях грозна и цялата в белези.Бялата ми кожа блестеше.Очите ми сияеха,но не това беше странното.Аз имах кафяви очи,а сега те бяха сини.Странно,но бяха прекрасни.Косата ми блестеше на светлината която се процеждаше през малките дупки на дървената къщичка.Бях много по-красива от колкото бях преди.Не спирах да гледам ту към очите,ту към кожата ми.Когато забелязах ръката си.От дланта към китката ми имаше изписани цветя,като увивни лиани около китката ми.Беше прекрасно,но защо го имах!? Е,сигурно бе час от всичко това.Сетне излезнах от малката къщичка и се запътих към една полянка с едно голямо дръвче.През това време те продължаваха да ме гледат,но поне сега знаех,че няма от какво да се притесня.Седнах там и заслушах песента на лекия ветрец,който носеше уханието на лятото.

Добре ъъ да го направя паднал Ангел!?

Това е нещо ново,което измислих в просъница... Тоест тогава нещо ми подхвърли тази идея
Hope u like it

                         Глава Първа
                        Случката

Казвам се Кейтлин Раоуин.На 16 съм след 3 дена,правех 17.Бях много развълнувана,но точно за това не внимавах какво правя.Търсех адреналина във всяко кътче и ъгълче на земята.Имах прекалено много енергия,но никога не съм намирала правилното и приспособление.Това бе моята грешка.Така умрях.
Смъртта ми бе обикновена.Блъсна ме кола,но вината си бе моя.Ето как стана :

Май.29.2011г.

Както винаги,посещавах лекциите си,но този път нещо странно се случи.Изпуснах автобуса.И не можах да си открия Мп-3 плейъра си.Което не беше нищо ново защото съм идиотка.Но пък се харесвах.Не бях себелюбка,но обичах и уважавах себе си.Имах Дълга до кръста кестенява коса,и кафяви очи,бях слабичка.И точно пресичах улуцата.Коггато БУМ!
Нещо мина отгоре ми.В този момент се замисли,а ако бях мъртва!?Оставях сама майка ми и малката ми сестричка.Обзе ме паника.Но беше вярно.Мъртва бях.И така се озовах тук.А какво е това тук,ще ви разкажа после.
Когато вероятно,бях мъртва,дойде един човек.Или не точно човек,беше с човешко тяло,но имаше Ангелски крила.Но не бяха бели.Бяха черни и огромни.Доста се изплаших,но и усетих утеха и закрила.Той се наведе и взе нещо от тялото ми,сетне ми каза да го последвам.Изправих се и видях тялото си.Не беше добра гледка.Няма да описвам.Тръгнах след него и внезапно се изгубихме в тъмнина,а той бавно каза:
-Не се бой.Тук няма страх.-каза мъжът ангел,а гласът му звънеше. не отговорих и продължих да вървя след него.Когато тъмнината стана прекалено непрогледна,затворих очи.И не помня какво стана.Но имаше нещо наистина странно.Когато ги отворих всичко беше позлатено.А на стената беше изрисувана везна,от едната страна сърце,а от другата перце.Ето какво беше взел от старото ми аз.Сърцето,но за какво ли му беше?

Ако ви хареса,ще пусна некст

Много е готиноо !! Пусни още  ! 

Да..вярно си е

Хареса ми