мерси на всичкии     

Вече беше около полунощ, но колите все още прехвърчаха по прашните улици. Светлини изпълваха целия град и се чуваха развеселени гласове на хора от близкото заведение…
Встрани от тази шумотевица, на брега на Дунава, песента на щурците заглушаваше тихи ридания. Жена лежеше безсилно на студените камъни. Едри сълзи се стичаха по лицето й, отразявайки лунната светлина. Всяка една от тях носеше трагедията на историята й. Тя стоеше тук от часове. Размиваха се и последните й спомени от случилото се. Сега в главата й се гонеха само куршуми и писъци. Неусетно тя се отдаде на сън, останала без никакви сили.
На сутринта слънцето грееше високо в ясното синьо небе. Пухкави облачета допираха клоните на нацъфтелите дръвчета. Птичките пееха весело. Тези прелестни звуци достигнаха до ушите на жената и тя се събуди. Чувстваше се изгубена. Дори не знаеше къде се намира. Слънцето огряваше всичко, но не успя да освети сърцето й. Сега там царяха само пустота и мрак. В главата й напираха въпроси: какво прави тук; къде изобщо е това тук; какво е станало, че е тук?!
Тръгна объркана по непознатите пътища. Хиляди лица видя, но нито едно не й беше познато. Не смееше да попита никого нищо от страх да не я помислят за луда.
Седна обезнадеждена на една пейка. Опитваше се да си спомни какво е станало, но уви, успя да види само свирепите очи на един мъж и грубите ръце на друг, държащи пушка.
Разбра, че няма да се сети нищо като седи тук и отново тръгна из града. Дълго време вървя, лутайки се в заплетените улички. Когато минаваше покрай витрина, се вглеждаше в себе си, но като че ли там беше друг човек. Усещането да не знае коя е я побъркваше. Беше на ръба да избухне, когато ненадейно един мъж й извика:
-    Соня, това ти ли си? Какво правиш чак тук, на този край на града?
„ Соня?! – помисли си жената, - значи така се казвам… Хмм, много ми е познат този глас. На кого ли беше?”
Мъжът погледна учудено Соня. Изглеждаше му сякаш е изгубила разсъдъка си.
-    Но какво ти става? Струва ми се, че не ме помниш! Хей, аз съм Ивайло, приятелят на съпруга ти.
Сега, мъглата в главата й се разсея - поне малко. Спомни си, че живее тук, в този голям град, заедно с мъжа си и двете им деца. Да, но защо беше тук?
Соня обясни на Ивайло, че не помни какво се е случило и не знае защо е тук. Затова го помоли да я заведе в дома й. Той се съгласи и тръгнаха с колата му, защото къщата бе много далеч. Колкото повече наближаваха мястото, толкова повече я побиваха тръпки. Непоносимо чувство я обземаше все повече и повече… Нещо ужасно беше станало.
Най-накрая пристигнаха.
-    Моля те, остани да ме чакаш в колата, Иво! Искам сама да разбера какво е станало. – каза Соня и излезе от колата.
Ръцете й се разтрепериха, но въпреки това тя продължи напред. Отвори вратата на къщата и влезе вътре. Носеше се миризма на кръв и барут. Огледа се наоколо и картините се подредиха:
Късен следобед. Тя приготвя вечеря, а децата си играят с баща си в другата стая. Унесена в готвенето, не чува как вратата се отваря. През нея влизат двама въоръжени мъже. Единият стреля по мъжа й, а другият – по децата. Обезумяла от видяното, тя хуква навън. Бяга с часове без да знае накъде отива. Най-накрая спира на брега на Дунава.
След като си спомни, започна да крещи истерично. Краката й не я държаха и падна на колене. Сълзи се стичаха по лицето й. Чул писъците й, Ивайло дойде и се опита да я утеши. Прегърна я, но тя го изблъска… Тогава от якето му падна една хартийка, която Соня не забеляза. Тя гласеше:
„Е, Силвия, сигурен съм, че вече знаеш цената на парите, които открадна.”
Всъщност Ивайло не послуша Соня и отиде да я чака на верандата. Там намери забита тази бележка… Прочете я и разбра какво се е случило. Разбра също, че случилото се е било една грешка. Семейството на Соня едва плащаше сметките си, а „Силвия” нямаше. Имаше само една Соня, изгубила най-скъпите си хора. Една Соня, от която остана само името й. Соня, на която Ивайло не смееше да каже за грешката. Та как щеше да й обясни, че близките й са били отнети заради едни пари?! Пари, с които няма нищо общо! Как щеше да й обясни огромната грешка, като тя все още си задаваше въпроса възможно ли е да ги няма вече?!   
…Съвременният човек е обзет от алчност. Парите водят действията му, нещо повече – осмислят живота му! Материализмът измества любовта и разбирателството. Но какво е всъщност богатството и нужно ли ни е то, за да бъдем щастливи?

Според мен трябва да скъсаш с момчето, което не харесваш, но не му казвай,че не го харесваш и никога не си... Това би наранило много чувствата пу, ако той те обича (exclaim)  А относно другото момче, нещата ще се развият от сама себе си 

даа .. всеки ден му го казвам        но той ми го каза първи

ами то наистина е много хубаво, но има много правописни гриешки... 

сутринта - препечени филии, наобед - тараторчии  :p а сега ще видя какво да си направя за вечеря  (pi)