Мисля, че за това говориш: http://www.hairstylestars.com/wp-conten … e-back.jpg   

9-ти.

Нямаше как да заспя без да извадя стъклата от крака си, бях толкова изморена, че дори не можех да викам от неописуемата болка. Моментално, след като съм промила раните,съм заспала. Поне денят ми започна със спираща дъха гледка на Рио сутрин. Единствено тогава той изглеждаше красив и неопетнен. Сякаш тази точно от това имах нужда, за да ми вдъхне увереност за състезанието. След около час ходене из малките улички на градът се озовах пред стадионът, на който след три години щяха да се играят летните олимпийски игри. Мечта на всяко момиче тук. Нямаше как да пренебрегна русокоската на няколко метра от мен, която трябваше да бия, за да вляза в отбора по лека атлетика на Бразилия. С други думи това беше Емили, която е дъщеря на един от най-големите нарко босове в Рио и е най-бързата в отбора. Сега отборът нямаше нужда от нов човек, но просто беше традиция, затова и бяха изпратили нея. Тя беше бърза, много бърза, трябваше бием нейното време от 10.83, което бе почти невъзможно. Но аз знаех, че на последните ми „тренировки”... хм тренировка е силно казано, но няма значение, та на последните ми тренировки бягах под нейното време, което ме караше да се надявам, че днес може би ще успея. Мечтаех да стъпя на тази писта, да тренирам тук, да вдигам златни медали и да бъда себе си. Бързо се постарах да спра да мечтая и да видя с кой ще тичам. Отидох до окачените табла и видях, че няма да се срещна с Емили преди финала. В първата ми серия на 100м станах първа с най-добро време след Емили, което ме изпращаше директно на финала. Бях изплашена до лудост, когато стъпих на пистата, защото знаех, че не бях успяла да бия времето й. Адреналинът ми, пулсът ми скочиха до небето. Сега бяхме седем момичета, застанали рамо до рамо, борейки се за съдбата си. Някой го правеха, за да се измъкнат от мизерията и глада, а други просто за чест и слава. Чакайки заветния сигнал, през главата ти минат хиляди мисли и точно преди да го чуеш всичко се избистря и точно тогава чуваш:
- Старт!

  Идиличен следобед. Аз сама. Чудя се какво ще запомниш от това лято. Дали в разказите ти в началото на септември ще споменеш и нашето малко бягство. Онези дни прекарани в усмивки и мечти, а после безхаберно разпилени в пясъка. Но след тях едва ли ще намеря сила да ти призная, че с напускането на нашето райско кътче ти се настани в най-мрачните части  на ума ми. Всеки ден ми напомняше за всеки миг прекаран с теб. Често, доста често  се губех из разказите ти, из очите. Понякога бе толкова увлекателен, че забравях дори как да дишам.

Фотосесията мина неусетно. До някаква степен ми беше тъжно, че прекарах само два часа с Дан. Мамка му, какво направи това момче с мен? Дори без да се замисля точно колко ще загазя приех да отида на парти довечера в Ню Йорк. Разбира се, виковете на Нина дори не изчакаха Дан да се отдалечи достатъчно.
- И какво точно мислиш, че ще кажем на родителите си, а? Как ще се измъкнем този път, госпожице "Аз знам как да лъжа!". Само ще ти напомня, че за една година си изгубила тренинга си, сигурна съм.
- Не, не съм. Това не е нещо, за което тренираш. Знаеш, че на половина съм рускиня, което определено ми помага в това да манипулирам и лъжа. Аз ще кажа на родителите ми, че ще спя у вас, а ти ще кажеш на ваще, че ще спиш у нас. Знаеш, че сега са скарани и няма дори да се сетят да си разменят по едно обаждане - не успях да скрия мазната си усмивка, след като видях как Нина вади телефона си.
След две обаждания до Ню Йорк бяхме готови за парти. Е, почти. Оставаше само да намерим нещо за обличане. Както винаги Vogue спаси положението и ни намери перфектните рокли. Двете с Нина бяхме тотално различни - тя беше улегнала, а аз се опитвах да съм такава, тя беше елегантна, а аз обичах да съм себе си. Не че не се справях със комбинирането на дрехи - това беше едно от най-любимите ми неща. Към 8 бяхме готови. Знаехме, че партито започва в 9 и все пак тръгнахме на там, за да намерим мястото. Още с влизането бяхме заобиколени от фотографи и модели. Красиви модели! Нямаше как очите ми да не започнат да търсят Дан.
- Русокоске все пак дойде! - явно той ме намери.
- Обещах ти.
- Искаш ли да опиташ нещо ново? Това е част от диетата на Диана, пък и от моето забавление.
Той ме приближи до тялото си, усетих аромата му и дори не разбрах кога точно казах да.

Извинете за забавянето, но почти не съм си в България.

Част III

   След разговора при декана се чувствах уверена за интервюто за модел. Сама се навивах, че може би наистина трябва да се пробвам. Пък и парите ме примамваха. Не е като родителите ми да нямаха пари, но аз обичах да съм самостоятелна. Обичах винаги, когато реша да си купя нещо, да имам парите без да се налага да звъня на майка ми, за да ми ги преведе. Чакайки на пейката пред Йейл виждах себе си като един от онези модели, които се борят срещу анорексията. Никога не бих си причинила нещо подобно, просто защото бях достатъчно самоуверена, за да се харесвам без да имам нужда някой да ми го казва. Най-накрая Нина излезе и се запътихме към модната къща, когато влязохме там усетих аромата на скъпи парфюми и видях едни от най-красивите момичета на света. Може би точно в този момент всичко се промени и самочувствието ми се срина до нулата. Започнах да се питам какво правя тук. Когато се погледнех в някое огледало виждах само недостатъците в мен. За първи път усещах омраза към себе си.
- Скай добре ли си?
- Май да.
- Ако не желаеш да сме тук винаги може да си тръгнем. Въпреки, че знам, че ще разбиеш тези торби с кокали! - намигна ми Нина и аз обясних, че искам да остана.
Май парите ме бяха заслепили. Усещах, че ръцете ми треперят преди да вляза пред онази комисия, която щеше да очертае с поглед всеки недостатък у мен и да ме накара да се чувствам дори по-зле от сега. Не бях толкова нервна дори преди срещата с декана. Нещо доста по-важно от това проклето интервю.
- Скайлър Алекзандър да се яви в стая номер 120.
Когато чух името си, едва не подскочих. Нина ми пожела късмет преди да вляза. А с влизането ми там видях няколко известни модели, които започнаха да си шушукат нещо за мен с неодобрителни погледи впити в бедрата ми. Накараха ме да позирам пред един фотограф за първи път не чух нито веднъж колко добре се справям. Той само подвикваше да сменя позата и че определено съм дърво, което не става. Чувствах се като риба на сухо. Май това не беше мястото за мен. Исках да изчезна от тук и никога повече да не се върна или пък да изпитам това чувство. Но гласът на една дама на около 40 прекъсна тези помисли.
- Госпожице имате черти на модел и определено камерата ви обича, макар и да виждам притеснението в погледа ви. Определено бихме се нуждаели от вас в следваща ни кампания!
- Бих се радвала да работя с вас - можех да усетя, че гласът ми трепереше и то не от щастие, а от неувереност и страх.
- Добре, ще се свържем с вас за допълнителна информация и ще се видим след две седмици.
Усмихнах се плахо и излязох. Опитах се да вирна главата си, но това ме накара да изглеждам още по-несигурна и бързо забих поглед в земята. Нина ми се усмихваше и можех да прочета по-лицето й колко нетърпелива е да чуе какво е станало. Затова не увъртах много, а директно изтърсих:
- След две седмици сме тук за първата ми професионална фотосесия!

Част I.

  Ето ме, лежа студена във вана пълна с кръв и кокаин. Не си представях краят на живота ми така. Определено си мислех, че или ще е от инфаркт на поне 80 или пък от някаква друга болест, но никога не съм си мислела, че ще видя как майка ми да плаче над 19 годишното ми тяло. Исках да я прегърна, донякъде исках да върна и последната една година. Годината, която започна, като нещо прекрасно, а завърши със свърхдоза. Наистина накрая не можех да се позная и не усещах нищо друго освен омраза към себе си и удоволствие, когато вземех поредната доза. Бях една развалина и разочарование. Видях и баща ми, който  влезе в банята, започна да плаче, да вика, прегърна безжизненото ми тяло и отметна един кичур от косата ми, това ме накара да се почувствам ужасно, не знаех, че и мъртвите могат да чувстват, но за първи път го виждах да плаче, нямаше как да не ми се иска и аз да заплача. Ала очите ми бяха по сухи от пустиня. Той отрони, че в рая ще е красиво, но нямаше нужда да го виждам толкова рано. Бях сигурна, че нямаше дори да видя рая, а не можех да мечтая да стъпя там. Да, това не е история, в която на края съм жива. Това е такава история.

  Оставаха ми няколко седмици преди да завърша училище и да отида в колеж. Както всяка сутрин се будех от топлия глас на майка ми и от миризмата на топли палачинки и сок.
- Хайде скъпа, трябва да ставаш все пак днес си на интервю в Йейл. Декана ще те чака, а когато се прибереш може да отскочим до Хавай - тя се усмихваше нежно.
- Благодаря мамо, обещавам, че няма да ви разочаровам - опитвах се да говоря, докато устата ми беше пълна с палачинки.
Бързо се облякох и тръгнах към гарата, където щяхме да се чакаме с Нина, но както винаги аз закъснявах и й оставих съобщение, което гласеше: "Знам, че си го чувала хиляди пъти, но след десет минути съм там!:

Ако ви хареса ще пусна втора част.

Toва е всичко. Обичам да оставям разказите си с отворен край. ^^

  Старата грамофонна плоча сякаш я върна във времето, когато беше щастлива. Точно преди 10 години, точно на това място, е, може би не точно по това време, но няма това няма никакво значение. Тя беше там в прегръдките му. Чувстваше се сигурна, сякаш целият свят беше неин. Всеки път, когато устните им се докоснеха, всичко спираше. Стенният часовник, плочата, дъждът, минувачите и дори градът спираше за момент. Те им се наслаждаваха. Хората казваха, че са перфектни, че по-добре не може да е. Но след време точно те провалиха всичко. Те започнаха да говорят защо не излизали заедно, дали тя му е изневерила, ами aко са се разделили тайно… Всички тези въпроси рано или късно стигаха до тях. В началото им се смееха, но после започнаха да ревнуват. А тяхната връзка нямаше нужда от ревност, нито от скандалите, които пораждаше тя. Сигурността изчезна, замениха я безброй въпроси, крясъци и сълзи. От широко разперените криле на любовта им не остана и спомен. Хората развалиха онова топло и красиво чувство, което само те двамата усещаха. Всички знаеха, че раздялата им ще е въпрос на време. Вече не бяха перфектната двойка и хората си намериха друга такава…

    А песента свърши,  тя се върна в реалността. Върна се при съпруга и децата си, но тя тайно се чудеше дали той още мисли за нея, както тя за него…

Аз миналата май имах 2 грешки, а и ми бяха смъкнали от тезата една, и имах 5.800.

Заповядайте http://www.mon.bg/top_menu/general/7kla … 5-2013.pdf 

Долу трябва да се върти и наистина трябва да подобриш правописа си, защото не само правописни грешки имаш, а и пунктуационни.