тази?

Ще го пробвам, много благодаря!!

Май май ще ми се наложи да отида...
благодаря ти! 

- Декс! - възкликвам и се изправям. - Не мога да повярвам!
Той накланя глава на една страна, което напълно доказва, че е същият. Малкият рожден белег с формата на Африка, раположен на врата му, сега се открива.
- Боже, Матеа, това ти ли си? - почти виква. Гласът му е гръмогласен от край време.
- Прегърни ме де, какво чакаш? - усмихвам се и го гушвам. Ръцете му се обвиват около мен и ме стисват. Поклащаме се няколко пъти и се пускаме.
- Толкова много време мина... - очите ми се насълзяват и една сълза тръгва по бузата ми. Посягам да я избърша, но Декстър прави това за мен.  - Извинявай, напоследък съм доста емоционална - засмивам се.
Двамата сядаме почти синхронно на столовете. Той поставя ръце на масата, а аз протягам своите и поставям длани в неговите.
- Станала си невероятно красива - засмива се той на свой ред.
Изпуфтявам.
- Ами ти? Я се виж!
Една бърза характеристика на Декстър:
Чернокож с много светлокафяви очи. Навремето бяхме неразделни, но после баща му, който е войник в армията, го преместиха и се наложи да се изнесат. Това се случи преди около десет години. Оттогава ни вест, ни нищо от Декс.
- Нищо специално, просто спечелих малко пари - усмихва се. Под пълните му устни се откриват два реда перфектно бели зъби.
- А как е баща ти? Само не ми казвай, че е починал, защото ще се наложи да ми зашлевиш шамар за неудобния въпрос.
Той се засмива.
- Не, жив и здрав като кон е. Стар кон. Но здрав, има сили още.
- Страхотно! А сега тук ли живеете?
- Не, всъщност тук съм временно. Но е хубаво да се завърнеш в родния си град и да видиш как всичко се е променило - гласът му леко се снижава след „родния си град“ и става унил.
- Разбирам те. Напоследък само разрушават старите сгради и строят нови, които после обявяват за продан и никой не ги купува.
Той кимва.
- Павилионът за сладолед сега гледам, че е обществена тоалетна. Какво осквернение - изцъква с език. - А навремето, когато настъпеше горещото лято, там се събираха тълпи от деца, включително и ние с теб.
- О, да, сладоледът беше божествен. Всички вкусове, кой от кой по хубав - усмихвам се.
- Да - отвръща на усмивката ми.
- И сега имаш ли постоянен дом или пътуваш?
- В Африка имам къща, там е и майка ми. Иначе се влача напред-назад, знаеш - по банки и съвети. Но понеже сега съм тук, във Вейл, баща ми настоя да дойде с мен.
- Значи наистина си приел белега насериозно - засмивам се.
Той отдръпва яката на костюма си и аз отново го виждам.
- Това няма как да е случайност. Освен това съм черен. Ние сме див вид - засмива се.
- Хей, не говори така - плесвам го лекичко по ръката. - Значи г-н Ямóти е тук?
- Да. Би се радвал да те види - последната дума я произнася с въпросителна нотка.
Усмихвам се.
- Разбира се. Да вървим?
- Добре. И без това не обичам кафетата на заведенията.
- Тук специално обаче е добро.
- Значи ще ме доведеш отново.
- Непременно.
Изправяме се отново почти синхронно и той хваща ръката ми. Излизаме. Сигурно изглеждаме странно заедно. Аз със своите ежедневни дрехи, невзрачна сред тълпата, а той направо грее. Толкова се радвам да го видя отново. Вълна от щастие ме залива и ми се иска да го прегърна още веднъж, но този път да го задържа в обятията си по-дълго. Вместо това само леко стискам ръката му, докато чакаме светофара да светне в зелено.
В този момент светът отново си връща красотата. Отново се чувствам щастлива, истински щастлива. До момента, в който телефонът му звънва и той пуска ръката ми, за да вдигне. Тогава усещам някаква студенина в дланта си. Искам отново да го хвана и се боря с всяка секунда, която минава, докато той говори. Не казва много. Три думи. Връща телефона обратно в джоба си. Пуска ръката си свободно до бедрото си. Изгубвам надежда, че отново ще ме хване. Но той го прави. И отново желанието да нацелувам всичко и всички се връща.
Светофарът светва в жълто. Три секунди. Зелено. И тръгваме.

Твоите творби са ми най-любими от форума. За пореден път едно голямо браво, много хубаво размишляваш.

ами би трябвало да се продават във всеки супермаркет

Споменът трае около 30 секунди. Те обикновено са достатъчни, за да се развие всичко. Но съм имала и случаи, в които продължава часове. Главоболието след тях е просто неописуемо, но за щастие тези случаи са рядкост.
Досега никога не съм срещала хората, чиито спомени съм изживявала. Е, всъщност имаше един мъж, но той се самоуби, преди да успея да го разпитам. И така и не разбрах защо съзнанието ми пресъздава минали чужди моменти, нито как да се свържа със собствениците им. Не и преди да разбера нещо друго...

***

Когато Виктор се връща обратно в стаята, забелязвам напрежението в раменете му. Привидно се опитва да си придаде весел вид, но притеснението в очите му не може да бъде незабелязано.
- Какво става? - изкашлям се, когато гласът ми излиза като звук от счупена цигулка.
- Нищо - усмихва се. - Колеги - добавя след малко.
Кимвам.
- За престъпник си доста лош лъжец - измърморвам сякаш на себе си, но той ме чува, защото се засмива колебливо.
Настъпва мълчание. Неловко. Виктор сяда на дървения стол, дръпнат настрани от леглото, и сплита пръсти. Погледът му пада към пода. Нещо като много бегла усмивка озарява лицето му за миг и изчезва. Чудя се какво ли си мисли.
Стои там, все така перфектен, както когато не беше с дрехите на баща ми. Както когато първия път, когато го видях. Очите му са сини, но не онова типично студено синьо, не, те са в най-топлия нюанс синьо. Като морската вода, която блести под лъчите на слънцето, лениво плискайки малки вълни в пясъка. Или сутрешното небе, събуждащо се след дълга дъждовна нощ.
Кожата му е загоряла и мургава, в перфектен контраст със светлите му очи. Тя е с онзи цвят, когато сметаната на капучиното започне да потъва в черното кафе - карамелен.
А устните му, те са като две половинки на сърце. Плътни и просто неустоими. Само като ги гледаш и ти се иска да ги целуваш и целуваш.
Може би го описвам за вече трети път, но, казвам ви, никога не ми омръзва. Мога да стоя и да го гледам с дни, и пак да оставам изумена от идеалните черти, които притежава. Ако можехте да го видите, ако можехте само да зърнете това, което моите очи наблюдават, бихте се съгласили с две вдигнати ръце. А ако можехте да го докоснете... не, не бихте имали шанса. Може би не е мой, може би никога няма да е, но докато го имам до себе си, не мога да го споделя с никого.

прекрасно е <3

1.Шест песни,които слушаш постоянно.
- Blessthefall - Open Water
- Three Days Grace - Anonymous
- Blessthefall - 40 Days...
- Three Days Grace - Painkiller
- The 1975 - Girls
- Blessthefall - See you on the outside
2.Ако имаш възможността да се срещнеш с който и да било кой би избрал?
- с него
3.Вземи най-близката книга и цитирай 17 ред на 23 страница.
- „... от многото химери, вдигнати на крак заради бясното им прис-...“
4.За какво мислиш прекалено много напоследък?
- него
5.Какво е съдържанието на последния SMS,който получи?
- сметката
6.Кой е най-странния ти талант?
- да отблъсквам хората
7.Имаш ли странни фобии?
- да
8.Момичетата винаги (довърши изречението), а момчетата винаги (довърши изречението).
- Момичетата винаги се влюбват в неправилното момче.
- Момчетата обичат да крият чувствата си.
9.Посвещавали ли са ти стих или песен?
- да
10.Какво правиш най-често когато си навън?
- зависи дали съм сама или с някого и с кого, ако е вторият случай
11.Предпочиташ да си пред или зад камерата?
- зад
12.Коя е любимата ти група?
- Bring Me The Horizon
13.Каква беше последната лъжа която изрече?
- не искам бонбона
14.Вярваш ли в кармата?
- не
15.Коя според теб е най – голямата ти слабост? А коя е силната ти страна?
- семейството ми е слабост, както и животните
- силна страна, мисля, че нямам
16.Плувал/а ли си някога чисто гол/а?
- не
17.Как се справяш с гнева?
- оставям го да се излее и обикновено после съжалявам
18.Колекционирал ли си някога нещо? Пазиш ли го?
- салфетки, не
19.Предпочиташ разговор по телефона или видео- чат?
- разговор по телефона
20.Доволен ли си от човека в който си се превърнал?
- не
21.Звук,който мразиш? Звук,който харесваш?
- мразя скърцането на нокти по стъкло/дъска/дърво
- обичам гласа му
22.Протегни лявата си ръка – какво докосваш първо?
- екрана на лаптопа
23.На какво мирише въздуха?
- парфюм
24.Какво е най-лошото място на което си бил?
- полицията
25.Северна или Южна България?
- Северна
26.Какъв е смисъла на живота?
- не знам
27.Вярваш ли в късмета?
- лошия определено го имам, така че да
28.Какво е времето навън в момента?
- хладно
29.Колко е часът?
- 20:28
30.Имаш ли шофьорска книжка? Караш ли? Имал ли си инциденти?
- нямам
31.Коя е последната книга,която прочете?
- ох, не помня
32.Имаш ли прякори?
- да
33.Кой е последния филм,който гледа?
- не помня
34.Коя е най-тежката травма която си имал?
- изгаряне на дланта
35.Хващал ли си някога пеперуда?
- да
36.Имаш ли някакви мании?
- fangirling
37.Сексуална ориентация?
- хетеро
38.Какво намираш за вдъхновяващо?
- нищо
39.Каква е най- запомнящата се клюка която си чувал за себе си?
- не знам
40.Вярваш ли в магии?
- да
41.Обвързан/ Необвързан?
- необвързана
42.Злопаметен ли си?
- да
43.Каква зодия си?
- дева
44.Спестовник или прахосник?
- спестовник
45.Кое е последното нещо,което си купи?
- храна
46.Любов или страст?
- любов
47.Колко връзки си имал до сега?
- 2
48.Можеш ли да си докоснеш носа с език?
- не
49.Носиш ли чорапи в момента?
- не
50.Любимо животно?
- котка
51.Имаш ли “тайно оръжие” за впечатляване на срещуположния пол?
- не
52.Какво прави снощи в полунощ?
- спях
53.Мислиш ли че си такъв приятел какъвто ти би искал да имаш?
- да
54.Представи си че вървиш на път за работа/училище.Виждаш човек с пушка насочена към завързано за дърво куче.Човекът заплашва,че ако се опиташ да го спреш ще застреля теб.Как би постъпил?
- ще се опитам да го спра
55.Ако можеш да избираш само едното: Доверие или Любов?
- доверие
56.Винаги ли се усмихваш на снимките?
- да
57.Има ли песен,която винаги те прави щастлив когато я чуеш?
- да
58.Към кого са последните 4 повиквания от телефона ти?
- мама
59.Каква е тайната на дългата връзка?
- доверие
60.Как може най-бързо да се спечели сърцето ти?
- с ум
61.Смяташ ли че всеки креативен човек е мъничко луд?
- да, може да се каже
62.Кой номер обувки носиш?
- 37-38
63.Дъвчеш ли краищата на моливите и химикалките с които пишеш?
- случва се
64.Имаш ли любима…дума?
- да
65.Каква е първата ти асоциация когато чуеш думата "Гора"?
- мирис на бор
66.Коя е последната песен, която слуша?
- Blessthefall - Hey, Baby, Here's That Song You Wanted
67.Любим цвят?
- черен
68.Каква е картинката на десктопа ти?
- мъгла
69.Коя е фразата,която употребяваш най- често?
- разнообразявам си речника хД
70.Кой е въпросът от чийто отговор се боиш?
- ако му призная чувствата си
71.Любима храна?
- пица
72.Ако можеш да изтриеш едно ужасно преживяване от миналото ти кое би било то?
- една работа с полицията
73.Ако имаш безплатни самолетни билети до където пожелаеш къде би отишъл?
- Нидерландия
74.Ако целият свят те слушаше сега какво би казал?
- бих припаднала
75.Кога за последно написа писмо/ бележка на някого на хартиен носител?
- не помня
76.Коя зодия си по китайския календар?
- маймуна хд
77.Инат ли си?
- да
78.Имал ли си дежа вю? Кога за последно?
- да, скоро
79.Някога плакал ли си от щастие?
- да
80.Кой беше последния концерт на който отиде?
- не помня
81.Топъл или студен чай?
- нито едното
82.Можеш ли да плуваш?
- уж
83.Търпелив ли си?
- средна работа
84.Какъв съвет би дал на 5 годишното си “Аз”?
- „не се привързвай толкова силно“

Отварям очи. Главата ми пулсира от болка. Ръцете ми са завързани, краката също. На устата ми има лепенка. Оглеждам се. В някаква стая съм. Маса, два стола и крушка. Вратата се отваря. В стаята влиза мъж с бял смокинг, следван от двама други, облечени в черно. Той сяда, а другите идват до мен и ме хващат за ръцете. Вдигат ме и ме завличат до другия стол. Единият маха лепенката. Гледам в очите отсрещния, стараейки се да не издавам емоции.
- Не ми казаха, че си такава сладурана - проговаря той с мазна усмивка. - Я, виж каква мека коса имаш - изправя се. Проследявам го с поглед. Застава до мен и вдига ръка. - Мога ли да я погаля?
Отдръпвам се, когато посяга да пипне косата ми. Той се засмива.
- Спокойно, скъпа. Съдействай ни и няма да те боли.
- Какво искаш от мен? - процеждам през зъби.
- Не много. Искам да ми доведеш Виктор Брегович.
- Не познавам такъв човек.
Той се засмива силно.
- Не се опитвай да играеш игрички, захарче - навежда се така, че лицето му се изравнява с моето. - Знам всичко за теб. Не знам какъв ти е оня, но ти ще го доведеш.
- И защо да го правя?
- Защо ли? - въздъхва. - Защото този тип уби майка ти.
Изведнъж ми се повдига.
- Не ти вярвам - прошепвам, опитвайки се да потисна гаденето.
- Така ли? - мазна усмивка. - А защо не го попиташ?
- Откъде познаваш майка ми?
- Когато настъпи онзи безпаричен период, тя идваше при мен да проси. Но безплатен обяд няма. И тя продаваше тялото си всяка нощ, за да може да издържа теб.
- Как не те е срам да... да говориш такива глупости.. - казвам със сълзи на очите, спомняйки си точно колко бедни бяхме тогава и как тя излизаше всяка вечер, за да работи. Така и не разбрах какво работеше.
- Не ми ли вярваш?
- Не! - изкрещявам.
- О, сладка моя... съжалявам те. Съжалявам те, защото ти знаеш, че съм прав.
- Майка ми никога не би паднала толкова ниско.
- Времената бяха тежки, парите не стигаха. Ако не бях аз, тъпо хлапе такова, ти щеше да изгниеш в някоя канавка.
- Ти си една долна, лъжлива свиня! Няма да играя по свирката ти!
- Още си в шок. Иначе щеше на драго сърце да се съгласиш - обръща се към двамата мъже. - Момчета, вкарайте я в ред. Искам когато се върна, да пее друга песен. Позабавлявайте се. А ти гледай да изпълняваш всичко, което ти кажат, курво.
- Изгний в Ада, мръсна гад! - изкрещявам.
С отвратителен смях, той излиза от стаята. Настъпва тишина. Сълзите се стичат по лицето ми.
- Не знам за теб, но аз я намирам за привлекателна - проговаря единият.
- Аз също - отвръща другият.
Двамата се споглеждат. Усмивки озаряват лицата им.
- Добре, скъпа, сега кротувай, защото ще се позабавляваме.
- Вървете по дяволите - прошепвам, почти останала без глас и сили.
Приближават се и дръпват стола назад. Единият хваща потника ми и започва да го разкъсва. Опитвам се да го сритам, но другият хваща краката ми.
- Оставете ме, моля ви...
- Мълчи.
- Не... ще съжалявате за това и то много.
- Говориш твърде много - при тези думи ме пуска и взима лепенката от земята.
- Стой мирно.
Въртя глава, докато накрая той хваща лицето ми и залепва устата ми.
Започвам да издавам задавени звуци, докато ме развързват и разкъсват дрехите ми. Ръцете на единият плъзват по вече голото ми тяло.
- Кой да предположи, че си имала такова хубаво телце. Ще е жалко, ако го оставим непокътнато.
Извивам се във всички страни, но те ме държат твърде здраво.
- Не мърдай.
Изправя се и започва да събува панталона си. Затварям очи. „Виктор, където и да си, моля те, помогни ми“, крещя на ум.

„Сънища за богове и чудовища“ от Лейни Тейлър

so uhm, извинявам се за забавянето :з

Шест часа сутринта. Клепачите му се затваряха, докато ръцете му малко по малко се отпускаха. Щеше да заспи на масата ми. А аз трябваше да тръгвам за работа.
- Хей - прошепвам, - спящ красавецо, време е да отивам в кафенето. Не мога да те оставя тук.
Със сънен и уморен глас, Виктор измънква:
- Ставам, ставам - след което бавно се изправя и разтрива очи. - Изчакай ме да изляза. След 15 минути тръгни и ти.
- Защо?
- Ако някой е по петите ми и те види с мен, може да пострадаш.
Сядам обратно на стола. Под очите му се личат тъмни кръгове. Колко ли нощи не е спал?
- Ще те видя ли пак? - проговаря отново, видимо опитвайки се да придаде бодрост на гласа си.
- Разбира се.
- Добре - усмихва се. - Тогава ще вървя. Доскоро и се пази.
- Ти също - отвръщам на усмивката му.

***

Когато пристигам пред „Кофи Лайф“, виждам Тед с клюмнала глава, седящ сам на пейката.
- Какво става? - питам.
- Днес кафенето няма да работи.
- Защо?
- Полицията каза, че докато случаят не бъде разрешен, ще е най-добре да не отваряме.
От една страна ми става кофти, защото имам нужда от пари, а от друга се радвам, че няма да поднасям понички и кафе цял ден, докато някакви мъже с мазни усмивки се опитват да ме свалят.
- Значи дойдох тук напразно?
- Ами да - въздъхва той.
Минават няколко секунди.
- Е, добре. Когато открият крадците, ще се радвам отново да постъпя на работа. Доскоро.
Тед измънква нещо в отговор и аз тръгвам. Денят ми отново е свободен. Сега ще се разходя по магазините и ще зяпам, също както една нормална жена би направила.
Минавам покрай хората, които както винаги вървят срещу мен и се блъскат. Всеки се е забързал и няма време дори да поздравиш някого. Изведнъж нещо дръпва ботуша ми. Обръщам се и виждам един стар човек на земята, увил се с парцали.
- Госпожице, моля Ви, дайте ми пари за хляб - проговаря и сърцето ми моментално се свива.
Веднага бръквам в джоба си и изваждам някакви стотинки. Пускам ги в ръката му.
- Тези трябва да стигнат, заповядайте.
Но той ги изпуска и те падат в снега.
- Прощавайте, ръцете ми са премръзнали и вкочанени - казва, почти готов да се разплаче.
- Спокойно - навеждам се и започвам да ги събирам.
В този момент някой ме грабва за главата. Не мога да се обърна. Виждам кърпа да се приближава към лицето ми и в следващия момент усещам упояващата течност.
- Браво, сега да се омитаме - казва „просякът“.
- Виктор... - прошепвам през кърпата и изгубвам съзнание.