Художничка на спомени.

sunshinee™ · 2014-09-07 16:29:04

- Приличаш на баща ми - усмихвам се, когато той се появява с дрехите, които му дадох.
- Това комплимент ли трябваше да е? - засмива се.
Не отговарям. Взимам двете чаши чай и сядам, поставяйки едната пред него.
- Е, какво направи този път? - питам.
Той повдига рамене.
- Нищо, с което да застраша живота на някого. Просто откраднах една перлена огърлица.
- Не мисля, че ще ти ходи.
- И аз. Затова ще я занеса на шефа.
- О, значи не си соло?
- Не. Престъпниците не могат да се справят сами. Винаги трябва да има някой, който да ти пази гърба и да преговаря, когато те заловят. Или да те измъкне, ако първото не е проработило.
- Разбирам.
- В края на краищата обаче не можеш да разчиташ на никого, независимо колко пъти са те спасявали.
- А на теб може ли да се разчита?
- Зависи за какво.
- Принципно.
- Ами... да, предполагам. Не мога да ти дам точен отговор, защото ако нещо, което обичам, бъде застрашено, съм готов да убия всеки, дори и да ми е близък приятел.
- Ти имаш приятели?
- Така да се каже. Не е за вярване, нали? - усмихва се и отпива от чая.
- Да. А има ли нещо, което обичаш? Мислех, че вие, престъпниците, сте безчувствени.
- Обичам много неща.
- Например?
- Обичам начина, по който стенеш, когато те целувам. Обичам начина, по който споделяме въздуха си. Обичам начина, по който ме гледаш - без доверие, но със страст.
- Приютих те вкъщи, това не е ли доверие?
- Ти ми кажи.
- Не точно.
- Така е - усмихва се и лениво примигва с очи.
- Е - въздъхвам, - какво ще правиш, когато излезеш?
- Ще занеса плячката на шефа и ако не ми заръча друга мисия, ще съм свободен и вероятно ще се разхождам наоколо.
- Отдавна ли живееш тук?
- От шест години.
- И как ти се струва?
- Не е родната Русия, но е красиво - поглежда ме. - Много, много красиво.
- Опит за флирт ли е това? - засмивам се.
- Зависи. Работи ли?
- Трябва да се постараеш малко повече.
Той се засмива.
- Ако красотата ти бе вятър, тя би издухала всичко наоколо.
- Не ти се отдава - казвам през смях.
- Добре, че поне целувам добре.
- Да, така е.
- Значи ти харесва?
- Разбира се.
- Колко ти харесва?
- Да кажем, че ако целувките ти бяха вятър, те биха издухали всичко наоколо - усмихвам се.
- Ах, как ме копира! - възкликва с престорено възмущение.
- Съжалявам - повдигам вежди насмешливо.
- Късно е. Вече не се чувствам оригинален - казва и демонстративно изтрива очи с длани.
- О, горкият!
- Първо ме копираш, а сега ми се подиграваш. Нямаш ли милост?
Изправям се и отивам при него. Клякам.
- Извинявам се, моля прости ми.
Долепям длани, когато той вдига глава и ме поглежда.
- О, не, не, без кучешки очи! Стига! - засмива се.
Ръцете му обвиват лицето ми и той допира нос до моя.
- Кажи, че искрено съжаляваш.
- Искрено съжалявам.
- В такъв случай ти прощавам - прошепва.
- Радвам се - усмихвам се.

sunshinee™ · 2014-09-10 10:14:06

so uhm, извинявам се за забавянето :з

Шест часа сутринта. Клепачите му се затваряха, докато ръцете му малко по малко се отпускаха. Щеше да заспи на масата ми. А аз трябваше да тръгвам за работа.
- Хей - прошепвам, - спящ красавецо, време е да отивам в кафенето. Не мога да те оставя тук.
Със сънен и уморен глас, Виктор измънква:
- Ставам, ставам - след което бавно се изправя и разтрива очи. - Изчакай ме да изляза. След 15 минути тръгни и ти.
- Защо?
- Ако някой е по петите ми и те види с мен, може да пострадаш.
Сядам обратно на стола. Под очите му се личат тъмни кръгове. Колко ли нощи не е спал?
- Ще те видя ли пак? - проговаря отново, видимо опитвайки се да придаде бодрост на гласа си.
- Разбира се.
- Добре - усмихва се. - Тогава ще вървя. Доскоро и се пази.
- Ти също - отвръщам на усмивката му.

***

Когато пристигам пред „Кофи Лайф“, виждам Тед с клюмнала глава, седящ сам на пейката.
- Какво става? - питам.
- Днес кафенето няма да работи.
- Защо?
- Полицията каза, че докато случаят не бъде разрешен, ще е най-добре да не отваряме.
От една страна ми става кофти, защото имам нужда от пари, а от друга се радвам, че няма да поднасям понички и кафе цял ден, докато някакви мъже с мазни усмивки се опитват да ме свалят.
- Значи дойдох тук напразно?
- Ами да - въздъхва той.
Минават няколко секунди.
- Е, добре. Когато открият крадците, ще се радвам отново да постъпя на работа. Доскоро.
Тед измънква нещо в отговор и аз тръгвам. Денят ми отново е свободен. Сега ще се разходя по магазините и ще зяпам, също както една нормална жена би направила.
Минавам покрай хората, които както винаги вървят срещу мен и се блъскат. Всеки се е забързал и няма време дори да поздравиш някого. Изведнъж нещо дръпва ботуша ми. Обръщам се и виждам един стар човек на земята, увил се с парцали.
- Госпожице, моля Ви, дайте ми пари за хляб - проговаря и сърцето ми моментално се свива.
Веднага бръквам в джоба си и изваждам някакви стотинки. Пускам ги в ръката му.
- Тези трябва да стигнат, заповядайте.
Но той ги изпуска и те падат в снега.
- Прощавайте, ръцете ми са премръзнали и вкочанени - казва, почти готов да се разплаче.
- Спокойно - навеждам се и започвам да ги събирам.
В този момент някой ме грабва за главата. Не мога да се обърна. Виждам кърпа да се приближава към лицето ми и в следващия момент усещам упояващата течност.
- Браво, сега да се омитаме - казва „просякът“.
- Виктор... - прошепвам през кърпата и изгубвам съзнание.

sunshine5383 · 2014-09-10 12:54:05

ОЩЕ ОЩЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ, продължавай

sunshinee™ · 2014-09-11 14:26:13

Отварям очи. Главата ми пулсира от болка. Ръцете ми са завързани, краката също. На устата ми има лепенка. Оглеждам се. В някаква стая съм. Маса, два стола и крушка. Вратата се отваря. В стаята влиза мъж с бял смокинг, следван от двама други, облечени в черно. Той сяда, а другите идват до мен и ме хващат за ръцете. Вдигат ме и ме завличат до другия стол. Единият маха лепенката. Гледам в очите отсрещния, стараейки се да не издавам емоции.
- Не ми казаха, че си такава сладурана - проговаря той с мазна усмивка. - Я, виж каква мека коса имаш - изправя се. Проследявам го с поглед. Застава до мен и вдига ръка. - Мога ли да я погаля?
Отдръпвам се, когато посяга да пипне косата ми. Той се засмива.
- Спокойно, скъпа. Съдействай ни и няма да те боли.
- Какво искаш от мен? - процеждам през зъби.
- Не много. Искам да ми доведеш Виктор Брегович.
- Не познавам такъв човек.
Той се засмива силно.
- Не се опитвай да играеш игрички, захарче - навежда се така, че лицето му се изравнява с моето. - Знам всичко за теб. Не знам какъв ти е оня, но ти ще го доведеш.
- И защо да го правя?
- Защо ли? - въздъхва. - Защото този тип уби майка ти.
Изведнъж ми се повдига.
- Не ти вярвам - прошепвам, опитвайки се да потисна гаденето.
- Така ли? - мазна усмивка. - А защо не го попиташ?
- Откъде познаваш майка ми?
- Когато настъпи онзи безпаричен период, тя идваше при мен да проси. Но безплатен обяд няма. И тя продаваше тялото си всяка нощ, за да може да издържа теб.
- Как не те е срам да... да говориш такива глупости.. - казвам със сълзи на очите, спомняйки си точно колко бедни бяхме тогава и как тя излизаше всяка вечер, за да работи. Така и не разбрах какво работеше.
- Не ми ли вярваш?
- Не! - изкрещявам.
- О, сладка моя... съжалявам те. Съжалявам те, защото ти знаеш, че съм прав.
- Майка ми никога не би паднала толкова ниско.
- Времената бяха тежки, парите не стигаха. Ако не бях аз, тъпо хлапе такова, ти щеше да изгниеш в някоя канавка.
- Ти си една долна, лъжлива свиня! Няма да играя по свирката ти!
- Още си в шок. Иначе щеше на драго сърце да се съгласиш - обръща се към двамата мъже. - Момчета, вкарайте я в ред. Искам когато се върна, да пее друга песен. Позабавлявайте се. А ти гледай да изпълняваш всичко, което ти кажат, курво.
- Изгний в Ада, мръсна гад! - изкрещявам.
С отвратителен смях, той излиза от стаята. Настъпва тишина. Сълзите се стичат по лицето ми.
- Не знам за теб, но аз я намирам за привлекателна - проговаря единият.
- Аз също - отвръща другият.
Двамата се споглеждат. Усмивки озаряват лицата им.
- Добре, скъпа, сега кротувай, защото ще се позабавляваме.
- Вървете по дяволите - прошепвам, почти останала без глас и сили.
Приближават се и дръпват стола назад. Единият хваща потника ми и започва да го разкъсва. Опитвам се да го сритам, но другият хваща краката ми.
- Оставете ме, моля ви...
- Мълчи.
- Не... ще съжалявате за това и то много.
- Говориш твърде много - при тези думи ме пуска и взима лепенката от земята.
- Стой мирно.
Въртя глава, докато накрая той хваща лицето ми и залепва устата ми.
Започвам да издавам задавени звуци, докато ме развързват и разкъсват дрехите ми. Ръцете на единият плъзват по вече голото ми тяло.
- Кой да предположи, че си имала такова хубаво телце. Ще е жалко, ако го оставим непокътнато.
Извивам се във всички страни, но те ме държат твърде здраво.
- Не мърдай.
Изправя се и започва да събува панталона си. Затварям очи. „Виктор, където и да си, моля те, помогни ми“, крещя на ум.

sunshine5383 · 2014-09-11 17:27:56

ооооооооо дано виктор да дойде!!!! ЩЕ ДОЙДЕ НАЛИ!!!! ????
продължавай

sunshinee™ · 2014-09-12 15:46:19

Тъмнина. Болка. Къде съм? Какво става? Нищо не виждам. Не мога да помръдна. Боли ме. Боли ме ужасно много.
- Матеа - чувам нечий глас да минава през ушите ми като куршум.
Ръцете ми плуват в нещо лепкаво. Спомените от последните няколко часа ми се губят. Изведнъж усещам миризма, толкова болезнено позната.
- Татко.. - прошепвам. - Не. - отварям бавно очи. Той стои над мен. Ръцете му докосват лицето ми нежно. Дъхът му - алкохолен с оттенък на пура. - Виктор. Как... какво става?
- Шшт - шепти той, - не говори. Ще те измъкна оттук.
Погледът ми попада зад него. Двама мъже, плувнали в почти сливаща се локва от... кръв?
- Ръката ми... - прошепвам. Вдигам я. Същата червена течност. Призлява ми. Започвам отново да колабирам.
- Дръж се - продължава да ми говори.
Хваща ме и ме вдига. Посягам към главата си и когато я пипвам, пръстите ми се напояват с кръв. Остра болка удря мозъка ми. Изпъшквам. Сгушвам се в пуловера, от който идва тази миризма. Тя ме успокоява. Затварям очи. Опитвам се да се усмихна, но ъгълчетата на устните ми трепват от болка. Вдишвам дълбоко. Неговата миризма гали ноздрите ми. За момент чувствам, сякаш Раят е станал нечовешки болезнен. Но все пак е Рай, който ми позволява да съм в ръцете му.

***

- Виктор... какво стана? Къде съм? Това болница ли е? Защо съм в болница, Виктор? Какви са тези системи? Виктор? ... Виктор!
- Матеа, тук съм. Погледни ме - обръщам глава. - Ето ме. Спокойно. Вече си на безопасно място.
- Какво се случи? - прошепвам.
- Не се притеснявай. Те няма да те докопат отново. Няма да го допусна.
Те?
- Кои са те?
- Врагове.
Изведнъж всичко се връща в главата ми. От мъжът с мазната усмивка до онези двамата, които си събуваха панталоните. И ме удряха. С юмруци и ритници. А после... после нещо стана. Но аз загубих съзнание.
- Ти ме спаси? Но... как? Как разбра?
- Това сега не е от значение. Важното е, че раните ти не са сериозни и че се възстановяваш.
- Но... онзи... с белия костюм... той те търсеше.
- И аз се появих. Не се притеснявай повече. Всичко свърши. Почивай си сега. Гладна ли си? Долу има машина за закуски...
- Не.
- Трябва да хапнеш нещо.
Затварям очи. Стомахът ми къркори, но не искам да ям.
- Отивам да ти взема нещо.
- Не - почти виквам. Протягам ръка и търся неговата. Той откликва и скоро пръстите ни се преплитат. - Стой до мен, моля те. Не ме оставяй.
Устните му докосват челото ми.
- Добре. Никъде няма да ходя - прошепва и дъхът му гъделичка ухото ми.
Затварям очи и се усмихвам.
- Виктор? - проговарям след малко.
- Тук съм.
- Може ли да ми донесеш малко вода, моля те?
- Разбира се. Не се опитвай да ставаш от леглото, докато ме няма, чу ли?
- Добре.
Вратата изкърцва два пъти. Отварям очи. Сама съм. Някакъв телефон звъни. На нощното шкафче, сигурно е неговият. Поглеждам го. Номерът е скрит. Посягам да го взема, когато вратата отново се отваря. Вътре влиза сестрата.
- Здравей, мила. Добре ли си? Само ще ти пусна нова система, затова ще се наложи да се вдигнеш малко.
Сядам в леглото, докато тя настрои кабелите по ръцете ми.
- Имаш ли нужда от нещо? - пита.
- Не, благодаря ви.
- Добре. Обади се, когато ти потрябва нещо.
Кимвам и тя излиза. На входа почти се сблъсква с Виктор. Когато го виждам, устните ми автоматично се изкривяват в усмивка. Той затваря вратата след себе си и ми подава бутилката с вода, като предварително маха капачката. Отпивам жадно от студеното изкушение и почти го пресушавам. С въздишка подавам шишето обратно на Виктор.
- Благодаря - избърсвам с опакото на дланта устата си. - Телефонът ти звъня.
- Така ли? - взима го и поглежда към екрана. Веждите му се свъсват. - Имаш ли нещо против да изляза да говоря?
Поклащам глава.
- Ей сега се връщам - целува ме по челото и излиза.

sunshine5383 · 2014-09-13 15:14:06

Следващата част!!!!!!!!

sunshinee™ · 2014-09-15 15:35:30

Споменът трае около 30 секунди. Те обикновено са достатъчни, за да се развие всичко. Но съм имала и случаи, в които продължава часове. Главоболието след тях е просто неописуемо, но за щастие тези случаи са рядкост.
Досега никога не съм срещала хората, чиито спомени съм изживявала. Е, всъщност имаше един мъж, но той се самоуби, преди да успея да го разпитам. И така и не разбрах защо съзнанието ми пресъздава минали чужди моменти, нито как да се свържа със собствениците им. Не и преди да разбера нещо друго...

***

Когато Виктор се връща обратно в стаята, забелязвам напрежението в раменете му. Привидно се опитва да си придаде весел вид, но притеснението в очите му не може да бъде незабелязано.
- Какво става? - изкашлям се, когато гласът ми излиза като звук от счупена цигулка.
- Нищо - усмихва се. - Колеги - добавя след малко.
Кимвам.
- За престъпник си доста лош лъжец - измърморвам сякаш на себе си, но той ме чува, защото се засмива колебливо.
Настъпва мълчание. Неловко. Виктор сяда на дървения стол, дръпнат настрани от леглото, и сплита пръсти. Погледът му пада към пода. Нещо като много бегла усмивка озарява лицето му за миг и изчезва. Чудя се какво ли си мисли.
Стои там, все така перфектен, както когато не беше с дрехите на баща ми. Както когато първия път, когато го видях. Очите му са сини, но не онова типично студено синьо, не, те са в най-топлия нюанс синьо. Като морската вода, която блести под лъчите на слънцето, лениво плискайки малки вълни в пясъка. Или сутрешното небе, събуждащо се след дълга дъждовна нощ.
Кожата му е загоряла и мургава, в перфектен контраст със светлите му очи. Тя е с онзи цвят, когато сметаната на капучиното започне да потъва в черното кафе - карамелен.
А устните му, те са като две половинки на сърце. Плътни и просто неустоими. Само като ги гледаш и ти се иска да ги целуваш и целуваш.
Може би го описвам за вече трети път, но, казвам ви, никога не ми омръзва. Мога да стоя и да го гледам с дни, и пак да оставам изумена от идеалните черти, които притежава. Ако можехте да го видите, ако можехте само да зърнете това, което моите очи наблюдават, бихте се съгласили с две вдигнати ръце. А ако можехте да го докоснете... не, не бихте имали шанса. Може би не е мой, може би никога няма да е, но докато го имам до себе си, не мога да го споделя с никого.

sunshine5383 · 2014-09-15 16:45:49

ОЩЕ да да д

sunshinee™ · 2014-09-20 08:01:20

Когато лекарите ми съобщават, че ще остана в болницата няколко дни, се паникьосвам.
- Но аз имам коте, за което трябва да се грижа! - възкликвам.
Лицето на сестрата остава вкаменено, а усмивката й дори не трепва. Изглежда полага много усилия, за да не се нацупи.
- Съжалявам, госпожице, но вие все още се възстановявате. Не може да си тръгнете.
- Може. Аз ще се грижа за нея.
Обръщам се към Виктор, който досега стоя безмълвен. Поставя ръце на коленете си и се изправя с лека въздишка.
- Тя не понася... това. Не е от типа хора, които могат да стоят по цял ден на легло.
- Налага се - казва жената, но в гласа й се усеща колебание, което насърчава Виктор да продължи.
- Спокойно, докато е с мен, ще е в сигурни ръце. Мога да оказвам първа помощ при спешен случай. Вижте я само. Може да изглежда крехка, но е здрава като камък.
Сестрата въздъхва.
- Добре - казва накрая. - Ще кажа на доктора. Свободна сте.
Хвърлям благодарствен поглед към Виктор и той ми намигва.

***

- Умееш да омайваш жените - засмивам се, докато чакаме на опашка в едно кафене.
- Това ми е скритият талант - усмихва се той, хваща ме за кръста и ме притегля към себе си. - Имаш пари, нали? Защото аз съм на червено.
- Ще те черпя за това, че ме измъкна от болницата - прошепвам и облягам глава на рамото му.
Опашката бавно се движи и най-сетне идва нашият ред.
- Едно дълго черно кафе без захар и, ъм... - поглеждам към него.
- Лате - отвръща той.
Касиерката кимва и започва да обработва поръчката ни. Оглеждам обстановката. Семпла декорация - няколко картини, два вдъхновяващи постера, стените са с автентичен вид. Масите са застлани с покривки на кафяви и бели квадратчета, а по средата има по една малка саксия с червени цветя. По первазите на прозорците също има от тези цветя. Таванът е бял, а от него висят три големи полилея, стигащи почти до самите маси. Хората, обикновено по един човек, седнали, се наслаждават на тишината с вестник или книга в ръка, докато отпиват от горещото кафе. Като цяло това е едно приятно заведение, където можеш да дойдеш и да си отдъхнеш от шумния свят. Да се отдадеш на мислите си, без да бъдеш притесняван.
- Заповядайте кафетата. Сметката ви е 4,50$ - казва момичето зад касата с широка усмивка. Изглежда току-що завършило училище.
- Благодаря, сладурче - отвръща Виктор и то цялото се изчервява.
Той взима чашите и се отправя към една от масите, докато аз изваждам парите от джоба на дънките си.
- Нямам по-дребни - казвам и връчвам 10 долара. Тръгвам след Виктор.
- Почакайте, рестото Ви!
Обръщам се.
- Задръж го - усмихвам се. Момичето изглежда объркано, но след секунда усмивката отново озарява лицето му.
- Благодаря Ви, заповядайте отново!
- Ще заповядаме.

Сядам. Взимам лъжичката в ръка и я поставям бавно в кафето, разбърквайки черната течност. Усещам погледа на Виктор, но не му отвръщам. Налегнала ме е онази странна тъга, която те кара да отблъскваш всеки. И не че искам да го отдалеча от себе си, но в момента най-много бих искала да бъда оставена сама. Разбира се, няма как да му го кажа. Той положи толкова усилия и рискува собствения си живот, за да ме измъкне от онези, би било ужасно от моя страна да го разкарам просто така.
- Какво има? - промълвява тихо накрая.
- Нищо - отговарям още преди да се заформи въпросителната нотка в гласа му.
- Не ми прилича на нищо.
- Но е.
Мрачните мисли не ме напускат дори в този момент. Хвърлям бегъл поглед към Виктор. Очите му шарят из заведението, сякаш търси някого. Зяпвам, за да го попитам, но той ме прекъсва:
- Трябва да вървя.
Устата ми се отваря и затваря като на риба.
- Толкова скоро?
Той се изправя.
- Да. Съжалявам, но имам ангажименти.
- Няма ли поне да си изпиеш кафето?
Виктор взема чашата и изпива съдържанието й само с една глътка.
- Пази се - избърсва с опакото на дланта устата си. - Не мога да остана, но ти ще се оправиш, нали?
Не.
- Разбира се - засмивам се фалшиво.
- Знаех си. Ще намина пак по някое време. Доскоро!
- Чао - измърморвам и го проследявам с поглед как крачи към изхода, излиза и след това го изгубвам.
Сега обаче, когато най-сетне останах сама, ми се иска да имаше някого до мен. Проблемът ми е, че искам да бъда оставена сама, а не да съм сама. Каква бъркотия съм само.
- Извинете, мястото свободно ли е?
Вдигам глава. Дъхът ми спира, а сърцето ми забавя ритъма си. Не е възможно...

sunshine5383 · 2014-09-20 16:49:56

ОЩЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ! още още

sunshinee™ · 2014-10-06 10:01:32

- Декс! - възкликвам и се изправям. - Не мога да повярвам!
Той накланя глава на една страна, което напълно доказва, че е същият. Малкият рожден белег с формата на Африка, раположен на врата му, сега се открива.
- Боже, Матеа, това ти ли си? - почти виква. Гласът му е гръмогласен от край време.
- Прегърни ме де, какво чакаш? - усмихвам се и го гушвам. Ръцете му се обвиват около мен и ме стисват. Поклащаме се няколко пъти и се пускаме.
- Толкова много време мина... - очите ми се насълзяват и една сълза тръгва по бузата ми. Посягам да я избърша, но Декстър прави това за мен. - Извинявай, напоследък съм доста емоционална - засмивам се.
Двамата сядаме почти синхронно на столовете. Той поставя ръце на масата, а аз протягам своите и поставям длани в неговите.
- Станала си невероятно красива - засмива се той на свой ред.
Изпуфтявам.
- Ами ти? Я се виж!
Една бърза характеристика на Декстър:
Чернокож с много светлокафяви очи. Навремето бяхме неразделни, но после баща му, който е войник в армията, го преместиха и се наложи да се изнесат. Това се случи преди около десет години. Оттогава ни вест, ни нищо от Декс.
- Нищо специално, просто спечелих малко пари - усмихва се. Под пълните му устни се откриват два реда перфектно бели зъби.
- А как е баща ти? Само не ми казвай, че е починал, защото ще се наложи да ми зашлевиш шамар за неудобния въпрос.
Той се засмива.
- Не, жив и здрав като кон е. Стар кон. Но здрав, има сили още.
- Страхотно! А сега тук ли живеете?
- Не, всъщност тук съм временно. Но е хубаво да се завърнеш в родния си град и да видиш как всичко се е променило - гласът му леко се снижава след „родния си град“ и става унил.
- Разбирам те. Напоследък само разрушават старите сгради и строят нови, които после обявяват за продан и никой не ги купува.
Той кимва.
- Павилионът за сладолед сега гледам, че е обществена тоалетна. Какво осквернение - изцъква с език. - А навремето, когато настъпеше горещото лято, там се събираха тълпи от деца, включително и ние с теб.
- О, да, сладоледът беше божествен. Всички вкусове, кой от кой по хубав - усмихвам се.
- Да - отвръща на усмивката ми.
- И сега имаш ли постоянен дом или пътуваш?
- В Африка имам къща, там е и майка ми. Иначе се влача напред-назад, знаеш - по банки и съвети. Но понеже сега съм тук, във Вейл, баща ми настоя да дойде с мен.
- Значи наистина си приел белега насериозно - засмивам се.
Той отдръпва яката на костюма си и аз отново го виждам.
- Това няма как да е случайност. Освен това съм черен. Ние сме див вид - засмива се.
- Хей, не говори така - плесвам го лекичко по ръката. - Значи г-н Ямóти е тук?
- Да. Би се радвал да те види - последната дума я произнася с въпросителна нотка.
Усмихвам се.
- Разбира се. Да вървим?
- Добре. И без това не обичам кафетата на заведенията.
- Тук специално обаче е добро.
- Значи ще ме доведеш отново.
- Непременно.
Изправяме се отново почти синхронно и той хваща ръката ми. Излизаме. Сигурно изглеждаме странно заедно. Аз със своите ежедневни дрехи, невзрачна сред тълпата, а той направо грее. Толкова се радвам да го видя отново. Вълна от щастие ме залива и ми се иска да го прегърна още веднъж, но този път да го задържа в обятията си по-дълго. Вместо това само леко стискам ръката му, докато чакаме светофара да светне в зелено.
В този момент светът отново си връща красотата. Отново се чувствам щастлива, истински щастлива. До момента, в който телефонът му звънва и той пуска ръката ми, за да вдигне. Тогава усещам някаква студенина в дланта си. Искам отново да го хвана и се боря с всяка секунда, която минава, докато той говори. Не казва много. Три думи. Връща телефона обратно в джоба си. Пуска ръката си свободно до бедрото си. Изгубвам надежда, че отново ще ме хване. Но той го прави. И отново желанието да нацелувам всичко и всички се връща.
Светофарът светва в жълто. Три секунди. Зелено. И тръгваме.

#26 2014-09-07 16:29:04

Re: Художничка на спомени.

#27 2014-09-10 10:14:06

Re: Художничка на спомени.

#28 2014-09-10 12:54:05

Re: Художничка на спомени.

#29 2014-09-11 14:26:13

Re: Художничка на спомени.

#30 2014-09-11 17:27:56

Re: Художничка на спомени.

#31 2014-09-12 15:46:19

Re: Художничка на спомени.

#32 2014-09-13 15:14:06

Re: Художничка на спомени.

#33 2014-09-15 15:35:30

Re: Художничка на спомени.

#34 2014-09-15 16:45:49

Re: Художничка на спомени.

#35 2014-09-20 08:01:20

Re: Художничка на спомени.

#36 2014-09-20 16:49:56

Re: Художничка на спомени.

#37 2014-10-06 10:01:32

Re: Художничка на спомени.

Харесайте страницата ни във Facebook

Вижте най-харесваните снимки, статии и албуми директно чрез Facebook