Очаквайте некста тази вечер,най-късно утре.. : )

Tези:

http://kaprizen.com/?cat=10&img=1920046
http://kaprizen.com/?cat=10&img=1920043
http://kaprizen.com/?cat=10&img=1919865

Няма проблем.Работя по въпроса. : )  

Айде де!! Пускай некста..Ти тука да ни убиеш ли искаш!? :д       

Специално за crazygirl2434 ! Благодаря ти !

Двадесет и Пета Глава

,,Стара,стара история"

Тичах бързо и не знаех на къде.Познавах пътя добре,но все пак това не ми помогна.Оставих краката ми да водят.Тичах и чувствах сухата болка ниско в гърдите си.Това не ме спря.Продължих и след като завих по някаква отъпкана пътека,се озовах точно там където бях и преди.Пред голямата черна къща.Не можех да контролирам тялото си.Сякаш не бях аз.Протегнах ръка и натиснах бравата.Не исках да го правя,но..Пред мен се откри прекрасна гледка.Не беше кой знае какво,но ми хареса.Къщата бе точно толкова мрачна отвътре,колкото и отвън.Зловеща и някак успокояваща.Страшна,но не чак толкова.Приветлива!? -Не,изобщо не.Направих крачка,след нея още една,после още една.И така започнах да крача из къщата.Бе прашна,сякаш не почиствана от цяла вечност.Имаше счупени столове и разбити прозорци.<Изглежда сякаш никой не живее тук.> помислих си,но в този момент се чу шум и вратата зад мен се хлопна.Обърнах се,но не видях никого.Мъждивата светлина която влизаше през счупените прозорци,не можеше да освети всичко.Но виждах,че пред мен има път.
-Кой те покани да влезеш? -попита мъжки глас.И аз  подскочих.
-Ъ-ъ може ли да пуснете някаква светлина? -попитах плахо и се надявах отговорът да е ,,Да"
-Заключи вратите,остави ги отвън да изгорят. -каза гласа.В този момент ударите на сърцето ми се бавеха.Рязък шум прониза мълчанието и отекваните от ехото думи.Всички прозорци в един миг се разпръснаха.Аз не помръднах.Мигновено нахлу светлина.Тук нямаше никого.Сам аз и остатъка  от прозорците.
-Полудявам ли? -попитах по-скоро себе си,от колкото някой друг.
-Не мисля. -каза същия глас и аз се обърнах.Стоеше зад мен.Беше възрастен мъж на около 50/53 години.
-С какво да ти помогна? -попита той.
-Какво е това място? Кой сте вие...Знаете ли нещо за Падналия Ангел? -попитах най-накрая.След като казах думите,мъжът се ококори.
-От къде знаеш за Кристофър? -попита възрастния мъж.
-Ами,прочетох книгата. -казах аз. -Е,не точно.. -допълних отново.
-Не,не,не. каза мъжът и после довърши. -Колко от нея прочете? -попита той.
-47 страници. -казах.Изглеждаше невзрачен човечец.
-Знаеш твърде много. -каза той. -Значи трябва да ти разкажа и останалото. -каза той и придърпа един стол към себе си и седна.Аз направих същото.Сетне,той запозна да разказва.

Ето : )

Двадесет и Втора Глава.

,,Better off alone"

Изправих се от седналото си положение и се запътих към вратата.Те бяха толкова заети да си говорят,че сигурно не ме видяха да излизам.Въпреки, че минах точно през тях.Както и да е.Усетих как в лицето ми нахлува кръв.Босите ми ходила шляпаха по теракотения под.Мислите се бутаха в главата ми и аз не можех да ги подредя.Малъри,чието съзнание винаги е било чисто и просторно.Сега бе засипано с куп въпроси относно Зак.За миг минах през огледалото в коридора.Върнах се две крачки назад и се спрях на отражението си.Русата ми коса бе разрошена съвсем леко,а сините очи,винаги дълбоки и изпълнени с тайни,сега бяха като плитки локви.Отново накарах другият ми ,,слух" да работи.Съзнанието на Малъри,което бе като океан за мен,не бе нищо особено пред това на Зак.Не можех да вляза по-навътре в неговия ум,просто не можех.Но знаех колко дълбок щеше да е той.Изпълнен с тайни и мистерии.Ровейки се из съзнанието на Малъри,не открих нищо което да събуди интереса ми.Все същите банални мисли.Както на всеки обикновен човек.В техните очи,аз бях нещо съвсем различно.Често Стейша Купър,която в училище всички обожаваха заради парите на родителите и,бе казвала,че ме мрази или,че никога няма да бъда толкова добра,колкото е и тя.Но винаги когато ровех из съзнанието и,разбирах колко ми завиждаше Стейша в същност.И какво имаше да му се завижда!? Тебеширено-бяла кожа,винаги различен от другите.Знаеш всичко,защото живееш за не знам кой път.Както и това,че Майкъл Шоу,винаги е ходил след мен.По едно време ми втръсна от него,исках да го убия.Тогава бях новата в този свят.Не можех да се контролирам.И накрая успях...Не,не да го убия,а да контролирам себе си.Много пъти са ме спирали на пътя да ме попитат какъв е цветът на контрастните ми лещи.Да,този странен виолетов цвят.Между синьо и лилаво.Беше наистина странно,защото когато минавах,или отивах на някъде,всички тези умопобъркани хора ме зяпаха.Това ме смущаваше и едновременно ядосваше.Всички хора бяха боклуци.Това вече го знаех.И това беше добре.Но не бе достатъчно,трябваше да го разбера по-рано.Няма значение.Знаех и защо Майкъл Шоу винаги беше при мен,още от както се преместих.Така бе защото го привличах.И не само физически.Имах равен брой хормони,както и той.Това беше просто заради това какво съм аз.Хората винаги са се чудели,от къде идвам или пък какво съм.Истината бе,че малко хора,даже почти нямаше такива,които да стигат до правилния извод.Може би защото преди да го изрекат биват убивани,не зная.Просто е неприятно и наистина дразнещо,хората да се чудят какво си ти.Наистина неприятно...Но с времето се свиква.От 70 години насам,не ми пука какво мислят хората за мен,или за какво нещо ме имат.Знаех,че този път няма да е лесен,но какво друго ми оставаше..
След тези дълги размишления,огладнях.Станах от стола в кухнята на който се бях настанила и отворих вратата на хладилника.Вътре беше пълно с какво ли не.Е не точно.Имаше рафт с човешка храна,колкото да не изглежда напълно откачено,въпреки,че повечето беше от отдавна развалена,но няма значение.А на долния рафт,имаше  пликчета с кръв.Той бе нарочно затъмнен,ако хора дойдат у дома,не би било приятно да видят това.Не,че това някога щеше да се случи,но пък бе добра идея.
-Онези двамата няма да се сетят,че ме няма. -казах и усетих аромата на кръв идващ от хладилника.Удари ме право в лицето.Аз бях свикнала,бях свикнала с начина, по който този аромат ме караше да се чувствам - сухата болка в
гърлото ми, кухината жадуваща в стомаха ми, автоматичното стягане на мускулите ми,
излишния поток от отрова в устата ми ...Всичко това бе крайно нормално, обикновено лесно за игнориране.Поех дълбоко дъх и мирисът бе огън, който препускаше в кухите ми вени,изгарящ гърдите ми, за да унищожи всяко друго мислене освен това за кръвта,която след секунди щеше да изпълни празнината и да спре препускащия огън.Отворих пликчето и го надигнах.Насладата която се сля с болката беше неустоима,но за малко.След това изчезна и ме остави сама с болката ми.
-Къде изчезна ? -въпросът на Малъри размъти задълбоченото ми мислене.
-Да си хапна. -казах пренебрежително и свих рамене.
-Можеше да ни кажеш.. -каза тя докато аз излизах от кухнята и се запътих към коридора.Обух кецовете и якето си.
-Майната ви,не съм длъжна да ви казвам къде отивам и какво ще правя! -това бяха думите с които тръшнах вратата след себе си

Какво освен хининовата вода кара  косата да расте по-бързо? : )

Според мен пък не бива да го забравя просто ей така.Изобщо не е лесно да го забрави.Виж,според мен,трябва да спреш да го подминаваш.Поздрави го..Просто поговори с него и му кажи какво чувстваш.Знам,че не е лесно и е много притеснително,но ако наистина е свестен,както ти твърдиш,ще те разбере и ще предприеме нещо : )