Качени снимки: 1737
Пъти свалени: 11214
Публикувани коментари: 70
Публикувани мнения: 1927
Публикувани теми: 24

• - Кибрит.
  - Химикал.
  - Листи.
  - Бутилка минерална вода.
  - Запалка.
  - Чаша.

ПАЖ ПЕНТАКЛИ

Днешният ден предполага бавно, предпазливо и методично развитие на събитията, старателно и отговорно отношение към разговорите, които трябва да проведете, към задачите, с които трябва да се справите (или среща с млад човек, проявяващ гореизброените качества). Това е от особено значение, ако правите своите първи стъпки в определена област или по пътя към осъществяване на даден проект. Внимавайте дали съсредоточеността и предпазливостта не преминават в прекалена мудност, пасивност и вялост и подозрителност.

Ще поседя още малко на компютъра.

Кестенява, начупена.
Какво си тананикаш в момента?

Playmen Alceen feat. Mia The Fade - Feel Yоur Love

• Крис:

  Още същата вечер ме изписаха от болницата и вече бях на път към вкъщи. Ема от друга страна се беше прибрала отдавна. Странно беше, че момичето, което доскоро се правеше, че не ме вижда, дойде да ме види в какво състояние съм. Не че не се радвах, просто се учудих. Явно все пак може и да имам шанс с нея.
  - Крисчън - мислите ми бяха прекъснати от гласа на майка ми, - как се чувстваш?
  - Добре съм - измънках.
  Спряхме пред нашата къща и аз отворих вратата. Сега за пръв път от два дена щях да си изпробвам крака. Първо стъпих на здравия, за да запазя равновесие. Пренесох част от тежестта на тялото си върху болния. Нищо не се случи. Лекарите си бяха свършили работата. Не чувствах болка, а по-скоро приличаше на изтръпване. Както и да е, важното е, че вече ще мога да вървя сам.
  Джил си беше вкъщи. Тя отвори вратата, за да ни приветства.
  - Крис! - метна се върху мен толкова силно, че едва не се отъркаляхме надолу по улицата - Не мога да повярвам, че го казвам, но толкова много се радвам, че си добре! - викна тя, след като ме пусна.
  Аз кимнах саркастично и влязох. Умирах от глад. За късмет майка ми прочете мислите ми и се запъти към кухнята. Аз от друга страна се качих в стаята си и седнах на леглото, което беше в същото състояние, откакто лекарите дойдоха да ме вземат. Сплетох пръсти и се замислих. "Какво ли прави Ема сега? Дали ще я видя утре?". Трябваше да звънна на Тревър. Сигурно се чуди къде се губя. Станах и бавно се домъкнах долу. Хванах слушалката на телефона и набрах сем. Хартс.
  - Ало? - обади се от отсрещната страна.
  - Г-жо Хартс, Тревър там ли е? - попитах.
  Настъпи неловка пауза, толкова дълга, че помислих, че е затворила. Но в този момент чух познатия глас на Тревър:
  - Крис, търсил си ме.
  - Мда. Как я караш?
  Чух го как въздиша в телефонната слушалка. Тогава се сетих за проблема му.
  - Не добре. А ти къде се губиш толкова време?
  - В болницата. Стана малък проблем и няма да мога да идвам на тренировки.
  - Аз също няма да ходя - каза той, въздишайки последните две думи.
  - Защо?
  - Ще ти обясня утре, когато се видим. Не ми се говори за това по телефона. Още по-малко, че нашите може да чуят. Като стана дума, трябва да затварям.
  - Добре. Чао - казах и затворих.
  Понякога наистина не разбирах бащата на Тревър. Той мразеше обратните хора, независимо дали са мъже, или жени. Според него не било нормално. Но всеки с предпочитанията си. Какво остава, ако разбере, че синът му е точно такъв?

David Guetta feat. Sia - Shе wolf

Много се извинявам за забавянето. Имах семейни проблеми и не бях влизала от доста време!

• Събудих се. Рязко, като ударен от ток, почти подскочих. Не знам защо стана така, явно тялото ми прави някакви рефлекси. Усетих огромна нужда от вода. В стаята нямаше никой, който да помоля да ми донесе, затова трябваше аз да стана. Понадигнах се леко, подпирайки се на лактите си. Изпъшках няколко пъти и успях да застана в седнало положение. Опитах се да стана, като се стараех тежестта на тялото ми, или поне по-голямата част от него, да попадне върху здравия ми крак, за да успея да се придвижа. Направих две крачки, но не издържах и стъпих на болния си крак. Не успях да запазя равновесие и се строполих върху пода, като при падането си ударих силно ръката в бялото шкафче до леглото ми. В стаята веднага влетя една медицинска сестра, вероятно чула шума.
  - Божичко, добре ли си? - извика тя, като приклекна, за да ми помогне да стана.
  Аз изпъшках нещо в отговор и се надигнах. Отстъпих две крачки назад, крепейки се само на единия си крак, и седнах.
  - Какво стана? - попита сестрата вече с успокоение
  - Ами станах да пия вода и... - последва пауза, през която преглътнах шумно - не можах да запазя равновесие
  Повдигнах леко ръката си, показвайки на сестрата раната.
  - Ще донеса кислородна вода, за почистя раната ти. Изчакай ме тук и гледай да не мърдаш.
  - Може ли малко вода? - попитах с надежда.
  Тя кимна и завлече леко закръгленото си тяло извън стаята. Отпуснах се назад и главата ми увисна от другата страна на леглото. Затворих очи и зачаках да се върне.
  Не мина много време и тя дойде.
  - Заповядай водата - каза, подавайки ми чашата.
  Аз се надигнах и отново седнах на леглото. Измънках някакво "благодаря" и отпих голяма глътка от водата. Отпих още един път и изпих цялото съдържание на чашата.
  - Повдигни си ръката, ако обичаш - каза медицинската сестра, капвайки няколко капки кислородна вода върху парче памук.
  Аз повдигнах ръката си и тя набързо почисти малката струйка кръв, стичаща се по лакътя ми. Постави ново парче памук и отгоре залепи лепенка. Аз от друга страна отново се излегнах на леглото, когато тя излезе от стаята, и се замислих за Ема.

• Отворих очи. Усетих лека болка в областта около коляното, но беше поносима, имайки в предвид какво изпитвах преди няколко часа. За момент не можех да си спомня нищо - нито как се казвам, нито къде се намирам... изобщо не помнех нищичко. Но после всичко нахлу в главата ми и аз се опомних. По ръцете ми бяха прокарани някакви системи, а кракът, на който преди час-два имаше мехур, беше обвит с бинт - целия. Бях сам в стаята. Точно от това имах нужда - спокойствие и тишина. Но не минаха и 10 секунди и майка ми нахлу в стаята.
  - Крисчън, ти си буден! Слава богу! - извика тя и ме прегърна силно.
  - Ау, ау, ау, мамо, притискаш ми крака! - измънках, опитвайки се да я махна от себе си
  Тя се отдръпна.
  - Радвам се, че вече си добре. Лекарят каза, че причината за този мехур, е било претоварването. Напоследък тренираш твърде много футбол и кракът ти не е могъл да понесе такова напрежение. Затова в следващите два месеца няма да тренираш каквото и да е.
  - Какво?! Не, няма да стане! - извиках. Не можех да повярвам, че няма да мога да правя нещото, което обичам най-много. Възможно най-ужасният ден в живота ми!
  - Напротив, Крисчън, няма да тренираш! Не спори с мен.
  - Добре, хубаво. Кога ще ме изпишат?
  - Не знам, но не мисля, че ще се наложи да останеш тук за през нощта... ще попитам за всеки случай.
  - Окей. Сега може ли да остана сам? Искам малко спокойствие - казах, намествайки се по-удобно.
  Майка ми излезе и аз останах сам - перфектно. Време е за малко дрямка.

Знам, че сега е скучно и тъпо, но обещавам, че щом свърши частта с болницата, ще стане доста по-интересно.

• Вече бяхме на път към болницата. Аз стоях на болничното легло в линейката и усещах как болката нараства. Имах чувството, че всеки момент този огромен мехур ще се спука и аз ще умра, или нещо от този род. Но очакванията ми не се потвърдиха. Линейката спря и медицинското лице отвори двете задни врати на линейката. Светлината ме огря и ме накара да закрия очи с ръка. Пътувахме 10-25 минути и очите ми не бяха привикнали на тази рязка светлина.
  Шофьорът и другият мъж ме изкараха на носилка и ме заведоха в отделението. Майка ми от друга страна тичаше след тях и изглеждаше угрижена. Мен също малко ме беше страх. Никога преди не ми се е случвало подобно нещо. Дори и признаци нямаше, че ще получа такъв огромен мехур, изпълнен с болка. Беше ми и доста неудобно. Бях все още по боксерки, защото не можах да се обуя. Но на лекарката не ѝ пукаше. Тя седна до на един стол до леглото и сложи очилата си.
  - Добре - погледна папката в ръцете си, за да си припомни името ми - Крисчън, как стана това?
  - Нямам идея. Просто сутринта усетих жестока болка и когато погледнах към коляното си, видях това - посочих огромното туловище, разположило се на крака ми
  Лекарката записа нещо и отново впери поглед в мен.
  - Значи през нощта не си усетил каквато и да е болка, или дискомфорт?
  Поклатих глава в знак на отрицание. Чувах майка ми отвън как питаше медицинската сестра дали аз съм добре.
  - Бих искала да го огледам отблизо. Ще ми позволиш ли? - попита лекарката. Не съм малко дете, че да ме пита, но и двамата знаехме, че ще го направи, каквото и да отговоря. Затова просто кимнах.
  Тя стана от столчето и излезе от стаята си, вероятно за да вземе инструментите, или там каквото щеше да вземе. Така и стана. Тя се върна с метален поднос, върху който имаше разни ножчета, ножици и т.н. Честно да ви кажа, побиха ме тръпки. Лекарката се доближи до мен и остави подноса настрани. Сложи си от онези медицински ръкавици и впери поглед в коляното ми.
  - Сега ще натисна съвсем леко с пръст. Кажи, ако те заболи.
  В момента, в който тя пипна мехура, аз загинах геройски. Болката беше неописуема, което ме накара да изкрещя и без малко да я ритна в носа.
  - Крисчън, дръж се! - крещеше майка ми отвън.
  Аз избърсах двете сълзи, стичащи се от очите ми. Не че плачех, но напрежението ми дойде в повече и очите ми се навлажниха.
  - Добре, това не е нормално - заключи лекарката - Та аз едва те докоснах. Ще се наложат по-строги мерки. Боли ли те в момента, или само когато го пипаш?
  - И сега ме боли, не само когато го пипна - отговорих, поемайки си дъх
  - Хммм - замисли се тя - Ще ти бия една упойка и тогава вече ще разгледам възпалението. Стой тук, ей сега се връщам.
  До стоя тук? Каза го все едно имах някакъв избор...

• Сутринта се събудих от страшна болка в коляното. Примигнах няколко пъти и махнах чаршафа, с който се бях завил. Погледнах към коляното си.
  - Какво по...?! - прошепнах.
  Коляното ми беше един огромен мехур, а около него имаше малко кръв. Болеше страшно много. Надигнах се от леглото и седнах. Опитах се да стана, но веднага щом гравитацията налегна тялото ми, изкрещях и отново седнах. През мен мина някаква адска болка. На вратата ми се почука.
  - Крис, добре ли си?
  По гласа разбрах, че е сестра ми. Бих ѝ отворил, но не можех да се движа.
  - Не, не съм добре. Не мога да се движа.
  Тогава Джил отвори вратата и когато видя коляното ми, направи онази погнусена физиономия.
  - Какво по дяволите е това? - попита. Доближи се до мен и седна на леглото.
  - Не знам - казах. - Вероятно някакво възпаление.
  - Да извикам ли мама?
  Замислих се.
  - Както искаш. Все ми е едно, и без това не мога да мръдна от тук.
  След тези думи Джил скочи и излезе.
  - Не мърдай от тук - каза, правейки жеста "Стоп" със ръката си.
  - Ти сериозно ли? - попитах саркастично.
  Тя се усмихна виновно и слезе. След минута се чу и гласа на майка ми по стъпалата. Тя влезе и извика силно. Вероятно не очакваше да види това нещо.
  - Боже мой, Крисчън, добре ли си?!
  - Да, но не мога да вървя. Болката е много силна.
  - Стой тук, ще извикам бърза помощ.
  Майка ми по принцип е по бързите решения. Стане ли нещо - вика бърза помощ. Това и направи. Обади се и сега единствено можех да чакам да дойдат.