Не че нещо, ама.. като си има мнение, коя си ти, че да й забраниш да си го изкаже? Може да е грубо, нежно, обидно, мило, каквото и да е, в право си е да го сподели с останалите. Като не й харесва може да го заяви и толкоз. Научете се да приемате критика.

1. На какви филми повече плачеш? - на тъжни, на смешните се смея.. логично
2. Черно или бяло бельо? - зависи с какви дрехи съм
3. Какво повече ти харесва в профила ти? - подписа
4. Глобул или М-тел? - М-тел
5. Кой празник повече те радва? - и двата
6. Конска опашка или кокче? - зависи
7. Как се харесваш повече? - със
8. Какви гривни харесваш? - и двете
9. Тостер или Хот-Дог? - и двете
10. През деня или през вечерта обичаш да се разхождаш? - зависи с кой съм..
11. География или Биология ? - ъх.. Биология
12. Какви животни повече ти допадат? - кучета
13. Какво ти се пие в момента? - студена вода
14. Плуване или тичане в парка? - плуване
15. Баскетбол или волейбол? - волей
16. Гердан от перлички или гердан от разноцветни камъчета? - камъчета
17. С какъв лак би се лакирала? - Черен или розов? - и двата
18. Шоколадов или ягодов шейк? - шоколадов
19. National Geographic или TV1000 ? - National Geographic
20. Питбул или пинчер? - пинчер

Уникално! 

Ъм.. това, което току-що прочетох.. какво точно беше? Че не загрях. Предполагам си искала да изразиш чувства.. дай малко по-емоционално. Така де.

Амии да моя е, бях я публикувала тук, но.. дълга история, вече е в коша, а и аз изтрих всичко .. та сега е само в моя тефтер 

Иначе, благодаря на всички за милите коментари. Утре ще поствам още. 

Е, сега така или иначе нямам какво друго да правя, та .. дано ви хареса.

Не знам колко време бях тичала, но се уморих. Спрях се и се огледах. Беше студено, влажно и мъгливо. Не познавах тази част на града. Седнах на близката пейка, за да осмисля какво да правя. Близката лампа светеше на пресекулки.
- Точно както във филмите на ужасите. - засмях се нервно аз. Не че ме беше страх, напротив. Обичах тъмнината и страшните филми. Просто всичко това ми напомняше на онази вечер с Найджъл. Отново ме прониза остра болка. Тялото ми започна да трепери. Вцепених се.. докато не осъзнах, че това е вибрацията на телефона ми.
- Ало! - извиках в слушалката.
- Перси? Перси, аз съм. Трябва да поговорим. Аз.. Виж, къде си? Да се срещнем до старото гробище след 20 минути? Бързо, защ....
Връзката изглежда прекъсна. Погледнах дисплея. Беше изписан непознат номер, а по гласа не можах да различа кой е.
- Но аз не знам къде се намирам! - изстенах. Как щях да стигна до гробището от тук? В отсрещната сграда светеше. Струваше ли си да отида и да попитам за посоката? Може би.
Изправих се, цялата изтръпнала. Замръзвах. Извадих от чантата си бутилка.. не можах да видя какво точно е, някакъв алкохол. Крайна мерка, но трябваше да се сгрея. Отпих бавно няколко глътки, а след това изпих всичко. Поех си дълбоко въздух и тръгнах към заведението, приличащо на клуб.
Намирах се на около метър от него, когато вратата се отвори с трясък и един мъж изхвърча през нея. Стъписах се. Той се опита да се надигне, но не успя. Какво можех да сторя?
Все още вкочанена, но вече леко пияна, аз се запътих към него, любопитна и привлечена от обаянието, което струеше от този познато непознат за мен човек.

И такаа.. ето че на мен отново ми дойде музата, така да се каже  обаче този път с една съвсем различна история.. та да знаете, че нямам особено много идеи за продължение  обаче ще се радвам, ако ви хареса  и ако може да ми помогнете малко с избор на заглавие, че хич нищо не ми идва. Та anyways, enjoy!

- Защо просто не ме оставите на мира?! - изкрещях аз и тряснах вратата.
- Внимавай какво говориш, Персиана! - чух заплашителния глас на майка ми. - Излез от стаята си веднага!
- Ъргххх! - ядосах се и се свлякох на пода. Идваше ми да се развикам, ама силно, дори съседите да ме чуят. Защо им трябваше на нашите да викат психиатър? Положението ми не беше чак толкова зле. Родителите никога нищо не разбират. Станах и заключих вратата. Нямаше да допусна смахнатия брадат идиот до себе си. Отново щеше да ми задава глупави въпроси, чиито отговори и без това не знаех. Чиито отговори се страхувах да узная. Не бях примерен човек, не. Често бягах от вкъщи. Създавах проблеми не само на семейството си, ами и на цялото училище. Често се сбивах, нарушавах всякакви правила. Не съм получавала подкрепа от нашите. Те винаги са ме смятали за луда. За издънка. Постянно ми купуваха скъпи боклуци, опитвайки се да ме накарат да си подобря възпитанието и отношението към хората. Но последния път, признавам, преминах границите. Не съм, честна дума, не съм искала да се случи така. Никога не съм си и помисляла да сторя това на Найджъл.
Тръснах глава. Винаги, когато споменех името му, дори на ум, се изгубвах в спомени. Неприятни, отблъскващи спомени.
- Персиана! Аз съм, господин Вандерсен. Би ли отворила?
- Не! Махай се!
Обаче той не се отказа. Започна да думка по вратата ми.
- Идиот, ще я изкъртиш!! - разкрещях се аз.
- Момиченце, мери си приказките! - това беше баща ми. А се чуваха и други гласове. Чудя се какво ли толкова е накарало всички да се съберат пред стаята ми. Реших да проверя.
А после съжалих. Психиатърът се изправи пред мен, държейки някакви странно изглеждащи инструменти, таблици, документи и .. това антибиотици и приспивателни ли бяха? Уплашено тряснах с все сила вратата точно под носа му. Чу се изпукване, писък и стъпки, слизащи бързешком надолу по стълбите.
Не исках да знам какво бях сторила току-що. Наистина не исках. Знаех само, че не мога да остана. Взех чантата си за спешни случаи, вързах буйната си червена коса на опашка, скочих през прозореца и се затичах по утихналите, призрачно мрачни улички на Денвър.

Niсe!!

Нина и Тейлър.. другите са...

този? http://zamunda.net/details.php?id=196821&hit=1

pami7o e избрана да участва като втора двойничка на Катрин Пиърс :O

Хмм.. ами не знам, може. Ама ми дайте някакъв повод, по който да пиша.