Ето и 2 част.

–    Мейсън Стърлинг.
–    Кой? Аз ли? – фигурата пред вратата се раздвижи – Защо аз? Има толкова хора, които биха се справили по-добре.
–    Важното е, че избрахме теб. Лора, мила, ще те оставим да си починеш. Ще се видим довечера.
Сякаш със Селена стаята светеше и можех да виждам наоколо, но сега останах сама в непрогледен мрак. Сякаш уловил мислите ми, а може би и той имаше нужда от светлина, Мейсън, моят пазител, светна лампите.
    Нещо ме прониза отвътре щом огледах стаята. На светлината на лампите и с новите си очи виждах всичко кристално ясно. Стените, която у дома бяхме боядисвали с татко, красивите старинни мебели останали от стаята на майка ми в имението в което живеела с родителите си, всичко наоколо носеше техния отпечатък, всичко връщаше спомените, от които исках отчаяно да избягам.
–    Тук скоро ще ги забравиш. – Мейсън се беше приближил към мен с няколко крачки.
–    Кои?
–    Родителите ти, спомените, целия предишен живот. Аз забравих. Продължих напред сякаш нищо не е било.
–    Сега искам да забравя, но може би ще пожелая да си спомня родителите си. Просто сега спомените са болезнени..... Чакай, да не би да ми четеш мислите, че отговаряш на неизречени въпроси? – беше ме разсеял и се разприказвах без да съзнавам, че сякаш е видял образите в главата ми.
Той вдигна рамене в неясен отговор.
–    Просто ума ти е достъпен за всеки, който иска да разбере, за какво мислиш. С времето ще се научиш да затверяш съзнанието си. Хайде заспивай, довечера ще има важно събитие, а доколкото разбрах не обичаш да си недоспала на балове.
И аз заспах.

Това е написано от братовчедка ми.Аз го поствам понеже тя няма регистрация,а те са заключени.Ако ви харесва ще давам некстове, когата тя ми ги даде!
----
1 част
Нека започна от самото начало. Името ми е Лора Димрайс. Имах прекрасен живот, по-хубав и свободен от този на повечето момичета на моята възраст. Имах любящи родители, получавах всичко, което поискам дори и да не е за мен все още.Имах и все още имам дълга кестенява коса, леко къдрава, кафяви очи с шоколадов цвят, стройно и стегнато тяло и бях по-красива и женствена повече от момичетата на моята възраст, което неминуемо водеше до последици,такива, че мъж ,дори възрастен не можеше да ме подмине без да ме огледа отвсякъде. Бях красива и популярна, а и умна ако се съдеше по оценките ми в гимназията. С две думи,бях чудесна плячка за всеки желаещ успех и известност. В моето семейство беше прието да започна да си търся годеник на осемнайсет, но да се оженя едва на двайсет. Цялото ми бъдеще беше планирано от самото ми раждане и до тогава всичко вървеше по план. Бях идеалната дъщеря за всяко семейство, но още щом наближи седемнайстият ми рожден ден кандидати за женитба от гимназията ми не липсваха. В малък провинцяален град като нашия всички знаеха колко власт и богатство притежава семейството ми и че за годеника си аз щях отворя вратите на висшето общество, а и наследството ми привличаше всички момчета в града към мен като магнит.
Страст ми бяха и всички свръхестествени явления и митични същества макар тогава да не знаех колко тясна и силна връзка имах с тях.
Всичко беше наред,докато не настъпи най-ужасния ден в целия ми живот. И до днес помня какво се случи като че ли беше вчера. Сутринта беше обикновена,както винаги. Закусвах със семейството си, след това се качих в чисто новия си оловно-сив кабриолет с вдигнат гюрук и потеглих към гимназията. Готвех велик купон за рождения си ден на следващата вечер и всички поканени обсъждаха тоалетите си защото аз им бях заявила,водена от страстта си към красивите рокли с които можеш да стъпиш на червения килим в Холивуд,че не приемам хора с дънки и тениска.
Денят в гимназията беше като всички други, след училище гостувах на приятелка и се прибрах малко след залез. Бях учудена,защото не видях лампите у дома да светят както когато мама и татко чакаха да се прибера след училище. Още на вратата знаех,че нещо не е наред. Беше отключено в което нямаше нищо странно, но щом пристъпих прага видях полицията. Чакаха ме. Бях като в транс,докато полицаят ми обясняваше,какво се е случило с родителите ми. Искали да ме изненадат и да вземат нещо специално за рождения ми ден, затова тръгнали по стария мост над реката към антикварния магазин в съседния голям град, но моста не изнържал тежеста на колата и родителите ми паднали в реката. Не могли да се спасят и полицаите дошли да ми кажат какво се е случило. В този момент всичко се сгромоляса. Целия ми досегашен живот си отиде в този единствен миг.
От следващия ден вече бях на осемнайсет и оговарях за всичко на баща ми. Не очаквах да ги загубя толкова скоро. С дни стоях сама в къщи и не разговарях с никого. Напуснах официално гимназията и подписах завещанието на баща си. Не исках да живея повече в тази къща,където бях прекарала детството си и най-щастливите си моменти. След седмица всичко беше готово. Бях купила апартамент близо до частен колеж,където щях да мога да науча всичко,което ми беше нужно за да оправлявам империята на баща си и където щях да зарежа миналото си. В последния си ден в разрушения си дом,не пролях нито една сълза, вече нямах сили. Очите ми бяха напълно сухи и с твърд израз на увереност в бъдещето. През лятото,докато започнеше годината в колежа щях да почина в Ню Орлиънс, където исках да отида още като малка.
Когато пристигнах в големия скъп хотел,в който трябваше да отседна,взех душ,облякох къса, елегантна, черна рокля и вечерта излязох на дълга разходка из града.
Минавах по улицата и разглеждах големите,добре поддържани къщи в стария квартал, но една ме привлече повече от останълите и след като вечерях в скъп ресторант и обиколих няколко нощни заведения,където не се задържах дълго,защото мисълта за къщата не ме оставаше на мира. След полунощ вече изморена и отново налегната от онова тежко чувство,заради което напуснах дома си поех обратно пеша като исках отново да зърна къщата и този път да я огледам по-добре.
Тя беше по-голяма от останалите, по-стара, но и по-красива със своята подчертана старомодмост от дните на тежките кринолини и издокараните господа от висшето общество. Докато опитвах да запазя в паметта си цялата внушителна постройка с всеки нейн детайл изведнъж чух нежен женски глас:
– Най-после дойде и ти Лора.
Обърнах се оздачена към гласа в тъмнината на нощта. И тогава видях толкова красива жена,която никога не бях виждала. С бледата си кожа, абаносово черната си коса и искрящите зелени очи просто нямаше начин да е човек.
– Коя си ти?
Попитах я озадъчена откъде знае името ми.
– Всеки тук знае името ти мила.
– Откъде?
– Чакахме те.
И това беше последното,което помня. Следващото е как се събудих в стая,пълно копие на стаята ми у дома, а над леглото ми беше надвесена красивата жена от предната вечер,до вратата стоеше някой в сянка,когото не можех да видя. Всяка част от тялото ми ме болеше, но в същото време знаех че съм по-силна отвсякога.
– Тя е будна.
– Какв... ? Чакай малко!Някой ще ми обясни ли защо съм тук и какво искате от мен?
– Ти вече не си обикновена, но и никога не си била.
– Какво значи това?
– Преди много векове пророк ни прати вест че ще се роди необикновено
красиво момиче,което ще ни намери,когато е готова а ние ще усетим че тя е специална.
– Вие какво,да не мислите че аз съм вашия човек?
Всички кимнаха като един. Вече знаеха историята ми.
– Ти си вампир. – червенокосата го каза така сякаш не беше нищо особено, а дори естествено. Преди да се опитам да възразя вече знаех че е истина. Това странно чувство за сила вече намери обяснението си.
Дълго мълчах. Не че нямах въпроси-напротив те бяха хиляди, но трябваше време за да осъзная че вече не зная нищо за себе си.
– Защо го направи? – попитах жената която ми беше дала нова сила и може би нова съдба.
– Защото така трябваше. Твоята съдба е вече предопределена, ти трябва да ни поведеш. Може би си чувала за това че вампирите не могат да излизат на слънце, нали? – кимнах утвърдително – Ние не искаме да убиваме хора, но има и други възрастни вампири, които не могат да научат децата си на въздържание и тези новородени вампири от векове се обединиха в клан и търсят начин да развалят проклятието за да могат да ловуват без граници. Това застрашава и двата свята. Ако успеят,хората няма да разберат че не всички сме като тях и ще намерят начини да ни унищожат,и ще опитат да спрат клана на Полон.Ще стана война между двата свята и ще има много жертви. Затова ти си тук. Трябва да намериш потомците на вещицата,която е направила проклятието и да се опиташ да го подсилиш. Затова ще ти предоставим най-добрите бойци както учители,така и ученици в академията да ти помогнат да я намериш.
Не знех какво да кажа. Това беше невероятно нещо, но нямаше начин аз да съм тази която може да ги спаси.
– И защо мислите, че аз мога да ви помогна?
– Затова – всички в стаята се покриха някъде и един мъж силно дръпна завесите.
Силна дневна светлина проникна през прозорците на стаята,покрити дотогава с тежки завеси от червено кадифе. Помислих си че ще изпитам болка, но нямаше нищо само приятното чувство как светлината те огрява цялата.
– Ха! Нищ! Не чувствам нищо!
– Да така е. Но само с теб.-за доказателство тя протегна ръка на пътя на лъчите и мястото,където те я огряха  започна да пуши.Разнесе се неприятна миризма на изгоряла плът. Щом видя ужасеното ми лице жената ме успокои – Не се тревожи,ще зарастне бързо.
Щом завесите бяха пуснати обратно,сякаш вълна на облекчение се разля около присъстващите.
– Една година ще се обучаваш тук при мен. Ох!Съвсем забравих,че още на съм се представила. Името ми е Селена и аз съм нещо като директорка тук. Ще бъда твой ментор през обучението ти. Ще влизаш в малко часове при другите ученици,само ако няма друг начин да усвоиш материала. Всеки учител ще ти дава самостоятелно нужните уроци един ден в седмицата. През останалото време ще се научиш как да се защитаваш, защото ще имаш много врагове,когато излезеш извън академията и започнеш търсенето. Дотогава ще бъдеш обучена във всичко,което може да ти е от полза. Ще имаш и пазител, който ще е твоя сянка. Най-добрия ни ученик.
Надявам се да ви хареса 

С една моя приятелка решихме да напишем история.Ето и първа част.Ако ви харесва, пишете и sunshinexgirl ще пусне 2 част!
-------

Аз съм една от избраните. Избраните са хора, белязани в мига на раждането си. Тогава те се сдобиват с необикновени качества. Когато навършим 13 години отиваме в специалното училище „Грейнвич”. Ето как започна всичко..
- Линейка!? Джаксън авеню номер 6. Побързайте! - баща ми затворил телефона и се обърнал към мама - Скъпа? Линейката идва. Скоро ще сме в болницата.
Това е моментът на моето раждане. Родителите ми отишли в болницата бързо, но по време на раждането имало усложнения. Докторите успели да ме спасят, но майка ми починала. С времето разбрах, че имам способности - усещах чувствата на хората. Установих го, когато бях на десет години. Чувах чувствата на Мат, който бе първото ми гадже. Те бяха така изпълнени с любов към мен, че нямаше как да не харесам това момче.
Когато станах на 13 години..
- Анабет! Ставай, че скоро Кристин ще дойде! - Уф! Баща ми, както винаги не искаше да закъснявам, било то за училище или за среща с моята най-добра приятелка. Станах от леглото (бях цялата омотана в завивката) и отидох в банята. Не знам дали огледалото беше развалено, но показваше, че косата ми е в отчаяно състояние. Не исках и да мисля,какъв е дъхът ми, затова първо си измих зъбите. После се съблякох и влязох под душа. След 10-20 минути се увих в кърпата си, за да се подсуша. Преметнах дългата си, леко къдрава, кестенява коса , за да я вчеша по-добре и тогава видях нещо в огледалото. На врата ми имаше малка татуировка , изобразяваща преплетени триъгълник и едно сърце. Отворих широко очи. Не помнех да съм си правила подобна рисунка, нито пък се сещах да съм се напивала скоро, за да ида да свърша тази глупост. Реших да кажа на Кристин, тя може би щеше да има обяснение.С нея се бяхме разбрали да посетим гробището, понеже се навършваха 13 години от смъртта на майка ми, а след това, да направим обиколка на магазините. Облякох си дълъг, зелен потник и клин, взех си голямата чанта и слязох по стълбите. Веднага ме обзе тъжно чувство. Баща ми мислеше за мама. Чувстваше се зле, но не го показваше. Крис позвъни и аз отворих вратата. Тя само леко надникна, защото аз бързо излязох при нея.
- Здрасти! Как си днес? Как е Джон? - Типично за Кристин! Тя винаги наричаше татко с името му. Така се чувстваше по-зряла. Понеже ми беше най-добрата приятелка, знаеше за дарбата ми.
- Ох! Как да е? Мисли за мама. Тежко му е.
- Разбира се! Сигурно и на теб ти е мъчно. Чудя се как ще се забавляваш с мен по магазините, както обикновено! - да,наистина се притесняваше за това. И как иначе, нали ми е приятелка. Угрижените й сини очи, в контраст с черната й коса, тревожно гледаха моите, пъстри, и сякаш се надяваше да не заплача всеки момент. Вървяхме към гробището с бавни стъпки. Леко приближавахме до гроба на мама. 

великолепно е!ОЩЕ МОЛЯЯ!  

страхотно е! радвам се,че на света има хора, който да не понасят 100 тона грим по лицето на подобни надувки!стихотворението е истинско!  

Много е хубаво!Аз също имам такава приятелка и тя става просто непоносима в някои ситуации!

Тези стихотворения ги писах, когато бях лудо влюбена в едно момче!Надявам се да Ви харесат!

1.Две сълзи се показаха от очите ми днес!
  Една за мен,една за теб!
  За мен,че те видях,
  за теб,че си единствен!
  За мен,че се влюбих,
  за теб,че си единствен!
  За мен,че мечтах,
  за теб,че си единствен!
  За мен,че не те забравих,че още те обичам,
  за теб,че си единствен!

2.МОЯТ БОЖИДАР
Още щом те аз видях,
влюбих се във този час!
Потънах в сините очи,
в мига щом погледнах в тях!
Тогава истина ме осени,
влюбена аз бях!
Всеки път щом той да мен седи,
чувствам красотата му и очите ми блестят.
С русата коса,той приличен е на бог,
иде ми да го изпия като сок!
Пратен е от Бога като дар,
затова той е моят Божи Дар!

Приемам критики!

Просто перфектно!С всяка следваща част става все по-интересно!Още!

невероятно е давай още!