Здравейте.

"Сърцето на едно дърво"

В един слънчев ден, едно малко момиченце се разхождаше из парка. То гледаше всичко замислено, опитваше се да разбере всяко от творенията на природата и се усмихваше, когато видеше някое разцъфнало цвете, но не искаше да го откъсва, защото знаеше, че така ще го убие. Момиченцето продължи напред и след малко се озова до едно голямо дърво. "Сигурно е вековно." помисли си момичето и беше така. Това бе най-старото дърво в града. Тя седна до него, понеже вече бе изморена. Усмихна се и в същото време въздъхна от умора. Искаше и се винаги да стой така и да гледа небето и облаците, да гали тревата и подушва растенията, искаше и се тя самата да стане част от природата. Момиченцето дълго стоеше и мислеше. "Ако всички растения и животни можеха да говорят, какво ли щяха да ни кажат?" - помисли си тя, а после го каза и на глас. В този момент един костюмиран мъж отиде до дървото и каза на момичето да се отдръпне от там. То дружелюбно попита:

- Защо, господине? Тук е толкова красиво, мястото е невероятно!

- Имаме заповед за отрязването на дървото. - каза сопнато той без дори да погледне малкото личице.

При тези думи зениците на момичето се разшириха. То толкова много обичаше природата, че дори не би позволило да се откъсне и листенцето на някое растение, а какво оставаше за това огромно дърво, извисяващо се толкова високо.

- Но, то е толкова голямо, толкова красиво и старо, как ще отнемете живота му?

- Какво разбираш ти от закони? - със същия сопнат тон попита мъжа.

- Няма да го отрежете. - тропна с крак момичето и прегърна дървото.

- Отдръпни се от тук, мъжете чакат. - каза той посочвайки група мъже стоящи зад него, един от който носеше уреда за убийството.

- Няма, дори да трябва да ме убиете заедно с дървото. - каза детето и започна да плаче.

Мъжът пробва, какво ли не, говореше дълго дори молеше момичето да се отдръпне, но то просто стоеше там и плачеше, прегърнала дървото. Накрая той се отказа и си отиде, но вероятно щеше да се върне пак.

Момичето си отдъхна и избърса сълзите си като точно в този момент се случи нещо невероятно.

- Благодаря ти.

Звука се чу от някъде, но момичето не виждаше наоколо да им човек. То гледаше зачудено без да разбере какво става.

- Аз съм тук до теб. - се чу отново. - Не се плаши, няма да те нараня.

След малко момичето погледна и видя, че пред очите й стой само дървото. "О, боже... То... то, можеше да ... говори" мислеше си тя.

-  Но ... Дърветата не могат да говорят. - каза тя.

- Така мислят хората, но ние също живеем като тях. Чувстваме, радваме се и тъжим, макар да не го казваме.

- Хората са толкова жестоки с вас, не им ли се сърдите понякога? - попита то.

- Хората ни засяват и дават началото на нашия живот, но ние знаем, че някой ден нашият живот ще свърши също от човешката ръка.

Момичето дълго стоеше и гледаше тъжно. То мислеше всичко това като си помисли, че сънува, но и внимателно вникна в думите, които чу.

- Тогава вие трябва да мразите хората... - каза след малко тя.

- Ние не сме създадени да мразим. Обичаме, въпреки че понякога ни боли.

- Но ние хората ви нараняваме, а дори не осъзнаваме, че и вие чувствате. Мислим, че вие сте просто едни дървета, които не могат да чувстват и с лека ръка ви убиваме, а дори не осъзнаваме, че имаме огромна нужда от вас. Дори сега искаха да те отрежат. - каза тъжно момичето.

- Всеки ден ние слушаме, какво си говорят хората. Чуваме техните проблеми, усещаме тяхната болка, техните радости и щастливи моменти и въпреки че те не усещат нашите, ние не ги виним. Устроени сме така, че да ви помагаме и знаем, че някой ден, когато нас ни няма на наше място ще има нови, по-млади дръвчета.

- Това е толкова голям жест, които никой не оценява. Искам да ти благодаря, както на теб така и на всички други дървета за това, което правите за нас. Моля ви да не ни се сърдите, когато говорим лоши неща за вас. Знайте, че въпреки това ние ви обичаме и макар не всеки път да осъзнаваме, какво правите за нас ви ценим. - каза момичето, а след малко добави - Искаш ли да предам нещо на хората?

- Кажи им, че въпреки всичко ние ще ги подкрепяме и ще им помагаме. Кажи им да обичат природата и да я пазят, защото ако го направят тя също ще им отговори със същото и ще ги пази. Ако те я обичат, тя също ще ги обича. - отговори то и замлъкна, а момичето си отиде усмихнато.

На другият ден тя се върна в парка, но високото дърво вече го нямаше. На негово място имаше една голяма дупка, а костюмираният мъж се усмихна ехидно на момичето и си отиде. То изтича и седна до онази огромна дупка стояща на мястото на красивото дърво. Момичето се разплака. Сълзите капеха на мястото на дървото, а то ровеше в пръста, за да намери поне едно останало коренче, което да посади отново. Сълзите капеха по нежното малко личице, дрехите се изцапаха от калта, но то продължаваше да рови.

- Къде си ти сега... - викаше то плачейки. - Появи се отново, моля те. Ние имаме нужда от теб... Трябва да има поне едно коренче, поне едно...

Но нямаше нищо. Тя дълго ровеше в пръста, но не намираше нищо. Сълзите капеха по земята ставайки едно цяло с нея. Цялата земя усещаше нейната болка. След малко тя се отказа и със сълзи тръгна обратно към дома.

Тя дълго плачеше вкъщи и сподели на родителите си за станалото. Те поплакаха с дъщеря си, а когато стана вечер те я качиха в стаята й като и прочетоха приказка. Преди да заспи тя каза:

- Където и да си мой приятелю, знай че те обичам, въпреки че вече те загубих.

Това, което обаче тя не знаеше, че на мястото на което ровеше и плачеше тя бе поникнало мъничко дръвче с едно листенце, което всъщност бе нейният стар приятел, защото тя не знаеше, че дълбоко в земята сърцето на дървото бе останало заради това малко момиче и заради нейната любов към него.

Автор: Илиян К.

Ами върви си спокойно. При теб?
Лягам аз и ви пожелавам лека нощ!     

Как си? <333

Хехех, благодаря ти безкрайно много!   

"Последно сбогом"

И, когато болката стане по силна от всяко друго чувство и нищо на света не може да я спре, когато сметнеш, че съдбата е срещу теб, когато няма никой до теб, ти казваш, че си изгубил.

Те бяха трима добри приятели. Никога не се разделяха и винаги разчитаха един на друг. Това бе силата на приятелството. То караше хората въпреки, че виждат недостатъците на даден човек да го приемат като свой другар и да му поверяват онова, което не може да се каже на друг. Приятелството е онзи неописуем етап от живота, който те държи силен, въпреки слабостта ти, онзи етап, в който осъзнаваш, че има някой до теб, който да обичаш като свой роднина.

Ето ги и тях - стоят там, говорят си, усмихват се. Не забелязват, че съдбата отново обмисля добре своя план, защото човека е устроен така - да не знае, да не умее да разбере и след това да страда.

- Виж това цвете. - каза тя. - Сякаш в едно толкова малко нещо е събрана цялата красота на света.

Приятелите й се усмихнаха и кимнаха в знак на съгласие.

- Може би то ще стане символ на нашето приятелство. - добави след малко тя. - Може би, когато всяко от листенцата му окапе, нашето приятелство ще се разпадне.

Тя дори не подозираше, какво казва. Нима това не бе само едно цвете, което след някой ден щеше да увехне и да умре, защото почвата, която досега му е давала живот вече я няма. Защото онова, което го поддържаше живо вече го нямаше.

След няколко дни приятелите се видяха отново. Подобно на всички други те бяха усмихнати и лъчезарни. Подкрепяха се в тежките моменти и всеки от тях бе готов да се жертва за другия. Бе готов да поеме куршума вместо другия, давайки му възможност да живее и сбъдне своята мечта.

Бавно те вървяха по пътя, вгледани напред. Изглеждаха замислени и леко притеснени. Нима нещо бе станало?

- Колко ти остава? - попита след малко, високото чернокосо момче.

Другият приятел го погледна с тъжен поглед, не знаейки, какво да отговори на верния си другар.

Спряха се и седнаха на една пейка. Тя заплака. Бавно сълзите се стичаха по нежното лице и капеха на земята. Чернокосото момче също заплака. Техния приятел също не издържа и сълзите потекоха и по неговото лице. Сега тримата заедно усещаха колко са безпомощни под оковите на живота. За първи път те почувстваха истинската болка на раздялата макар тя още да не бе налична. Съвсем скоро една част от сърцата им нямаше да я има. Онази част, която държеше сърцата им заедно щеше да се откъсне и да промени всичко, защото тя бе основата на силата им. Тя даваше и на тримата силата да поемат напред в тежките моменти и да продължат да живеят. Сега обаче един от тях нямаше да има тази възможност. Тримата дълго и открито плакаха. Хората минаваха и ги гледаха тъжно, но дори не осъзнаваха, какво всъщност става. Може би някои от тях са изпитвали това чувство, а други не, но то беше ужасно. А, болката едва сега започваше.

След месец това, което очакваха се случи. Докато отиваха да посетят болния си приятел видяха майка му. Сълзи се стичаха по лицето й. Те погледнаха уплашени и се затичаха към познатата стая. Вътре обаче безпомощно лежеше онази част от сърцата им, която точно сега изчезна.

- Не, не може да бъде. Събуди се, моля те. - казваше тя прегърнала студеното тяло. - Време е да станеш, имаме нужда от теб. - плачеше тя и крещеше.

Чернокосото момче просто стоеше от страни и гледаше това, което става. Очите му се насълзиха и след миг закапаха сълзи. Сълзите на загуба. Не след дълго настъпи и болката, която разкъса сърцето. Тя бе толкова силна, че той не издържа. Хвана за ръка русото момиче и я отведе далеч.

Сега те стояха и плачеха заедно, скърбяха за добрия си приятел и обвиняваха живота. Обвиняваха го за всичко, което се случи сега. Спомняха си хубавите спомени, спомняха си забавните моменти или онези части от приятелството им, когато просто стояха и мълчаха, но въпреки това се разбираха.

Сълзите се стичаха бързо по лицата им. Сърцата им биеха силно, а те трепереха. Стояха прегърнати и дори можеха да усетят пулса си.

- Какво ще правим сега? - попита тя и започна да плаче звучно.

- Това, което той би искал да направим. - каза приятеля и, въпреки че и по неговото лице сълзите се стичаха бързо. - Ще живеем, ще се борим и ще го обичаме, въпреки, че той е някъде там.

- Ами ако не успеем, ако се предадем? - изплашено попита момичето.

- Тогава животът ще ни победи, а помниш ли, какво ни казваше той? "Никога не се предавайте. Аз знам, че някой ден можем да се разделим, знам че може да стане нещо, което да ни раздели, но вие трябва да знаете, че където и да съм аз ви обичам и ще бъда до вас, макар и духом."

След това те се прегърнаха и продължиха да плачат. Няколко минути след това те се изправеха и поеха напред.

Два дни по късно бе погребението. Те също присъстваха. Стояха там и плачеха, а след това и двамата поставиха по едно цвете на гроба на приятеля си. Сълзите и на двамата паднаха върху пръстта. Въздъхнаха и казаха последно сбогом на приятеля си.

Където и да си, на което и кътче от света, колкото и да се чувстваш самотен си спомни, че някъде там някой мисли за теб и знае, че ти си достатъчно силен да се справиш. Знай, че колкото и да боли, колкото и силна да е болката там някъде, някой те обича.

Автор: Илиян К.

Как си? 

Готин аватар, харесва ми! 

Здравейте.

Английски и физика.  |-(

Ще закуся.

Здравейте.