Истина.
В момента ти е скучно?

Аватар: 20%
Подпис: 20% 

Десет

Ъх.. не знам дали ще ви хареса как се развиват нещата, но..

Извърнах глава, силно желайки да си бях останала вкъщи.
- Силна си. Такава те помня. - каза той, хвана брадичката ми и извърна лицето ми към неговото. Гласът му беше плътен, леко дрезгав. - А ти помниш ли ме?
- Виж, не знам кой си, но ми писна да си правят разни шегички с мен. Каквото стана онази нощ, не биваше да става. Не е нужно постоянно да ми се напомня и пост...
- Защо си мислиш, че се шегувам с теб? - усетих учудването му. Не го долових, а го усетих.
- Защото всички постоянно това правят. Всички.. - избърсах една издайническа сълза. - Семейството ми ми назначи психиатър след случилото се с Найджъл. Кълна се, не исках да става така!
Отскубнах се от него и забих поглед в земята. Беше непоносимо трудно да мисля за това. Не исках да ме вижда толкова уязвима и слаба, затова скрих лицето си в шепи.
- Винаги съм харесвал сините ти очи. - прошепна той в ухото ми.
- Остави ме на мира!! - изкрещях грубо аз. - Или искаш пак да те фрасна?
- Защо не ме удариш така, както ме удари онази нощ? Когато ме блъсна и аз ...
- ПРЕСТАНИ! Престани да ми припомняш и престани да се преструваш! Ти не си...
И тогава той ме целуна. Исках, наистина исках, но не можах да се отдръпна. Той нежно захапа устните ми, карайки цялото ми тяло да настръхне. От начина, по който ме целуваше, от страстта, с която ме изгаряше и от това, че аз си позволих да му отвърна.. разбрах, че не лъже. Разбрах, че това е Найджъл. Найджъл, моето бивше гадже. Найджъл, който беше изчезнал преди повече от шест месеца. Найджъл, когото аз бях блъснала в онази ужасна бездна.

Момчетата с тяхните простотии..

Осем.

Съгласна съм, но.. срам ме е да му се обадя. Или по-скоро ме е страх, че ще ми отвърне с нещо от сорта на: Да, да, съжалявам, но не те харесвам, моля ти се остави ме на мира.. Или нещо подобно.. Наистина се страхувам от това и не му пиша нито във фейсбук, нито никъде. Но и той не ми пише..

Ето още малко и предполагам до довечера ще пусна още една част, разбира се, ако има желаещи

- Не.. не.. недей да се п-п-приближаваш. - прошепна той.
Престорих се, че не съм го чула, и пристъпих напред. И с моя невероятен късмет, стъпих върху някаква клечка, която изпука. Стреснат от шума, мъжът извърна глава към мен. Зелените му очи ме пронизаха. Зениците му, допреди миг подобни на цепки, се разшириха безумно.
- Персиана? - промълви той само с устни.
Исках да побягна. Да избягам и никога повече да не се връщам. Но се чувствах прикована към земята. Имаше нещо познато в него. Нещо, което ме караше да остана.
- Ти.. откъде ме познаваш? - попитах тихо аз, страхувайки се, че ако го кажа с нормалния си тон той ще избяга.
- Не помниш ли.. - сякаш изкашля думите. - Онази вечер..
- Коя вечер? - казах аз, вече клекнала до него.
- Бях там, Персиана. Бях там, когато ти... Найджъл.. - след което се задави.
Вцепенена и шокирана, аз рязко се изправих. Заотстъпвах бавно назад, а след секунди вече бягах. Надалеч. Нямах си идея къде отивах, известно ми бе само, че се губя все повече. Ето откъде ми е познат. Бил е там, в нощта на инцидента с Найджъл. Бил е свидетел на.. Спомените отново ме завладяха и започна да ми се вие свят. Изпития наскоро алкохол не ми помагаше да мисля трезво и да избистря главата си. Огледах се безпомощно за място, където да седна.
Някакси, по някаква случайност, се бях озовала пред старото гробище. Лутайки се из улиците, бях стигнала до мястото на срещата с мистериозния човек, който ми се обади по телефона. И ето го там, стои и ме чака пред портата.
Тръгнах към него, несигурна дали ще мога да понеса още изненади тази вечер. Фигурата му беше забулена от мъглата наоколо, а още отдалеч усещах парфюма му.
- Перси? - извика ме той. - Ела, бързо!
- Защо поиска да се срещнем тук? И кой си ти изобщо? - изкрещях аз, прекалено уплашена, за да се приближа.
- Тук е най-спокойно. - каза той и след няколко крачки се озова до мен.
Вдигнах глава, за да видя кой е. Това, което видях, със сигурност беше плод на въображението ми, главоболието и алкохола. Защото иначе няма друго обяснение. Очите му бяха сини, но не морско, не небесно, не.. Бяха среднощно сини. Луната се отразяваше в тях и те изглеждаха като нощното небе. Единствения човек, който познавах с такива очи...
- Не се плаши. - каза той и се опита да хване ръката ми.
Тогава направих единственото, което можах. Едното нещо, в което бях наистина добра. Цапардосах го.

"Dа, zelenoto E. I posle zadurjash, a ne cukash, i izbirash Save link"

"Ела ми затвори вратата, че ми пречиш с твоите филми"

Що ти не ми го/я намериш автора/ката, а?? Със сигурност той/тя няма да е много съгласен/на с това, че се пуснала неговото/нейното произведение в раздел ЛИЧНО ТВОРЧЕСТВО. Попита ли го/я поне? Знаеш ли, че да крадеш чуждо изкуство и да го представяш като свое като го качиш в раздел ЛИЧНО ТВОРЧЕСТВО е незаконно, а?

Определено ще я следя с интерес! Моля те, не я спирай!
П.С.: Това, че не пиша коментар, не значи, че не я харесвам. Просто често направо оставам без думи.