не, сериозно пусни следващата част  прочетох историята на един дъх     

Рак

1. Моят дом е моята крепост. (y)
2. Да глезя другите е истинското ми призвание. (y)
3. От всичко на света е най-добре да се запасиш с търпение. (n)
4. Този, който умее да чака, постига всичко. (y)
5. Срещай се с приятели вкъщи, а не в кафето. (y)
6. Нищо не стопля така душата както вида на пълен хладилник. (y) (y)
7. П-добре спестявай и търпи, но нещо хубаво купи. (y)
8. Тежко се живее там, където няма къде да се скриеш. (y)
9. Нося навсякъде миналото на гърба си. (n)
10. Нима едно палто се износва за 20 години? (n)

малко взе да ми писва от тези вампири.. |-)

Една нова историйка. Малко различна, но се надявам да ви хареса.    И пак казвам, че не съм голям писател, просто хоби.

1 глава

1939 г. Началото на Втората световна война.
Полша, Краков
- Жанина, донеси студена кърпа. Иван пак вдигна температура. - извика майка й. Жанина се затича бързо и грабна кърпата, която беше потопила във кофата с вода. Пегодишното й братче беше болно вече две седмици, но баща им не й разрешаваше да отиде до лечебницата, заради слуховоте за приближаващата война. Чу се гръм. Красивото й лице пребледня и тя се заслуша. Като разбра, че е било сигнален изтрел, тя пак хукна към горния етаж на разнебитената им къща.
- Ето мамо! - сложи тя внимателно кърпата на челото на болното дете. - Трябва да отида до лечебницата, вече. Виж, не се оправя. Ако продължава така... - не довърши изречението. Не й се мислеше за последиците. - Тази вечер пак ще говоря с баща ми.
- Жана, познаваш го, никога няма да те пусне. Не и при тези обстоятелства. - каза й Мария загрижено. - Не иска да рискува. Не иска да стане както с Магда.
Жанина добре знаеше за какво говори майка й. Магда беше сестра й. Тя загина в престрелка, докато се връщаше от пекарната. Това се случи преди две години и оттогава Жанина не беше излизала навън, не беше виждала ни небе, ни слънце.
- Мария, прибрах се. - изкива Марек. Баща им работеше за една военна радиостанция.
- Тук сме. При Иван. - изкика го тя. Чуха се тежките стъпки на Марек.
- Не се ли оправи още? - погали той русите коси на детето.
- Не, не се оправи. Пробвахме какво ли не. - каза майката.
- Тате, моляте пусни ме да отида до лечебницата. Аз знам какви лекарства трябват. Нали  бях сестра? - помоли го Жана
- Не. - прекъсна я той.- Ще ми напишеш на един лист какво трябват, а аз утре ще ги взема. Нямаме пари, но ще измисля нещо. Ще кажа, че е за генерала и те ще ми го дадат безплатно. Той днеска ни посети и каза, че война няма да има. - не спираше да говори , за да не може Жанина да му каже още нещо. - И даже каза, че...
Близо до отворения прозорец изсвири бомба и се пръсна на хиляди парченца. Настана хаос. Момичето слезе на първия етаж и показа главата си през вратата. Видя приближаващи танкове.
- Жана! Махни се от там. - извика баща й и я дръпна от вратата. Точно на време преди още една бомба да се взриви до вратата.
- Какво става, Марек? - притеснено попита Мария - нали нямаше да има война.
- Нямаше. - повтори той - измамили са ни. - крещеше.
Без баща й да я види, Жана пак подаде глава от вратата. Видя немските войски да се приближават и тогава я обзе паника. Виждаше как хората се опитват да избягат, но немските куршуми им пречеха и един по един ги сваляха на земята. Някаква фигура се приближи и я хвана през кръста.
- Остави ме! Остави ме! - крещеше тя. -Тате.Татее.
Видя как войските влизат в къщата им и чу три изстрела.
- Неее. - една сълза се претъркули по бузата й. После още една и още една и безброй. Фигурата я метна в някакъв тъмен камион и стана тихо.

Ето, ако още следи някой.

Вечерта не мигнах. Цяла вечер си мислех за задачата, която ми постави Джейсън. Мислех си как е станал смъртта, как е умрял, защо избра точно мен. Толкова много въпроси се въртяха в главата ми. Слънцето вече беше изгряло. Погледнах часовника - 10:30. Имах още цял час за това реших да си взема вана. Плациках се около двайсет минути и реших да се приготвя. Облякох си черни дънки, семпла бяла тениска и суитчър. Вече беше 11:40, но него го нямаше. Реших да изляза, но точно когато хванах дръжката, изпод вратата пак започна да се появява сивия дим.
- Не можеш ли да се появиш като нормален човек? И между другото закъсня. - казах му аз, когато се материализира.
- Извинявай, имах работа. - каза намусено той
- Взимаше душата на някой, предполагам.
- Не е твоя работа. - отговори припряно той. - Хайде - хвана ме той за ръката - тръгваме.
Не знам какво стана, но в следващия момент се озовахме на някакъв път. Виеше ми се свят. Сякаш главата ми беше в менгеме. Хванах се за блузата му, за да не падна.
- Първия път винаги е най-гадно. - засмя се той, като видя как се люшкам.
- О, не думай. - казах му аз, като се опитвах да имитирам нещо като походка.
Тръгнахме към склона до пътя. Имах чувството, че съм била тука, но не можех да се сетя къде сме. Джейсъм ме придърма близо до бездната. Погледнах надолу и тогава разпознах мястото. Тук умрях. Джейсън повдигна брадичката ми и ме целуна. Беше толкова приятно. Целувката на смъртта не беше толкова гадна. Замислих се дали целува така всички момичета, които умират.
- Пази се и помни...наблюдавам те. - бяха последните думи преди да ме бутне надолу. Изпищях, но после навсякъде стана черно. Малко светещи тела ме заобиколиха и образуваха свера около мен. Задушавах се, опитвах се да избягам, но не можех. Затворих очи. Настана дълга зловеща тишина. После отворих очи. Бах на плажа.
- Хей, добре ли си. - крещеше Саймън насреща ми. Но това беше невъзможно. Одръпнах се. - Лиз, добре ли си?
- Да, да. - казах аз, след като шока отмина. Саймън стна и се приближи до някакво момиче. Прегърна го. Това момиче беше Дженифър. " Е не, в някакъв паралелен свят съм" - мислех си аз.
- Лизи, добре ли си? - приближи се някакво момче до мен и ме целуна. Когато се обърна към мен, видях Джейсън. Той ми намигна. - какво стана? - попита с изимитирано притеснение.
- Щеше да се удави - намеси се Сам - ако не бях аз.
- Хей Лиз, ако вече си добре да отидем да рзгледаме роклите за маскения бал.
- Ъъ..добре. - отговорих й аз.
- Нека да оставим двете най-добри приятелки насаме. - каза Джейсън и дръпна Сам към къщата.
Най-добри приятелки!!Бум! - увисна ченето ми

харесва ми  некст 

разбира се, че The wanted     

не е лошо, но на някои места се губи смисъла  продължавай 

има нужда от една ГОЛЯМААА редакция

1. понякога
2.да 
3.даааааа 

обичаш ли паяци?
имаш ли Iphone 4s ?
коя ти беше последната оценка в училище ?

Смъртта ми е на гости. Момчето не приличаше не нещо толкова болезнено. Само бледата му кожа ме плашеше малко. Синьозелените му очи шареха някъде във ваната и на досега сериозното му лице се изписа самодоволна усмивка. Очите му ме караха да се чуствам неловко. Свих се и обгърнах коленете си с ръце.
- Мислеше си, че като има пяна във ваната няма да видя през нея. Аз виждам през кожата ти. Пяната не е пречка. - продължаваше да ми се усмихва със самодолната си усмивка. Кърпата беше наплизо. Грабнах я и се закрих преди да ме е видял. Приближих се до него и го бутнах назад, но вместо да падне той, залитнах аз. Той ме хвана. Ръцете ме боляха. Имах чувството, че съм се ударила в стоманена стена.
- Ох! - изстенах.
- Харесваш ме, нали? - попита ме той като се взираше в очите ми. Сякаш ме проучаваше надълбоко. Отскубнах се.
- Не се мисли за голяма работа.  - щях да го бутна пак, но не исках да си причинявам рани за това се отказах. - Няма да е зле да ми кажеш името си. Ще е неловко да те наричам Смърт.
- Джейсън. - каза той докато се опитваше да надзърта зад вратата, където се обличах.
- Е, Джейсън . Като всеки човек...или дух и аз имам нужда от лично пространство, така че се съсредоточи някъде другата. - той добре разбра намека ми и се обърна към прозореца, гледащ към светещия град. След като обялякох къса синя рокля на цветчета, отидох до него.- Защо си тук ? - обърна се към и ме огледа от глава до пети.
- Имам предложение за теб, което ще ти хареса.  - подаде ми лист хартийка. - Това е адреса на момчето, което искам да убиеш. Той е жив. Ще ти позволя да слезеш на земята...но ще съм с тебе в човешката ми форма. Очите ми ще са върху теб, за да не избягаш, но даже да го направиш аз пак ще те намеря и ще трябва да те убия. Ако направиш всичко както трябва... - замълча за миг и отмести поглед от мен - ...ще се преродиш. - каза всичко това на един дъх с едвам доловима нотка на тъга.
- Защо искаш да убия това момче?
- Защото то уби мен. - видях как го обхваща ярост - Утре да си готова. Ще дойда за теб в 11:30 и ще ти обясня как ще слезеш на земята.
- Ами ако не искам да убивам човек? Ако не искам да гледам как друг страда като мен? Тогава какво?
- Не искаш да убиваш, но искаш да живееш. Научи се да правиш жертви. - бяха последните му думи преди да се превърне отново в сив дим и да изчезене през отворения прозорец. Не исках да го признавам, но ако се налага да убивам, за да живея...ще го направя.

абее..не ми допадна  (y)  (n)