Некст, моля  

Нея спирай, за се замисли над грешките си Първо - няма описание. Второ - много е кратко, трето - пунктуационни грешки, четвърто - няма диалог, пето - прекалено е кратко.
Съвет: Обмисли добре действията, героите. Преди да пускаш каквото и да било помисли за какво ще се разказва и как ще го пресъздадеш
Това беше от мен, надявам се да си ме разбрала правилно и да пуснеш некст, които да е точен ясен и т.н.

Хора, няма значение от къде е, защото не е сложено в "Лично творчество" Къде е написала, че е нейно? А и, не го е направила за да й казвате "От фейсбук е.", "виждал/а съм го и преди"

Само да кажа, че този път картинката е точна, но вместо пътя да се извива, на негово място има тухлена стена с къси лазещи растения.
Както и да е. Ето некста, силно се надявам да ви хареса!    

                           Четвърта глава
                            „Задънен изход”

Чу се пронизителен писък на малко дете. Рязко се врътнах назад, като черната ми коса подскочи и се стовари върху гърба ми. Запътих се към предишния завой. Оттам се чуваха писъците.
Чу се още един, но по – силен. Сякаш… Сякаш раняват някой. Спрях и се замислих за секунда. Беше ме страх да продължа, но ако беше някое детенце, което е изгубило майка си? Щеше да ми тежи на съвестта, а и кой знае какво можеше да му се случи по тези тъмни улици. Преглътнах шумно и закрачих отново.
Когато стигнах до тухлената стена се ослушах. Чуваха се малки стъпки. Направих още две крачки и се изправих срещу това, което ме чакаше там.
Наблизо нямаше много лампи, а улицата бе задънена, но си личеше детският силует. Загледах се в него, докато то не се обърна със скоростта на светлината. Погледът му бе закован в мен, а очите му изглеждаха… Ярко червени. Светеха много странно, а момчето гледаше кръвнишки. Неможех да откъсна поглед от него. То застана в отбранителна поза. И тогава го видях. Малко русо момиченце лежеше на земята, цялата потънала в кръв.
Очите ми се разшириха, а момченцето затича толкова бързо, че чак изглеждаше нереално. Проследих го с поглед. Не продължи много, защото бързо го изпуснах от поглед.
Все още загледана, чух шум откъм мястото на което намерих децата. ПОгледнах посока шума и видях момиченцето. Цялата беше покрита с кръв, но се опитваше да се изправи.
-    Хей. Миличка добре ли си? – тръгнах към нея бавно, докато й говорех. Момиченцето беше като извадено от някой филм. С руса коса, направена на букли. Носеше някаква рокличка. Изведнъж тя се изправи пъргаво.
-    Махай се! – изсъска с нечовешки глас. Не се отказах. Продължих с плавни крачки към нея. Погледът й бе в още по – бледо червен нюанс от на момчето.
-    Махай се! – повтори провлачено тя. Спрях, но след секунди мълчание, направих още няколко крачки и се озовах точно пред нея. Тя зае отбранителна позиция. Виждах, че беше готова да тича.
-    Няма да ти позволя да си тръгнеш в това състояние! – казах й аз. Тя изтегли устните си в зловеща усмивка. Хвана послушно ръката ми, но вместо да тръгне с мен, тя зъби зъбите си в китката ми.
-    Какво правиш? – извиках, опитвайки се да я блъсна назад.
Малко преди да ми свършат силите, тя хукна с много висока скорост. Неможах да я проследя дори с поглед.
Бях на колене. Главата ме болеше и ми се виеше свят. Надигнах се бавно и тръгнах в обратната посока.
Вървях на зиг – заг, когато стигнах една позната къща. Жълти стени, бели външни щори. Влязох в двора, из качих трите стъпала. Тропнах веднъж върху мръсно бялата с врата и тогава ми свършиха силите. Строполих се безпомощно пред вратата и затворих клепачи.

Още!    

Именно

Супер Некст!  

дам, след малко я пускам  

ми не е зле... ще изчакам некста

и двете ми харесват