Днес вечерта ще пусна некста!   (най - късно утре)
Радвам се, че ви харесва, но за жалост може да я спра. Има много отрицателни гласове...

Ами има "странни" хора, като мен, които мразят някоя песен ; ))

Радвам се, че имате търпението да изчакате "моа", да пусне некста. Радвам се, че има хора на които им харесва и благодаря на тези, които поне са го прочели. Благодаря на всички ви Ето и следващата част, надявам се да ви хареса   Малко е дългичка, но все пак не бях пускала... ето:

                                    Девета глава
                                         Болка

Седях й го гледах втренчено. Думите му ми звучаха, някак… Някак смешни. Безсмислени измислици. Нямаха логика.
-    Ти луд ли ди? – чух се как го казвам. Не исках да го кажа, но устата ми се отвори преди да осмисля думите. – Ти тотално си откачил! Боже, а аз започнах да ти вярвам! Къде, по дяволите, ми беше ума?! – започнах да крещя истерично.
Станах от дивана и се запътих към втория етаж.
-    Къде тръгна? – попита ме Анди.
-    Да си събера багажа. – отговорих троснато, а краката ми сами стъпваха по стълбите. И, разбира се, непохватница като мен не може да се качи като нормален човек по стълбите, а трябва да падне по тях. Точно когато стъпих на предпоследното стъпало, паднах назад.
***
Анди чу писъка и последвалия го трясък. Стана от дивана и със светкавична скорост се озова до неподвижното тяло на Габриел. Черната й коса покриваше бледото й тяло, а очите й бяха затворени. Блузата, с която беше, се бе качила малко над пъпа й.
Без много да му мисли, Анди хвана тялото и го понесе нагоре по стълбите. Качи я в стаята си и я постави на леглото.
-    Улица Мейс… - заговори той по телефона. - … Да… По стълбите… Десет минути са много. Веднага! – изкрещя в слушалката  и тресна телефона. Нямаше никаква представа какво да прави. Вярно, беше вампир, но не от толкова отдавна, че да знае как да се справи с полувампир, паднал по стълбите.
След по малко от две минути се чуха сирените на линейката и полицията. Анди знаеше, че не трябва да го виждат. Когато почукаха на вратата, той отиде в другата стая. На майка му. Толкова му липсваше, но сега не беше време за това. Анди се качи на перваза и погледна към вратата. Скочи.

Събух се в болницата. На вън грееше слънце, процеждащо се през щорите. Дразнеше ме. Стаята също ме дразнеше. Беше цялата в бяло. Леглото, щорите, апаратите. Чакай, апаратите? Цялата бях окичена в тръбички и подобни. Чувствах се безпомощна. Нямаше никой при мен. Погледнах бялата врата и с надежда чаках някой да влезне.
Когато вратата най – сетне се отвори, в стаята влезна лекар. Беше на около четиридесет години, висок, набит и… с бяла престилка. Ужас. Започнах да мразя бялото.
-    Добър ден, госпожице… - започна той.
-    Денвър. – подсказах му. – Госпожице Денвър.
-    Да. – той погледна картона ми. – Точно така. – Кимна одобрително. – Сега. Как се чувствате?
-    Ам… Добре. – излъгах малко. Истината беше, че всичко ме болеше, но вътрешното ми чувство ми казваше да го излъжа.
-    Не е вътрешно чувство. – каза някой. Станах рязко и се огледах стреснато.
-    Има ли нещо, госпожице… Госпожице? – той остави така изречението. Ясно ми бе, че няма да запомни името ми. В стаята нямаше никой друг освен мен и доктора. Върнах се обратно в легнало положени е и погледнах доктора.
-    Може ли вода? – попитах.
-    Има до леглото. – отговори спокойно той, все още загледан в картона. Кимнах, след което се надигнах. Изстенах болезнено, но пък тихо.
-    Така. – той затвори картона. – Вече сте по –добре. Нямате сътресение на мозъка, нито нещо счупено, освен лявата ръка. Ам… Мисля да ви изпишем след два дена.
-    Добре. – съгласих се. – Може ли да ви попитам някои неща?
-    А, добре. Слушам.
-    Първо – какво се е случило и защо съм тук? Второ – от колко време съм тук? – попитах бързо. Той се почеса по главата. Изглеждаше така сякаш съм го попитала дали Дракула ме е изял.
-    Получихме анонимно обаждане. Казаха мястото и че сте паднали по стълбите. – тогава се сетих. Караницата с Анди и моето падане по стълбите. Беше доста болезнено. – Тогава пратихме линейка и се озовахте тук. А относно другия въпрос, тук сте от четири дена. – погледна ме и промълви: - Други въпроси?
-    Всъщност – да. – казах малко нахално, но не ми пукаше особено. – Някой да ме е посещавал?
-    До колкото си спомням – не. – Сърцето ме заболя. Исках той да е тук. Или поне да беше дошъл да ме види един – единствен път. Доктора тръгна към вратата. Точно когато хвана дръжка се обърна със замислен поглед.
-    Хм… Мисля, че едно момче беше дошло, но не съм сигурен.
-    Как не си сигурен, бе, тъпанар! – извика някой. Доктора се усмихна и излезе. Явно не бе чул гласа. Боже, да не би да полудявах?
-    Не. Спокойно. – чух отново познатия глас, но този път сякаш беше реален. Звучеше по – отчетлив и ясен. Погледнах към прозореца. Слънцето беше безмилостно.
Бях доста изморена, въпреки четири дневното спане. Замислих се за гласа и тогава заспах.

Здравейте Искам снимка на момиче с коса като на тази: http://kaprizen.com/?cat=7&img=1643597 . Мерси предварително

мерси на всички  

Мерси Ще се постарая, за теб специално  
О.Н.: Може ли да ми дадеш линк на някаква история, която четеш в момента?

Съжа;явам, но лаптопа ми е на ремонт за малко и няма да мога да пусна некста За това ще се коменсирам, като пусна 2 глави отново ) е, надявам се няма сърдити...

РАдвам се, че ви харесва  Извинявам се, че не пусках толкова време нова част, но тази вечер или утре ще пусна некста    

Имаше малко грешки, но никой не е перфектен ХАреса ми! Некст, моля!