Живей един път, но както трябва, слънцето няма цяла вечност да те радваа, граби със шепи, обичай всеки, краят не тежи, ако дните ти са лекии

Ето още малко. Не знам как ще ви се стори тази част, но.. Дано ви хареса.

Не издържах. От два дни не я бях виждал и това ме съсипваше. Персиана постоянно звънеше по телефона и оставяше едно след друго гласови съобщения, без да знае, че да чуя гласа й направо ме убиваше.
- Хей, брат, съвсем си се скапал. Що не излезеш с мен довечера? Ще обикалям по клубовете на Ню Йорк, ще забия някоя и друга мацка. - Крис се бе върнал от лов. Рошавата коса скриваше очите му, но си знаех, че в тях искрят пламъчета. Той може и да си падаше по такива неща, но не и аз.
- Погледни се в огледалото. Направо ти личи колко си измъчен и отчаян. - Крис издиша шумно и стаята светна. Завъртя се около мен, сетне тикна в ръцете ми джобно огледалце. Не бях сигурен, че съм готов да срещна отражението си. И все пак се престраших. Очите ми бяха станали виолетови от глада, който ме измъчваше. Катраненочерната ми коса стърчеше във всички посоки, а самият аз изглеждах разбит.
- Хайде, човече. От вторник не си ходил на лов. Знаеш, че не може така. Тръгвай с мен. Отиваме да те нахраним.
- Не. - казах твърдо и ясно. Бях гладен, но в момента това не беше важно. Значение имаше само...
- Персиана. Нима мислиш, че тя би искала да те види в този вид? - Крис определено знаеше как да манипулира хората, за да получи каквото иска.
Това ме разколеба. Ако исках да я видя, трябваше да се стегна. Въздъхнах.
- Хубаво, Крис. - предадох се накрая аз.
Самодоволният ми приятел веднага отвори прозореца.
- Ти си пръв. - подкани ме той, изчака да се приближа достатъчно и скочи преди мен.
- Наивен лъжец! - изкрещях подире му, а след това скочих и аз. Понесох се във въздуха след него. Отне ми време, за да го настигна, а после го задминах. Чак сега осъзнах колко гладен бях наистина. Призраците знаят какво е да ти бъде отнет живота. Затова те не могат да убиват. Вместо това се храним с нещо друго - светлина. Но не каква да е. Светлината, която крадем и поглъщаме, трябва да е пропита с любов и живот. Трудно се намира, но е единственото нещо, което ни поддържа плътни и ни дава възможност да се чувстваме отново хора.
Носейки се на метри във въздуха, аз усещах всичко, което се случваше под мен. Което ще рече, че усетих опасността, наближаваща Персиана.

Ето още мъничко. И искам да ви попитам, одобрявате ли така идеята да пиша и от двете страни? Дано да ви е интересно 

- Моля?! - беше мой ред да го погледна с изумление. - Тогава защо стоиш до мен? Защо те усещам, защо те чувам и ако поискам мога да те докосна?
- А ти искаш ли да ме докоснеш? - По устните на Найджъл заигра дяволита усмивка.
- Престани! Това е сериозно! - казах троснато аз, но не се сдържах и също се усмихнах.
Бившето ми гадже (през ума ми се стрелна мисълта “А може би и настояще?”, но игнорирах тези чувства.) ме хвана за ръката и ме поведе след себе си.
- Къде отиваме? Няма ли най-сетне да ми обясниш какво точно става? - запънах се в земята, но уви, той беше по-силен от мен. Хвана ме през кръста и ме качи на рамената си. Развиках му се да ме пусне, но той ми отвръщаше единствено със своя дрезгав, секси смях, който винаги бях обичала. Изведнъж се спря. Свали ме на земята и ме погледна сериозно.
- Аз.. не биваше да го допускам. Не биваше да те викам. Твърде опасно е и за двама ни. - Найджъл започна да бяга от мен, криейки се между дърветата.
- Какво, не разбирам.. - правех бавни крачки, надявайки се да не изскочи от някъде и да ме стресне. - Найджъл? Не е смешно! Найджъл!
Никой не отговори. Залутах се из горичката, докато не осъзнах, че го няма.
- Найджъъъл! Найджъл върни се!

-------------------------------------------------------------------------------------------------

Сърцето ми се късаше, че я оставих в гората. Толкова много я обичах. Но нямах избор. Тя не бива да разбира какъв съм и какво е станало. Проклетата ми любов към нея можеше да й коства живота.
Сливах се със сенките, измъчван от тези мисли, докато не стигнах до мястото на срещата с Оливър.
- Вярвам сега чувствата ти към нея са още по-силни? - острият му злобен и студен глас прокънтя в главата ми. - Казах ли ти, че нещата ще се влошат?
Направо усещах самодоволната му усмивка.
- Забранявам ти да я виждаш повече! - изведнъж се материализира до мен. Две очи, жълти като изгарящото слънце, се впиха в мен, причинявайки ми болка. - Слаб си, когато си с нея. Ще се издадеш. Не мога да рискувам!
- Не е нужно! Държа нещата под контрол! - беше мой ред да му се развикам.
- Би ли желал да уведомя Съвета за твоето държание относно тази глупава хлапачка? Или ще ми обещаеш, че повече няма да я виждаш?
Оливър застана пред мен в заплашителна поза, но аз знаех, че няма да посмее да ми стори нещо. Не понасях да обижда Персиана, но нямах никакво желание Съвета да научава за моите нарушения. Пристъпих напред и дадох обещание, което знаех, че не мога да спазя.

Не не не неее       

Ах, радвам се, че ви харесва и ви благодаря толкова много за всички мили коментари 
До час-два ще пусна още : )

I can trаnsform ya, I can transform ya, anything you want I can, I can transform ya.

Моля те, продължи я! Въобще не са малко хората, които я следят, а ако я спреш ще са много хората, които ще са разочаровани! Моля те, не я спирай!

"Хораааа, видяхте ли падащите звездиии? "

Някво.. никво.

Най-добрата ми приятелка.. кой я знае кога ще се весне в скайпа..  |-(

Не
И?

Обичам те