Няма заглавие

monnssy · 2011-08-13 13:12:22

Ето пак нещо от мен. Ако ви хареса, ще пусна продължение.

В два сутринта, някои хора празнуват – мисля си аз и поглеждам към една от задните къщи, от където се чува смях, писъци и музика. Други, гледат порно – казвам си аз и поглеждам към къщата на стария перверзник, който живее отсреща. Всяка вечер, телевизорът му свети до късно, а ако минеш под прозореца му, можеш да чуеш доста неприлични звуци. Трети спят. Четвърти, седят по прозорците и пушат. Всъщност, това съм само аз. Нашите преди малко си легнаха и аз излязох навън за една фас-пауза. Не зная защо още се крия от нашите. Сигурна съм, че те знаят, но се правят на ударени, защото не искат да повярват. Много пъти са ме хващали, а аз всеки път се измъквам. Докато размишлявам, усещам, че вече съм изпушила цигарата си. Хвърлям фаса и се изправям внимателно, за да не падна. Маневрирам по прозореца като професионалист и след няколко секунди отново съм в стаята си. Обличам пижамата си и вземам телефона, за да навия аларма. Тогава виждам, че имам SMS от Роберто. Това е момчето, което... което... да кажем, че харесвам. Лошото е, че си имам гадже. Знам, че е неправилно, но просто не мога да се въздържам понякога. Отварям SMS-a и го прочитам тихичко – „Да се видим?”. Развълнувана, му пускам отговор „Кога?”. Ръцете и краката ми треперят. Сърцето ми бие ту бързо, ту бавно, а на моменти, даже не го чувствам да бие. След секунди получавам нов SMS – „Веднага. Чакам те след пет минути на главната улица. Не закъснявай.” Изпускам телефона. Той не се шегуваше! Ами сега? Какво да правя? Не искам да изневерявам на Даниел, но обстоятелствата ме притискат. Боже, това звучеше глупаво. Събличам пижамата си, намъквам едни къси панталонки и един светлосин ти-шърт, пускам телевизора и изскачам през прозореца. Вече съм навън. Тъмно е и не се вижда почти нищо. Само от време на време се чува по някоя котка. Обикалям къщата, за да си взема чехлите и прескачам възможно най-безшумно вратата. Какво щях да обясня на нашите, ако ме хванеха? После щях да му мисля.
След секунди съм на главната улица, където вече е и Роберто. Седи на една пейка и ме гледа как се приближавам. Пусто е. Имам чувството, че сме единствените живи хора. Всяка къща излъчва тишина.
- Не вярвах, че ще дойдеш – казва той и ми се усмихва.
- Мислех, че се шегуваш. Знаеш ли колко е часа?!
- Знам – хили ми се той и ме дърпа да седна до него. – Просто исках да те видя. Сега.
- Имам си гадже.
- Това не ме спира.
- А мен, да! Не може просто да... – говоря аз, когато той допира топлите си меки устни към моите. Усещам леденият му дъх и езикът му, който се движи бавно по устните ми. Исакм да се дръпна! Искам да постъпя правилно. Но не мога. Той се отдръпва. Цялото ми тяло трепери и не ми достига въздух. Затварям очи и дишам дълбоко.

melani_54 · 2011-08-13 13:36:14

Много ми хареса!Искам още!!!!!

xXx Fallen Angel xXX · 2011-08-13 13:36:34

Охохохо.. това ще се следи.

xnekfonikfox · 2011-08-13 13:48:13

Охохохо.. това ще се следи.

Мдаа ..

famouss__girll · 2011-08-13 13:58:44

Охохохо.. това ще се следи.
Мдаа ..

Задължително

just_incredible · 2011-08-13 14:13:35

Харесва ми

monnssy · 2011-08-13 14:14:08

Радвам се, че ви харесва! Довечера ще пусна още.

Extazy Baby · 2011-08-13 14:32:51

Еми, бива.

p0oniichkka · 2011-08-13 14:34:24

Искам още!

pami7o · 2011-08-13 15:03:00

Хубаво е : )

monnssy · 2011-08-14 19:15:01

Много се извинявам, че не пуснах вчера, но имах проблеми и не бях в състояние да пиша. Ето и продължението

Някакъв ужасен звук ме буди. Отварям едва-едва едното си око и поглеждам злобно телефона. Непознат номер.
- Ало? – грача аз.
- Алекс, как си могла да направиш това с Роберто? Защо го направи? Знаеш ли какво ще стане сега? Имаш ли представа какво ще стане? – истерясва гласа отсреща. Джулия, най-добра приятелка на Роберто. Преди бяхме добри приятелки, но се скарахме заради Кристиян – нейн приятел, с когото аз ходех миналото лято, но не се разбирахме и го зарязах.
- Джу, успокой се. Какво става? – прозявам се аз.
- Ще каже на Даниел! Направил го е нарочно, за да си върне за Кристиян! Той е откачил! – вече съм напълно будна. И пребледнявам. Отново усещам как пулсът бие в главата ми. Сигурно се шегуваше.
- Сигурно вече му е казал. Алекс, отричай до последно, чу ли? – притеснена е. А пък аз съм откачила.
Изстрелвам се от леглото и хуквам да се облека. Обличам къси дънкови панталонки с тъмно лилав колан и тъмно розов потник. Минавам през банята да се измия, когато чувам телефона си. Даниел е. Хвърлям едно око към часовника 14:24.
- Ало? – чуруликам аз.
- 19 часа на вашата улица? – гласът му е студен. Сигурно вече знае. Усещам как сълзите парят очите ми и стаята се завърта наобратно.
- Д-д-добре. – затваря ми телефона.
..
Вече е 18:56. Въпреки че идвам навреме, той ме чака. Рядко ми се случва да не закъснея. Имам много качества, но точността не е сред тях. Облечен е в бяла риза и дънки. Русата му коса стърчи навсякъде, а искрящите му сини очи са забити в земята. Усещам парфюма му, който ме омайва.
- Хей – сядам до него на пейката и го целувам по челото.
- Какво си направила? – в гърлото ми застава буца, която не мога да преглътна. Усещам как кръвта се качва в главата ми. Аз мълча. – Мислеше, че няма да разбера ли? Кажи ми, това ли си мислеше? – говори спокойно, без да ме поглежда. В гласа му има болка, студ. Цялата настръхвам.
- Какво съм направила? – проговарям най-после, но гласът ми трепери.
Той ме поглежда. Прекрасните му сини очи са влажни, пълни с болка. Сърцето ми спира. Чак сега осъзнавам колко много значи той за мен. Каква глупачка съм! Как можах? Усещам как една сълза-предателка се откъсва от окото ми и започва да пари бузите ми.
- Мислеше ли да ми кажеш някога?
- Не – започвам плахо. – Знам какво мислиш за изневярата, знам, че никога няма да ми простиш, не исках да ти казвам, за да не скъсаш с мен! – думите просто се лееха от устата ми.
Той мълчи и ме гледа.
- И сега какво – питам, без да съм сигурна, че искам да чуя отговора.
- Мисля, че повече няма какво да си кажем. – казва той и става от пейката.
- Недей! – крещя и тичам след него. – Моля те! Това не означаваше нищо за мен! Искам да съм с теб, само с теб! Повярвай ми. – краката ми треперят и цялото ми тяло се тресе, а сълзите ми се стичат като водопади. Едва сега усещам, че имам нужда от него, но вече е късно. – Сама съм си виновна – сядам на улицата и започвам да плача неудържимо, а Даниел просто стои и ме гледа. Усещам колко жалка изглеждам и се изправям. Поглеждам влажните му очи, пълни с болка. Мрязя се. Той се обръща и си тръгва. Гледам как високата му фигура се отдалечава и се чувствам безпомощна и празна.

xXx Fallen Angel xXX · 2011-08-14 19:23:56

Извинявай, ама след описанието му повече нищо не разбрах. Бях завладяна от представата за мъж в бяла риза, дънки, с разрошена руса коса и сини очи Шегувам се, разбира се, прочетох цялото и много ми хареса. Още!

Assiie · 2011-08-14 19:37:48

харесва ми

monnssy · 2011-08-14 21:14:49

Ето още

Отварям вратата с ритник, все още обляна в сълзи. Дано нашите ги няма. Къщата е тиха. Сядам на земята и започвам да плача с всички сили. Чувствам се толкова слаба. Изправям се и отварям хладилника, където баща ми държи запасите си от алкохол и намирам голямо шише водка, пълно до половината. Баща ми не обича водка. Копуваме я, когато имаме гости или нещо подобно. Изсипвам половината от течността в шише от сок, а в бутилката с водката долях вода. Влизам в стаята си и паля цигара. Усещам как димът слиза до дробовете ми, но не успокоява нито една моя до болка опъната нерв. Отпивам една голяма глътка от водката и лицето ми се сгърчва от ужасния и вкус. Не обичах водка, но в момента имах нужда да се успокоя. Отпивам втора глътка. Главата ми вече се върти. Отлазвам до леглото и се пльосвам отгоре. Гледам в една точка, а сълзите се стичат бавно по безизразното ми лице. Вземам телефона си и набирам номера на най-добрата си приятелка.
- Алекс! Няма да повярваш какво стана! Излязох със... – говореше тя.
- Скъса с мен. – Тишина. Пронизваща, плашеща.
- Господи. Как си? – започвам да плача. Не мога да си поемам въздух. Отпивам трета голяма глътка и болката намалява. – Моля те! Моля те, спри да плачеш! Всичко ще се оправи! – няма да се оправи и тя го знае. Решавам да се направя на силна, защото знам, че ако продължавам да плача, ще се разплаче и тя. – Обичаш ли го?
Мълчание. Отново. Това беше най-дългата ми връзка. Пет месеца. Този човек ме научи да обичам. Или поне да бъда с един човек. Спрявях се добре, докато не се подхлъзнах. Свикнах с него, даже нашите го харесват.
- Да – отговарям накрая и започвам да се боря с ново нашествие от сълзи – Ще ти звънна после – проплаквам и затравям телефона.
- Обичам те.
Гълтам четвърта голяма глътка. Вече всичко се върти. Вземам телефона си и пускам съобщение на Даниел – Обичам те. Той е първият, на когото казвам тези силни думи. Отпивам пета глътка. Вече не усещам болка. Само сълзите, които парят бузите ми и потъват във възглавницата.
`-
Събуждам се и усещам, че ушите ми бръмчат. Още няма осем часа. Оглеждам се наоколо. Поглеждам пода и се стряскам. Повръщала съм. И съм с вчерашните дрехи. Даже не съм махнала слънчевите очила от главата си. Ставам от леглото, вземам чантата си и тръгвам да излизам. Минавайки покрай огледалото, се стряскам. Очите ми са подути, лицето бледо и цялото в спирала. Влизам в банята и пускам водата. Образът в огледалото ме плаши, затова свеждам поглед. Слагам малко фон-дьо-тен, за да не плаша хората и излизам от къщи. Нашите вече ги няма. Обувам си кецовете и хващам гъстата си черна коса на конска опашка и слагам слънчевите си очила. Мисля, да отида в близката гора. Или по-скоро горичка. На спокойствие, далеч от всичко и всички – от това имах нужда. Вадя кутията с цигари и паля една. Става ми по-добре. Даже болката в главата ми намалява. След две цигари може би няма да я усещам. Телефонът ми звъни и сърцето ми спира.
- Как си? – пита Зоуи.
- Добре. – лъжа умело и се спъвам в някакъв камък на пътя. Вече наближавам. – Помислих, че е Даниел.
- Чувала ли си се с него?
- Не съм.
- Боже, колко си изпила снощи? Аз говорих с него – пратила си му съобщение, после си му звъннала и си му обяснявала колко съжаляваш и как не можеш да живееш без него. – стоях на средата на улицата с широко отворена уста. Какви ги бях дрънкала? Не мога да живея без него? Боже, това заприлича на турски сериал!
- Шегуваш се, нали? – казвам накрая през смях. Не можех да повярвам.
- Не, Алекс. Преиграла си малко, ако питаш мен. Знам, че имаш чувства към него, но чак..
- О, я млъквай! Нямам представа какво се е случило. Звънни му и му обясни.
- Не, това ще направиш ти. – смразявам се. Не мога да му се обадя. Още повече след това, което разбрах.
- Това няма да стане – протестирам. Вече съм в гората и започвам да губя обхват. – Слушай, прекъсваш ми. Ще се кача някъде на високо и ще ти се обадя. – преди да довърша изречението си, връзката се беше разпаднала.
Поемам си дълбоко въздух и започвам да се лутам между дърветата с телефон в ръка, търсейки обхват. Ходя нагоре. На север. Или на юг? Губя ориентация. Глупости! Знам много добре къде съм. След тези дървета има поляна, зад която е и улицата. Сприрам и се оглеждам. Около мен има само дървета. По дяволите. Паниката се разлива в кръвта ми и цялото ми тяло започва да трепери. Тичам напред. Нагоре. Сега ще изляза на поляната. Продължавам да тичам, обаче поляна няма.

xXx Fallen Angel xXX · 2011-08-15 09:27:44

Ощееее!!

monnssy · 2011-08-15 21:56:28

Минаха пет часа. Или три? Или половин час? Струва ми се, че обикалях много. Нямам представа нито къде съм, нито защо съм тук. Даже не зная колко е часа. Усещам пак онази болка в гърдите. Чувствам се все едно сърцето ми е изтръпнало от болка. Ами ако не успея да намеря пътя? Ами ако никой не ме намери? О, естествено, че няма да ме намерят. Никой не знае къде съм. Сядам на един камък и паля цигара. Вече шеста. След малко разбирам, че става тъмно. О, страхотно! Ще прекарам нощтта в гората. Дърпам си от цигарата, за да се успокоя. Коремът ми протестира. Не съм яла нищо от снощи. И изповръщах всичко, което бях яла преди това. Изправям се и продължавам да вървя. Имам чувството, че се въртя в кръг. Но как мога да разбера? Тук всичко е едно и също. Вече е съвсем тъмно. Сещам се, че запалката ми има фенерче и я вадя благодарна, че поне няма да се спъвам. Чувам шум на чупещи се клони и настръхвам. Залепвам се за едно дърво и не смея дори да дишам. Шумът продължава. Това са стъпки. И.. и идват към мен. Паниката е обляла цялото ми тяло и започвам да плача. Господи, толкова ме е страх. След малко губя съзнание.
-`
Топло е. И мирише хубаво. Стомахът ми се съгласява с мен. Отварям очи. Лежа на малко легло в ъгъла на съвсем малка стая. Освен легло, в стаята има маса, стол и два-три шкафа.
- О, събудила си се! – писка някой и аз подскачам от ужас, пищейки – Извинявай, миличка, стреснах ли те? – пред мен стои стара жена. Според мен е на около седемдесет години. Лицето й е цялото в бръчки и има кафяви като шоколад очи. Жената ми се усмихва топло. Стоя и я гледам тъпо, замръзнала от страх. Къде съм по дяволите? От устата ми не може да се отрони и дума.

xnekfonikfox · 2011-08-25 13:10:55

Още?

little_baby · 2011-08-25 13:29:20

Много е интересноооооо

syn_princess · 2011-08-29 22:43:40

Давай още.

#1 2011-08-13 13:12:22

Re: Няма заглавие

#2 2011-08-13 13:36:14

Re: Няма заглавие

#3 2011-08-13 13:36:34

Re: Няма заглавие

#4 2011-08-13 13:48:13

Re: Няма заглавие

#5 2011-08-13 13:58:44

Re: Няма заглавие

#6 2011-08-13 14:13:35

Re: Няма заглавие

#7 2011-08-13 14:14:08

Re: Няма заглавие

#8 2011-08-13 14:32:51

Re: Няма заглавие

#9 2011-08-13 14:34:24

Re: Няма заглавие

#10 2011-08-13 15:03:00

Re: Няма заглавие

#11 2011-08-14 19:15:01

Re: Няма заглавие

#12 2011-08-14 19:23:56

Re: Няма заглавие

#13 2011-08-14 19:37:48

Re: Няма заглавие

#14 2011-08-14 21:14:49

Re: Няма заглавие

#15 2011-08-15 09:27:44

Re: Няма заглавие

#16 2011-08-15 21:56:28

Re: Няма заглавие

#17 2011-08-25 13:10:55

Re: Няма заглавие

#18 2011-08-25 13:29:20

Re: Няма заглавие

#19 2011-08-29 22:43:40

Re: Няма заглавие

Харесайте страницата ни във Facebook

Вижте най-харесваните снимки, статии и албуми директно чрез Facebook