След дълго обмисляне,реших да заложа всичко само на тази история.

Всичко започва от родословното ми дърво. Тоест вината е на родителите,на родителите,на родителите,на родителите ми.Нали се сещате,от онези стари Индианци,които живеят на племена и разни такива простотии? Е,бащата на баща ми,произлиза от някакво наистина старо индианско племе..Не си спомням името.Както и да е,освен това всяко трето дете от рода се пада с такава поличба и това се падна на мен.Винаги съм знаел,че нямам късмет,но това не ми се услаждаше,цялото ти семейство  от нормални,умни хора,а ти да си някакъв невиждан....изрод.Да се върна на темата,аз бях нещо много интересно и ако ме хванеха в някой приют с мен щеше да е свършено. Да,точно така,приют.Точно като този за кучетата,тоест точно такъв.Аз не съм някой помяр,аз съм чистокръвен.Тоест съм наполовина човек,наполовина куче,но не и върколак.Има разлика между зоомаг и върколак,ще ви кажа каква е.Зоомагът или зооморфът сам решава кога да промени човешката си форма в кучешка,а върколакът е принуден да се променя заради магнитното влияние на луната върху клетките на прокълнатия.Това беше единствената причина за която бях извадил някакъв мизерен късмет.Понякога зоомагът има нужда да тича,за да изразходва енергия,както при хората,но тогава е различно,щом някой от нас се измори,или е ранен,няма сила,човешката му форма се възвръща,ето защо беше нужно да ядем.Обаче Карл не смяташе така.Ние с него бяхме доста различни,но предполагам и сами сте забелязали това.
Нещо прещрака в наполовина човешкото ми сърце и аз се изправих от дивана,обух се наново и облякох дебелото зимно яке,което между другото ненавиждах.Тръшнах вратата и тръгнах по същата кишава пътека.Не,нямаше да се храня,просто,както споменах понякога имаме нужда да тичаме.Вървях още малко нагоре,след което свалих дрехите си и се приготвих да се поразтъпча.
Отново същото усещане като днес сутринта.
Усетих студения сняг през кучешките си пали,вече не ми се струваше толкова студен.Започнах да крача бавно,защото докато набереш инерция,понякога беше възможно да преплетеш краката си и да се препънеш,не е толкова лесно,колкото изглежда.Бавно забързвах темпото и накрая вече спринтирах.Оглеждах се трескаво,сякаш търсех някой във вече непрогледния мрак.Но не вярваш ли,забелязах силует.Първо реших,че е сърна и мислех да я погна,но се спрях,заради проклетия закон.Все пак тръгнах след него,а то се разбяга още по-бързо.С всяка изминала секунда се приближавах към него,докато не разбрах,че е човек.Видях дълга червена мантия която се носеше след бягащия човек.Но аз не спрях да тичам,когато вече бях наистина приближен,човекът започна да пищи,по което разбрах,че е момиче.
-Моля те,остави ме! Аз минавам напряко през гората! -викна тя.Все още бях все пак достатъчно далече за да възвърна човешката си форма,но не успях.Върху заледената повърхност се подхлъзнах и полетях напред.Момичето се изплаши и се сви в единият ъгъл,а аз полетях право към един отрязан дънер, в който се блъснах и затворих очи.

Не знам колко точно време е минало,но усетих колко студено му става и как ще замръзна  ако не отворя очи.
Бавно отворих замръзналите си клепачи,тялото ми беше премръзнало отвън,но отвътре горях.Видях само две огромни сини очи и усетих нежна ръка която също бе ледена по бузата си.Момент,бузата ми? Стреснах се и се изправих.Огледах първо себе си,бях по дънки,без тениската и якето и.....и бях човек.Момичето се отдръпна.Изглеждаше пленително красива.Кожата и бе бяла,а косите руси,очите и сини,бузите поруменели.Рубиненочервената и мантия се беше намокрила в края,но на фона на бялата и кожа и натрупалия сняг,беше като мак в бяло поле.Момичето забеляза,че съм я зяпнал и попита .
-Добре ли си? -гласът и беше звънлив,сякаш имаше ехо в гората,но в същност говореше нормално.Кимнах и и се изправих. -Ти не си големия лош вълк нали? -попита момичето,след което аз се засмях,но тя беше изключително сериозна.Поклатих отрицателно глава.
-На къде отиваш през гората? -попитах я подозрително,това приличаше на нещо много,много познато.
-Към баба си,но реших да мина от тук напряко,но една жена каза да внимавам на влизане в гората,защото имало вълци и когато ти ме подгони,аз загубих пътя. -изплака тя.Боже,беше прелестна.
-Не се тревожи,къде трябва да излезеш? -попитах я сякаш не бях аз.<Стегни се Дакота!> казах си на ум.Тя посочи края на гората.
-Добре,ще те заведа до там и после,ще си тръгна,ако обещаеш да не кажеш на  никого за това което видя. -казах и и тя кимна.
-Няма на кого да кажа освен на Баба си. -каза момичето и я поведох към края на гората.
През целия път не казахме нито думичка.
-Добре,чао. -казах и,когато стигнахме края.
-Благодаря мило момче. -каза тя. -Пак ще се срещнем. -<Дали?>  замислих се.

Сетне с пълни сили тръгнах към дома си.

Стигнах навреме.Татко,мама и сестра ми вече си бяха у дома.
-Закъсняваш,Кота. -каза баща ми и се засмя.Разбирах се добре с него,но пък с майка ми..
-Дакота,пак закъсняваш.Сега за наказание,ще се занимаваш с Емили,докато вечерята стане готова. -каза тя. Събух мокрите обувки и ги оставих в антрето.
-Батко,батко. -искам да ми прочетеш приказка. -дотича Еми.Тя беше моята малка,шестгодишна утеха от всичко.
-Добре Ем. -казах и отидохме в нейната стая,настанихме се на килима и.
-Коя приказка ще четем? -попитах я и очите и светнаха.
-Червената шапчица. -каза тя и ми подаде книжката.Погледнах я и погледа ми се застоя там.Момичето от гората.Беше същата,ето на какво ми напомняше онова момиче там.Тя приличаше на Червената Шапчица.
Зсмях се.
-Хайде бате. -каза Ем.
-Добре,започвам. -казах и и започнах да чета от приказката,докато накрая Емили не заспа,а аз останах да мисля за всичко останало.