Много ми харесват твоите истории!   давай некст!  

Горе - долу
Тази:

Тази вечер ще пусна некст - а. Много съжалявам, че го пускам от дъжд на вятър, но нали сега беше края на срока и направооооо... А и попринцип съм много изморена. Ще се постарая да го пускам всяка вечер. Благодаря Ви за разбирането.  

Некст! Нкест! Некст!!    

Ето и обещаната част! 

                          Тринадесета глава
                                           „У дома”

Тичах по тротоара мислейки си за Джена, за Кáролин… Вятър шибаше лицето ми, а чантата се удряше в краката ми. Сърцето ми ускори ритъм, защото през ума ми минаха мама и татко. Те нито се бяха обадили, което не им е присъщо, нито ми бяха пратили писмо, факс, мейл, или нещо подобно. Сякаш са забравили за мен.
Или не са сред живите, нашепна ми малко гласче в главата. Веднага го пропъдих и се съсредоточих върху тичането. Бях по – бърза от обикновено. Преди само десет метра да мина и се задъхвах сякаш са били десет километра. Сега обаче, беше различно. Не се задъхвах, тичах по – бързо и досега не се бях спънала, което си е рекорд за мен.
И ето предизвиках съдбата. Взех, че се спънах в нещо и паднах. Подпрях се на ръце, заради което ги и ожулих. Изправих се рязко. Главата ми леко се замая и след малко започнаха да ме сърбат раните на ръцете. Това по принцип ми се случваше, така че не му обърнах внимание.
Вдигнах чантата от земята и погледнах до къде съм стигнала. Вече бях на моста, а пред мен се извисяваше гората. След гората се намираше къщата на баба.
Стегнах си опашката и минах бавно, бавно по моста. Имах чувството, че ако се затичам ще падне. Отдолу река не бе кой знае колко дълбока, но пък за сметка на това течението си беше направо убийствено.
Мина моста и се спрях. Погледнах високите дървета и продължих с бързи крачки навътре.
Колкото и безобидна да изглеждаше гората от началото си, всеки, който не е мен, би избягал с писъци. Дърветата ставаха по високи и все по – нагъсто бяха в гората. Спомних си когато с мама веднъж се изгубихме. Оттогава вече знаех цялата гора наизуст. Всеки друг щеше да се изгуби.
А Джени как се озова там? Аз я отведох и после я оставих, защото трябваше да изпратя Кáри.
Колкото по – навътре отивах, толкова по – зловещо и познато ми ставаше. Чуваше се вълчи вой, крякане и, разбира се, изстрели. Въпреки, че малко хора смееха да влезнат в гората, за това и баба реши тук да е къщата й, имаше и такива, които не само влизаха, но и ловуваха. Не ми пречеха, за това и не ги гонех.
Най – накрая пред мен се появи двуетажната къща на баба. Колко спомени имах в нея. Но сега сякаш изглеждаше по – стара. По – тъмна и зловеща. Над нея се извисяваха няколко големи и тежки дъба. Гората бе пълна с такива. Сега, когато се обърнех назад, можех да видя, че гората е доста тъмна. Сякаш там е вечер, а всъщност бе утрин. Не ми пукаше особено за това.
Изкачих трите дървени стъпала наведнъж и тропнах по масивната врата. Никакъв отговор. Реших, че Джени още спи, или пък просто не ме чува.
Придвижих се до саксията с рози, намираща се на перваза на десния прозорец. Под нея винаги държах резервен ключ. Протегнах ръка и го извадих.
Забелязах, че розите са много сухи. Явно „някой” беше забравил да ги полее. Представих си как се карам на Джени и се засмях. Караниците ни с нея винаги завършваха с комичен край.
Бутнах ключа в ключалката. Тя щракна и врата се отвори. Бутнах я и се насладих на аромата който се промъкваше в ноздрите ми. Аромата на бор и старо дърво. На тази миризма отраснах и сега ми е любима.
Метнах чантата си на пейката в антрето, събух и оставих обувките си, и започнах да викам.
-    Джениииииииии! – толкова силно се провикнах, че просто нямаше начин да не ме е чула. Почаках малко, но нито чух тропане на крака, нито затваряне на врати. Никакъв шум. Учудих се и тръгнах към стълбите за втория етаж.
-    Джеееееееннниииииииии! – започнах да викам още от първото стъпало. Когато стигнах горе, отново викнах – Джениииии! – никакъв отговор.
Имаше общо четири врати на втория етаж. Отворих третата. Там се намираше единственото легло в къщата.
Нямаше и следа от Джени. Добре, явно не спи. Върнах се и започнах да отварям една по една вратите.
В първата имаше само една много, много стара вана, половин огледало, счупена мивка, малка масичка и безброй счупени плочки. Тази стая преди доста време е била баня. Сега банята е във втората стая, на която отворих вратата.
От там ме лъхна миризма на кръв. При това прясна. Затворих очи, все още държаща дръжката на втората врата. Оставих миризмата да навлезе дълбоко в дробовете ми, във вените, в главата ми. Оставих я да се разпростре по цялото ми тяло.
Отворих очи и проследих миризмата до прозореца. Затворих го и осъзнах какво беше станало току – що. Моята „вампирясалост” се засилва.
В тази стая имаше отново вана, но този път по – нова, здрави плочки и всички глупости, които по принцип седят в това помещение.
А в третата стая… всъщност третата стая не поиска да се отвори, но вече бях много изморена.
Слезнах долу, седнах на зеления диван и си метнах едно кафяво одеяло отгоре. Пуснах телевизора и започнах да прещраквам каналите.

Много се раздвам, че ви харесва!   Тази вечер пускам некста. Вчера не можах, защото имах неочаквани гости. Ивинявам се    

Много яки!!!        

ами имам няколко критики: 1. Много е късичко
2.Малко е неяано. Изведнъж е в кафенето и после се озовава на улицата скола в ръка.
3.Малко повече описания моля?! Не разбразх как изглежда героинятам нито няйната приятелка, нито къщата... Общо взето има какво да се поправи, но пък поне идеята си я бива! Все пак искам некст!

на същото мнение съм! ; )) (y)

Интересно мислене... Харесва ми!

Е сега... аз все пак да кажа!    

Не дей да с еотказваш толкова лесно. По - добре я спри за малко. Събери си мислите, и като си готова, започни да пишеш. Но този път с по - разнообразни думи, повечко действие, по - сдържани обноски (за героинята имам предвид), по - "отбрани" ястия и подобни. Частите трбява да са минимум от 60 - 65 думи, ане от три изречение на кръст ; )) Пак ти казвам - събери си мислите, и после се готви за авторка ; ))

П.П.: Ако не прочетеш коментара, ще те убия!