добре, поне 3 я харесват така,че довечера ще пусна следващата част     

критики и мнения 

спирам я, защото няма интерес    sorry за тези, които я харесаха

не е лошо като идея, но трябва да се усъвършенства   

даааа НЕКСТТ   

Е, това беше последната глава. Надявам се, че историята ви хареса, ако искате може да прочетете и другата http://kaprizen.com/forums/viewtopic.php?t=23299 

оооо харесва мии       

изглежда интересно, но давай частите малко по-големи 

Нали искате дълго, на ви дълго

VIII Глава
След смъртта

Бавно отворих очи. В началото нищо не виждах, но постепенно започнах да фокусирам предметите пред мен. Бях в болница. Огледах се. Саймън също беше при мене, на съседното легло. Погледнахме се.
- Добре ли си? - попита ме той
- Да, ти ?
- Мхм.
- Съжалявам.
- Не ти се сърдя, нали сме живи, това е важно.
- Аз бях мног ядосан.
- Знам. И аз бих реагирала така. - довърших аз.
- Странно, но се чуствам така сякаш нищо ми няма. - каза той
- И аз се чуствам така.
Беше наистина странно. Катастрофата беше ужасна. Докато падахме мислех, че ще се събудя без глава, а се случваше точно обратното. Нямах ме нито счупвания, нито синини. Видях, че дрехите ми са до мен. Целите бяха в кръв, а по мене нямаше и драскотина. На стола до мен имаше чисти дрехи. С голямо учудване видях, че тениската, която ми бяха донесли беше онази с надписа "I love you". Още по-голям шок. Откъде я имаха. Обличах се, докато Саймън ме гледаше.
- Не, няма и драскотинка по тебе. Огледай ме и мене.
- Това прозвуча перверзно. - засмях се аз
Саймън също се обличаше.
- И по тебе няма драскотина. - изкикотих се аз.
- Значи все пак ме огледа. - хвърли ми закачлив поглед той.
Изведнъж влезе една сестра. Още не се бях облякла.
- Да бяхте почукали. - разкрещях й се аз.
- Оо..много съжалявам. - каза тя и се изчерви, когато видя Саймън само по дънки.Тя остана вътре само за малко, но забелязах, че е облечена странно. Сякаш е от миналото. Тя излезе и след 10 минути се върна друга сестра. Тя също беше облечена странно като другата.
- Извинете, че Агата нахлу без да почука. - а аз си мислех "Агата...тази в кой век живее" - мислела е, че още спите.
- Няма преоблем. - казах аз, малко раздразнено. - исках да ви попитам дали ще можем да се приберем днеска. Виждам, че нямаме никакви рани и си мисля, че няма нужда да ни държите тук.
- Ами да, добре. - отговори тя, видимо объркана - може да си тръгвате още сега.
- Да, на това се надявах. - казах щастливо аз
Когато сестрата излезе, забелязах, че Саймън все зяпа вратата.
- Сам, какво стана.
- Ами не съм сигурен, но съм много объркана. Елизабет, видя ли знака на рамото на сестрата ?
- Да, и ?
- Такъв знак са имали сестрите от втората световна война.
- Какво? Да не е някакъв ден на миналото и всички да се обличат така, защото и първата сестра беше облечена така.
Двамата излязохме в коридора и видяхме, че всички са облечени така "старинно".
- Какво става тук за бога ? - попита ме Саймън
- Е, явно е деня на миналото. - казах аз
- Хайде да се прибираме. - предложи Сам
Докато се прибирахме постоянно виждахме такива хора. Когато се прибрахме, първата ми работа беше да звъна на родителите си.
- Не вдигат. - казах разочаровано аз, след 15 пробвания.
- Хайде да излезем да се разходим на плажа. - предложи Сам
- Добре. - приех веднага аз
Излязохме на плажа. Слънцето сега залязваше. Сам ме хвана за ръката. Погледнах го в очите и сякаш падах в тях като в бездна. Той ме целуна и ме прегърна. Когато отлепи устни от моите, което не исках да става, казах:
- Много съм щастлива. - и той пак ме целуна. Погледнах го, докато ме целуваше, той също ме гледаше. Изведнъж погледът му беше привлечен от нещо зад мен и той отлепи устни.
- Джони ??? - каза той с ококорени очи
- Кой ? - учудих се аз, след което се обърнах и направих същата физиономия като Сам.
- Саймън ? - каза Джони - мъртвия брат на Саймън - вие как...какво правите тука?
- Това е много странен въпрос от мъртвец. - казах му аз.
- Ами, в момента разговарям с мъртъвци. - каза Джони.
- Какво ? - попитахме в един и същи момент със Сам.
- Искаш да кажеш, че сме мъртви ?

хах...заинтригува ме, наистина е много интересно   

Наближава края на историята. Още няколко глави и край.  Тази е малко късичка, но другата ще е по-дълга.

VII Глава
Признание
- Не. - заби го той в сърцето ми. - Обичам те повече.
- Идиот. Знаеш ли как ме стресна. - ръгнах го аз
- Дженифър кого уби ? - смени темата той
Не исках да му казвам, защото знаех, че много ще го заболи.
- Няма значени. - казах аз
- Как така няма значение. Разбира се, че има. Помниш, че миналото лято имаше трима убити. Един от тях беше брат ми. - каза той като сведе поглед.
- Да, ами тя беше пияна тогава и...
- Ииии..
- Ами не знаеше какво прави ии..
- Елизабет, кажи ми Дженифър кого уби.
- Оффф..бра..брат ти.
Саймън стоеше като гръмнат.
- Как..как стана?
- Дженифър беше спала с него, а той я заплашваше, че ще ти каже. Дженифър не искаше да разбираш, защото тогава много те обичаше. Една вечер се беше напила здравата и Джони пак я заплаши. Каза й, че иска само още една вечер. Джен се съгласи. Когато излязоха на плажа, тя..тя го наръга. После много се стресна, че ще разбереш и избяга.
Саймън пак беше направил странната физиономия. Изведнъж стана, взе ключовете на колата и тръгна към колата.
- Сам, къде отиваш. Сам, чакай. Моля те! - виках аз след него.
Той сякаш не ме чуваше. Качи се в колата, а аз се метнах на седалката до него. Натисна газта и тръгна към града. Там живееше Дженифър. Саймън караше с бясна скорост. Направо летяхме.
- Сам, моля те карай по-бавно. - казах аз, но той сякаш не ме чуваше.
Направихме завой и някакъв камион ни се изпречи на пътя. Сам се опита да го избегне, но ние вече се преобръщяхме  по склона.

Реших да пусна още една историйка, която ми хрумна в автобуса. Мисля, че е по-сполучлива от миналата. Не е кой знае какво, но се надявам да ви хареса.   

I Глава   
Ново начало                                                                                                                                                                                                                                                         

Виждах само бели полета и замръзнали дървета, чиито върхове почти докосваха земята под напора на силния вятър, а хамавия автобус се тресеше като излитаща ракета. Навън беше - 35, а в автобуса сигурно беше -20. Да, досетихте се кое е това място - Сибир. Кой нормален човек би живял там. Ами...аз. За пръв път през живота си виждах сняг и честно казано, не ми изглеждаше приветлив.През целия си живот бях живяла в топла и слънчева Флорида, а сега..цяла година сняг.След смъртта на родителите ми те бяха завещали всичко на мен, но в завещанието им пишеше, че единственият човек, на който могат да разчитат са леля ми и дъщеря й. Автобусът направи остър ляв завой и през замъгленото стъкло се видя голямата къща на леля ми. Точно сега, под този ъгъл, къщата  приличаше повече на пансион. Отворих голямата пухена чанта до себе си и изкарах от там голяма пухкава топка, тоест котката ми.
- Е Флъфи, ти си единствената следа от миналия ми живот. От днес започва новия.
Тъмно синият автобус се спря пред голямата къща и аз бавно пристъпих, мъкнейки два големи куфара и пухкавата черна чанта. Кафявата ми коса се разроши от вятъра и аз заприличах на Самара.
- Алиса! Добре дошла у дома! - посрещна ме леля още от вратата.
- Здрасти, лельо Сара. - казах аз с престорена усмивка - може ли малко помощ с куфарите.
- О да, разбира се. Джени, ела да помогнеш малко. - Джени беше братовчедка ми. Не се виждахме често, но тя беше човекът, на когото мога да разчитам напълно. Тя беше с две години по-малка от мене, на 20, и беше много чаровна.
- Идвам. - изписука тя отвътре.
Изскочи от къщата с широка усмивка, облечена като заек. Щастието й беше заразно. И на моето, досека намусено лице, се появи усмивка. Джени пое куфарите и ме заведе в стаята ми. Всичко в къщата им беше модерно обзаведено. Стаята ми беше на втория етаж. Когато влязох в нея си помислух, че ми дават най-хубавата стая в къщата. Мечтата ми се сбъдна. Имах мезонет. Стаята беше малка, но за сметка на това хубава. Имаше всичко необходимо - гардероб, голямо легло. шкафчета, бюро. Всичко, даже собствена баня. Изкара лаптопа си и го сложих на бюрото.
- Джени, какъв е този костюм ? - попитах я, сочейки голямата бяла опашка.
- Ами ще има театрално представление утре в града и аз репетирах.
- Може ли да дойда на представлението?
- Да, разбирасе, ще се радвам.
- Хайде да слезем до града. Още е рано и ще има време да ти го покажа.
- Добре само да се преоблека.
След 10 мимути бях облечена в топлото си зимно палто. Носех такова за първи път. Не бях свикнала на студа и замръзвах навън, но ми беше интересно какво има в града. Докато минавахме с автобуза през него успях да фокусирам само едно кафене, супермаркет и малък магазин за дрехи. Друго не видях, защото шофьора караше като луд, а аз бях забила нокти в седалката.
- Тръгваме ли? - подкани ме Джени.