музиката и гласа ми

Благодаря  (f)

Понякога не ви ли се струва, че някои същества умират твърде лесно? Като мравката,
например. Както си пренася троха към мравуняка, изведнъж бива стъпкана от някого.
И край. Умира. Сякаш животът й е съвсем незначителен. Понякога искам да умра точно
по този начин. Не да ме стъпчат, разбира се. А бързо и безболезнено. Като едно щрак-
ване на пръсти. Щрак! И ме няма. Никой нищо не може да направи, за да ме върне обрат-
но.

Поставям мъртвата котка, увита в калъфка, в предварително изкопаната дупка. Ръцете ми
са премръзнали и зачервени от държенето на лопатата в този мразовит ден, но аз не се
отказвам и връщам обратно пръстта. С крака заглаждам снега отгоре.
- Почивай в мир, миличка. Съжалявам, че си замина така - прошепвам.
Оставам на мястото си още няколко секунди, загледана в калта. Снежинките падат върху
гроба и се разтапят. Вятърът щипе бузите ми и запраща прашинки в очите ми.
Отправям се към бараката, откъдето взех лопатата.
Хвърлям я вътре и трясвам вратата. Дървената къщурка се разклаща страховито, но аз знам,
че няма да се срути. Тук е от много отдавна. Когато майка ми и баща ми се нанесли, та и
от преди тях.
Поемам дълбоко въздух и вдишвам миризмата на сняг и студ. Една снежинка кацва върху носа
ми и се стопява в мига, в който го докосва. Потърквам капката и я разнасям върху пръста
си.
Телефонът в джоба ми извибрирва. Изваждам го и го допирам до ухото си.
- Ало?
- Закъсняваш. Отново.
- Изникна нещо. Съжалявам, веднага съм там.
- Дано да е така.
Затварям. Изпуфтявам и сритвам едно камъче пред себе си. Кога ли ще благоволя да напусна
това проклето кафене? Вероятно когато завърша и си намеря по-добра работа, разбира се.
Сама ли си говоря? Отново? Добре, Матеа, престани. Ако някой можеше да прочете мислите ти,
щеше да се обади в някоя лудница.
Приключвам спора със себе си и се връщам обратно в къщата. Котето, което спасих снощи, или
Сам, за по-кратко, ме посреща, когато влизам вътре. Хвърлям крадешком поглед към купичката
му. Бележка до себе си: да купя котешка храна и мляко.
- Съжалявам, малчо, но докато ме няма, ще трябва да пиеш само мляко - казвам, докато нахлузвам
ботушите си. Сами ме побутва с муцунка по крака, сякаш ми показва, че е разбрал какво съм му
казала.
Навеждам се, погалвам го, взимам ключовете си и излизам. Заключвам и се отправям по пътечката.
Няколко врабчета минават точно покрай лицето ми. Почти подскачам.

***

- Най-накрая! - възкликва Тед, работодателят ми, когато влизам в кафенето.
- Съжалявам, няма да се повтори - изломотвам, докато ми подава престилката.
- Да се повтори?! - отново повишава тон той. - Това не ти е за втори път,
Фицпатрик! - а после омеква. - Ако не можеш да смогнеш, то по-добре се
откажи. Знам, че не си безотговорна, но очаквам от теб повече. Хайде,
хващай се на работа - потупва ме по рамото и влиза в стаята за служители.
Наругавам го наум, когато вратата се затваря след гърба му. Заставам зад касата и се усмихвам
широко, както правилникът налага.
- Здравейте, какво ще желаете?
Пълничката жена пред мен отваря уста, но в момента, в който първата дума излиза, вратите на
кафенето се отварят с трясък и вътре нахлуват двама, маскирани в черно, мъже. Косъмчетата на
тила ми настръхват.
- Всички на земята! - изкрещява единият и изважда пистолет.
Настъпва хаос. Хората започват да се блъскат един в друг. Тогава се чува изстрел. Крушката
в средата на помещението се пръсва и всички се просват на земята, сложили ръце върху главите си.
Тед излиза от стаята.
- Какво става, по дяволите? - изкрещява.
Сръгвам го в ребрата. Лицето му хлътва и той заляга под плота. Дърт страхливец!
Вторият от мъжете застава пред мен.
- Слушай, кукло, дай ми парите и няма да завършиш в моргата, ясно ли ти е?
Изглежда уверен с пистолета, опрян в челото ми, но гласът му потреперва, когато произнася думите.
Отварям касовия апарат и изваждам всичко. Той грабва парите от ръцете ми и тръгва към съучастника
си, който стои в средата. Двамата излизат на бегом от кафенето.
Всичко стана толкова бързо, че дори не можах да го асимилирам. Просто действах импулсивно, за да
не ми пръснат мозъка. Решавам, че това всъщност са подходящи думи, ако полицията започне да ме
разпитва.
Хората постепенно идват на себе си и някои дори се изправят, уплашени до смърт. Като говорим за страх...
Тед също става на крака, изтупвайки престилката си.
- Има ли ранени? - попитва с дрезгав глас, а после се обръща към мен - Звънни на полицията.
Грабвам служебния телефон и набирам 911.
- 911, какъв е случаят?
- Ъ, да, ъъ имаше обир на Брайт стрийт, №32 в кафенето „Кофи Лайф“.
За момент настъпва пауза, в която проклинам заекването си в началото. След малко гласът на жената
отново се чува.
- Има ли ранени?
- Не знам, мисля, че не. Току-що се случи.
- Добре. Изпращаме полицаи, стойте, където сте.
- Благодаря.
Затварям. Сега вече става неловко. Всички хора се втренчват в мен, сякаш очакват да се превърна
в Супермен и да ги отведа на безопасно място.
- Полицията ще дойде всеки момент. Моля, вместо да си тръгнете, изчакайте няколко минути - казвам
на микрофона, който служи за съобщаване на готовите поръчки.
Усещам грапавата, сбръчкана кожа на Тед върху мен. Виждам, че е скъсил разстоянието помежду ни.
Стои до мен, напълно безмълвен, сякаш онемял.
- Навлизаш в личното ми пространство - измърморвам.
Той ме скастря с поглед, но все пак се дръпва. Настъпва неловка тишина, която от време на време би-
ва пречупвана от пресеченото дишане на някой от клиентите. В този момент забелязвам подробностите,
на които преди не съм обръщала внимание. Като плаката на Металика, в който се споменава, че са идвали
тук преди 3 години, залепен вляво от входа. Картината на няколко понички в купа. Още един плакат, изоб-
разяващ огромна чаша кафе с надпис „Домът е там, където е миризмата на кафе.“
Работя тук вече цяла вечност, но никога не съм виждала тези три постера. Или поне не съм обръщала вни-
мание.
Полицейските сирени вече се чуват. Само след няколко минути ще дойдат полицаите и тази прекрасна тишина
ще бъде нарушена.

Сериал е - Skins, но не знам от кой епизод и сезон

Некст некст некст *-*  (f)

... или нещо такова, работя по заглавието, хах.
Такам, това е новата ми история. Дълга първа част, но ако я разпокъсам и се намери някой да я прочете, ще загуби смисъла, затова пускам наведнъж всичко. Та, приятно четене, ако се навиете

Музиката бавно се носеше наоколо като кръжащ над полето щъркел. Мелодията бе нежна. Напомняше
ми за мама. За нейните дълги златисти коси, които падаха върху гърба й като коприна и се
накъдряха в краищата. За кафявите й очи, чийто нюанс кафяво не бях срещала никога. За ней-
ната усмивка. О, кълна се във всичко, що населява тази земя, усмивката на мама бе необикнове-
на. Тя можеше да накара всяко плачещо същество да забрави за болката, която носеше сълзите му,
и да се засмее. Такава си беше тя. Можеше да накара всеки черноглед да повярва в по-добрите
дни.
Казват ми, че приличам на нея. И аз го виждам. Имам нейната медноруса коса и необикновеният
цвят на очите й. Усмивката ми също е като нейната.
Характерът ми обаче далеч не е като нейния. Наследила съм твърдостта на баща ми.
Татко.
Той пък беше абсолютната противоположност на мама.
Не, не беше лош човек, ни най-малко даже, но и външно, и вътрешно съвсем се различаваше от
нея. Косата му бе в най-тъмният нюанс на черното. Очите му също. Мама беше ниска, а той -
няколко големи глави над нея. Мама беше винаги засмяна, а той - сериозен.
Но ще бъде най-голямата лъжа, ако кажа, че баща ми не обичаше мама. Защото би умрял за нея.
Прегръщаше я, целуваше я по челото и винаги й носеше цели торби с книги, когато се връщаше от
някое свое пътешествие. И двамата се обичаха безкрайно много и аз бях щастливка да наблюдавам
как любовта им не угасваше.
Но тези дни са в миналото.
Отдавна вече не е така. Няма я тази мека топлина, която ме сгряваше като топла пижама, пригот-
вена за студена зимна нощ. Няма го и чувството за обич, за привързаност. Няма нищо, което да
ми казва, че не съм сама.

***

Отново този сън. Вече ми е за седми път. А следващата нощ няма да спя. Знам го, защото винаги
става така.
Сънувам, че бродя из някаква пустиня. Има нежна, плавна музика за фон. Роклята, с която съм
облечена, се вее леко от тихия вятър. Слънцето огрява лицето ми и аз се чувствам като у дома.
Пясъкът е мек, точи се между пръстите на краката ми и песъчинките залепват по кожата ми. И из-
веднъж от нищото се появяват буреносни облаци. Те закриват слънцето и музиката става напрег-
ната, страшна. Вятърът започва да духа силно и да запраща пясък в лицето ми. И тогава го виж-
дам. Образът. Точно пред мен. Разтривам очи с длани, но камерата сякаш губи фокус и аз не ус-
пявам да различа чертите му. Той вдига пръст срещу мен и започва да се смее. Залива се от смях.
В този момент усещам как земята под краката ми се разделя на две и аз пропадам. Падам и падам,
сякаш с часове, а гласът му ехти в ушите ми. Тогава виждам лъч светлина. Разбирам, че всеки
момент ще се разпльокам върху нещо. Лъчът светлина постепенно се увеличава. Закривам очи с ръце
и изпищявам. Точно в този момент се събуждам, цялата обляна в пот. Както всеки път.
Изтривам челото си с юргана и сядам в леглото. Чувствам горещина, сякаш съм в сауна. Отвивам
се. Завъртам се така, че да мога да стана. Краката ми докосват леденостудения под. Хладината не
е достатъчна. Изправям се и, лъкатушейки, стигам до прозореца. Вятърът блъска в стъклото. Сякаш
още  малко и ще се счупи. Отварям го и усещам как този път се блъсва в лицето ми. Изсвистява в
ушите ми и преминава през цялото ми тяло, охлаждайки бушуващата гореща кръв във вените ми.
Няколко снежинки любопитно кацват върху вътрешния перваз и се превръщат в малки капчици. Навън
преспите са се уголемили значително. Хаосът в съзнанието ми се успокоява, но пръстите ми все
още треперят. Студът е добре дошъл при мен. Имам нужда да почувствам нещо друго, различно от
тази голяма празнина. За късмет тук зимата трае дълго и тази ледена мелодия с нейните танцу-
ващи снежинки запълват мислите ми.
Посягам да затворя прозореца, когато чувам мяукане. Тъничко, жално гласче на коте. Поставям
ръце  върху перваза отвън и дланите ми потъват в малка купчинка сняг. Надвесвам се, за да видя
откъде идва. Вятърът свири през отходните тръби и мелодията му ме кара да потръпна. Оглеждам се
и я виждам. Малка черно-рижава топчица, застанала на стъпалата пред имението. Трепереща малка
черно- рижава топчица. Сърцето ми се свива. Не мога да оставя съществото да умре от студ.
Затварям прозореца и се отправям към вратата. Пълен мрак е, но аз знам с точност къде какво има
и заобикалям ловко всеки предмет, дръзнал да се изпречи на пътя ми. Натискам бравата и чувам
познатото скърцане, което слушам вече 20 години. Краката ми докосват мекия килим в коридора
и това уютно чувство ме докосва за миг. Вървя с малки, но бързи стъпки, без да издавам шум.
Коридорът е дълъг, но към края му почти притичвам и се спирам пред стъпалата. Тук има пирон,
извадил се наполовина. Прокарвам крак по пода, за да го усетя и да не го настъпя. Когато усе-
щам твърдата му ледена повърхност, стъпвам встрани от него и слизам бързо.
До входната врата има един огромен прозорец, през който лунната светлина наднича любопитно.
Виждам сянката си.
- О, Матеа, кога порасна толкова много? Виж се. Баща ти би се радвал да види малкото си моми-
ченце да се превръща в красива млада жена - казвам прехвалено, цитирайки думите на мама. Може
и да е глупаво, защото вече минавам 20-те години, но наистина имам нужда от нея сега. Имам нуж-
да да ме прегърне, имам нужда да я усетя истински, а не като спомен, който постепенно избледня-
ва.
Отварям огромните порти и излизам. Снегът се забива в босите ми крака, но аз не му обръщам вни-
мание. Косата ми лумва назад и един кичур ме плясва по челото.Навеждам се до малкото животинче
и виждам как трепери. Снежинките покриват козината му.
Очите му се вперват ужасено в мен. Вероятно е твърде премръзнало, за да избяга. Усмихвам се
и бавно протягам ръце. Прокарвам нежно пръсти по гърба му в знак, че няма да го нараня. Из-
чиствам бялата покривка от него и го вдигам. Толкова е малко и беззащитно. Гушвам го внима-
телно и главата му попада на сгъвката между врата и рамото ми. С периферното си зрение мяр-
вам нещо встрани. Поглеждам натам и виждам оранжево килимче върху снега. Присвивам очи. Кой
би изхвърлил някаква черга тук?
Слизам по трите стъпала и краката ми потъват в огромните преспи. Снегът е толкова студен, че
чак пари. Коленете ми се зачервяват на мига.
Чак когато се приближавам, разбирам, че това не е килимче. Това е котка.
Легнала е така, сякаш си почива. Очите й са широко отворени, гледащи някъде напред. Навеж-
дам се и с върха на пръстите си докосвам муцунката й. Котенцето в другата ми ръка трепва.
Очите ми се напълват. Мъртва е. Студът й е дошъл в повече. Сълзите бликват.
Поглеждам към малкото коте. „Ще й изкопаем гроб утре“, предавам му мислите си, а то задълба-
ва с глава към шията ми. Избърсвам носа си. Хващам трупа й и я вдигам. Вземам я със себе си.
Не мога да я оставя тук. Някое куче ще я разкъса, или някой ще я изрине безчувствено към
някой контейнер.
Връщам се обратно вкъщи и оставям мъртвата котка на земята. Затварям вратата. Все още държей-
ки малкото в ръката си, отварям гардероба зад вратата и изваждам едно одеяло. Поставям го до
котката и я увивам с него. Взимам я вече увита и с бързи стъпки изкачвам стъпалата. Вторият
етаж ме посреща със зловещата си тъмнина и мекичкия килим. Докато вървя върху него, протривам
крака, за да ги извадя от това вцепенено състояние.
Влизам в спалнята и оставям котката в един кашон с кърпи до леглото. Малкото вкопчва нокти
във врата ми, когато се опитвам да го дръпна.
- Хей, ще ти помогна, не ме дери - прошепвам.
Успявам да го изкопча от мен. Хвърлям поглед през рамо към часовника на нощното шкафче. Часът
е 04:22 сутринта. Слънцето още не се е подало от хоризонта. След няколко часа трябва да тръгвам
за работа. Дали не мога да си взема почивен ден? Едва ли. В студените дни има навалици в кафене-
то, в което работя. Хората се спират да си вземат горещ шоколад или кафе и да налеят малко
висока температура в тялото си, преди отново да поемат към своите задължения, или просто да
повървят, наслаждавайки се на меката зима. Като мен. Всеки ден вървя и записвам в ума си новите
неща, ако има такива. Запомням моментите, дори най-малките. По необикновен начин. Мама казваше,
че имам дарба, но аз не бих го нарекла така. Събирачка на спомени. Чужди, мои - всякакви. Това
определено не е нещо, с което можеш да свикнеш. Аз съм като огромен склад с различни раздели.
Само определени хора достигат дотам. Не знам дали е на случаен принцип, но понякога е интересно.
Като да погледнеш през калейдоскоп, но вместо образи и шарки, изникват спомени.

Интересно. Некст? 

Много прилича на вокалиста на "Panic! At The Disco" Brendon Urie, обаче не ми се вярва да е той...   

„чао“

бива

6:50ф

тъмблр