Правила съм го на полянка и на плаж.  Беше интересно.  :p

Тази (arrow) Desree - Kissing You 
http://vbox7.com/play:0bdb727b

Спомням си че плаках на филмите "Дух" и "Незабравимата",но най-много плаках на "Хачико". 

Търся интересен романтичен филм,който да е за първата любов или въобще за любовта м/у деца или тийнейджъри.Благодаря предварително!

Като влязоха вкъщи Наталия се зае да отсервира приборите от масата,а баба Мария-да ги измие.Дядо Нончо отиде по задачи.Тъй като имаха кокошки и две козички,той трябваше да ги прибере.През това време пък баба Лина гледаше новините,колкото можеше да види.Като приключиха със съдовете,баба Мария и Наталия седнаха малко да си поговорят.
-С колко завърши тая година,Наталке?
-С  5,87 . Не можах  с пълна 6-ца.
-Браво,мойто момиче.Само така трябва-напред и нагоре!Че виждаш ли вече какви са времената,без добро образование няма накъде.
-Знам,бабо. – каза Наталия и се намръщи.Училището не беше любимата й тема.
-А гаджета има ли? – попита баба Мария и се усмихна.
-Не,бабо.Никакви гаджета нямам.
-Е,никой ли не харесваш?
-Не.
-Охоо,аз на твойте години колко гаджета имах...  – започна да се смее баба Мария.
-Нямам съмнение,ти си била голяма работа . – засмя се и Наталия.
-То нали утре е 1-ви юли,баба ти Веска каза,че утре Мирослав и Диана ще си дойдат,а по-другата седмица и Дилян на баба ти Надя ще си дойде.С тях  колко много си играехте като малки..
-Ние с Миро още се виждаме,понякога и със сетра му.Обаче Дилян,нали си е все в София и не съм го виждала от години.
-Тия дни като си дойде ще се видите.
-Да,все едно.-усмихна се Наталия.
И наистина,като малки тя,Мирослав,Диана и Дилян бяха неразделни. Разбираха се много и си играеха по цял ден.Всички пораснаха-Мирослав вече беше станал на 16,Диана-на 14,а Дилян-на 17.Мирослав и Диана бяха средни на ръст.Въпреки че не бяха близнаци,доста си приличаха-и двамата бяха с рижави коси и зелени очи,слабички.Много обичаха да се заяждат един с друг-като всеки брат и сестра.Мирослав беше много добродушен,а Диана беше станала малко по отдръпната.Дилян,обаче се беше променил много.Беше станал висок,със здраво стегнато тяло,с тъмна коса и сини очи.Родителите му се преместиха в София,когато той беше на 15.Той започна да учи там,намери си нови приятели,характерът и мисленето му се промениха.Вече не искаше да си идва на село,защото му е скучно.Наталия поддържаше връзка с Мирослав и Диана,но с него почти никаква,защото на него те му се струваха вече безинтересни.
   По-късно и дядо Нончо се прибра . И като се заговориха времето мина неусетно и стана време за лягане.Стаята на Наталия беше на втория етаж.Пожела лека нощ на бабите и на дядо си и се качи по стълбите нагоре.Гледаше в коридора портрет на баба Лина и дядо Иван от сватбата им.Дядо Иван беше починал вече преди почти 10 години и тя си го спомняше бледо.В една от стаите имаше портрет от сватбата и на дядо Нончо и баба Мария. Тя ги гледаше и се раздваше.Мислеше си,че когато и тя се ожени,ще окачи семейния портрет на някоя от стените в къщата.Но беше твърде рано да мисли за такива неща.Беше още прекалено малка,още ученичка,пък  и все още не се беше влюбвала.
Наталия продължи да разглежда всички портрети,които бяха качени по стените.Те бяха там от много години,но тя обичаше да ги гледа пак и пак и да си представя живота едно време.След като видя всички реши да си легне.Сгуши се в леглото, в което не беше спала от пролетната ваканция и заспа почти веднага.

Значи.. Това е мое произведение.Искам да кажа,че тук няма да се говори за скъпи коли,луксозни апартаменти,алкохол или наркотици.За това,който очаква да чете подобно нещо,по-добре да не си губи времето.Историята ще бъде българска,ще бъде за едно момиче в наше време,но с малко по-различни ценности,за уважението и любовта към семейството и за първата любов. Който чете историята,началото сигурно ще му се стори дълго и скучно,докато се стигне до същинската част.Надявам се да ви хареса!

Не след дълго заспах.Дори не усетих кога Дани си е тръгнал.Събудих се към 2 през нощта. Погледнах телефона си за да видя колко е часът и като видях си легнах отново. Като се събудих сутринта в 10, майка ми ми беше направила закуска.Слязох на първия етаж при нашите да закусвам.
-Какво ти става,бе,момиче?Постоянно спиш..-каза мама.
-Нищо.Просто съм уморена.-отвърнах аз.
-Лееле..и от какво се умори толкова?Да не би да копа градината? - каза майка ми с подигравателен тон и ми се смееше.
-Стига си се заяждала с нея!-каза татко.-Нека си мързелува сега,докато може,че като порасне и започне да работи,няма да има време за такива неща.
-Добре де,Митко,аз само се пошегувах-каза мама.
Тъкмо вече закусих и отсервирах  и чух,че телефонът ми звъни.Видях,че е Габи.Искаше да изляза с нея и гаджето й - Тихомир. Той беше по-голям от нея с 4 години - Габи на 17,а Тихомир на 21. Много се обичаха.Приех поканата им и излязох с тях.
-Хей,Майче,как си?-попита ме Тихомир и леко се усмихна.
-Добре.Ти?
-Супер.Щом съм с Габи,съм винаги добре.-извади една широка усмивка той,а Габи се топеше от думите му и го прегръщаше и целуваше.
Разходихме се малко из уличките на градчето ни и на мен ми хрумна една идея. Тихомир имаше книжка и кола.Можех да го накарам да ме закара до гората.Защо ли трябваше тази мисъл да ми минава през главата?Само като знаех,че имам някаква възможност да го видя..Не можех да си го избия от главата.Трябваше да направя нещо.
Споделих идеята си с Габи.Отначало не мислеше,че е добра идея,но като видя колко много искам размисли.Тя поговори с Тихомир и той се съгласи.Качихме се в колата му и той започна да разпитва.
-Кой те чака там?Дани ли?
-Не мога да ти кажа.-отвърнах аз.
-Кажи де,какво толкова?-каза той.
-Няма!Колкото и да ме питаш,няма!-започнах да се изнервям.
-Хубаво!-каза Тишо.-Габи после ще ми каже.
-Не,няма да ти кажа!-отговори Габи и се засмя.
Стигнахме в гората.Слязохме от колата.Тишо и Габи ме изпратиха до водопада и се разбрахме.когато мисля да си тръгвам да им се обадя да ме вземат.Прегърнах Габи и след това те двамата си тръгнаха. Седнах на един голям камък до вира на водопада,където преди дни щях да се удавя.Чудех се дали случайно Борис няма да дойде тук.Постоянно се оглеждах от всички страни,но нямаше никого.Започнах да късам трвичката около мен и да я хвърлям във водата.Времето минаваше,Боби не идваше.Стоях вече около час и половина там и чаках без резултат.Погледнах колко е часа на телефона ми и видях че е 17 часа.Мислех си да изчакам още 15 минути и ако още го няма,да звънна на Габи да си ме прибере преди да се стъмни.Продължих да чакам,хвърлях камъчета във водата.Изминаха тези 15 минути.Извадих си телефона от джоба на дънките и тъкмо да натисна зелената слушалка и да се обадя на  Габи, и чух стъпки зад мен.Някой ми каза:
-Ти не си взе поука,а?
Това беше гласът на Борис.Обърнах се и го видях зад мен.Сърцето ми започна да бие лудо.Не знаех какво да кажа.Просто го гледах как слънцето се отразяваше в прекрасните му тъмни очи. Отново беше облечен с някаква прилепнала тениска и тъмни дънки,с които изглеждаше страхотно.Но с това лице и това тяло,каквото и да облече сигурно щеше да му бъде супер.
-Е,какво правиш тук пак?И пак сама?-попита ме той и ми се усмихна.Показаха се трапчинките на бузките му.Беше толкова чаровен.Направо онемях.
-Амии.... аз .. - не знаех какво да кажа.За пръв път ми се случваше да остана без думи.За пръв път ми се случваше да не мога да забравя човек,който съм виждала само веднъж.Умирах от желание да го прегърна,да усетя тялото му до моето и да не го пускам в продължение на часове.. Не знаех дали не се влюбвам,но не проумявах как може толкова бързо да се случи..

Алармата на телефона.

тези |-( 

Легнах си и непрестанно си мислех за станалото през деня.Припомнях си всяка минута,всеки момент,в който погледите ни с Боби се засичаха,всяка негова усмивка...Много исках да го видя отново.Унесена в мисли заспах.
      Сутринта звъненето на телефона  ме събуди.Беше Габриела - най-добрата ми приятелка. Поиска да се видим и аз се съгласих.Щеше да дойде вкъщи след час.Аз станах,закусих,взех си душ и седнах малко пред компютъра. Като си влязох в скайпа получих съобщение от Дани.Написа ми : "Как си,слънце?" Бях му сърдита за това,което направи предният ден и не исках да му отговарям. Тогава се позвъни на вратата.Отидох да отворя.Беше Габи.Поздравихме се,прегърнахме се и отидохме в стаята ми.Тя беше толкова весела и някак нетърпелива да й разкажа как сме прекарали вчера с Дани. -Хайде,хайде,бързо казвай! Как беше вчера?
-Нищо особено.- казах аз
-Как нищо особено?Дани е супер.Голям късмет извади с него.Вече сте година заедно.-хвалеше го тя
-Много голям късмет... направо да си умра..-измрънках аз.
я започна да настоява да й разкажа какво се е случило и аз и казах всичко.
-Не мога да повярвам,че Дани е направил такова нещо. - направо не можа да повярва на думите ми.
-Да,и аз.Ако не беше Боби щях да съм мъртва.
-Имала си късмет.- каза тя и ме прегърна.
-Определено.
-Ще му кажа аз на Дани..Как може да те зареже така.Още днес ще се разправям с него.
-По-добре недей.И нали знаеш,това за Боби си остава между нас?Никoй не трябва да знае!
-Ясно.Не се притеснявай.-успокояваше ме тя.
-Той е много странен и много красив.Не разбирам защо се крие в гората.
-Мая,сега се сетих нещо.
-Какво?-попитах аз.
-Преди време бях чула една история за едно момче,което изгубило цялото си семейство.Момчето имало брат и сестра.Тръгвали са за някъде.В колата се качили майка му,баща му,брат му и сестра му.Той решил да пътува с неговата си кола.По пътя семейството му катастрофирало.Всички загинали на място пред очите му. И оттогава отишъл да живее в гората и намразил града.-разказваше ми тя.
-Това е ужасно. - казах аз.
-Но аз мислех,че това е просто някаква клюка,а то явно е истина.Сигурно това момче,което те е спасило е той.
-Много тъжно.... - намръщих се аз. Вече всичко ми стана ясно.Разбрах защо е толкова потаен и странен.Горкичкият,никак не му е лесно.
-Спокойно. - каза Габи и ме прегърна отново.
Изведнъж телефонът ми започна да звъни.Видях,че е Дани и го оставих настрани.
-Не мога да спра да мисля за Боби. натъжих се аз.
-Лошо..По-добре се откажи.-каза Габи.
-Знам какво ще кажеш - че имам Дани,че Боби едва ли ще го видя пак,че с Дани сме страхотна двойка..Обаче не знам.Объркана съм.
-Виж как знаеш какво ще кажа- засмя се тя.-Ти си решаваш,мила.Но по-добре не го мисли .
  След още разговори Габи си тръгна.Върнах се в стаята ми. Легнах на леглото и отново започнах да си мисля за вчера.В това време някой отвори вратата на стаята ми.Страснах се.Когато се обърнах видях,че това е Дани.
-Как влезе? - попитах аз.
-Ами звъннах на вратата и майка ти ме покани да вляза.- усмихна се той.
-Аха-измърморих.
-Какво ти става?Не ми пишеш,не вдигаш телефона?Какъв е проблема?
-Какво ми става ли?Ти ме заряза вчера на водопада.-развиках се аз.
-Успокой се! Съжалявам.Изнервих се.Извинявай.-говореше ми той.
-И мислиш,че едно "Извинявай" решава проблема ? ..Паднах във вира и едва не се удавих,но на теб е ти пукаше,че може да ми се случи нещо.-ядосах се и продължих да му крещя.
-Така ли?-изненада се той. - И как си сега?Добре ли си?Как успя да излезеш от водата.-изглеждаше разтревожен.
Ами някакъв мъж беше на лов в гората и случайно чул,че викам и ме извади от водата.-казах аз.
-Добре че е този човек..Наистина не предполагах,че ще стане така.Прости ми.-молеше ми се той и гледаше тъжно.
  Излъгах го.Не исках да му казвам истината.А и все пак обещах на Боби,че няма да кажа за него.След малко майка ми влезе в стаята да ми направи забележка,че крещя.Казваше ми да спра да викам на Дани и да се успокоя и после излезе от стаята.За да не ни слушат нашите се наложи да се помиря с него.Прегърнахме се и се целунахме.Пуснахме си филм и легнахме прегърнати на леглото.Гледах във монитора,а мислите ми отново отлитаха в гората.Питах се как ли е моят спасител,какво ли прави,не се ли чувства самотен.Не проумявах как просто след един ден прекаран с него,бях толкова пленена…

Отивахме все по-навътре в гората. Накрая стигнахме до една къща.Не можех да повярвам,че тук има къща.
-Ти живееш тук?-попитах учудено.
-Да.-отговори той и се усмихна.
Влязохме вътре.Беше доста уютно. Вероятно живееше тук със семейството си,тъй като беше много чисто и подредено, но явно тях ги нямаше в момента. Вязохме в хола.Имаше диван,масичка,телевизор и секция,на която бяха наредени снимки в рамки на някакви хора.Това явно беше семейството му.
-Доста е приятно тук!-казах аз.
-Благодаря.Сам съм подредил всичко.
-Браво.Справил си се много добре.
Разгледах снимките и го запитах:
-Това вашите ли са?
-Да.-отговори той и изражението на лицето му се промени.
-Кога ще се приберат?-попитах.
-Няма да се приберат.Живея сам тук.
-Живееш сам тук?В гората?-учудих се.
-Да.Какво толкова?Не е страшно.
-Да не си отшелник?-пошегувах се с него.
-Може би,нещо такова.-каза той.-Хайде стига си разпитвала.Ела да ти дам кърпи.
-Веднага.-казах аз и се усмихнах.
Даде ми кърпи.Облякох един халат и си подсуших косата с една кърпа.Сложихме дрехите ми на простора да се изсушат.Разходих се из къщата.Беше много красиво. Направи ми салата.Хапнах малко.Беше много грижовен и много красив.Какво ли прави такова хубаво момче в гората?Защо ли е избягал от града?Постоянно това се питах.Имаше много красиво тяло,добре оформено.Беше облечен с бяла тениска,която се впиваше в него и подчертаваше перфектната му фигура.Беше висок,с тъмна коса и тъмни кафяви очи,които направо ме пронизваха.Това беше моят спасител, моят герой,като красивият принц в приказка.Не спирах да го гледам.Гледах го как се хранеше и как ми се усмихваше от време на време. Изведнъж ме връхлетяха мисли за Дани.Как само ме изостави днес.И въобще не ме потърси,отиде при приятелите си и ме остави в нашия ден.За малко да умра,ако не се беше появил Боби.
След като хапнахме Боби ме попита защо всъщност съм била тук.Разказах му набързо цялата история.Беше изумен.
-Извинявай,че ти го казвам,но приятелят ти е много глупав да те остави така.-каза Боби.
-Не,не е глупав.-отсякох аз.-Просто .. не знам.Не знам какво му стана.
Поговорихме си малко.Времето направо летеше.Навън вече се стъмни и той ми каза да се обличам,да ме закара,защото вече става късно.Облякох се и се качихме в джипа му.Личеше си,че е богат-къщата беше много красива и този джип беше скъп.
Казах му къде да ме закара и тръгнахме.Пътищата в гората бяха мн стръмни.Като се спускахме с джипа надолу умирах от страх.Имах чувството,че ще се обърнем.След като стигнахме до шосето и се успокоих започнахме да си говорим.
-Не те попитах как да ти се отблагодаря,че ме спаси.Страшно много съм ти задължена.-попитах аз.
-Нищо не прави.Просто не казвай на никого за мен.
-Защо?
-Не искам никoй да знае къде съм.Моля те, недей да казваш,че си била с мен.-помоли ме той.
-Добре.Но защо така?Да не си престъпник?-стреснах се.
-Много въпроси задаваш,Мая.И не...не съм престъпник.Има друга причина,заради която съм там,за която не ми е приятно да говоря.-каза Боби с друг тон.Явно го подразних.
-Съжалявам.Няма да питам повече.Не се сърди.
-Спокойно.Просто повече недей да разпитваш за това.- отговори той и се усмихна.
Пристигнахме пред нас.Попитах го иска ли да влезе,но ми отказа.Благодарих му за всичко и слязох от колата.Гледах как потегля и си мислех,че едва ли ще го видя повече,освен ако не отида в гората.Чудех се с какво градът го е отблъснал така.
Влязох вкъщи.Нашите се бяха прибрали и ме повикаха да вечерям. Аз,естествено,не им разказах за случилото се днес,защото ще откачат.