Ето и нещо ново от мен. По действителен случай е, надявам се да ви хареса

Беше от онези обикновени дни в края на учебната година. Времето вече беше топло. Навсякъде се усещаше зеления цвят, можеше да вдишаш красота току що родилата се природа.
Отново седях на една от пейките в морската градина във Варна заедно с най-добрата ми приятелка.  Лятото тепърва започваше и макар да имах момиче до себе си се чувствах ужасно самотен. Някой като чели ме бе хванал и пуснал вътре в някоя кристална топка, без вода, без храна, само одеяло. Морският бряг се виждаше пред мен. Вълните се разливаха като пенливо бяло вино посреднощ по брега.
Момче и момиче вървяха към нас и седнаха на пейката до нас. Личеше си, че е първата им среща. Момчето бе толкова плах и невинно смутен от нея, а тя толкова изгаряше да впие устни в неговите, искаше да я целуне. А ние ги гледахме, обсъждахме, завиждахме, дори имитирахме, добре че никой не ни видя. Изпушиха по една цигара и продължаваха да си говорят.  Отстрани изглеждаха идеални един за друг. Пасваха си като половините на счупено на две сърце. Тя леко започваше да се изнервя. Беше напрегната. Искаше и се да убие тегавостта в очите, думите, действията, реакциите, мимиките и мислите. Искаше просто една целувка. Е накрая не издържа и си я взе. Открадна я и я запечата като белег. Вече можеха без да се притесняват да се прегръщат и целуват. Ние какво правихме ли?! Едва не изкрещяхме от щастие, когато се целунаха. Когато си тръгнаха, седнахме за малко на тяхната пейка. Решихме да запазим минута мълчание, добре поне 30 секунди, да затворим очи, силно да ги стискаме и да си пожелаем нещо. Да го повторим толкова пъти, че да го почувстваме дори с кръвните си клетки.
-Искам да се влюбя. Искам да се влюбя безумно лудо, да не виждам смисъл без да мисля за нея, да не мога да не кажа поне един път името и на глас през деня, да мога да усетя обичта и дори с костите си, да влез под кожата ми, да се слее с мен, да се разлее, да попие като скъп парфюм, да ухае/ухая от любов.
***

• след два месеца
  Севастопол. Тъкмо бях минал по край него. Слушах онази странната Адел и мислено пътувах. Бързах исках да се почувствам за миг нужен на някого, отивах при най-добрата ми приятелка. Мислехме да хапнем някъде и да си поприказваме. Бях в онзи период, нея я нямаше, а на мен като чели ми беше по добре. Нямаше ги ежедневните кавги, спорове, ядове, сълзи. Бях спокоен, замечтан, готов да напиша някой твърде личен с много тъга разказ. Като мен самия.
  Бях на ъгъла на един магазин, виждаше се едно от училищата на центъра във Варна, когато някой ме спря.
  -Написали ми стихотворение.- малко момиченце с къдрава като любимата ми паста коса, красиво лице, малки ръце и големи красиви блестящи очи. Леле колко си красива. Думите ми изхвърчаха като гларосите около нас. Отнеха ми ги. 3…2…1.. Влюбих се.
  -Ъъъ, не.-определено зацепих, зациклих като старите касетофони.
  -Здравейййй, как си, кво правиш ? Нали ме позна ?!- попита ме ей така без да и пука, че вече я направих моя, е поне в мислите си.
  -Ами добре, на гости на една приятелка. Ти ? На разходка ?!
  -Да, малко.
  -Мхм, радвам се, че се видяхме.

-И аз, до скоро.-каза ми и се усмихна.
-До скоро.-казах и продължих с тежки крачки напред.
Май не трябваше да я пускам да си ходи. Искам тееее. Искам тее, за мен. Бъди моя, само моя. Прекрасна си. Искаммм теее. Безумно, отчаяно, безусловно, ужасно, крещящо много. Искам теб.

на М.

през онзи безгрижен ден
вървях по онзи шумен варненски площад,
който със всяка секунда заглъхваше в ушите ми
мислите ми отново пътуваха
без билет и багаж
ровиха се в живота на другите
и вземаха най-хубавите им моменти
след това почиваха
на някоя скрита пейка
там в онзи мрачен черно бял Париж
и написваха моментите на хората
в онази стара тетрадка ,
протрита от мечтите и мислите на другите
и накрая пак се връщат при мен,
мечтаят да полетят отново
да се влюбят ,
да спрат за миг,
да изпият като еликсир любовта,
да живеят в безвремието
като просяк по пясъчните дюни
на морския бряг ,
хвърля камъни в прозрачната вода
и тогава се появява Тя,
изскача като малко момиченце
с две плитки,
широка усмивка
и кафяви очи
с които гледа
нагоре към моите
и търси любовта,
рови се както аз
в  морето –
да хвана моята перла
и вече влюбени сме ние,
седим в тъжния Париж
с две големи усмивки,
тя седи и пуши
димът се издига нагоре
като стълбичка стигаща
до устните ми,
а аз я описвам
с най-красивите думи
в стиха пореден
Тя се повдига на пръсти,
пак ме поглежда с двете си очи
и впива жадно устни в мен,
готова да изсмучи
цялата ми любов

Радвам се, че ти хареса. Да не съм го забелязал И благодаря на всички за хубавите коментари

Вървим двама боси, аз и ти…
…носи ни морето любовта,
носи даже мъничко тъга.
Искам да те гледам на брега,
искам да те хвана за ръка…

Преди ме беше страх да изляза на сцената. Ръцете ми трепереха като разрушително земетресения, капките пот се стичаха като пролетния дъжд разливащ се по стария ми прозорец, краката ми се подкосяваха, точно когато съм влюбен. Обожавам бавните песни, но не можех да разкажа историята, чувствата, които крият в себе си. Страхувах се, че не струвам. Песните са като ново влюбване, любов, траещо само няколко минути. Обливат те с чувства (не с капки пот) като онзи пролетен дъжд. Минути преди да се кача и светлините да ме осветят както луната ми се доспиваше. Притеснението идваше след това, качах се там горе и се вцепенявах като кол забит дълбоко в твърдата пръст и погледа ми беше забит в земята, преди да се появи Тя. Тогава се появява и амнезията, която ми причиняваше. Помнех само нея.

• ***

Не случайно любовта се изразя със сърце… всмукващо чувствата на единия, хранещ се с тях и изтласква любовта си, за да се нахрани с чувства другия. Влюбените имат щит, ореол над тях, който ги пази. Те са наивни, импулсивни, безчувствени за другите, те са щастливи. Любовта е като висок небостъргач, високо в небето, отиваш там и се надяваш да не паднеш, да не те бутнат, предадат и да паднеш… направо би умрял нали?!

• ***

Имах коледен концерт, беше един от първите ми  концерти, от както започнах да се занимавам с пеене, една от сбъднатите ми мечти. Беше много студен, лют, мразовит, снежен, ледовит, зимен ден. Оставаше малко време до началото, а още не я виждах. Този път не ми се спеше, вълнувах се, а ако знаех, че песента, която ще изпея ще стане НАШАТА песен.. не знам… Доста време и бях отделил, няколко месеца.  Чувствах се готов да започна нов живот, какъвто е всяка песен. От скоро бяхме заедно, дори устните ни още трепереха, когато се целувахме. А тя, тя вече беше моя. Не смеехме да отделим телата си едно друго, да прекъснем прегръдките ни.

• ***

Точно щях да се кача на сцената, когато водещия ме попита кого да поздравя с песента си. Какво за Бога, иска да умра съвсем от срам ли ?! Нека бъде поздрава за Нея, за моето момиче, седящо точно по средата в публика и чакащо да започна да пея. Отново това притеснение, това лутане по голяма (поне в съзнанието ми) сцена. Къде да застана? Какво да правя? Ето, дойде момента… кол забит в пръста. Повдигнах главата си и я видях. Амнезия след потресаваща катастрофа. Парчета стъкла, кръв, болка, чувства. Сияеше. Сякаш ми говореше със срамежливата си усмивка, поглед, невинното излъчване. Все едно чух : „ С теб съм… пей за мен… за мен слънце мое. Тук съм, винаги ще съм до теб.“
Най-дългите три минути в живота ми. Може да не направих и крачка, но погледът ми беше за нея… за мен залата беше празна, тя стоеше пред мен, сама, само с насълзените си коралови очи и присвитите рамене.

Нещо ново от мен. Надявам се да ви хареса

поезията, какво е тя…
красива като тъмно-русите ти коси
или коралово зелена като очите ти ?!
като летния залез, криещ я вътре в себе си,
чакащ просто някой да я напише на лист хартия
като пяната от разбитата кристална вода
по онази олющена лодка,
в която се целувахме преди време
като онова любовно писмо (в бутилка)
което никога няма да прочетеш

дори и след години
гледката от терасата ми е една и съща
летния залез е високо в небесата
като малките бели гълъби прелитащи над мен
от прозореца образуван от онези два клона (на старата череша)
още се вижда фара
онзи за когото писах преди
и на когото се любувам тази вечер
любовта ми към него е далечна
както към теб, любима
неизживяна, неописана
просто написана на стар лист хартия
забутан в някоя тетрадка на тавана

Стоях на една от онези, „моите спирки“ и чаках Нея, точно ден преди да си замине. Току що бях получил смс, че ще закъснее, автобусът се бе развалил. Бях и купил роза, от онези белите. Нежната, невинната като Нея. Безгрижна. Проста, лесно разчитаща се. Като малка, кристална топка в големите, протъркани от писане (покрити с дебели вени като корените на „нашата любов“) ръце. Затова я обичам толкова дори и сега, когато я няма. Любовта е за двама, повтарях си. Любовта е непредставима. Като тях ?!
Дори на толкова години изглеждат като нас, глупави, млади, ВЛЮБЕНИ. Държаха се за ръце. Приличаха на някоя стара двойка, излязла от онези черно-бели филми, в които той и подарява същата бяла роза, която беше под коленете ми. Седят на току що поставената пейка в парка, под някоя липа може би ?! Ще издълбаят имената си оградени със сърце ( все едно се свързват с невидим кабел-любовен-доживотен) на нея. Дори след 60, дори повече години, те все още отиват при старата (вече), олющена, изтъркана от спомени, целувки (дълги целувки, сладки като моята любов, към моето момиче), прегръдките залепящи се по тази пейка. Имената им стоят. Бледо. Любов… дори повече от любов, истинска, жива, същностна любов.
Любовта им. Какво е тя ? Необходимостта, желанието, всеотдайността, влюбчивостта, грижливостта, мечта или щастие ?! Всеки копнее да я срещне (точно като тяхната), да го връхлети като пролетния вятър зад гърба. Всеки иска да я усети, да я опита като сладка капка сок от ягода (дори на моменти горчива), като карамела който залепва по устните ти.  Всеки мечтае за нея/него, как ще се разхождат двама хванати за ръка, по пътя ще се смеят. Изведнъж ще спрете под някое красиво, разлистило зелените си листенца дърво и ще се целувате, ще се целувате половин, един, два часа, ще се усмихвате един на друг и ще се обливате с любов като студената чаша вода, пред мен (дори и тя не може да охлади липсата и). Хора ще минават, ще ви сочат, упрекват, ще ви се радват, снимат ( с един от онези старите фотоапарати, от които веднага излизат снимките), любуват, поздравяват.
После те ще се качват тичешком по стълбите нагоре до апартамента. С гръм и трясък ще връхлетят вътре, ще проснете портата, ще се целуват страстно, безусловно, безгрешно, сладко, изкушаващо, ще стигнат до леглото и там, там ще лежат прегърнати дни, седмици, месеци наред. Ще правят любов. Но от онази старата, запомнящата се, красивата, изящната.
След години ще се гонят на зелена морава пред къщата със децата си, ще падат, ще им подават ръка (както и те един на друг) и ще стават. Ще си подават топката и ще я пазят както опазваха любовта си толкова време. Старото рошаво куче ще тича след тях и ще ги наблюдава. Ще седне пред тях и ще гледа как се боричкате смеейки се и ще се чуди, какво става.
Ето тогава (когато аз ги гледах и мечтаех животът ми със нея да е като техния) отиваха на кино, на някой тъжен, романтичен филм. Ще плачат за щастливите години (като във филма) и ще го гледате. А после, на път за вкъщи ще си говорят за миналото, за децата, внуците, за това, колко прекрасен живот имат и колко са щастливи заедно.
Можете ли да си представите такава любов ?!

Потта се стичаше по лицето му. Тъкмо се връщаше в „града си“ и носеше всичката болка със себе си като тежката чанта на гърбът му. Страхът, напрежението вече си бяха отишли… Беше се разтопил като ледената вода и всичките проблеми и притеснения се бяха утаили на дъното, чакаха да бъдат изхвърлени, премахнати, изсипани в мивката. Горещината се впиваше под кожата му, пречеше му да диша. Щеше да му липсва бягането по дългите, безкрайни като небесата улици, в онзи град, от който си тръгваше. Ядеше последната хапка от сандвича и претъпкания с песни телефон звънна. Беше тя. Момичето, при което се връщаше.
Тя предизвикваше сърцебиенето, туптенето като натоварена помпа. Кръвта му циркулираше като изпреварването на бесните мотори по магистралите. Тя е дълбоко в сърцето му, някъде по средата като малко кърлежче смучещо кръв. Тя живееше чрез него и той – чрез нея. Онова превъзбудено състояние преди срещите им, остава и до днес. Когато обикаляш и четирите ъгъла на малката, празна стая… когато излизаш на онази тераса приличаща на летище високо в небето, от което искаш да изкрещиш, просто едно „Обичам те“.
Часовете път, прекарани във влака, обичаше да прекарва до прозореца със слушалките в ушите, пълният телефон с музика да не спира дори за миг като стария часовник на ръката му, подарък от баба му. Гледаше всеки детайл и го описваше в разказите си, свързваше ги все с Нея, момичето, което винаги го чака някъде по света. Но, винаги ще се намери, някоя възрастна бабка да попита, за къде пътувам или да ме упрекне за начина на обличане, за косата или просто иска да и кача багажа. Е, драга, прекъсна ми вдъхновението, образа и, който и създадох, как бягаме сред полето, как мери малките си ръце с моите.
Всичките момичета, които имаше по един или друг начин в живота си обожаваха ръцете му. Големи, силни, донякъде, обсипани с толкова изпъкнали вени. Приличат на корените на онова дърво, в онзи тих квартал във Варна, по което стои онази неудобна но изтъркана от всичките им прегръдки, думи и целувки пейка. И точно, когато целувката ни е толкова „вкусна“, сладка (и леко горчива) като любимия ми шоколад, момичето от съседния блок ще ни зяпне. Тя леко се засрамва и се скрива в прегръдките ми като катеричката на дървото, която ни гледа от хралупата си.
Гласът и леко трепереше. На моменти беше нежен, красив, невинен, успокояваш сякаш изсмукваше като сламка негативното от мен, но не го преглъща, а оставя на повърхността и убива и най-малките, скрити надежди. И точно, когато онази сладка напрегнатост ме облече както любилия ми анорак, ставам тежък, груб, чист – без никаква изразност, сериозен и всичко се повтаря наново. Като фотосинтезата, колкото и да отнема вредния въглероден диоксид,  накрая пак се отделя кислород…

***

Четири часа и половина път. Думите и от разговора бяха се запечатали като печат на челото.

-Утре ще се видим нали?!
-Да. Ужасно ми липсваш.
-Въпреки всичката болка, всичките скандали, само ти можеш да ме поддържаш жива.
- Ще затварям. Нали знаеш, че те Обичам… Нали ?!
-Казваш ми го по телефона.- секунди мълчание и тя му затвори.
Влакът тъкмо пристигна. Сега пак трябва да нося целия този багаж сам. Както болката, нали?! Тези влакове, изтъканите, обрисувани с графити, миризливи, стари като онази италианска любов преди години, са просто ужасни. Бях на вратата, толкова бях скапан. Беше ми много горещо и исках само да се прибера, да заспя и да сънувам, макар после да не помня сънят си. Но, тя беше пред мен. Усмихваше се. Възможно ли е ?! Слухът и приглъхна. Не чувах дори собствените си мисли, тя беше тук, пред мен,чакаше ме…

ето нещо малко по-различно от мен едно стихотворение. Надявам се да ви хареса

тази любов не е като другите
тя не е за всеки един
нито за мен, нито за теб..
- за онези двамата на онази пейка

онази цветната любов, висяща по цветовете на дърветата
която всички търсят, си отива
като онзи същия кораб
който се чува от пристанището

минаваме, бягаме  по онези прашни от болката пътища
по които преди щастливи сме изминавали
и газим спомените
тъпчем ги като зелена трева