- Ами...мислех си... – обърнах се към него и прокарах пръсти през косата си докато се оглеждах настрани...нанякъде си – само не в него - ...дали ще може да ме...закараш?
- Оу...ами бих ти предложил помоща си, но...ти ще си помилиш, че те съжалявам...та си мислех, че...
- Ох...добре де! Извинявай...Държах се глупаво. Знам. Просто... – говорех докато се приближаваш куцайки до него... – не допускам много хора до себе си. Тате го нарича...ОХ! – залитнах, ноооо...и сега си мислите, че ме е хванал. Е, не. Паднах на земята. Ама да не си въобразявате, че това е приказка. Не... всичко е доста далеч от приказното. Но да се върнем към историята...
- Хей, добре ли си? – изтича до мен Алекс.
- Да!

- Добре... – подаде ми ръка. Аз...не я поех и си станах сама!
- Благодаря! – изпрявих се на равнището на лицето му. Гласа ми беше хладнокръвен, а полицето ми се стичаше вода, косата ми беше мокра. Сигурно съм изглеждала доста страшно, а? – Ще ме закараш ли най-сетне?
- Ооо...разбира се...ще те закарам. – „Ррррх, тъпак! Дразни ме! Много! Но в този момент ми е...удобен.” – мислех си.
Качихме се в колата. Мокри. И двамата. Е добре,че имаше климатик, той го пусна и се стоплихме по пътя.
- Ам....всъщност ти как се...
- ...Елира...
- Елира? Странно...но хубаво име... – „Да бе...” – И откъде си, Елира? – опитваше се да завърже разговор по пътя.
- Маями.
- Уау...там би трябвало да е...
- Мръсно? Оживено? Топло? С хиляди снобасрски клубове? И двойно повече утрепки в тях? Да!
- Ами щях да кажа „страхотно”...
- О да...страхотно... – опрях глава на прозореца се загледах в дъжда. - ...страхотно... – казах си тихичко още един път и поех дълбоко дъх.
- Добреее... – каза Алекс, въздухвайки. И тук май разговора свърши. Тъпо...
Дъжда поспря тъкмо, когато пристигнахме пред нас.
- Ама...ти откъде знаеш...
- ...видях те когато влизаше у вас онзи ден, когато ми се развика като откачена. – бе директен.
- Оу...аз...съжалявам...за тогава. – погледнах настрани, беше ми неудобно.
- Не, няма нищо. Всеки си има трудни моменти. – и изведнъж придоби странна замислена физиономия и погледна настрани. Надигнах поглед към него и се усмихнах леко. - ...м..предполагам де... – обърна се към мен и се ухили широко. Аз веднага отклоних поглед от него като се смутих.
- Д-да...мисля...
- Е...аз... – тръгна да казва нещо, но аз го прекъснах.
- ...искаш ли да те черпя кафе. Ъм...така де – искаш ли да се отбиеш у нас. Прогизнал си...тъкмо ще...
- С удоволствие – изгря още по-голяма усмивка на лицето му. Как сякаш светна всичко.
Влязохме у нас.
- Е...хола е ето там, а тоалетната там...а...кухнята е...ъм...май там.
- А-ха...мерси за упътването.
- Хах...аз отивам да се преоблека. Ще ти донеса блуза. Някаква конфискувана от баща ми. Имам ги много такива. Тя ще ти стане. Ам то така де...би трябвало – прегледах го от глава до пети, преценявайки размерите му. – Да...ще ти стане. – поклатих нагоре-надолу глава, нещо като в знак на одобрение и обърнах се рязко на другата страна. Издишах солидно количество въздух и заторих очи като прехапах устни. Цялата се изчервих. Боже...от дъжда тениската му беше прилепнала по него и..и...ах... Ама аз! Боже колко съм тъпа! Наистна трябва да се лекувам против тъпота и глупост. Как може да му кажа, че блузата на татко ми би могла да му стане. И след това да го гледам като...като...боже колко съм зле! И защо въобще трябваше да му давам всякаква такава ненужна информация и да се обяснявам. Голям съм тъпак...
- Аааа! – спънах се от нагъналия се килим в коридора на горния етаж.
- Елира? – обади се Алекс от долния пък етаж.

(y)

Реших да я продължа

Лекарката ми даде някакъв компрес и горе-долу ми каза да не се претоварвам. Следователно – няма да изграя по физкултура. Супер!
Аз понечих да стана, но ме заболя още повече.
- Ох милата...Ели...виж, най – добре ще е, ако си ходиш. – посъветва ме фелшерката. – Аз ще ти дам извинителна бележка.
- Но аз...мога да се справя. – Не, аз наитина можех да се справя...ъм...поне така мислех.
- Не, не...казвам ти – за тваое добро е. Имаш ли с кой да си тръгнеш? Или най-добре си повикай такси, или се оба...
- Аз ще я закарам –прекъсна я Алекс. Аз погледнах учудено към притеснената му физиономия.
- Не, Алекс, няма нужда.
- Спокойно...без туй не ми се седи в час по биология. Мразя да взимам ДНК от лук, наприимер...или да правя дисекция на жаби, гълъби и други такива.. – аз се усмихнах и приех предложението му.
- Е...май нямам друг избор.
- Да, така е. – аз се облегнах на него и закуцах към....колата му? Уау...и кола имаше дори. Аз пък си мислех, че ще куцаме взаимно чак до нас. Хах...
- О не...вали дъжд! – възмутих се аз.
- ...а колата ми е в задния паркинг...
- Е, май ще се изморкрим...тъйкато аз не мога да тичам. Но разбира се ти, ако искаш си изтичай до колата. Аз ще те настигна...бавно...
- ...мокра до кости...Как пък не! Хайде! – хвана ме през кръста, аз положих ръка зад врата му и тръгнахме бавно. По едно време той се спря.
- Какво има? – попитах
- Ами...виж...вземи. – подаде ми суитчера си.
- О не...наистина, немога.
- Хайде де...
- Не!
- Моля...
- Казах не! – изкубнах се и тръгнах напред. Оф...дори незнаех накъде ходя. Незнаех къде е колата му. А валеше доста. Косата ми падаше мокра пред лицето ми. Какво правех?
- Хей...добре де...извинявай.
- Алекс...ако си мислиш, че ми трябва съжаление....още по – малко от един непознат...
- Добре тогава. Да видим къде ще ходиш!
- Хм! – врътнах се на другата страна и тръгнах куцук-куцук...ама с бясна скорост. Дъжда се усили... Стана ми студено. Бях мокра...цялата! Добре де...той беше прав...Така най-мразех!
- Алекс... – извиках като стоях с гръб към него. Знаех си, че все още е там и ме гледа докъде ще стигна с вироглавото си държание.
- М....да? Да не би да се нуждаеш от насока...помощ?

Ако ви хареса ще пусна продължение

Както казах героите ще бъдат описани в следващата част ...

Кой не е чел Димчо Дебелянов ? 
Знам как се пише  
Просто не съм обърнала внимание на грешките ... 

Ще се прокрадна аз в съня ти,
Като един безличен силует
Ще хвърля топлата си сянка
Усещаш ли я ти по твоето лице?
Усещаш ли?
Как нежно те докосвам
Потръпваш...
Като че за първи път.
Нима наистина обичаш?
Любими мой, това бе само сън!

***
Сънувах те отново тази вечер,
Но кой си ти и аз незнам
Един безличен силует във черно
Недостижим и скрит във моята душа.
А може би си скрит копнеж за нещо ново.
Частица скрита в каменно сърце.
Искра която иска да запали огън.
Да лумне пламък
Да озари едно лице.
За миг те зърнах,
Но мига е кратък,
А ти по своемо мълчиш.
О не, не тръгвай пак.
Та слънцето не е изгряло.

.................................

Дева:
"Точно 1,655221 души в средностатистическия
случай" 

Утре ще пусна продължение ^^

Полезна тема 

Мерси много
Ами  Просто ме мързеше да слагам точки 

Песента е уникална