"Хотел Трансилвания"
Филмчето е просто страхотно! Много забавно и приятно, стана ми едно от любимите.

"Ад" на Дан Браун.

Оооо, това е супер яка тема! 

Мама :3

И двата.

На nedi.

Мм Smile3.

Първият урок мина добре. Избягвах Нейтън и излязох преди него.
Марк ме чакаше. Усмихнат и красив. Светло кестенява коса, игриви кафяво – зелени очи, висок и с перфектна фигура. Бързо скочих в колата.
-    Липсваше ми – целунах го и се настаних на седалката.
-    И ти на мен. Как мина урокът?
-    Ами добре, даже доста добре. Знаеш ли, Нейтън беше там.
Тъй като Марк ми бе предимно най – добър приятел, нямаше как да не му кажа.
-    А да, отностно това... Аз знаех.
-    Моля?!
-    Когато тръгна с него се запознах с цялата му компания и всъщност Джош ми каза. Забравил съм да го спомена – той се обърна към мен и нежно ме хвана зад врата, приближавайки ме към мего за нежна целувка. Щом Марк не ми бе казал нищо, значи не го смяташе за важно. Съответно и аз нямаше за какво да се тревожа.
Целунах го, жадно впивайки устните си в неговите.
-    Какво ще правим днес?
-    Мислех да отидем на кино…
-    Хаха, по – скоро си мислиш за свободния последен и тъмен ред в кино залата.
И двамата си припомнихме един точно определен ден. Доооста хубав спомен.
Филмът беше хубав, макар и да не видяхме голяма част от него. Прибрах се, хапнах набързо и се прибрах в стаята си. Пуснах музикалния плейър и всичко бе наред до втората песен. Знаех я от Нейтън. Много спомени нахлуха в главата ми. Как се запознахме, как се разделихме. Какви бяхме заедно... Когато го видях днес, той си беше същия, но аз го отбягвах, тъй като едва успокоила се, че вече няма да го виждам, той пак се появи. Един голям бунтар, това бе Нейт. Това в него ме привлече, имаше тръпка, огън, пожар. Да, после всичко бе изпепелено, но все пак споменът беше ярък.
Не исках, но съзнанието ми веднага направи сравнение с Марк. Той бе сбъдната мечта. Умен, красив, възпитан, харесван от всички мои роднини, обичащ ме, грижещ за мен. Когато започна нашата афера, всички общи приятели се зарадваха много на случващото се. Както казваха, ние бяхме създадени един за друг. Обичах го, той ми даваше всичко, от което имах нужда, беше моята морална опора, а допирът на тялото му до моето ме побъркваше.
Общо взето, аз бях една голяма късметлийка. Даже не предполагах колко.

Спряхме пред голяма бяла сграда във викториански стил и с красива градина. Харесваше ми. Моите уроци бяха на третия, последен етаж, така че се запътих направо към стълбището. Намерих стаята и влязох. Вътре имаше около 10 души, общо бяхме 15. Поздравих и започнах да се оглеждам за свободно място.
Тогава го видях, на няколко крачки от мен, ровещ в раницата си. Моят бивш, Нейтън. Беше си същият – висок, с хубава фигура, кестенява коса, шоколадови очи. Несъзнателно започнах да си припомням детайлите – изящните плътни устни, леко строгия профил и хилядите различни погледи. Предимно пренебрежителен, понякога замечтан, почти детски, друг път страстен, приканващ... Обърнах се с гръб към него. Какво правеше той тук? Той пишеше музика, свиреше на китара, имаше група, с която обикаляха из страната. Но пиано? Я стига. Доколото знаех, то не се вписваше в попа, рока или дъбстепа.
Както и да е, спрях да мисля за него, когато учителката ни, Джейн Скарлет, влезе в залата.
-    Здравейте, млади момичета и момчета. Както знаете, аз ще се постарая да ви разкрия тайните на този прекрасен инструмент през следващите три месеца.
Нейт я гледаше изпод сивото си бомбе с онзи детски поглед. Това не беше нормално.
-    А сега, нека всеки се представи. Да започнем от вас, г-н...?
-    Кинли. Нейтън Кинли. Приятно ми е – той се изправи, обърна се назад към всички, свали шапка и се поклони леко усмихнат. Изправяйки се срещна погледа ми. Това го забави и разсея малко. Кимна ми. Дори мускул не трепна на лицето ми.
С него ходех преди година и то за кратко – шест месеца. Оказа се, че характерите ни бяха толкова сходни, че просто нямаше как да продължим да сме заедно и всичко да е мирно и тихо. Два бурни пламъка, сляти в едно. Не съзидание, само разруха.
Стигнаха и до мен.
-    Саша Делфорд.
-    Делфорд? Като Джаксън Делфорд? – Джейн Скарлет повдигна вежда. Благословена или проклета, бях на дъщеря на собственик на верига хотели.
-    Да, като него, той ми е баща – въпросът леко ме изнерви. Или пък беше усмивката на Нейт, който много добре познаваше тази реакция в околните.
-    Прекрасно, Саша. Следващият...? – Скарлет продължи нататък. Извадих телефона си, имах съобщение от Марк. Това ме зарадва. Писах му в колко да ме чака и се съредоточих върху това да запомня имената на всички. Мисълта за Нейт повече не се появи в съзнанието ми.

Аз също съм я чела. И да, заслужава си човек да и отдели време.

Здравейте! Най - накрая успях да събера всички идеи, хвърчащи в глaвата ми, и се появи нова история. Дано да ви хареса, колкото и предните ( Художнuk на споменu /
Вuолетовu облацu / Евkалuпт /
Пуkнатuнu  )

Елементи на щастието

"Имало едно време едно красиво момиче. Тя се скитала сама из големия враждебен град, докато един ден не срещнала момчето от сънищата си. Те се влюбили и заживели щастливо до края на дните си."
Не, тази история не е такава. Действието в нея не се развива в рамкте на една или две страници. Не, това е разказ за едно момиче и две момчета; за бивши и бъдещи. За съвест, грешки и разкаяния; за моментите, които трябва да останат само спомен и за тези, които имат потенциал за развитие в настоящето. Това е история, която ще ви разсмее миг след като е извикала сълзи в очите ви.
Това е моята история. Готови ли сте да я чуете?

-    Саша, ставай!
Това е сън. Кошмар.
-    Хайде, мила, закуската е готова и баща ти те чака!
Добре де, може би не е сън.
Станах. Чувах как кучето ми, Джей, лае, чакайки закуската си. Мама и татко се смееха в кухнята, радиото работеше, а през щорите нахлуваше все още студена слънчева светлина. Ранно лятно утро.
На излизане от стаята се спрях пред огромното огледало. Хубавите ми прави крака се подаваха под огромна бяла тениска, някога принадлежала на татко. Заради светлината, идваща зад гърба ми, можех да видя очертанията на тънката си талия под тениската. Дългата зластисто - карамелена коса хвърчеше на всички посоки, а синьо – зелените ми очи все още гледаха сънено. Влезех ли в кухнята, татко щеше да каже, че съм красива. И нямаше да е само защото съм му дъщеря и се гордее с мен. Наистина бях.
За закуска имаше гофрети с боровинково сладко. И кафе, да, силно кафе. Това ме доразсъни. Другият фактор бе внезапно скочилият върху мен Джей.
-    Хей, успокой се, бебчо! И аз се радвам да те видя – притежавах най – красивия лабрадор на земята.
-    Успя ли да се наспиш? – мама. Тя сериозно ли?! Легнах си в 05.00, преди около три часа.
-    Според теб? – погледнах я над чашата с кафе.
-    Е не особено, но и по – зле си изглеждала – тя се засмя весело.
Мама. Двете се разбирахме отлично, бяхме най – добри приятелки, обичахме се страшно много, но тя постоянно се шегуваше с мен.
     -   Ха-ха-ха, страхотна си – обожавах иронията.
     -   Побързай, Саша, излизам след малко. А ти няма да искаш да пътуваш сама.
Татко беше прав. Днес беше първият ми урок по пиано. Записах се на летен курс, тъй като от малка исках да се науча да свиря, а и без това сезонът ми беше свободен. Есента започвах да уча в университет. 
Хапнах добре, взех си душ и се облякох. Скини дънки, изчистено черно бюстие, вталено сако в същия цвят и платформи. По пътя с татко не спряхме да се смеем. Гордеех се с него, той бе прекрасен човек. А аз си бях неговото най – малко детенце, макар и вече на 18 (имах двама по – големи братя, живеещи в чужбина).
Най – накрая пристигнахме.
     -   Да те взема ли след урока?
     -   Не, няма нужда, ще излизам с Марк.
     -   Добре, обади се преди да се прибереш.
     -   Дадено!
С Марк ходех от около три месеца, но се познавахме от години. Той бе мой най – добър приятел. През всички години се опитвахме да затваряме очите си за зараждащата се между нас тръпка, но в крайна сметка се предадохме. И не съжалявахме. Но за това после. Сега ме чакаше урок.

Мм Faydee ft Moody -- Dangerous