Казах ви! 

Оф, не ставате ли вече нахални? Разбирам, че ви харесва и аз също като вас очаквам с нетърпение следващата част ама не я юркам, нали? Лили си има личен живот и не е длъжна да го оставя заради една история!  |-(

Добре де, не ми се карай! Човек една критика не може да каже! |-(
П.П. Хубаво е, че пишеш за истинския живот, но той не е само раздели и т.н. Не съм ли права? 

Е, в края на краищата успях да намеря време за вас!  Целувки!

Глава 7
Прибрах си обувките в кутиите и ги натъпках в три куфара(малко е нали). Роклите и останалите свестни дрехи в четвърти, а чантите(натъпкани с колкото се може повече пари)и козметиката в пети.
Мислите си, че съм много гадна, нали? А сега си представете едно голямо и високо двойно легло. А под матрака- стотачки. Е, все още ли съм гадна?
Щом приключих с багажа извадих HTC Cha-Cha-то си(иначе имах още два- iPhone за забавления и служебен  BlackBerry) и набрах Вики.
-Готова ли си?- а "Здрасти" няма ли?
-Да, идвай!
-ОК, след 15 минути съм пред вас.
Докато чаках ми стана скучно. И тогава се сетих. Ами, да! Ще оставя бележка на Стивън!
Измъкнах някакво тефтерче и химикалка и започнах да мисля. В никакъв случай няма да му се обяснявам. Няй-накрая се спрях на "Сбогом кретен!". Така му се пада! После поставих BlackBerry-то на пода и... скочих върху него. Така де, нали приключих с тази простотия наречена "досегашния ми живот".
След 5 минути другия телефон иззвуня. Не погледнах екрана, защото си знаех, че е Вики. Грабнах куфарите и ги понесох към вратата. Пред нея ме чакаше Вики, която веднага ги пое, а аз се върнах за останалите.
По пътя към летището тя ме попита:
-Защо 4 куфара? Мислех, че не харесваш дрехите си.
- Три с обувки, един с дрехи и един с чанти и пари. - отброих на пръстите си.
- Чанти с пари ли? - Вики свъси вежди.
Разказах и за леглото, но понеже тя ме погледна уплашено, побързах да я успокоя, че разликата едва ли ще бъде забелязана.
След известно време мълчание, приятелката ми притеснено рече:
-Знаеш ли, има един проблем с идването ти в Барселона- езика.
- Но аз знам испански! Нали ти ми каза! Убедена съм, че не съм го забравила! - тогава се сетих, че тя не говори за това. Спомних си, че в Барселона не се говори на чист испански, а на каталунски- смеска от испански и френски. А ако говориш на чистия, ще те гледат лошо, заради враждата м/у Мадрид и Барселона. - А също и френския! - побързах да добавя.
-Сигурна съм, че ще си изкараме страхотно там!- каза Вики и се усмихна.
В този момент бях напълно съгласна с нея.

Звучи все едно те са я убили... Чакам некст!!!  

Обещавих ви 2 части днес- ето я и втората! Извините ако е малко... как да го кажа, абсурдна ама нямаше друг начин!  

Глава 6

Каъде, по дяволите, си държим куфарите в тази къща?! Претърсих я цялата, но не открих нищо.
И тогава ми просветна. Ами, да! Заопипвах основата на голямото двойно легло в стаята, докато не намерих това, което търсех. Сензор. И то не какъв да е сензор- реагираше само на докосванто на ключовете от външната врата. Яко, а?
След като направих това, което трябваше (прокарах върха на ключа си по сензора (изненадах ви, нали)) се чу изпукване и матрака се надигна. А под него- голяма стоманена плоскост. Това не го очаквах, но реших да карам по интуиция. Имаше място където да се въведе код. Налучках няколко цифрички и то взе, че стана- отвори се!
Сега сигурно си мислите "Тези са напълно побъркани! Толкова защити за едни куфари?!". Е, да ама не е само за тях.
Под плоскостта беше пълно с пари! Стотачки!!! Какво правят куфарите там ли? Не заемат място в къщата, какво друго!
Но както и да е. Време е събирането на багажа да започне!

Сега разбрахте ли какво имам предвид под "абсурдно"? От мен да мине, разрешавам ви да се смеете!  И все пак се нядявям да ви хареса! 

Не ми хареса. Разбирам, че си била разстроена, когато си я писала, но все пак... Иначе продължавай с поезията, много ти е добра! 

Майка ми, само че на ум. 

Хора, мерси за коментарите! Ето го некста 

Глава 4

- И това е всичко, което мага да ти кажа. - завърши разказа си Вики. Близо 2 - 3 часа, тя ми беше говорила за живота ми- колежа, гаджетата, работата, враговете, пътуванията; показва ми стари албуми, нови албуми, снимки във facebook и т.н.
Ето го и краткия вариант на историята: Аз съм Елизабет Душес, на 25, живея във Вашингтон и съм сгодена за Стивън Джонсън. Завършила съм Харвард (к'во ще кажете сега, а?), но иначе съм прекарала целия си живот във Вашингтон. Родена съм на 10.06- зодия Близнаци. Сега работя като адвокат.
Има ли смисъл да казвам колко скучно ми звучи това?
- Е, аз смятам вече да се прибирам. Ще си хвана такси и...
- В никакъв случай! - прекъсна ме Вики. - Ще те закарам аз!
Леле, каква напориста вена!
Докато пътувахме, я попитх що за човек е Стивън.
- Не мисля, че мога да ти отговоря. - каза тя след дълъг размисъл.
- Но защо Каквото и да ми кажеш за него сигурно ще е вярно. Та,  ти си толкова умна и проницателна! - не се предавах аз.
- Работата е там, че аз изобщо не го харесвам. Затова не мога да ти кажа нищо добро за него. А той е твой годеник и ти го обичаш... или поне така беше. Мисълта ми е, че няма да е честно да ти създавам предрасъдаци. Не искам да прекратиш всичко с него заради нещо, което аз съм ти казала. Това е.
Е, на тов аму се вика приятелка! Но спрямо инфото за досадния ми живот, ми стана ясно, че доста неща ще се променят. Но като се замисля, Вики беше права. Трябваше сама да си направя изводите. Затова само и кимнах в отговор и с езагледах през прозореца. Вашингтон несъмнено беше красиво градче... и скучно. На "новата аз" това не и харесваше.
- Стигнах ме!- прекъсна ме дружката ми.
Излязох от колката и обходих с поглед къщата. Беше... ами, къща. С ужасен цвят и перфектно поддържана градина. Толкова перфектно, че чак дразнещо. С Вики тръгнахме по пътечката.
Вратата беше бронирана. Защо ли не се учудвам? Честно, и аз незнам.
Позвънихме и след доста време, вратата се отвори.
- Елизабет, как се уплаших само! - Като си се уплашил, защо не дойде в болницата да ме видиш, тъпако! - Аз съм виновен за всичко! - Виновен си, и още как - Толкова съжалявам! - съжалявал бил! Чудя се, дали Вики също долови фалша в гласа му? Кучи син!
- Чао, Лиз! Обади ми се утре! - Вики отново.
- Чао!- обърнах се и я прегърнах- Благодаря ти, Вики!
- Няма за какво, нали сме приятелки! - прегръдката свърши, тя ми се усмихна и се запъти къмколата, напълно игнорирайки Стивън. Така те искам, момиче!
Избутах Стивън от вратата и влязох вътре. Доста оригинален интериор, няма що!
Щом намерих банята веднага се съблякох и си взех душ. После открих и стаята- отново нищо особенно. Отворих гардероба и очите ми се насълзиха. Наистина ли съм носела всичко това? Имаше една-две хубави дрехи и повечето обувки също ставаха, но... Най- накрая намерих един потник и го облякох. Взех одеялото от леглото, заедно с една възглавница и се върнах в хола. Успях да разпъна дивана САМА (наблягам на "сама" , за да поясня, че така наречения ми годеник не дойде да ми помогне или да ме разубеди), настаних се удобно и се приготвих да спя. Очаквах Стивън поне да предложи той да спи на дивана, а аз на леглото, щом не искам да спим заедно, но такава реакция от негова страна не последва. Тотално лайно, кавам ви! Ще види той какво го чака...!

Ето ви го некста! Дано ви хареса! 

Още такива, ще пишеш ли? 

Некст!!!  

Глава 2
Събудих се (отново) в болница. Очаквах го, след като бях припаднала. А сега да видим, дали съм изтрезняла. Казвам се... не, не съм. Лошо. Не се и опитах да си спомня нещо друго, може би защото ме беше страх, че няма да успея.
Пет минути по-късно един дребен мъж с побеляла коса и очила, влезе в стаята и ми се усмихна приятелски. Веднага ми стана симпатичен.
- Е, по-добре ли се чувствате? - попита без да спира да се усмихва.
- Може би, малко - отговорих, въпреки, че не знаех, колко малко е това малко. - Защо не помня нищо?
- Имате лека форма на амнезия. - каза без да увърта лекарят. - но не се безспокойте. Лечимо е. Взимайте от тези - той постави някакви хапчета на шкафчето - и ще си спомните почти всичко.
Успях само да се усмихна в отговор. Амнезия значи... Това не става ли само с хората по книгите? Отговорът е не, защото сега се случваше с мен и беше напълно реално. Поне имах обяснение за случило то се.
- Нужда от нещо? - пак беше докторът
- За сега не.
- Е, добре тогава. До скоро!
Доста приятен човек, не мислите ли?
Прозях се и чак тогава осъзнах колко ми се спи. Защо по дяволите, на човек винаги му се спи когато е в болница?! Може би, защото няма какво друго да прави та.
Както и да е, сега не ми се мислеше. Отпуснах се на възглавницата и заспах.

Дано ви хареса!