Сигурно знаете, Джон Ленън бе спрял да се занимава с музиката преди около 5 години. Нищо, аз пак му бях голяма фенка. Дори се радвам, че не доживях смъртта му..
Сигурно ще е хубаво да научите нещо за мен, след като вече сте започнали да четете. Казвам се Виктория... И в момента, в който ти четеш това аз би трябвало да съм на 51 години.. Но не. Аз умрях на 19. Затова трябва да внимаваме какво си пожелаваме. Шибаният живот винаги може да извърти думите ни. Затова аз останах вечно млада...
Иначе всички са мо казвали, че съм хубава.. Не, не перфектното блонди с мозък, нагънат като стъкло... Просто момиче с кестенява коса и кафеви очи.. Прическа не мога да ви опиша, по нашето време ние, момичетата не се интересувахме особено от такива глупости. Не бяхме суетни като сегашните... И най-важното – не съществуваха кифли и кроасани.. всички бяхме еднакви, а ако някой имаше варени  дънки.. тоя човек беше като светило в очите ни. Както и да е. Аз не живеех в богато семейство, ама това не е най-важното. Парите тогава нямаха такова голямо значение. Книгите струваха колкото една „сегашна“ вафла. А игрите навън през детството бяха незабравими. После започнахме да ходим по дискотеки нали, бяхме от „големите“.. Ама пак си бяхме пишлемета. Нямаше такива дискотеки в каквито вие ходите, нашите бяха на открито. Голям купон ставаше. А като имаше лятно кино.. всичко живо ходеше без билет и надничаше иззад гърбовете на лелките и чичковците, които изпитваха някакъв срам да не дадат 2 лева. Е тея си бяха прецакани отвсякъде. Ама и това няма значение. Искам да кажа, че всичко беше коренно различно. Е, почти всичко. Пак си имаше такива сакати политици.. Ама по-добре си вършеха работата де. Докато народът негодуваше държавата се издигаше – пътища, сгради, паметници.. То на българина кой ли може да му угоди някога... Е да, да си пишеш домашните на свещ заради режима не беше кой-знае-колко приятно, и все пак се преживява. С риск да прозвуча твърде зле за вашите възпитани личности – вие сте по-големи пишлемета и от нас бе! Вярно, и ние не постъпвахме правилно в повечето ситуации, обаче може би заради липсата на компютри и МакДоналдс нямахме 30-40 кила отгоре. И на всичкото отгоре не можете да живеете кактко трябва. Не разбирам, уроци ли да ви давам!? Единия правил секс на 14, други пет-шест излъгали, че са направили същото и нашите тъпаци естествено трябва да изчукат някое момиче на момента.. А девойките пък са толкова лесни, защото и приятелките им вече „са го правили“. Искате да сте готини, да сте в крак с времето, ама кака ви (може би вече баба ви) Вики знае – животът не е вечен. Затова трябва да си себе си и да правиш каквото искаш.. Майната им на правилата.
Времето на прехода много неща промени...
Та аз да ви разкажа изцяло. След като умрях.. Почти нищо особено не стана. Отново започнах да живея, отново всичко тръгна отначало. Можех да направя каквото съм забравила. И щом животът ми отново свършеше всичко се завърташе....
Искам да ви върна в един специален ден, но това малко по-късно...

Лапешка любов
------
15 Септември, 1966 година
/Моят първи учебен ден.../
Никога не бях си помисляла, че един двор може да побере толкова хора.. Та аз не бях виждала толкова хора на едно място! Пълно бешее с ученици и родители. След нас, най-малките, бяха се помъкнали баби, дядовци, чичовци, лели.. Абе цялата рода. Ама то това събитие не е за изпускане. Всяко дете държеше букет. Някои носеха рози, други гербери, трети карамфили (пфу, да не са на погребение?!) ... В нечии цветя можеше да видиш самият човек. Тези, които наистина уважаваха госпожата си носеха семпли, но стилни букети с по три или пет рози, обвързани с панделка и красива опаковачна хартия. Други, които дори не са си помисляли да идват на училище през годината и са дошли днес колкото да отчетат присъствието си носеха смачкани карамфили, градински цветя, набрани от близкия парк или няколко лалета от градинката на баба. Сред третите съм аз. Ние не познавахме учителите, но родителите на всички нас се фукаха с големи и помпозни работи (то с букет нямаше общо) – няма нищо вложено в тях, но майките явно намираха нещо привлекателно в тези грозни опаковки. А четвърти.. четвърти не носеха нищо...
След време всички свършиха с речите си (макар и да не знаех, от думите им личеше, че са наизустени и се казват по всякакъв повод – празник, погребение..). Директорката поля вода и класовете се заизреждаха под венците от здравец. Една мила дама ни хвана за ръце и ни поведе по стълбите към една стая – класната ни стая. Имаше три редички чинове – досега не бях виждала такова нещо. Всеки седна където си избере. Много от децата си имаха приятели от преди и се настаниха до тях.Аз си нямах и седнах на едно празно място в ъгъла. Тъкмо когато си помислих, че ще съм самичка в стаята изтича едно момче, явно закъсняло.Тъй, като нямаше къде да се намести дойде до мен. И аз тогава се загледах в него. Красиво момче, на пръв поглед нищо особено. Но щом се вгледаш внимателно, откриваш, че можеш да пропаднеш в красивите му зелени очи, а косата му.. много малко момчета имаха такава на вид мека коса... Тя сякаш те предизвикваше да я пипнеш и да усетиш аромата й... Милата дама започна да се представя...
- Здравейте, деца! Радвам се, че моят клас е събрал такива красиви и на вид умни младежи. Не бих искала да ви сплаша, но от утре... – И оттук нататък всяка дума беше чисто боботене за всички ни. Добрите бащи слушаха и си записваха с интерес, а децата си шепнеха..
- Може ли..? – Попитах тихо аз и посочих косата на момченцето до мен.
- Ама естествено! – Засмя се тихичко то. Зарових малката си ръчичка в косите му и започнах да си играя с тях. Той последва примера ми , като се заигра с моята тогава дълга коса. Започнахме леко да се подхилваме и учителката ни смъмри. Явно имаше нещо като „детска любов“ между нас, колкото и тъпо да звучи. И той го бе усетил, защото хвана ръката ми под чина и преплете пръстите си в моите. Бях гледала филми и знаех какво означава. Не усетих, но явно се бях зачервила като домат, защото той отново се изкиска.
Когато госпожата свърши с думите си изненадващо бързо всички станаха и си тръгнаха.В шумотевицата той набързо ме попита:
- Искаш ли да сме гаджета? – Лапешка работа, какво да ви разправям! – между другото аз съм
Иво, а твоето име какво е ?
- Виктория.- Майка му го хвана за ръката и тръгнаха към вратата – Да! – Той ме погледна учудено, но после се сети за първият въпрос, който ме беше питал. Остана доволен и си тръгна с усмивка...