Хайде,хайде,толкова е интересно!!

Много ми хареса !!

Благодаря за положителните коментари.Ето некста надявам се да ви допадне !

А,сега нека опитаме с този пейзаж :
http://kaprizen.com/?cat=6&img=1867098

Единадесета Глава

,,Спомени"

Той се приближаваше с всяка изминала секунда.А аз само го гледах и преглъщах усилено,молейки се на ум въпросът му да е бил реторичен и да не изисква отговор.
-Не. -поклатих глава спокойно,защото в действителност така си беше,а той спря и се загледа в очите ми.
-Различна си. -каза той и аз не можах да разбера какво има предвид,затова попитах.
-Моля? -попитах с надеждата да не започне отново онази лекция за неблагодарните ангели.И ето ти късмет,точно когато най-НЕ ти трябва.
-Забрави.Кого търсиш тук,каза внезапно той и онзи негов поглед от преди 9-10 минути изчезна.
-Ами,не знам,мислех,че ще успея да... -гласът ми се изгуби когато осъзнах,че истината беше,че нямах идея какво правя тук.
-,,Ще успея да..."?? -повтори думите ми той и зачака отговор.
-Не знам.. -казах честно аз и намусих поглед.Очите ми се спряха на кецовете му.Той беше стилен,признавам.За вампир на няколко стотин години,изглеждаше доста добре.Носеше черно рокерско яке,тениска която не виждах добре и дънки.От онези черните които имат металиков отблясък.Изглеждаше добре,сякаш беше някоя рок звезда от деведесетте.
-Благодаря ти,не не съм бил рок звезда и не съм безсмъртен от стотици години,а от няколко хиляди. -каза той присмех и скулите му се разтегнаха в широка усмивка,когато видя физиономията ми.
-Ти и мисли ли четеш? -попитах с увиснало чене.
-Ще ми се.Не,просто съм свикнал на това всеки да го мисли. -каза той,но дори и на милиарди години,изобщо не го бива в лъжите.Но,едно нещо ме шокира,когато се усмихна,имаше толкова бели зъби,все едно току-що е излязъл от зъболекарски кабинет.Очите му бяха тъмно,много тъмно сини,едва забележимо,но все пак сини.Косата м беше средно дълга,не много но,много добре оформена,беше тъмно-кестенява.Беше си доста добре изглеждащ за толкова много години.Можех дори да кажа,че беше сладък.
-Е,искаш ли да се махнеш от тук или не? -попита той и наклони глава към светлата пътека,която се виеше,чак до там където мъглата падаше толкова гъсто,че не можех да видя нищо.
-Как става? -попитах присмех,а той ме огледа внимателно,сетне отговори.
-Ами,нали ти казах. -каза той,а аз простенах отегчено.
-Не,имам предвид,как да стигна до...До където трябва да стигна? -попитах и погледнах на горе към ясното небе,което остана ясно само още малко,а после се обагри със сивият    цвят на дъждовните облаци.Мислех си,че нищо няма да стане,а просто се мръква,когато един ясен гръм разряза небето и върху нас се изсипа струя обилен дъжд,а после замъгли всичко на около.
-Май,няма да можеш да си идеш сега.Първо,че се мръква и второ,този дъжд. -каза той и направи крива физиономия.Колкото и да ми се искаше да намеря Мая,тоест да си ида,знаех,че е прав и не може.За това само кимнах в знак на съгласие,а той каза.
-Добре,тогава.Хайде ела,преди да си се превърнала в гъба. -каза той и направи жест да хвана ръката му.Направих го,а той се обърна за минутка и каза.
-Сега затвори очи. -нареди ми той. -И се дръж здраво. -изпълних това което каза.След точно половин секунда,вече не чувствах дъжда и хладното брулене на вятъра по голата ми кожа.
-Уау! Как го направи? -ахнах когато отворих очи.А той само се усмихна и дръпна пердето от листа за да закрие входа на уютното местенце и да ни изолира от дъжда.
-Вампирите имат супер скорост. -каза той и сви рамене.Огледах се наоколо.Беше нещо като пещера,но подът бе покрит с мека трева,на която босите ми стъпала се чувстваха като в Рая.Какво? Как така бях боса? Не..това нямаше значение.Вътре беше топло и приятно.
-Какво е това място? -казах най-накрая след дълга и неловка пауза.
-Моето място. -каза простичко той и сви рамене отново.Сетне аз се настаних в ъгълчето,а той седна го мен.
-Впрочем,как се казваш? -попитах след като си спомних,че не знам името му.
-Кайлър. -отговори той.Сетне добави. -А ти? -Кайлър..? Какво хубаво име.
-Аз съм Кейтлин. -казах тихичко а той се обърна със усмивка до ушите и каза.
-Двойно ,,К".Ха,колко забавно. -прав беше,не се бях замислила,че и двамата сме с ,,К".
-Да. -засмях се той се приближи още малко и рамото му докосна моето.Изтръпнах.Сякаш ток премина през мен.Сетне се изправи светкавично и ме поведе за ръка след него.Спря в средата на пещерата и направи жест с ръка.
-Ще получа ли този танц? -попита и аз усетих как бузите ми пламват.
-Няма музика. -казах най-накрая,а той пое ръката ми и каза.
-Няма страшно.Ще си пеем. -и започна да се движи,и да припява.Казах си ,,Уау,аз едва го познавам" ,но както казах,чувствах го странно близък.Накрая не се сдържах и казах.
-Знаеш ли,пееш ужасно. -когато го казах се засмях.Той също,но после каза.
-Знам,но не това е важното сега. -колко е странен само.Настроенията му се сменят,като носни кърпички.Той се приближи повече и показа вампирските си зъби.
Сетне каза.
-А сега,страхуваш ли се? -попита и ме погледа,очите ни се срещнаха.Видях изпълненият му с тъга и страст поглед.И наистина.НЕ бях уплашена,а странно привлечена,това ме уплаши,но бързо го игнорирах и отговорих.
-Ни най-малко. -тогава се притиснах в него още по силно,а той впи устни в моите.Сякаш тялото ми никога до сега не бе виждало такава целува.Притиснах се още по силно в него и той ме премести на пода.Започна да ме целува.Когато стигна до врата ми,аз тихичко изстенах.А той сякаш ме бе убил или наранил.С всичка сила се отдръпна от мен и се удари в стената.Аз се стреснах и тихичко попитах.
-Какво стана? -той видя,че съм малко притеснена и каза.
-Аз ..не,не,не биваше да правя това.Сега не те ли е страх от мен? Поне малко? -каза той с надеждата да каза,че се страхувам от него.Но вместо да се страхувах и да бягах,сега към света на смъртните,аз отидох до него и впих очи в неговите.Сетне казах.
-Не се страхувам от теб. -той избухна и каза.
-А трябва! Не виждаш ли!? Можех просто да те убия! -извика той.А,аз се приближих още повече и каза.
-Можеше,но няма.

Радвам се изключително много,че ти харесва

Така,в тази глава се развива едно от главните действия за които говоря.. Надявам се да ви хареса..

Глава Втора

,,Той"

Седях си просто ей така,загледана в тялото на мъртвото момиче,мислейки за това ,,Кой би направил подобно нещо?". Въпреки,че знаех кой е способен на такова нещо,не знаех защо го прави и как да го открия.

Изправих се,сложиш плета върху тялото и и тръгнах към дома.Нямах търпение да се прибера и да се излегна на леглото,както и да зачета любимата си книга.
След точно около 30-40 секунди бях у дома и свалях якето.Запътих се към вратата на кухнята.Сложих розата във вода и тръгнах към стаята ми.
Когато вече бях вътре,изрових книгата изпод купа с дрехи на диванчето,изтегнах се на леглото и зачетох.Не мина известно време,когато ми се приспа толкова много,че нямах сили да затворя книгата.Но,най-странното беше това което сънувах.
В съня си,тъкмо се будех от позата в която бях заспала.Книгата беше отворена и подпряна на гърдите ми с корицата нагоре.Сънувах,че отварям очи и слагам книгата на земята,сетне се приближавам до големия френски прозорец с дантелено перде,като подпирам дланите си на чистия прозорец.Надвесвам се на прозореца и в този ужасно съмнителен момент виждам друго чуждо лице в същата поза,вперило очи право в мен.Ликът беше мъжки.В момента в който очите ми намериха неговите той оголи зъбите си и издаде нахъсващ звук,сякаш казваше ,,Не се приближавай!" Не се изплаших,но отскочих назад.
Точно преди сънят да свърши се събудих.Станах и отметнах книгата,като внимавах да не я измачкам.Станах и с бавни стъпки се приближих до прозореца.Вече се беше смрачило и светлините на нощния  град го правеха още по-убедително.С крайчеца на пръста си и бързо движение отместих прозиращото перде.
Това което видях ме порази като неочакван удар от змей с две глави (не е никак смешно).На допреди чистото стъкло,сега имаше две отпечатани ръце.Точно като от съня ми.Две ръце,които се бяха отбелязало от подпиране.Настръхнах.Тръпките по гърба ми отново полазиха,сега още по-студени.Наистина ме стресна.Възможно ли е да не е било само сън? Или възможно ли е,да не е било само сън и това да е въпросният ,,Той?" ?
Нямах намерения да чакам за да разбера.Със светкавична скорост се облякох и излязох,а след себе си чувах само лая на Сами.Втурнах се надолу по стълбите,нямах време да чакам асансьор.Излязох като ураган навън,нямах представа за времето.Бях като някоя хрътка.Опитах се да надуша следи,но там нямаше нищо.Единствено г-н. Робъртс разхождаше кучето си.
-Добър вечер. -поздрави той.
-Добра да е. -отвърнах и се втурнах към площадката, от където идваше друга,различна и сто пъти по-силна ужасяваща миризма,която носеше само ухание на смърт.

Окей,пускам тази вечер ако успея,ако не утре  

А,може и да успея. Ето некста.
Много се надявам да ви допадне

Десета Глава III

,,Да си глупак,е като да те премажат с валяк."

Бях уплашена.Всичко изведнъж стана черно,гласът на Аксел отекваше в главата ми.Какво направих!? Имах усещането,че падам,падам надолу,но на какво ли щях да се ударя,когато падна!? Можех ли да умра наново!? Ето още един въпрос,плюс този,къде е изчезнала Кристин!?

(Представете си тази гледка,докато четете)
http://kaprizen.com/?cat=6&img=1848470

Тупнах на меко,сякаш някой бе сложиш хиляда пухени възглавнички и е знаел,че ще падна.Въпреки доброто приземяване,ме беше страх да отворя очи.Мислех,че отново всичко ще е черно,непрогледен мрак.Но какво пък,по-добре е да кажа ,,Е,поне опитах" отколкото ,,Защо не опитах". В мига в който тази мисъл затанцува в мислите ми отворих очи,а ярката светлина внезапно сви зеницата ми и се наложи да разтъркам очи.Не можех да повярвам.Къде бях? В някакво друго подобие на Рай? Каквото и да беше,бе много красиво.Личеше си,че е есенен пейзаж.Дърветата бяха ярко обагрени в есенни палитри,а земята беше постлана с мек килим от  шарени или по-скоро обагрени в най-различни цветове,опадали листа.Усмихнах се и си казах на ум ,,Ето какви са били меките възглавнички." Къде ли се намирах?! Зачудих се.Изправих се рязко и започнах да обикалям.Придвижих се бавно напред и внезапно вместо топлото чувство на утеха,започнах да чувствам нарастващата в мен паника.Но,защо? Тук беше прекрасно.
-Не съвсем. -чух глас и се обърнах по посока на звука и видях едно момче да излиза от шубрака до мен.
-К-Кой си ти? -попитах толкова тихо,че едвам аз го чух.
-Въпросът е коя си ти и какво търсиш тук? -попита той и в този момент оголи зъби.Видях дългите кучешки зъби.В този момент ми се прииска да съм прица и да отлетя.Тогава се сетих.Крилата ми.Напрегнах тялото си и чух звука на разперващите се крила зад гърба си.Момчето се ококори и прибра острите си като бръснач зъби.
-Т-т-ти си паднал ангел? -запелтечи той.Това ме стресна,как така съм...Обърнах поглед и видях огромните черни крила,които се разпериха по мое нареждане.
-Какво съм аа? -попитах със недоумяваща физиономия,а той се ококори още повече.
-Не знаеш ли? Уау,чувал съм за вас.Живеете си в охолство,имате всичко което искате там горе,всички ви обичат и сте прекрасни,но все не ви стига и искате още и още.И когато не стане по вашето,падате нали? -каза той със високомерен и многозначителен поглед.Това правех нали.Той беше прав.Там имах всичко,но пак не ми стигна,но все пак Мая бе малката ми сестричка,бих сторила всичко за нея.Той видя умуването в очите ми и затова продължи.
-И после какво става,падате тук,а ние ви изпращаме на земята,пак и понеже сте така благородни,не казвате дори едно ,,Благодаря",а после си продължавате живота,който от отдавна е приключил. -избухна той.За какво говореше,ако е вярно,това което казва той и наистина съм,,Паднал Ангел" тогава защо ще ме изпраща отново на земята.Гледах го тъпо и не знаех какво да кажа.
-Имам предвид,че продължаваш извънгробен живот,понеже си извършила нещо лошо докато си била горе,за това си паднала тук,при на. -каза той,сякаш прочел мислите ми.
-Как така,кои сте вие? -попитах и започнах да изследвам мястото с поглед.Момчето явно се ядоса още повече.
-Ехо,да не би да си сляпа или напълно куха ей там? -попита и посочи главата ми.Сетен зачака отговор.
-Ами,не. -казах и той продължи,като цветът на лицето му от бледо кремав,стана червен.
-Тогава? Не видя ли зъбите ми? -ядоса се той.
-Ей,ей я по-спокойно,не съм глуха,имам си и зрение.Не се пали толкова,защото на теб си ти е добре,живееш си тук,на това хубаво място,а аз вече не знам какво да правя. -избухнах и аз,а той като чели млъкна.
-А..извини ме.. -заовива той. -Просто,вече не знам как стигнах до тук. -каза той и сведе поглед.Какво имаше предвид с това ?
-Чакай малко,щом си вампир,не трябва ли да си на земята,за да ядеш хора? -попитах,а сетне осъзнах,че звуча глупаво.Той само се засмя,а в смеха му имаше нотка на съжаление.
-Ти какво си мислиш,че има стълба до света на простосмъртните,или е като в приказката ,,Джак и бобеното стебло"? -попита присмех той.
-Е,поне се надявах. -казах на шега,после по-сериозно. -А,как се слиза там,какво трябва да направя? -попитах молейки се да е нещо лесно като ,,Отговори на три въпроса искрено".
-Ами трябва да отговориш на три въпроса искрено,за да разберат дали си достоен за света на простосмъртните. -каза той и аз заподскачах вътрешно.
-Това е толкова лесно,а ти защо не опиташ? -попитах,а той се засмя и сетне отговори.
-Я ме огледай добре,такъв като мен,не знаеш с колко престъпления е известен там. -каза той и се усмихна,а белите му зъби пробляснаха на меката,но ярка светлина.
-Убивал си хора? -попитах и се опитах да имитирам физиономия на страх,въпреки,че вътрешно изобщо не се страхувах,даже напротив,чувствах го близък.
-Стотици. -каза той и се приближи към мен. -Страх ли те е?

Много се радвам,че ви харесва толкова много,но ще мога да пусна некста утре.. Съжалявам ..  

Радвам се.Ще се постарая

Нда,забелязах го! ;дд А ти кога ще ми пуснеш некста в Къща От Мрак!? :Д

Глупости! Толкова е красиво,че направо не знам от къде ти идва..