Здравей.
Имам приятелка в Германия, която учи и работи там. Доволна е от обучението и живота си там, но отсега трябва да се подготвиш за скептично отношение към българите, поне в началото (говоря от страна на работодатели например).
Аз понеже също се бях насочила към чужбина преди време, бях прочела доста форуми, но в последствие това остана в миналото. Та ето тук http://www.bgstudents.eu/ можеш да прочетеш доста неща и дори да се запознаеш с хора, които могат да ти разяснят повече.
Надявам се бях полезна. 

http://vbox7.com/play:5c29cbc3
Наистина ми трябва спешно да разбера кой е  Който знае да ме информира моля.

Луната постепенно започваше да избутва слънцето от небето и си проправяше път през натрупаните облаци. Пейката, на която бяха попадаше под цветните отражения на залеза и самите те се къпеха в еуфорията на цветовете. Леко плахо, той се обърна към нея, пое си дълбоко въздух и зениците му се разшириха от вълнение.
- Харесвам те. Много те харесвам! - каза той с треперещ глас.
Изведнъж в нея нещо се преобърна. Пеперудите започнаха да се блъскат в стените на корема й. В очите й блесна онази искрица на любопитството. Сърцето й се сви и биеше лудо в опита си да се отпусне. Бузите й почервеняха, буца заседна в гърлото й. Краката и ръцете й се разтрепериха. Червени петна от притеснение избиха по кожата на шията й. Очите й станаха големи, колкото задаващата се луна. Ръцете й станаха студени и бледи. И всичко това в рамките на 5 секунди. 5 секудни, в които тя беше повече от щастлива, повече от влюбена. Толкова много чувства се изляха в нея в този момент, а единственото, което успя да каже беше:
- И аз те харесвам.

В огледалото няма отражение,
липсват и следи от стъпки по земята,
всичко е като видение,
сън,  от който бягам в тишината. 

Празната стая нашепва за живота истини,
и повод за това е тази самота...
Напоени със сълзи пукнатини,
а причината е някъде далеч сега...

Стените притискат тишината
и въздуха превръща се във тежко бреме.
Последната въздишка гасне в тъмнината,
отчаянието превръща се във време...

Забравих да спомена, че до днес тази поема съществуваше със заглавието "Аутопсия на любовта", но без да искам го изтрих и реших все пак да го кача отново.

Поредния обикновен, напоен с чувства, скучен, еднообразен и твърде реален ден. Точно като вчерашния.. И като утрешния... И като всеки следващ ден на този хаотичен живот, изпълнен с  едни и същи лица и случки, изрисуван в цветовете на безличието, преливащ от самота и несподелено щастие, превръщащо се в тъга... Да, живота. Казват, че траел един миг и докато се усетим половината от него е изминала. Но защо всички приемат живота като даденост? Нима мъките, сълзите и несподелената любов са това, за което винаги сме мечтали...?! Не мисля..
                             . . .
Ранните лъчи на слънцето все по напористо се опитваха да пронижат гъстата мъгла, паднала над  Лондон. Облаците се събираха на купчини и от тях се изливаше проливен дъжд – нещо съвсем обичайно за дъждовния и студен Лондон.
                         . . .
Почукването на дъжда по прозореца я унасяше в най-сладките сънища, докато в тази идилия не се намеси досадната мелодия на телефона й.
- Ало. – сънено отвърна тя, докато се разтягаше в леглото. Костите й изпукаха така, сякаш се беше схванала от дълъг престой в тесен сандък.
- Лиз, къде по дяволите се губиш? Часа по йога започва след по-малко от 10 минути! - гласа отсреща беше топъл, но с лека нотка на раздразнение и въпреки това някак си снизходителен. Лиз винаги закъсняваше  и приятелите й бяха свикнали с това.
- О Нат, съвсем бях забравила за часа по йога! Моля те не се ядосвай. Ще се оправя по възможно най-бързия начин и ще дойда при теб. Ще закъснея най-много с 10 минути. Обичам те! – Лиз понечи да става от леглото, но някой я хвана за ръката.
- Накъде се разбърза? Нима няма да закусим заедно? – млад, с приятен външен вид мъж лежеше в леглото й. Кой беше? И по-точно какво правеше в леглото й?
- Това беше най-страхотната вечер за последната ми година. – каза той и се надигна, за да я целуне.  В съзнанието й изплуваха спомени от предната вечер. Спомни си колко пияна беше и как двете с Моли танцуваха до припадък на двама мъже в дискотеката.
- Никога повече няма да пия. – помисли си тя, докато мъжа до нея я целуваше...

Моите нокти попринцип винаги са растяли и са били здрави, но въпреки това се подсигурявам със заздравител. Тъй като имаше период, в който бяха станали меки си взех диамантен заздравител (мисля, че беше нещо такова) на Victoria Beauty и останах много доволна. Топ лака също е много добър.

Любов ли бе да го опишеш?.. Но любов не бе. Объркани мисли, разбити надежди, раздвоена душа и аз - незнаеща коя посока да поеме... По-трудно бе. От любовта говоря... Беше раздиращо. Беше разкъсващо. Беше болезнено, но отчасти вълнуващо...
Винаги съм мислила, че съм умна, млада дама, с ясна представа за живота, знаеща какво иска от него... И в един преломен момент се появява някой, който е сякаш създаден за теб. И доказва това твърдение с всеки изминал ден. Превръща се в някой, който дава всичко за теб. В някой, за когото си "единствена". Някой, който би преминал през океан с теб. И аз съм щастлива. И се доверявам на фактите, доказващи, че той е само и единствено за мен. И времето с Някой се превръща в най-прекрасното време, което очакваш ден след ден...
И изведнъж в така прекрасния ти живот се появява Другия. Другия, който в най-неочаквания момент ти завърта главата на 180 градуса и те кара да си специална. Онзи със русата коса, със сините очи, в които би се влюбила всяка, търсеща принца жена. Но аз не бях от тях. Аз бях онази, която търсеше лошото момче, което да изшлайфа... Ако всички други биха се влюбили в русата коса и сините очи, то аз се влюбих в държанието му, в интелигентността му, в чувството му за хумор и начина, по който отнесено говореше за единствената си страст - колите...
И в един момент, подредения живот на умната, млада дама се превръща в ожесточена борба със раздвоените й чувства. Борба, в която победата няма да е величествена и сладка. Борба с много удари. Борба, с удари не под кръста, а над кръста. Над кръста, в ляво. Удари право в сърцето. В чуждото, изпълнено с любов сърце...

Толкова красива,
а очите ти със болка напоени,
ала дори и болката при тебе е красива
и устните ти са от любов лишени..
А късно през нощта още по-красива си,
красива си дори когато си сама,
когато косата ти небрежно на челото пада,
по-красива си и от голямата бяла луна..
Изчезваш тайно в мрака,
погледът ти, все така унесен
дори в съня ми пак красива си,
красива, като тъжна любовна песен.
И всеки път щом със думи те обичам
очите ти ме съдят, лицето ти и то,
време е всичко това да приемеш -
красива си, от цялото си същество!

Къде останаха онези моменти,
в които ти изпълваше нощта?
Къде изчезнаха и приказните сенки,
които ме преследваха, когато бях сама?
Къде се скриха трепетите ми любовни,
и сънищата ми и те къде се скриха?
Може би със себе си ги ти отнесе,
там, където душата ти плениха.
Незнам и болката къде отиде,
незнам защо и раните ми заздравяха.
Отиде си, а мъката не бе голяма,
и сълзите наобратно запълзяха.
Незнам самата аз къде съм,
незнам и колко още ще остана
но знам, че ти ме чакаш там
чакаш, за да видиш любовта, така желана.

Фалшива  бях, признавам
и силна бях,  и слаба бях,
и своите моменти имах,
и из облаците розови летях.

Наивна бях, признавам,
лъжи и аз съм изричала,
на лъжи и аз съм вярвала,
в любов не веднъж съм се вричала.

Щастлива също бях, признавам,
и добрата, и лошата също бях,
странна в очите на другите,
и успях на пук на всички тях.

И времето следа във мен остави
следа от рани заздравели
следа от нерви закалени,
и разни белези, на половина избледнели.

Свят,
безличен, скучен и от части измислен,
сив, помрачен и отчасти фалшив,
мрачен, студен и много двусмислен
и въпреки всичко много красив ...

И ти,
безсърдечен, тъмен, отчасти ревнив,
избухлив, обичан и отчасти безмълвен
тъмен, нервен и все пак щастлив,
и въпреки всичко много изкуствен...

И аз,
вярна, обичаща и отчасти влюбена,
топла, красива и отчасти ранена,
тиха, нежна и много обсебена,
и въпреки всичко много променена...

И ние,
обичащи, мразещи и от части различни,
вглъбени, пленени  и от части отдадени,
изгубени, вярващи, почти меланхолични
и въпреки всичко един за друг създадени..