Еми, да. Само една част е. Защото е разказ. Иначе се радвам, че ти харесва

По-глупава история не съм чела. Нито е разказана добре, нито идеята е добра. "тъпата госпожа" - може би в този момент вдъхновението ти е достигнало връхната си точка. Не ми казвай, че не си писателка, но поне се постарай да не пишеш подобни глупости. Излагаш себе си :)Е, поздрави!

Епаа... ти ме изкара тъпа. Точно за това говоря. Че идеята е добра, но е разказана сухо. Ти отваряла ли си книга? Нямам предвид "Здрач" и подобни бози. Кой автор би си вкарал името на героинята толкова глупаво?! Или пък би си описал героинята по толкова нескопосан начин?!
Все едно. Тя си е решила така. Щом й харесва - да си остане без да го променям. Аз казвам мнението си като читател

Идеята ми е, че момичето вижда живота си. Тоест онова русо момиче в различни сцени от нейния живот. Нещо такова. Но явно не съм осъществила идеята си като хората XD

Е, все пак - благодаря за мнението.

Няма да си играя да пиша резюме на историята. Просто след стотния прочит за грешки и други недоразумения започна да ми се струва отегчително тъпа, но все пак изгарям от нетърпение да я пусна и да чуя мнения. Малко е странна. Просто идеята е странна Няма някакъв дълбок смисъл. Просто отношенията в едно семейство
Едит: Относно заглавието. Може би малко не се връзва със самата история, но понеже не се сетих за нищо, а пък тази мисъл много ми хареса, и взех, че си я присвоих. Та ето, че й намерих приложение   

Just because you live, doesn't mean you're alive

Не мога да ти кажа как се чувства тя. Не съм го изпитала, за да го опиша. Но тя го чувства всеки ден. Мога само да наблюдавам как прави една и съща грешка отново и отново. 
Понякога й се иска просто да я няма. Да изчезне. И никой да не усети. Да е просто един мъгляв спомен в главите на хората, който с времето ще избледнее, докато съвсем изчезне.
Иска да е никой. Да няма минало. Нито бъдеще. Просто един страничен наблюдател. Да гледа хората, но те да не я виждат. Да ги чува, но те нея – не.
Понякога наистина иска просто да я няма...
***
Минаваше полунощ.
Духаше студен вятър. Беше пълнолуние. Но небето беше облачно и не се виждаха нито звездите, нито луната. Може би затова нощта беше толкова мрачна.
Русото момиче върви по каменистия бряг. Студеният вятър брулеше лицето й, но тя не усеща нищо. На няколко метра по-надолу буйното море се пенеше. Огромните вълни се разбиваха във високите скали. Грохотът огласяше околността. Разкъсваше зловещо тишината и утихваше за секунда – две. След миг хиляди капки се разпръскваха във въздуха и звукът от разбиващите се вълни постепенно чезнеше в тъмнината.
Вълнуваше се. Вътре в нея имаше огромна клетка,току що разбита,от която хвърчаха стотици птици.Но не от тези красивите.Тяхната красота отдавна се бе стопила в този метален затвор. Те бяха огромни черни гарвани,блъскаха се в ребрата й, разкъсваха мускулите,отскубваха вените й и пиеха от тях.Засядаха на гърлото й и забиваха ноктите си.Дращеха и режеха.Усещаше ги под кожата си,чуваше как грачат и се блъскат в главата й.Бяха се разпръснали и изпълнили цялото й тяло..Трябваше да ги пусне.
Студена вода обля краката й. Трепна. Огледа плажа. Беше пуст. Грохотът от разбиващите се вълни ту се усилваше, ту заглъхваше и създаваше подтискаща атмосвера.
Водата стигаше до кръста й. Но не чувстваше нищо. Нито студ. Нито каквото и да било.
Дали да се върна?
Мисълта я връхлетя като гръм от ясно небе. За миг се спря. Двоумеше се. Може би трябваше да се върне. Тръсна глава. Беше ужасена. Какво й ставаше?! Като се върне – какво?! Какво щеше да намери? Нищо. Едно голямо нищо. Стисна очи. Въздъхна тежко. И продължи да крачи навътре в морето.
Едва докосваше дъното с пръстите на краката си. Брегът вече не се виждаше. Само високите скали, които едва различаваше в непрогледния мрак. Вече нямаше връщане назад...
Луната изплува измежду облаците и сякаш се усмихна широко. За миг нощта стана по-светла, но в следващия момент тъмните облаци отново я скриха. Настъпи мрак.
Момичето махаше отчаяно с ръце. Отдавна не чувставаше дъното под краката си. Може би беше на педя – две, дори три, под нея. Когато ръцете я заболяха, а и разбра ,че въпреки усиличта й, стои на едно и също място, се отпусна. Главата я болеше. Слепоочията й пулсираха. Чувстваше се толкова изморена. Затвори очи и се отпусна. Течението я носеше навътре в морето...
Чу шум. Той приближаваше все повече, докато не усети как, сякаш един тон вода се изсипа върху й, и тя потъна.
Водата беше тъмна. Размаха безпомощно ръце, но повърхността все още беше прекалено далеч, за да я стигне. Беше прекалено дълбоко. Отпусна се. Бавно се издигаше нагоре, но беше късно.
Ушите й заглъхнаха. Постепено всичко потъваше в тъмнина, докато не настъпи пълен мрак. Не виждаше нищо. Не чувстваше...
Дали щеше да го види? Дали щеше да е отново при малкото си братче?

***
Изведнъж сред тъмнината се разнася птича песен, детски смях. Постепенно тъмнината се разсейва и тогава русото момиче вижда слънцето, небето.
Стои пред една бяла къща, със сини капаци и веранда, отрупана с цветя. Чува се смях. Сред зелената трева седи  една жена, с дълга руса коса, и гледа към едно малко момиченце замечтано. То гони пъстра пеперуда. Виковете му огласят цялата улица и сякаш карат природата да оживее. Листата на дърветаташумят тихо. Чува се  птича песен. Феерия!
След миг детето  спира. Виковете секват. То отива до майка си и дълго я гледа. Те си приличат. Сините учи, тънките алени устни, чипото носле. Момиченцето се усмихва.
-  Мама. – прозвучава толкова тихо и несигурно, но поражда сълзи у майката.Природата сякаш застива за миг, за да може жената да чуе първата дума нанейната единствена рожба.
Момиченцето стои миг. След това подскача радостно и плесва с ръце, като се засмива звучно. Майката гледа дъщеричката си. Не може да се сдържи и едри сълзи се търкулват по алените й страни. Притиска детето до себе си, а то продължава да повтаря:
-  Мама, мама, мама...
***
- Какво е това?
Малкото русо момиченце вече е на четири годинки. То с огромен интерес гледа спящото бебе в кошарата до прозореца. Детето плахо протяга малката си ръчичка и се сприра. Поглежда майка си, сякаш чака разрешение, а тя просто стои и го гледа мило. Момиченцето леко несигурно погалва бебчето по главичката и се засмива звучно. Бебето отваря очички и ги вперва в своята по-голяма сестричка. Дълго се гледат. Майката се приближава тихо, усмихвайки се, и обяснява на дъщеря си:
- Това е твоето братче, мила.
Момиченцето се вглежда в бебето и тихо прошепва:
-  Моето братче.
***
Голямата бяла къща със сини капаци отново изниква. Чуват се детски
гласове. Из градината се гонят три деца. Най-отпред е момичето с дълга руса коса, сплетена на плитка. То вече е пораснало.  След него бяга едно момче, голо до кръста, босо. Най-отзад се препъва едно съвсем малко дете. То крещи весело и щом дупето му докосне земята, мигновено се изправя и продължавада бяга. Ръцете и краката му са ожулени, но това ни най-малко не го притеснява.
- Хайде. По-бързо. Да я хванем. – виква момчето, голо до кръста.
- Ейй... – сякаш му отговаря малкото детенце.
На стълбите стои русата жена, висока и слаба, млада и красива. В очите
й се чете радостта, която я изпълва. Тя дълго гледа трите деца и след миг се провиква:
- Закуската е готова.
Трите деца се спират. Щам виждат жената, се втурват, викайки:
- Мамоо...
От къщата излиза млад мъж. Той гледа децата и тихо се приближава до
жената. Целува я по едната страна и заравя лице в русите й коси, като прожепва нежно:
- Обичам те!
Гласът му е приятно дрезгав. Дъхът му ухае на сутрешно кафе. Жената го
поглежда. Ъгълчетата на устните й трепват в широка, изящна усмивка. В следващия миг усеща какняколко малки ръчички се обвиват около кръста й.
            В онзи момент тя е най-обичаната майка и съпруга, а това е най-щастливото семейство на света...
***
    Защо? Защо точно на нея?
    Тя го мрази. Мрази го. Не го понася. Мрази дрезгавия му глас. Мрази парфюма му. Мрази гадния му характер. Мрази усмивката му. Мрази смяха му. Мрази го! Мрази, когато й каже да не слага лактите си на масата, докато яде, а той го прави. Мрази, когато й се кара, че отговаря на родителите си, а той постоянно се кара с милата си майка, която живее далеч сама. Мрази, когато казва, че трябва да уважаваме по-възрастните хора, а той постоянно ги изнудва и се чуди как да ги обере до последната стотинка, като се оправдава, че токава му е работата. Мрази, когато й каже, че има семейство, което не всеки може да има, въпреки, че греши. Той не знае нищо. Той не знае колко силно я боли. Не знае каква радост изпитва, когато той отиде на работа. Зашо ли? Защото него го няма. Защото няма кой да я притиска. Да я кара да се срамува от себе си. да я унижава. Всичко е като в приказките. Спокойно. Немалко пъти тя се е заключвала в стаята си, плачейки. Искаше него да го няма. Да изчезне. Да се изпари. И да ги остави сами. Искаше й се поне веднъж да му се развика. Да му каже, че го мрази. Но едно винаги нещо я спираше. Караше я да си замълчи. И всичко се повтаряше отново. И отново. И отново...
- Обичаш ли баща си? – попита я мъжът, който седи на дивана и чете книга.
Русото момиче стои и го гледа.
-          Лека нощ, татко?
Мъжът дълго мисли нах това.

***
Русото момиче стои пред баща си и го гледа. По пода се търкалят парчета от счупени чинии. В единия ъгъл на стаята са се сгушили две момченца. По-малкото плаче. Майката стои настрана и просто гледа. Тя едва сдържа сълзите си:
-          Спрете! – казва тихо тя, но сякаш никой не я чува.
-          Аз съм твой баща. Трябва да ме уважаваш!
Момичето мълчи. То свежда поглед и тохо казва:
-          Това е твоята къща. Можеш да ме изгониш, когато поискаш...

***
В стаята цари тъмнина. В ъгъла се е свило малко момче. То е заровило
глава в шепите си и тохо плаче.
Врата се отваря. Сноп светлина раздира тъмнината, но след миг изчезва.
Настъпва тъмнина. Чуват се стъпки. Момченцето избърсва сълзите си.     Оглежда се, но не вижда нищо.
-          Как си? – чува гласа на сестра си и му олеква.
Настъпва тишина. Чуват се само гласовете на майката и бащата от
съседната стая.
-          Пак се карат. – казва тихо момчето.
Момичето сяда до него. Изчаква миг – два и обвива ръце около него.
Притиска го до себе си и нежно му прошушва:
-          Каквото и да се случва, аз съм до теб.
-          Вярвам ти.
Двете деца дълго стоят сгушени. Дори и след като кавгата на родителите
им стихва...
***
Слънцето грее високо в небето. Водата е бистра и чиста. Цари
спокойствие. Монотонното шумене на падащата отвисоко вода създава едно приятно чувство, разтапяш се.
Чува се детски смях.
-          Скачай! – викана момчето на по-малкото си братче.
Детето стои. То поглежда надолу. Струва му се прекалено високо,
опасно. Ами ако му се случи нещо?! Водопадът е толкова висок.
-          Скачаш ли, или какво? – чува се нечий глас, като в него момченцето усеща нотка на досата. И в следващия миг скача.
-          Къде е? – вика русото момиче. – Къде е брат ми?!
Изведнъж бистрата вода продобива червеникав цвят.
-          Нее... малкото ми братче! – извика момичето, но вече е късно...
***
Подухва хладен ветрец. Сред високата трева са се сгушили две деца. Лицата им са мокри от сълзите. Очите – подпухнали. В града празнуват тъжен празник – погребват малкото им братче.
Дълго стояха там. Чак когато се стъмнява и чуват гласа на майка им, се пребират.

-          Изгуби сина си, татко. Кога ще го осъзнаеш?!
-          Не мислиш ли, че и аз скърбя! Аз съм ви баща. Знаете колко ви обичам.
-          Напротив, татко. Само мама ни обича.
И момичето побягва. Въпреки, че навън вали като из ведро, то скоро завива зад ъгъла на улицата и се губи от погледа на бащата, който тъжно гледа след дъщеря си. В глава му се върти мисълта: „Ами ако е права?”.
***
-          Деца, с майка ви решихме, че е най-добре да се преместим в друг град. – каза бащата и погледна тъжно децата си, които просто гледат. Погледите им са празни.
-          Много ни се насъбра. Нужна ни е промяна.
-          Като за начало ти се промени.
Бащата замръзва. Той впива изпитателно поглед в сина си. В следващия
миг го сграбчва за ръката и го стисва здраво, като изсъсква:
-          Как си посволяваш да ми говориш така?!
-          Мразя те! Мразя те! – извиква момчето и избухва в сълзи.
Думите дълго отекват в глават на мъжа. 
***
-          Мамо, татко. Няма я.
-          Кой? – пита разтревожена майката.
-          Сестра ми.
-          Как така? Къде е? – намесва се бащата.
-          Каза, че повече няма да се върне. – обяснява през сълзи момчето.
-          Какво имаш предвид?...
***
Слънцето се показа иззад хълмовете и разпръсна лъчите си по света.
На врата се позвъня.
Момчето трепна. То избърса с ръкава на блузата  мокрото си от сълзите
лице. Под очите му има големи сини кръгове. Цяла нощ е чакало сестра си да се върне. Но без резултат. С всяка минута надеждата му намаляваше.
То прекоси коридора с бързи крачки. Отвари рязко врата.
Пред него стоеше сестра му. Тя беше пребледняла. Цялата се тресеше. Дрехите й бяха мокри. От косата й капеше вода.
-          О, миличка! – чу се гласът на майката.
Момчето стоеше и гледаше сетра си.
-          Къде беше?
Тя не му отговори. Умът й не го побираше. Сутринта се събуди на брега на морето. Сякаш вечерта не се беше случило нищо.
-          Обещай ми, че никога няма да ме оставиш. – каза момчето и обви ръце около сестра си.
-          Обещавам. – каза тихо тя и го прегърна.