Църковен календар

Call Again · 2012-02-20 14:29:19

Св. Лъв Катански
† ок. 780 година
Чества се на 20 февруари
Блажи се - риба и млечна храна
Житие на св. свети Лъв Катански
Свети Лъв бил родом от Равена (Северна Италия). Той бил син на знатни и благочестиви родители и получил добро образование.
Лъв преминал всички степени на свещенството. Той бил избран за епископ на град Катана (остров Сицилия), който се намирал близо до известния вулкан Етна. Като епископ св. Лъв се проявил със своето изключително милосърдие: грижел се за сираците, вдовиците, бедните, болните, странниците. Той усърдно проповядвал и поучавал своето паство на закона Господен.
За високите си добродетели и възвишен духовен живот той бил удостоен с чудотворна сила. Неговото чудотворство било известно и в императорския дворец.
В дълбока старост св. Лъв Катански се преставил в Господа и бил погребан в църквата на света мъченица Луция. Той светителствал през годините 886-919 – времето на византийския император Константин Багренородни и българския цар Симеон Велики.
© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

Житие на светия наш отец Лъв, епископ Катански
* Равена - Италианска провинция на адриатическото крайбрежие. Бел.ред.
Божият угодник Лъв, син на благородни и благочестиви родители, произхождал от областта Равена*. Заради своя чист живот и разум той бил удостоен последователно с всички свещени степени, а след като блаженият Савин, епископ на Катания, се преставил, по Божия воля бил възведен на епископския престол. Град Катания се намира на остров Сицилия, близо до планината Етна, която и сега продължава да изхвърля огнена лава.
С приемането на епископския престол свети Лъв поел и всички трудове, които съпътствали новия му сан. Грижил се за сирачета, бедни, вдовици, болни, странници. Хранел ги и ги обличал със средства на църквата, лекувал недъзите им с молитвите си. Бил милостив отец към чадата си и верен пастир на стадото си, но за бесовете и техните слуги бил страшилище, както лъвът за вълците.

По онова време в Катания живял някой си влъхв на име Илиодор, син на вярващи в Христа благочестиви родители. Самият той бил кръстен със свето Кръщение, но впоследствие тайно се отрекъл от Христа и започнал да служи на бесовете, след като един иудей го научил да чародейства. Той смятал себе си за християнин, но всъщност бил езичник, слуга на бесовете и голям влъхв. Не бил по-различен от древния влъхв Симон, когото с молитвата си светите върховни апостоли Петър и Павел предали на смърт. Приличал във всичко на него. Със своята магьосническа сила правел поразителни чудеса. Внушавал на хората, че по сухото, през пътища и хармани текат реки, така че гражданите от двата пола си сваляли дрехите сред града и прекосявали, както им се струвало, реки. Превръщал камъни в злато, но не за дълго. С магьосническата си сила причинявал на търговците по тържищата големи загуби. С чародейства така възбуждал за плътски грях благородните девици, дъщери на честни и видни граждани, че те забравяли срам, напускали дом и родители и се щурали от място на място заради плътско наслаждение.
* Лъв III Исаврянин (717-741); неговият син Константин царувал от 741 до 775 година.
Когато игемонът Луций донесъл за него на цар Лъв и на сина му Константин Багрянородни*, те заповядали да го хванат, но Илиодор сам се предал в ръцете на онези, които дошли да го търсят. Качили го в Катания на един кораб и същия ден корабът пристигнал в Цариград, като за един час изминал такова разстояние, каквото биха могли да си представят само хора, които са прекосявали с кораб морето от Сицилия до Тракия. Завели го при царя и неговия син, които го осъдили на смърт, но той веднага станал невидим пред очите им и се появил отново в Катания. Втори път го отвели в Цариград и го осъдили на посичане с меч, но влъхвът пак станал невидим в мига, когато войникът издигнал над главата му меча и замахнал да я отсече. Мечът разсякъл само въздуха. Магьосникът пак се появил в Катания.

Често Христовият светител убеждавал Илиодор да се откаже от злите си дела, да се разкае и да се обърне към Бога, но било невъзможно да го уговори, както негърът не може да стане бял и твърдият камък да се превърне в мек восък. Нечестивецът не само че не се поправил, но замислил нещо, още по-лошо: насочил магьосническата си сила срещу Божия архиерей в желанието си да се надсмее над него.
В един тържествен празничен ден в присъствието на народа светителят отслужвал със своя клир Божествена Литургия. В храма влязъл и влъхвът Илиодор, който лицемерно се представял за християнин и тайно започнал да чародейства. В резултат на това едни от хората започнали да тропат в църквата като коне и да ръмжат като животни, други се кикотели неудържимо, а трети се нервирали. Магьосникът се похвалил, че може да накара самия епископ с презвитерите и клириците да прекрати службата и да започне да подскача и танцува, сякаш под звуците на музика.
Като разбрал замисъла му, Божият светител преклонил колене пред Божия престол, помолил се усърдно, станал, излязъл от олтара, метнал омофора си на врата на магьосника и така го вързал. Извел го от църквата и сред града заповядал да донесат много дърва и да накладат голям огън. Когато това било направено, светецът разпитал Илиодор за всичките чародейства и злини, които бил сторил, и както го държал свързан с омофора, влязъл с него в огъня, сред пламъците, без да го изпуска, и не помръднал от мястото си, докато нечестивецът не изгорял напълно. После Божият архиерей Лъв се върнал в църквата и довършил Божествената служба.
Това дивно чудо хвърлило в ужас всички, защото, докато държал влъхва сред пламъците, самият светител не само че не пострадал от огъня, но и светителското му облачение не било докоснато от пламъците: росата на Светия Дух го обкръжавала и го пазела сред пламъка.
Мълвата за чудото обиколила краищата на земята. Като научили за станалото, царят и синът му приели с големи почести светеца в Цариград, паднали пред нозете му и просели неговите молитви. На влизане в двореца блаженият носел в одеждата си горящи въглени, които изобщо не я прогорили.

Този велик Божий угодник извършил и много други чудеса: чрез него слепи проглеждали, болни се изцелявали, бесове били пропъждани. С молитва разорил идолско капище и съборил идолите му. Преставил се на Господа в почтена старост.
По това време една кръвоточива жена от сенаторски род дошла от околностите на Сиракуза в Катания при светеца. Тя страдала отдавна от болестта и лекарите вече се били отказали да я лекуват. Като чула, че с молитвата си епископ Лъв лекува болни, се запътила при светителя, за да се помоли за нея. На влизане през градската врата чула погребален звън. Попитала кой е починал и й отговорили, че се преставил свети епископ Лъв. Изпълнена с дълбока скръб, жената отишла при покойния и щом се докоснала до одъра му, кръвотечението веднага спряло и тя оздравяла напълно.
Святото тяло на епископа било положено в църквата на света мъченица Лукия, построена от блажения Лъв. От мощите на Христовия светител изтичало благовонно миро, което изцелявало всякакви недъзи за слава на Христа, Нашия Бог.

+ Св. свещеномъченик Садок, епископ Персийски и 128 мъченици с него (IV). Св. Агатон Римски папа (679-682)

Call Again · 2012-02-21 19:22:39

Св.ап. Тимотей от Седемдесетте. Св. преподобни Тимотей, пустинник от Символи († 795). Св. Евстатий, архиепископ Антиохийски (+ 360). Св. Георги, епископ Амастридски (нач. IX век)

Честват се на 22 януари

Църковни песнопения

Тропар на апостол Тимотей, глас 4

Научил се на благост и трезвен във всичко,
с блага съвест свещенолепно облечен,
почерпил си от избрания съсъд неизречените истини
и като си запазил вярата,
спокойно си завършил живота, апостоле тимотее, моли Христа Бога да се спасят нашите души

Друг превод:
Научил се на благост и трезвящ се във всичко,
с блага съвест облякъл се свещенолепно,
си почерпил от избрания съсъд неизречени истини
и запазил вярата, добре си завършил пътя, апостоле Тимотее:
моли Христа Бога да се спасят нашите души.

Тропар на свети мъченик, глас 4

Твоят мъченик, Господи, при своето страдание прие от Тебе, нашия Бог, нетленен венец,
Защото, имащ Твоята подкрепа, мъчителите повали и съкруши на демоните безсилната дързост:
с неговите молитви спаси нашите души.

Кондак, глас 1, подобен: Лик ангелски

Божественият ученик и съпътешественик на ап. Павла, Тимотея,
ние, верните, да възпеем с песни:
с него да почетем и мъдрия Анастасия, изгрял като звезда от Персия
и отгонващ нашите духовни страсти и телесни недъзи.

Тропар на апостол, глас 3

Апостоле свети (името),
моли милостивия Бог за прегрешенията опрощение да даде на нашите души.

Кратко животоописание

Св. апостол Тимотей - от Листра, Мала Азия. Баща му - елин, майката, Евника - чудодейна. Ученик на св. ап. Павел, той е първият епископ в Ефес. Убит от тълпа с железни пръти в 97 година.

† Траянополский епископ Иларион, Пространен православен месецослов, изд. Тавор.

Житие на свети апостол Тимотей

Градът Листра се намирал в Ликаония, в Мала Азия. В този град се родил Тимотей (Деян. 16:1), който бил обърнат в християнството от св. апостол Павел по време на първото му мисионерско пътешествие. Майка му Евника и баба му Лоида били еврейки, а баща му бил елин. При второто си пътешествие великият апостол на езичниците го обрязал "заради юдеите, които бяха по ония места" (Деян. 16:3) и го взел за свой спътник.

От това време нататък Тимотей бил постоянен спътник на св. ап. Павел, който му възлагал важни поръчения. Сведенията, които Тимотей донесъл на своя учител от Солун в Коринт (1Сол. 3:1-3), станали повод за написването на Първото послание до християните в Солун.

Важна роля по отношение на коринтските християни има ап. Тимотей и при третото пътешествие на ап. Павел (1Кор. 4:17, 16:10; Рим.16:21). Заедно с други шест спътници Тимотей придружавал учителя си и до Йерусалим (Деян. 20:4). Тимотей бил заедно със затворения Павел в Рим (Кол. 1:1; Филим. 1; Фил. 1:1), и св. Павел съобщава, че ученикът му преди него бил освободен (Евр.13:23). През последните години на ап. Павел той бил поставен като негов заместник на отговорното апостолско поприще в Ефес (1Тим. 1:3).

Скоро преди смъртта си ап. Павел чувства копнеж да го види и му поръчал да отиде в Рим (2Тим. 4:11), след което Тимотей отново се върнал в Ефес. Евсевий Кесарийски (263-339) в своята "Църковна история" го нарича "първи епископ на Ефес".

Св. ап. Тимотей бил умъртвен на 22 януари 97 г. от езическа тълпа, защото излязъл пред езическото шествие и го изобличил за безсрамните действия по време на Артемидините тържества.

Светите му мощи са били пренесени от император Констанций (337-361) в Цариград и положени заедно с мощите на св. Лука и св. Андрей Първозвани в храма "Св. апостоли". По-късно били отнесени в Италия от кръстоносците.

В канона на новозаветните свещени книги влизат две Павлови послания до св. апостол Тимотей (1Тим., 2Тим.), които принадлежат към неговите "пастирски послания". Първото е написано след "първите окови" на ап. Павел, а второто малко преди неговата мъченическа смърт в 67 година.

Житие на свети апостол Тимотей

Свети апостол Тимотей произхождал от областта Ликаония, а възпитанието и образованието си получил в знаменития град Листра, който се прославил не само с изобилието на земните си плодове, но най-вече със своя апостол, тая божествена плодоносна клонка. Тази млада издънка израснала от нездрав корен: както благоухаещата роза разцъфтява от бодливо стъбло, тъй и свети Тимотей произлязъл от елин езичник, известен със своето езическо нечестие и дотолкова затънал в пороци, колкото синът му впоследствие превъзхождал всички с добродетели и с високата си нравственост. Майката и бабата на свети Тимотей били от еврейския народ, и двете свети и праведни жени, украсени с добри дела, както свидетелства за това свети апостол Павел: "при спомена за твоите сълзи, копнея да те видя, за да се изпълня с радост, и като си спомням за твоята нелицемерна вяра, която по-рано я имаше у баба ти Лоида и майка ти Евника, а убеден съм, има я и в тебе" (2Тим. 1:4-5).

Още дете, блаженият Тимотей бил хранен не само с хляб, но със словото Божие, странял от езическото и иудейското заблуждение, и накрая тръгнал след свети апостол Павел, тая богогласна църковна тръба. Ето как се случило това.

Свети апостол Павел заедно с Христовия апостол и ученик Варнава дошъл в Листра, както пише за това свети Лука в книгата "Деяния на светите апостоли": "те... прибягнаха в ликаонските градове Листра и Дервия и в техните околности, и там благовестяха" (Деян. 14:6-7). Току-що пристигнал в града, свети апостол Павел с една дума изцерил човек, хром по рождение. Пред това чудо жителите на града удивени, възкликнали: "боговете в образ човешки са слезли при нас." Скоро разбрали, че не са богове, а хора, наричат себе си апостоли и проповядват Живия Бог; противници са на лъжливите богове и са пратени именно за да обръщат хората от бесовското заблуждение към Истинския Бог, Който изцерява хроми и възкресява мъртви.

Мнозина от този град се обърнали към благочестието (Деян. 14:8-18). Сред тях била и майката на блажения апостол Тимотей, останала вдовица след смъртта на мъжа си. Тя с радост приела свети апостол Павел в своя дом, грижела се за него и накрая дала сина си Тимотей за обучение при апостола, като дар за извършеното в техния град чудо и заради светлината на истинската вяра.

Свети Тимотей бил съвсем млад, още юноша, но способен да възприеме семената на Божието слово. Апостол Павел го приел, понеже видял у него не само доброта и кротост, но и прозрял у него Божията благодат, поради което го възлюбил повече от собствен син. Но тъй като Тимотей бил твърде млад и не би могъл да понесе трудностите на апостолските пътувания, свети апостол Павел го оставил в дома на майка му, поверявайки го на добри учители, за да го наставляват в изучаването на Божественото Писание. Сам той пише в посланието си към Тимотей: "ти и от детинство знаеш свещените Писания" (2Тим. 3:15). Поради завистта на иудеите свети апостол Павел бил пребит с камъни от народа и захвърлен вън от града, мислейки го за мъртъв. Той обаче се вдигнал и със своите спътници се отправил към други градове.

Няколко години по-късно свети апостол Павел излязъл от Антиохия и поискал да посети отново братята във всички градове, където проповядвал Божието слово. Взел със себе си апостол Сила и дошъл в Листра, родния град на свети Тимотей. Като видял своя ученик, достигнал пълнолетие и преуспяващ във всяка добродетел, при това ползващ се с голямо уважение от всички християни в града, апостол Павел го приел при себе си за помощник в апостолското служение и го направил свой постоянен спътник, участник във всичките си трудове и съслужител в Господа. Преди да напуснат града поради някои иудеи, живеещи там и в околностите, той обрязал Тимотей според Моисеевия закон (Деян. 16:3), - това не било необходимо за спасението му, понеже Божията благодат се дава при светото Кръщение, но за да не се съблазнят иудеите, понеже всички знаели, че баща му е езичник.

Като излязъл от Листра, свети апостол Павел преминал градове и села, учейки и благовестейки царството Божие и просвещавал всички със светлината на благочестието.

* Свети Тимотей съпровождал свети апостол Павел от Листра във всичките му пътешествия и ревностно изпълнявал всички негови поръчки. Той го придружавал във второто му пътешествие от Листра до Троада и оттук по македонските градове до Гърция - Атина и Коринт. В третото пътешествие на свети апостол Павел го съпътствал до Ефес, където апостолът пребивавал продължително време. Оттам апостолът го изпращал в Македония, за да събере милостиня. След това пристигнали в Коринт, където апостолът прекарал три години, а Тимотей го придружавал в Македония и Гърция, също и по обратния път до Троада и Асия. По-късно свети апостол Тимотей бил с апостол Павел в Рим и заедно с него лежал в окови, но сетне бил освободен. Отново съпровождал свети апостол Павел в предприетото от него пътешествие, за да посети малоазийските и македонските църкви. По това време той бил ръкоположен за епископ на Ефеската църква. И тъй, апостол Тимотей се явява първият епископ на Ефеската църква. Докато се намирал далеч от своя духовен син, свети апостол Павел написал до него две послания с напътствия за пастирското му служение.

След него като звезда след слънцето следвал свети Тимотей*. Възприемал ярката светлина на благочестието, учението на Христовото благовестие и привиквал към високи подвизи и добродетелен живот, както свидетелства за това сам свети апостол Павел: "ти си последвал моето учение, живот, намерение, вяра, моето великодушие, любов, търпение, моите гонения и страдания" (2Тим. 3:10-11).

Така свети Тимотей почерпил всички добродетели от избрания съсъд, свети апостол Павел, и възприел заради Христос апостолската нищета. Не придобил за себе си никакво богатство, нито злато, нито сребро, нито каквито и да е други веществени блага, а пътувал от град на град, за да възвестява Евангелието на Божието Царство. Усвоил обичая да въздава добро за зло; укоряван - благославял, гонен - търпял, хулен - радвал се духом, и във всичко се явявал Божий слуга, истински ученик на своя учител.

* Посвещението на свети апостол Тимотей в пастирско служение, по думите на апостола, било предшествано от пророчества за него (1 Тим. 1:18) и самото посвещение било извършено след предварително изповядване на вярата (1 Тим. 6:12), при възлагане ръце от свещенството, при което получил особен дар на Божията благодат, за да изпълнява достойно задълженията си (1 Тим. 4:12-16), към които бил призван.

Свети апостол Павел, като видял ученика си тъй преуспяващ в добродетелите, поставил го отначало за дякон, после за презвитер, и накрая - за епископ* (2Тим. 3:10-11), макар да бил още млад. Когато чрез възлагане ръцете на апостолите свети Тимотей бил посветен за служител на Христовите Тайни, той с най-голямо усърдие понесъл бремето на апостолските трудове и с нищо не отстъпвал на другите апостоли в страданията и трудовете им при благовестието на Христовото учение.

Нито младостта му, нито слабостта на тялото му могли да попречат в изпълнението на приетия от него подвиг. Във всичките си действия показал величие на духа, както свидетелства за него свети апостол Павел в Първото си послание до Коринтяните:

"Ако пък дойде Тимотей, гледайте да бъде в безопасност помежду ви; защото той върши делото Господне, както и аз. Прочее, никой да го не унизи" (1Кор. 16:10-11).

В същото послание, хвалейки го, светият апостол пише:

"пратих при вас Тимотея, който ми е възлюбено и вярно чедо у Господа; той ще ви напомни моите пътища в Христа" (1Кор. 4:17).

Подобно на това и в други послания той нарича свети Тимотей свой брат, казвайки:

"Павел, окованик Иисус Христов, и брат Тимотей'" (Фил. ст. 1), "Павел, апостол на Иисуса Христа по воля Божия, и брат Тимотей" (2Кор. 1:1), "Павел, апостол на Иисуса Христа по воля Божия, и брат Тимотей" (Кол. 1:1).

И още пише:

"изпроводихме Тимотея, наш брат и Божий служител и наш сътрудник в Христовото благовестие, за да ви укрепи и утеши във вярата ви" (1Сол. 3:2).

Тези и още много други свидетелства за похвала на свети Тимотей намираме в посланията на свети апостол Павел. Обаче свети Тимотей не се превъзнасял с това, но живеел в смиреномъдрие и строго съблюдавал добродетелта, с постоянни трудове и пост толкова изнурявал себе си, че дори самият му учител, като гледал неговите подвизи, го пожалил. Той убеждавал Тимотей - да не пие вече само вода, но да употребява и малко вино, поради стомаха си и честите си боледувания (1Тим. 5:23), които постоянно обременявали тялото му, обаче душевната му чистота си оставала съвършена и свободна от всякаква вреда.

Заедно със своя учител свети Тимотей пътувал по всички краища на света: ту в Ефес, ту в Коринт, ту в Македония, ту в Италия, ту в Испания, те възвестявали Словото Божие, и с пълно право за тях можело да се каже: "Техният звук се носи по цяла земя, и техните думи - до краищата на вселената" (Пс. 18:5).

1. През 60-те години след Р. Хр. свети апостол Иоан оставил Иерусалим, където живеел до Успението на Божията Майка, сетне проповядвал словото Божие в Мала Азия, и особено в Ефес. По този начин той можел непосредствено да ръководи апостол Тимотей в неговото пастирско служение.
2. Римският император Домициан, жесток гонител на християнството, царувал от 81 до 96 г.

3. Това станало през 96 г. Патмос - пуст, скалист, незалесен остров в Егейско море (от Егейския архипелаг), на югозапад от Ефес, причисляван към т. нар. Спорадски острови.

Свети Тимотей бил проницателен в разсъжденията си, бърз в отговорите, в проповядването на Божието слово - изкусен оратор, в обяснението на Божествените писания – увлекателен тълкувател, в църковното управление и в защита на истините на вярата - най-достоен пастир.

Особено достойно за внимание е, че бил възприел изобилно благодатта на апостолското учение, която получил от два извора: той имал за учител не само свети апостол Павел, но се учил и при свети апостол Йоан, възлюбения Христов ученик (1). Когато той бил заточен от римския император Домициан (2) в изгнание на остров Патмос (3), свети Тимотей бил вместо него епископ на град Ефес, където не след много време пострадал заради свидетелството си за Господа Иисуса Христа. Ето как станало това.

Веднъж елините в Ефес празнували особено тържествен празник, наричан "катагогиум", по време на който идолопоклонниците, мъже и жени, надявали на себе си маски на най-различни странни същества, носели в ръце идоли и дълги пръти и с безсрамни танци обхождали улиците на града. При това пеели песни с нестройни гласове, нахвърляли се като разбойници върху минувачите и даже убивали мнозина. Вършели и още много други беззакония, с които мислели, че изразяват почитта си към своите мерзки богове.

* Свети апостол Тимотей починал мъченически около 97 г.

При това зрелище блаженият Тимотей пламнал от огъня на Божествена ревност, явил се на богопротивното сборище и открито и смело изповядал Единия Истинен Бог, Иисус Христос. Той ясно изобличил заблужденията и самоизмамата им относно техните богове и дълго ги убеждавал да се обърнат към Христос. Те обаче, блуждаейки в тъмнината на езическите заблуди, не разбрали словата на апостола, но се нахвърлили върху него, жестоко го били със своите пръти, влачили го по земята и свирепо го тъпчели с крака, накрая го измъчили до смърт.*

Дошли някои християни и го намерили едва дишащ. Те го изнесли от града и когато починал, го погребали на мястото, наречено Пион, тоест плодородно.

* Паметта на свети великомъченик Артемий се празнува от църквата на 20 октомври. Пренасянето на светите мощи на апостолите: евангелист Лука, Андрей Първозвани и Тимотей, било извършено на 24 юни 356 г.

Доста по-късно честните мощи на светия апостол, по заповед на цар Констанций, син на Константин Велики, били пренесени от свети мъченик Артемий* от Ефес в Константинопол и поставени в църквата на светите апостоли заедно с мощите на свети апостоли Лука и Андрей Първозвани. Тъй било благоугодно на Бога, понеже в живота им всичко било общо: характерът, учението и проповедта на Евангелието. Затова и след смъртта си били поставени заедно, още повече, че обща е и радостта им на небесата - в Царството на нашия Господ Иисус Христос, Който заедно с Отца и Светия Дух царува навеки. Амин.

Време на написване, цел и съдържание на Посланията на св.ап. Павел до Тимотей

Първото послание на св. ап. Павел до Тимотей се състои от шест глави и е написано в град Филипи в 65 г., през време на четвъртото пътешествие на св. ап. Павел след освобождението му от първите римски окови.

Докато бил в Ефес и ръкоположил там Тимотей за епископ, в Ефеската църква се били появили лъжеучители (1Тим.1:18-20). Когато ап. Павел бил във Филипи по време на четвъртото си пътешествие, получил там сведения за Ефеската църква.

Разказали му, че някои християни се отнасяли неуважително към св. Тимотей, защото бил млад. Научил също, че сред християните се били увеличили лъжеучителите (1:3-7; 4:1-3; 6:3-5; 1Тим. 6:20-21; 4:12). Занимавали се с басни и безкрайни родословия, отклонявали се от вярата, били алчни за печалба, забранявали да се встъпва в брак и съветвали въздържание от ястия. Затова в посланието апостол Павел дава наставления как ефесяни да се предпазват от лъжеучителите (1:3-7; 4:5-6; 6:3-5; 6:20-21) и ги съветва да не презират младостта на Тимотей (4:12).

Ап. Павел дава също наставления относно църковната йерархия: какви качества да имат епископите (3:1-7) и дяконите (3:8-12); дава наставления за миряните: да правят просби, молитви, молби, благодарения за всички човеци (2:1-4).

В първото си послание до Тимотей ап. Павел указва и някои истини на вярата. Второто лице на Св. Троица - Синът Божий, дошъл на земята и приел човешка плът: "И наистина велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът" (1Тим. 3-16). Христовата църква е стълб и крепило на истината (1Тим.3:15).

Ап. Павел дава наставления и на самия Тимотей: да не занемарява дарбата, която е в него чрез пророчество и чрез възлагане на ръце (4:14); да се грижи за старците, старите и по-младите жени и за вдовиците (5:1-2, 5:3-7; 5:9-16) и други.

Call Again · 2012-02-23 17:49:44

Св. свещеномъченик Поликарп, епископ Смирненски

Св. Поликарп Смирнский
St. Polycarp, Bishop of Smyrna and Martyr

ок. 70/80—ок.156/167 година

Чества се на 23 февруари

Кратко животоописание

Св. Поликарп. Стенопис от манастира Грачаница

Св. свещеномъченик Поликарп, епископ Смирненски - ревностен проповедник на вярата Христова, имал дар на чудотворство и изцерения на болести. Поставен на клада да изгори жив. Огънят не го увредил. Проболи го с копие и изгорили тялото му през 167 година.

† Траянополский епископ Иларион, Пространен православен месецослов, изд. Тавор.

Сщмч. Поликарп бил един от Апостолските Мъже. Неговият ученик св. Ириней Лионски и Евсевий ("Църковна история") свидетелстват, че св. Поликарп бил ученик на апостол Йоан Богослов.

В продължение на много години бил (вторият) епископ на Смирна (Мала Азия). Св. Ириней разказва, че за епископ го поставили самите апостоли - "самовидците на Господа". Сам св. Игнатий Богоносец, при запознанството си с тогава младия Поликарп, му завещал следното: "Както на кормчията са нужни ветрове или на застигнатия от буря - пристан, така в днешното време си нужен ти, за да достигнем Бог" (рус. "чтобы достигнуть Бога" (Поликарп. 2). Св. Поликарп бил свидетел на мъченическата смърт на св. Игнатий. След смъртта му той станал "вожд на цяла Азия", по думите на Блажени Йероним. Сред многото други сведения за него, св. Ириней разказва, че към края на живота си св. Поликарп пребивавал известно време в Рим и обърнал много еретици.

Особеното положение на св. Поликарп било и главната причина за неговата мъченическа смърт: езичниците в Смирна го повели към кладата, защото го смятали за баща на християните и развратител на Азия.

Св. Поликарп изпращал много послания до съседните църковни общини. От тях е запазено в цялост до днес неговото Послание до филипийците. В древност посланието било високо ценено, а по свидетелството на блажени Йероним, в някои църковни общини било четено и по време на богослуженията. По настроение и време на написване то е близко до посланията на св. Игнатий Богоносец.

Послание до филипийците е важен документ за датировката на Новозаветните книги и за определянето на времето за тяхната канонизация, защото св. Поликарп се позовава в него на Евангелието от св. евангелист Матей, на Деянията на светите апостоли, на Посланията на св. апостол Павел (до римляните, до галатяни, Първото до Коринтяни, Първото до Тимотея), позовава се също и на Първото съборно послание на св. ап. Петър и на Първото съборно послание на св. ап. Иоан Богослов.

Значението на св. Поликарп в историята на светоотеческото богословие е ясно охарактеризирана от Г.В. Флоровски: като ученик на ап. Иоан Богослов и учител на св. Ириней Лионски, св. Поликарп "бил изразител на създаващата се тогава малоазиатска традиция в богословието, коята за пръв път била последователно изложена от св. Ириней, и за която е характерна сотериологическата гледна точка: изповядване на вярата, произхождащо от съзерцанието на изкупителното дело на Христа".

Св. Поликарп Смирненски

Сведения за живота на св. Поликарп

Св. Поликарп Смирненски е роден около 70 година. Сведения за живота му до встъпването в епископско служение не са запазени. След мъченическата смърт на св. Игнатий Богоносец както в малоазийските църкви, така и в целия тогавашен християнски свят се е ползувал с особена почит и е имал голямо влияние Смирненският епископ св. Поликарп. И той, както и св. Игнатий, е бил непосредствен ученик на св. апостоли, главно на св. евангелист Иоан Богослов, от когото вероятно е поставен за епископ на Смирненската църква. За това свидетелствува св. Ириней Лионски, който на младини слушал проповедите на св. Поликарп. По-късно, вече в напреднала възраст, като Лионски епископ, св. Ириней пише на своя съученик Флорин, който станал последовник на гностическата Валентинова школа:

"Тези твои учения, Флорине, да се изразя снизходително, са произлезли не от здрави възгледи. Те противоречат на учението на Църквата; те тласкат изповядващите ги към най-голямо безбожие. Самите еретици, които стоят вън от Църквата, никога не са дръзвали да изграждат такива учения. Също и живелите преди нас презвитери, които са били в общение с апостолите, не са ти предали тези учения. Защото, когато бях още юноша, аз те видях в Долна (Мала, с. м.) Азия при Поликарпа; ти имаше блестящо положение при царския двор и се домогваше да спечелиш благоволението на Поликарпа. Аз мога много по-добре да си спомня именно за тогавашното време, отколкото за това, което се е случило неотдавна; защото каквото сме изживели в детинство, укрепва заедно с душата и остава съединено с нея. Така, аз мога да посоча и сега мястото, където седеше блаженият Поликарп, когато беседваше; мога да припомня неговата походка, също неговия начин на живот, външния му вид, неговите беседи към народа, неговите разкази за общението му с Иоана и с другите очевидци на Господа, разказа му за неговите поучения, по-нататък за това, което той е слушал от тях за Господа, за Неговите чудеса и за учението Му. Всичко, което Поликарп узнал от тях - очевидците на Словото на живота, той разказваше в съгласие с Писанието. Поради Божията милост към мене аз тогава с усърдие възприемах думите на Поликарпа и ги записвах не на хартия, но ги влагах в сърцето си"1.

Св. Поликарп бил още сравнително твърде млад, когато св. Игнатий извършил своето пътешествие от Антиохия за Рим, за да приеме там мъченическа смърт. Като останал макар и не дълго време в Смирна, където св. Поликарп бил вече епископ, св. Игнатий бил удивен от неуморната и ревностна пастирска дейност на младия Смирненски епископ, от неговите непрестанни и всестранни грижи за благото на Църквата и за религиозно-нравственото единение на повереното му паство. От Троада св. Игнатий писал на св. Поликарп сърдечно послание, в което го моли да не занемарява тази дейност, като му изтъква задълженията на епископа: да се грижи за религиозно-нравственото единение на своите пасоми, по-добро от което няма нищо друго, да бъде проникнат от истинска любов към всички, да бъде снизходителен, в управлението на своята църква да проявява дълбока мъдрост и голямо смирение, да прониква в душите на своите пасоми, като познава добре техните нужди, да бъде твърд като наковалня в делата на вярата и да не се смущава от никакви заблуди и лъжеучения, да се грижи за бедните, сираците, вдовиците, робите и робините и да насочва всички по пътя на нравствения възход. И св. Поликарп наистина оделотворил в живота си напълно всички тези изисквания по отношение на епископа. Със своята истинска апостолска дейност в полза на Църквата, със своите високи нравствени качества той спечелил сърцата на християните. Ползувал се сред тях с такова голямо уважение, че след смъртта на св. Игнатий той станал, по думите на блажени Иероним, "вожд на цяла Азия"2, главен представител и защитник на християнските истини. Той събрал около себе си, както се вижда от посоченото свидетелство на св. Ириней Лионски, група от най-близките си ученици, у които искал да възпламени същата несъкрушима твърдост във вярата, с каквато се отличавал сам той.

В 155 г. св. Поликарп отишъл в Рим, за да обсъдят съвместно с римския епископ Аникита някои общи църковни въпроси, главно въпроса за празнуването на Пасхата. На Изток я празнували заедно с юдеите на 14 нисан, без оглед на седмичния ден, а на Запад - винаги в неделния ден след тази дата. Както свидетелствува св. Ириней Лионски в едно свое писмо до папа Виктор3, до някакво съгласие по този въпрос не е могло да се дойде. Въпреки това обаче не се дошло и до някакъв разрив между двамата. Напротив, мирът и братското общение били напълно запазени, в знак на което папа Аникита поканил св. Поликарп да извърши св. литургия в Рим. Пак св. Ириней свидетелствува, че в Рим св. Поликарп обърнал много валентиниани, маркионити и други еретици към Църквата. Когато веднъж Маркион го срещнал и запитал дали го познава, св. Поликарп му отговорил: "Наистина, аз познавам първородния на сатаната".

Наскоро след своето завръщане от Рим, вече 86-годишен, св. Поликарп завършил в 156 г. мъченически своя дълъг и плодотворен живот. Подробни сведения за неговата мъченическа смърт са запазени в съборното послание на Смирненската църква до всички християни. На увещанието на представителя на езическата държавна власт да се отрече от Христа, св. Поликарп отговорил: "Осемдесет и шест години аз Му служа и Той никога не ми е сторил нещо зло, но ми е дарявал много блага; как тогава ще взема да хуля моя Цар, Който ме е спасил?" Осъден бил на изгаряне жив, обаче и всред буйния огън по Божия милост той останал невредим; затова бил прободен с меч, след което тялото му било изгорено.

Посланието на св. Поликарп до Филипини

Според свидетелството на св. Ириней Лионски св. Поликарп е писал много послания "отчасти до съседни църковни общини, за да ги утвърди във вярата, отчасти до отделни братя, за да ги поучи и насърчи"4. Запазено е обаче само едно негово послание, а именно до филипяни (Migne, PG, t. 5, col. 1005-1016), за което свидетелствува пак св. Ириней Лионски5. Посланието св. Поликарп е написал по следния повод: когато св. Игнатий при своето пътуване от Антиохия за Рим минал през Филипи в Македония, той помолил тамошните християни да приветствуват заедно с малоазийските църкви Антиохийската църква и да й изразят своята радост по случай прекратяването на гонението в нея. Филипяни изпълнили молбата на св. Игнатий и с послание помолили св. Поликарп той да предаде тяхното послание на антиохийските християни. Освен това филипяни помолили св. Поликарп да им изпрати посланията на св. Игнатий. Св. Поликарп, освен Игнатиевите послания, които имал под ръка, отправил до тях и свое собствено послание.

След обичайното приветствие св. Поликарп поздравява филипяни и изразява радостта си, че те са приели с голяма любов "образците на истинската любов" - св. Игнатия и спътниците му - и че вярата в Господа Иисуса Христа е пуснала дълбоки корени в сърцата им (гл. 1). По-нататък той им разкрива някои общи християнски задължения, които се отнасят за всеки християнин (гл. 2 и 3), а след това преминава към задълженията на отделните люде, в зависимост от тяхното звание и положение. Съпрузите, юношите, девиците, вдовиците, дяконите и презвитерите - всички получават от него различни нравствени съвети и наставления (гл. 4-6). Съветва всички да избягват докетите и да пребивават в пост, молитва, надежда и търпение по примера на св. Игнатий (гл. 7-9). Увещава ги да бъдат твърди във вярата, да пазят братството във взаимна любов и единението в истината (гл. 10). Един филипийски презвитер и съпругата му били изобличени в користолюбие. Св. Поликарп не съветва филипяни да ги презрат и да ги смятат за врагове, а да се стараят да ги изправят "като страдащи и заблудени членове" (гл. 11 и 12). След това св. Поликарп обещава да предаде лично или чрез пратеник посланието им до антиохийските християни и им съобщава, че им изпраща посланията на св. Игнатий, които има под ръка и ги моли да му известят каквото знаят за него и неговите спътници (гл. 13). В края на посланието св. Поликарп моли филипяни да приемат пратеника му Кресцент и сестра му с чест (гл. 14).

Житие на свети свещеномъченик Поликарп, епископ Смирненски

Във времената апостолски в град Смирна (Мала Азия) живяла една благочестива и богата вдовица на име Калиста. Обичайки Господа, тя усърдно изпълнявала заповедите Му и щедро помагала на бедните. Тя била бездетна и си взела да възпитава едно осиротяло момче на име Поликарп. Скоро тя го обикнала като собствен син, и когато то пораснало, поверила му целия си дом и имот. Поликарп заслужавал любовта на своята благодетелка и от най-младата си възраст бил добър и благочестив. Умирайки, Калиста оставила на Поликарп всичкото си имущество. Но той не обичал земното богатство и всичко раздал на бедните, а самият той живеел в голямо въздържание, непрестанно се молел на Бога и служел на бедни, болни и престарели.

Смирненският епископ свети Вукол обикнал благочестивия момък. Виждайки в него голяма ревност към закона Господен, той го назначил отначало църковнослужител, а после дякон и му възложил да поповядва словото Божие. В това време светите апостоли Йоан Богослов и Павел проповядвали в Мала Азия. Поликарп ги слушал, станал техен ученик и ги придружавал в много градове на Мала Азия, като им помагал в разпространението на светата вяра. Изпълнявайки желанието на светите апостоли, св. Вукол ръкоположил Поликарп за свещеник. В това звание Поликарп продължавал ревностно да служи на Бога. Той проповядвал на народа, разказвал за живота и чудесата на Спасителя, изяснявал Неговия закон, призовавайки езичниците към познание на истината. Слушайки го множиство люде оставали идолопоклонството и свързаните с него безнравствени дела и приемали християнската вяра.

Пред смъртта си св. Вукол имал откровение, че Поликарп трябва да бъде негов приемник. Умирайки, епископът му поверил своето паство. При посвещението на Поликарп в епископство чудесни явления засвидетелствали пред целия народ, че благодат Божия пребъдва върху него: чудна светлина осияла църквата, а някои от вярващите видели бял гълъб да лети около главата на Поликарп.

Св. Поликарп скоро станал най-уважаван епископ в Мала Азия. Дори езичниците го почитали заради неговите добродетели, твърдост на духа и кротост. Той обърнал мнозина към Христа и учениците му го прославили на свой ред със светостта на живота си, например св. Ириней Лионски, Папий Йераполски, Пионий. Той непрестанно проповядвал словото Божие, пишел послания към новопокръстените християни, постоянно се грижел за благото и душевната полза на своето паство. Св. Игнатий Богоносец споменава в посланията си за светия живот на Смирненския епископ. На път за Рим вече осъденият на смърт Игнатий прекарал няколко дни при Поликарп в Смирна и оттам писал послания до църквите. Господ прославил и пред човеците Поликарпа чрез дар на чудотворство. Той му дал сила да изцерява болести, дивно го опазвал сред беди и опасности. Веднъж пътувайки по Мала Азия, Поликарп се спрял в една страноприемница. Изведнъж през нощта бил пробуден от явление на ангел, който му заповядал веднага да излезе от страноприемницата. Едва Поликарп успял да излезе, и зданието рухнало.

Във времето на неговото епископство християните били жестоко гонени и преследвани. Обаче епископ Поликарп дълго време управлявал Смирненската църква и доживял дълбока старост.

Около 167 г., при император Марк Аврелий Антонин, гонение с особена сила свирепствало в Мала Азия. Множество християни загинали сред страшни мъчения. Езичниците и юдеите били озлобени против Поликарп, понеже знаели с каква сила и ревност той проповядвал Христа, и затова те искали да бъде предаден на съд. Св. Поликарп не се боял от смъртта и с твърдост очаквал да го заловят. Но християните искали да спасят живота на своя възлюбен епископ и го молели да се оттегли от града за известно време, като се надявали, че строгите преследвания скоро ще се прекратят. Св. Поликарп се съгласил да изпълни тяхната молба и заминал в едно близко села. Там прекарвал дните в молитва. Но скоро имал видение, което му предизвестявало, че часът на неговото мъченичество е близък. Той видял, като че ли възглавницата на леглото му е в пламъци, и спокойно казал на намиращите се с него: "Аз ще бъда изгорен в огън за името на Господа Иисуса Христа." Действително, убежището му станало известно на враговете, и три дни след видението войници, пратени от града, дошли в селото, където се намирал Поликарп.

Като узнал за тяхното пристигане, светителят казал: "Нека бъде волята на моя Господ Бог!" – и излязъл да ги посрещне. При вида на почтения старец, чието лице сияело от кротост и неземно спокойствие, войниците почувствали неволно благоговение и не посмели да турят ръка на него. Поликарп кротко говорил с тях, казал да им приготвят обяд и помолил да му дадат един час време за молитва.

Докато войниците обядвали, той пламенно се молел, като благодарил на Бога за всички Негови благодеяния и просил Неговата помощ за Църквата, гонена и разпръсната по цялата земя. Укрепен чрез молитвата, св. Поликарп излязъл при войниците, които го откарали в Смирна. Когато го довели в съдилището, всички неверници извикали радостно: "Заловен е нечестивият Поликарп!" Защото те справедливо го смятали за глава на християните в Мала Азия. А християните, които се намирали в тълпата, и сам Поликарп, чули глас от небето: "Бъди мъжествен, Поликарпе!" Този глас ободрил всички християни и изпълнил светия старец с нова сила.

Съдията започнал да убеждава Поликарп да се отрече от Христа и да Го похули.

- Осемдесет години аз служа на моя Господ Бог – спокойно отговорил Поликарп – и Той никога не ми е сторил зло, но ми е дарувал много блага! Как тогава ще похуля моя Цар?

- В такъв случай ще пусна срещу тебе лютите зверове – казал съдията.

- Прави каквото искаш! Все пак аз не ще променя своята добра участ на лоша.

- Ще те хвърля в огън – казал съдията, - като се надявал чрез заплаха да подейства на Поликарп, защото и сам желаел да го спаси. Но епископът спокойно му казал:

- Ти ме заплашваш с огън гаснещ, но не знаеш за вечния огън, приготвен за вършещите беззаконие.

Тогава съдията заповядал високо да провъзгласят, че Поликарп обявява себе си за християнин. Езичниците и юдеите яростно искали неговата смърт, като викали: "Този е развратителят на цяла Мала Азия, бащата на християните, разорителят на нашия закон. Да бъде изгорен!"

Тогава съдията, като видял яростта на тълпата и като изгубил надежда да склони Поликарпа да се отрече от Христа, заповядал да донесат дърва и сухи клони. Направили клада и като хванали светия старец, искали да го приковат към кладата. Но Поликарп казал на мъчителите: "Няма нужда да ме приковавате. Оня, Който ми е дал желание, ще ми даде и сила да търпя мъчение и да остана неподвижен на кладата." Тогава го вързали и турили на дръвника. Той се молел, казвайки: "Благодаря ти, Господи, Боже мой, загдето си ме причислил към Твоите ученици и изповедници, загдето пия чашата на страданията заради Христа и ставам участник в Неговото мъчение, та при възкресението да бъда с Него участник и във вечния живот. Приеми ме като жертва благоугодна! Славя и възхвалявам Тебе, Боже, и Иисуса Христа, Твоя Син, и Светия Дух, на Които да бъде слава сега и винаги и навеки, амин!" Между това езичниците и юдеите трупали върху кладата сухи клони, и когато Поликарп завършил своята молитва, те запалили големия огън. Но тук станало чудо, което изумило присъстващите и показало на всички Божията сила: пламъкът само обкръжил светия мъченик, като се събирал над него като свод и не се подирал до тялото му, което оставало невредимо. Тогава съдията заповядал на един войник да прободе Поликарпа с дълго копие. Това било изпълнено и кръвта, обилно изтичайки от раната, изгасила пламъците на кладата. Поразени от чудесните явления, които придрижавали мъченичеството на свети Поликарп, юдеите измолили от съдията да заповяда да бъде изгорено тялото на мъченика, защото се бояли, да не би християните да започнат да го почитат като Бог. Това било направено. Тъй нечестивите мъчители изгорили мъртъв оня, когото жив не могли да изгорят. Свети Поликарп загинал мъченически в 167 г., на Велика събота. "Те знаят – говори се в посланието, в което е описано мъченичеството на св. Поликарп, че ние не може да отстъпим от Христа Господа, умрял на Кръста за спасение на целия свят, и да приемем друг бот. На Него, като на истински Син Божи, ние въздаваме божествена чест, а мъчениците, като ученици и последователи Христови, пострадали от любов към Него, ние радостно почитаме и желаем да им подражаваме. Стотникът, по заповед на съдията изгори тялото на Поликарп, а ние – тъй пишат смирненските християни до всички църкви – събрахме от пепелта костите му, по-драгоценни от злато и от скъпоценни камъни, и го погребахме в чисто място, гдето с радост ще празнуваме деня на неговите страдания, за спомен на тия, които пострадаха за Христа, и за подкрепа на ония, които чрез също такава съмрт ще изповядат и прославят Христа – нашия истински Бог. Това послание ви изпращаме чрез брата Марко. Като го прочетете, дайте го и на другите братя, та и те да прославят Бога, Който ни е показал такъв верен избраник, а може и нас да изпълни със Своята благодат и да ни въведе във вечното Си царство чрез Своя единороден Син Иисуса Христа, Комуто да бъде слава, чест и величие навеки. Амин."

Тия няколко реда са изведки из посланието, чрез което смирненските християни известявали на братята си в другите църкви за мъченическата смърт на своя свят епископ. Подобни послания се пращали от една църква в друга, за да възбуждат във всички християни ревност към Господа и всички те да могат достойно да честват паметта на светите мъченици, умрели за Христа. За съжаление, малко такива послания са дошли до нас, защото във време на гоненията езичниците старателно издирвани и изгаряли всички християнски ръкописи.

От св. Поликарп Смирненски е останало едно послание, в което той дава правила за християнски живот и убеждава християните да изпълняват задълженията си, да бъдат твърди във вярата, покорни и търпеливи по примера на Оня, "Който всичко претърпял за нас, за да живеем ние в Него".

Житие и страдание на свети на Св. свещеномъченик Поликарп Смирненски

В град Смирна, който се намира в малоазийската област Иония, във времената на светите апостоли епископ бил свети Вукол (Св. Вукол бил ученик на св. Йоан Богослов и първи епископ на Смирненската църква. Той обърнал в Христа много езичници. Паметта му се чества на 6 февруари).

В дните на този епископ там живеела благочестива и бояща се от Бога вдовица на име Калиста. На нея се явил насън ангел Господен и й заповядал да вземе при себе си сираче, момчето Поликарп.

Тъй, като Калиста нямала деца, с радост взела момчето и го възпитавала в благочестие, като роден син. Когато той пораснал и дошъл в съвършен разум, вдовицата му предала всичко, което имала в дома си. Веднъж по това време й се наложило да замине далеч, по едно дело за именията си, поради което доста дълго отсъствала. По време на отсъствието й блаженият Поликарп, крайно милостив към бедните, започнал щедро да раздава на нямащите, сираците и вдовиците. Той давал хляб, вино, елей и всякаква храна на всички просещи, така че хранилищата на майка му се изпразнили. Когато Калиста се върнала, един от слугите започнал да се оплаква от Поликарп, че неразумно е разпръснал цялото имане и че сега в дома цари пълна бедност. Така клеветял той. Калиста силно се опечалила от това. Тя веднага се отправила към съкровищницата и намерила там всякакви богатства в голямо количество. Понеже блаженият Поликарп се обърнал с молитва към Господа преди пристигането на Калиста:

- Господи, Боже мой - говорел той, - Ти напълни съдовете на Сарептската вдовица при Твоя пророк Илия, чуй ме в този час и направи така, че в името Христово да се напълнят всички хранилища на този дом.

И Господ в същия час чул молитвата и напълнил дома на благодетелката му с всякакви блага. Като видяла, че в дома й сега има много повече от всичко необходимо, Калиста се разгневила на слугата, който се оплакал от обедняването, причинено от свети Поликарп. Тя мислела, че или слугата й се надсмива, или че от ненавист е наклеветил момчето. Разсърдила се и поискала да го накаже. Но свети Поликарп го защитил, като казал на възпитателката си:

- Умолявам те, господарке, не наказвай другиго освен мене, по-добре мен накажи. Този слуга заслужава не наказание, а похвала заради верността и предаността си към теб. Той ти каза цялата истина: наистина, у нас намаляха всички богатства и се изпразника всички складове, понеже, като гледах гладуващите наши братя, просяци и бедни, им раздадох всичко и изчерпах всички запаси. Но те помолиха Бога и Той изпрати Своя ангел, който възпълни твоето имущество, за да можеш и ти, по обичая си, да оказваш щедра милостиня на нямащите.

Като слушала и гледала това Калиста, силно се удивлявала и от този момент започнала още по-усърдно да върши добрите си дела в блага вяра, раздавайки обилна милостиня. Тя обикнала още по-силно, като собствен син, свети Поликарп, като се удивлявала на добродетелите му. Накрая, като завършила богоугодно живота си, тя предала в ръцете на Господа душата си, оставяйки за наследник официално признатия си син, свети Поликарп. Блаженият раздал всичко на бедните, а сам започнал прилежно да се занимава с четене на божествените книги, като усърдно се предавал на богомислие и молитви. Прекарвал живота си в голямо въздържание и непорочно девство, работел неуморно ден и нощ на Господа, като с любов служел на болните, немощните и престарелите.

Заради този му живот силно го обикнал Смирненският епископ Вукол. Той го направил отначало клирик, а след това дякон. Според свидетелствата на свети Пионий, който написал житието на блажения Поликарп, свети Вукол възложил на Поликарп задължението да проповядва словото Божие, понеже той се отличавал с благоразумие и красноречие. Така светият подвижник бил задължен да поучава народа както в църквата, така и на други места.

Не само свети Вукол, но и светите апостоли Павел и Йоан Богослов с останалите Христови ученици обичали свети Поликарп. Той участвувал заедно с тях в пътешествията им, бил техен ученик, съобщник на трудовете им, подражател на живота им. Апостолите отново го изпратили в Смирна при свети Вукол, който го ръкоположил за презвитер.

Свети Поликарп написал много слова и послания, полезни за Христовата Църква, но повечето от съчиненията му били унищожени по време на гоненията, така че от тях останала само малка част.

На свети епископ Вукол било предвъзвестено, че след смъртта му епископският престол трябва да заеме презвитерът Поликарп. Като умирал, свети Вукол взел дясната ръка на свети Поликарп и я положил на гърдите си, като му поръчал да пасе словесното стадо и с думите: "Слава на Тебе, Господи!" преминал с мир във вечния живот. Събраните на погребението на свети Вукол епископи посветили свети Поликарп. Когато свети Поликарп преклонил колене за посвещението, видял пред себе си нозете на самия Христос Господ, Който невидимо присъствал. Така ръкоположеният от Самия Христос и Светия Дух Поликарп управлявал Божията Църква според постановленията на светите апостоли. Той понесъл много трудове, спасявайки човешките души, и извършил много дивни чудеса по време на своето епископство.

Веднъж на свети Поликарп се случило да бъде в един от градовете на Ионийска област Теос, който се намирал край топлите води, наречени Леведия. Той се установил при епископа на този град, на име Дафин, за когото споменава свети Игнатий Богоносец, в посланието си до жителите на Смирна. Катовидял бедността и недоимъка в дома на този епископ, свети Поликарп се помолил на Бога да благослови дома му и от този час епископ Дафин не изпитвал повече недоимък. Нивите и лозята му, които до това време били неплодни, започнали да дават богат плод и необикновен урожай. Виното, което дотогава било в малко количество, светият с молитвата си увеличил до изобилие.

Веднъж, като се връщал в Смирна заедно със съпровождащия го дякон, свети Поликарп се отбил от пътя и влязъл в гостилницата. Било вечер и уморените пътници искали да починат. Като хапнали малко, светителят и спътникът му заспали. Но малко време продължил сънят им. В полунощ Господен ангел побутнал в хълбока Поликарп и му казал:

- Поликарп!

Светият попитал:

- Какво, Господи?

Стани казал ангелът и излез незабавно от гостилницата, понеже тя ще се разруши: живеещите в тази гостилница не вярваха в Христа Бога и извършиха много беззакония.

Тогава светият станал и започнал да буди своя дякон, като му казал да стане. Дяконът, който преди това спял дълбоко, не искал да става и започнал да разубеждава светеца.

Още не е преминал първият сън, свети отче, къде ще ходим. В постоянните си размишления за божествените писания сам не спиш и на другите не даваш да спят.

Като чул тези думи, свети Поликарп замълчал, но ангелът за втори път му се явил и му заповядал да излезе вън. Тогава светецът отново започнал да буди дякона, като му говорел, че това здание трябва да се разруши, но дяконът отговарял:

- Аз вярвам в Бога и мисля, че това здание няма да рухне, докато ти, отче, се намираш в него.

Свети Поликарп казал:

- И аз вярвам в Бога, но не се надявам на това каменно здание.

Междувременно ангелът се явил за трети път и повторил същата заповед. Едва тогава епископът уговорил спътника си да излязат от гостилницата. Едвам излезли и зданието рухнало до основи, а всички, които били в него, загинали. Свети Поликарп, като се взирал в небето, се молел така:

Господи, Боже Всесилни, Отче на Иисуса Христа, Твоя благословен Син! Ти си предвъзвестил на ниневитяните гибелта на града им чрез пророк Иона, но после си се умилостивил и си ги пощадил. Благославям те, понеже ни изведе чрез ангела Си от това здание и ни избави от внезапна смърт така, както изведе Лот от Содом. Ти постоянно пазиш рабите Си от всяко зло, Ти си благ и милостив во веки.

След пристигането им в Смирна у княза на този град, който не вярвал в Христа, веднъж през нощта нечист дух внезапно влязъл в един от слугите му. Той викал силно и вдигал голям шум така, че целият дом изпаднал в ужас. Върху всички обитатели на дома нападнал страх и трепет. С настъпването на деня в дома на княза дошла голяма група иудеи, които желаели да изгонят беса. Но обзетият от нечист дух се хвърлил срещу тях и те силно пострадали. Никой не можел да го надвие, никой не можел да се изплъзне от ръцете му. Тръгнали си оттам окървавени и едва живи. Бесноватият изпокъсал всичките им дрехи и изпохапал телата им. В този дом имало един християнин, който казал на княза:

- Господарю, ако заповядаш, ще извикам един човек, който лесно ще изцели твоя раб.

Когато князът се съгласил, слугата отишъл при свети Поликарп и го поканил. Блаженият още не бил влязъл в дома и бесът започнал да вика:

- Горко ми, тук идва Поликарп, ще бъда принуден да бягам оттук против волята си.

Когато светият дошъл, бесът веднага излязъл от болния. Като видял това, князът силно се удивил. След това чудо през нощта в Смирна избухнал пожар. Тъй като всички спели, огънят бързо се разпространил и обхванал голяма част от града. Както винаги става в такива случаи, се вдигнал голям шум и вопли, ужас обхванал всички. Целият народ се заловил да гаси огъня, но нищо не можели да направят. Огънят се усилвал все повече и повече. Появили се и иудеи, които започнали да заклинат огъня, но всичките им опити останали безрезултатни. Тогава князът си спомнил за свети Поликарп и казал на началниците си:

Никой не може да спре пожара, освен учителят на християните, Поликарп, който неотдавна изгони беса от моя роб.

Като изпратили да го повикат, те го помолили да помогне на града, постигнат от такова нещастие.

Светият издигнал честните си ръце и веднага започнал да се моли, а огънят, като залят с вода, угаснал и пожарът стихнал. Като видели това чудо, хората започнали да мислят, че светецът е някой бог, но той започнал да проповядва пред всички единия Истинен Бог, Който е на небесата и Чийто раб е самият той. Мнозина повярвали и се присъединили към Църквата Христова.

Друг път се случило бездъждие, което продължило дълго време. Настанала суша, а след нея и глад. Тогава всички хора, заедно с княза и съветниците му, започнали да молят свети Поликарп да ги съжали и да изпроси дъжд за земята от своя Бог. Когато светият се помолил, веднага завалял силен дъжд и земята се напоила с влага. В тази година урожаят бил много по-добър, отколкото преди.

Чрез такива и много други чудеса, както и чрез изцеление на различни болни, като възлагал ръка, свети Поликарп обърнал мнозина към Господа Иисуса Христа. Ден след ден в Смирна се увеличавала Христовата Църква, а идолската вяра намалявала. Свети Ириней свидетелства, че Поликарп бил не само апостолски ученик и приятел и събеседник на мнозина, видели с очите си Христа, но и бил изпратен от апостолите в Азия, за да заеме след свети Вукол епископския престол в Смирна. “Него казва свети Ириней и ние видяхме по време на младостта си, когато той беше вече старец на преклонна възраст. Което сам беше научил от апостолите, на това научи и другите и предаде на Църквата само това, което беше истинно и нелъжливо."

За свети Поликарп свидетелствуват също и всички епископи на Асийската църква, които били след него, че той действително бил постоянен и верен поборник за правдата, не такъв, като Валентин, Маркион и всички ересеначалници, внесли в Христовата Църква толкова вредни заблуди. Блаженият Поликарп отвърнал мнозина от ереста на маркионитите и ги привел в истинската Църква и вяра, докато бил в Рим по времето на папа Анкита.

Свети Поликарп явно проповядвал истината, която приел от апостолите. Между другото той разказвал и следното: когато бил в Ефес, ученикът на Господа, Иоан, дошъл веднъж в банята. Тук той видял еретика Херинт, който се къпел. Апостолът веднага излязъл от банята и уговарял другите, които били с него, да го последват, за да не би банята, в която се къпе врагът на Божията правда, да се срути.

Веднъж свети Поликарп срещнал еретика Маркион. Последният му казал дръзко:

- Познай кои сме.

Поликарп отвърнал:

- Зная, че ти си първороден син на дявола.

И апостолите и техните ученици така старателно пазели себе си от еретиците, че дори не искали да беседват с тези, които с хитрото си празнословие се опитвали да затъмнят истината. А свети Павел заповядва: “Страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж, знаейки, че такъв човек се е извратил и греши, като сам осъжда себе си”. Запазило се е и посланието на свети Поликарп до Филипяни, което било написано толкова дълбокомислено, че не можело да остане незабелязано от хората, които се грижат за спасението си и одобряват неговата вяра и проповед."

Такъв е отзивът на свети Ириней за Поликарп.

След двадесет и две годишно царуване на Антонин, на престола се възкачил синът му Марк Аврелий, който делял властта заедно с брат си Луций. По това време в Асия било повдигнато силно гонение против християните. Тогава и свети Поликарп запечатал с кръвта си своето изповедание.

За страданията и кончината на този праведен мъж намираме известия в посланието на Смирненската църква, където свети Поликарп заемал епископския престол. Съдържанието на това послание е следното:

"Смирненската църква - до църквата във Филомелия и до другите свети вселенски църкви, които се намират у различните народи: милосърдието, мирът и любовта на Бога Отца и на нашия Господ Иисус Христос да бъдат с вас.

Ние ви написахме, братя, за свети Поликарп, който угаси огъня на гонението с проливането на своята кръв, и за другите мъченици. Много свети мъченици тогава показаха непобедимо мъжество, някои бяха бити в продължение на толкова дълго време, че ставите и жилите им бяха раздробени и се виждаха вътрешностите им; други бяха влачени по камъни и остри керемиди, но те претърпяха всички най-люти мъки, които мъчителят можеше да изобрети, с удивително спокойствие; трети бяха хвърляни на зверовете, за да ги изядат. И нечестивите дълбоко се изумяваха и силно се удивляваха, като виждаха пред себе си мъжественото страдание на светиите.

Между другите страдалци, при Божията помощ, показа изключително мъжество един юноша, на име Германик: с безстрашно сърце, без да се колебае с ума си, той мъжествено излезе на смърт, която по природа е толкова страшна за всички. Дълго съдията го увещаваше да пощади младостта си и да не погубва с горчива смърт този сладостен живот. Но той, като видя пуснатите срещу него зверове, сам се хвърли срещу тях, като ги дразнеше, за да го разкъсат. Един човек от Фригия, на име Квинт, като видя зверовете и страшното мъчение, се изплаши и отпадна от спасението си, от което стана ясно, че той безразсъдно, не от чисто сърце, но поради лекомисие, като че гонен от внезапния порив на вятъра, е дошъл на съда на нечестивите и се е осмелил да предаде себе си на мъчение. Той послужи за пример на всички, че на такова велико дело, каквото е да предадеш себе си на мъки, не трябва да се отива без предпазливост.

Като чу за тези мъчения, Поликарп узна, че невярващия в Христа елински народ, гледайки мъченията и другите страдалци, открито викал на съдията:

- Търси Поликарп, изтребвай тези безбожници.

Поликарп чу за това и макар да желаеше да остане в града, докато не го заловят, като отстъпи на молбата на християните, излезе от града и се скри в едно селище, където през всички дни и нощи, по своя обичай, се молеше за църковния мир. Три дни преди да го хванат нечестивите, той видя насън, като че възглавницата му пламнала внезапно и изгоряла. Като стана, светият каза на тези, които бяха с него:

- Ще ме изгорят в огън заради Господа Иисуса Христа.

След три дни в това селище дойдоха изпратените от игемона да търсят Поликарп. Като хванаха две момчета, започнаха да ги бият, за да кажат къде се намира Поликарп и те го показали. Макар и да можеше да избяга, той не пожела, като изрече:

- Да бъде волята на Господа - моя Бог.

Като чу слугите, които идваха за него, той сам излезе насреща с радостно лице и дружелюбно ги приветствува. Те не го бяха виждали преди и като гледаха посивелите му коси и старостта му, кротката и спокойна радост на благообразното му лице, се учудваха и казваха: "Трябваше ли толкова много да се трудим и стараем, за да намерим този старец?"

Поликарп заповядал веднага да приготвят за тях трапеза и ги поканил да ядат и пият, а за себе си помолил да му дадат един час за молитва. И започнал да се моли горещо на Бога, като възнасял благодарение за цялата Божия грижа за него, за малките и за големите благодеяния от дните на младостта му и предал на Бога светата Църква, разпръсната по целия свят. След дългата молитва пратениците качили стареца на магаре и го повели към град Смирна.

Когато го изправили пред съда, нечестивият народ закрещял, радвайки се, че светецът е хванат.

Тогава съдията му казал:

- Отречи се от Христа, поругай Го и ще те освободя.

- Осемдесет и шест години служа на Христа - отвърнал свети Поликарп - и Той не ми е направил никакво зло. Как мога да хуля с безчестни думи моя Цар, Който и досега ме запазва.

Съдията казал:

- Ще пусна срещу теб люти зверове.

- Пускай - отговарял Поликарп, - няма да заменя моето най-добро за най-лошото.

- Ще те предам на изгаряне - казал съдията.

- Ти ме заплашваш с огън, който може да се угаси, но нищо не знаеш за неугасващия огън, където во веки ще горят безбожните и неверните. Не се бави повече, но пo-скоро прави това, което си замислил.

Тогава съдията заповядал на глашатая да обяви на народа, че Поликарп изповядва себе си за християнин. Като чули това, елините и иудеите високо завикали:

- Той е развратител на цяла Азия, той е баща на християните, той унищожава нашите богове, жив го изгори.

И народът настоял да изгорят светеца. Когато приготвили много дърва, той снел пояса си и започнал да сваля от себе си дрехите и се събул, а мъчителите приготвили железни окови и гвоздеи, за да го приковат, да не би някак да избегне огъня.

Когато дървата се разпалили и пламъкът се издигнал нависоко, станало чудо, което поразило всички: пламъкът, който обкръжавал светеца и се издигал над главата му, не го докосвал и не приближавал до него, а се отдръпвал и се съединявал високо над главата му. Свети Поликарп стоял сред огъня, който не изгарял тялото му. Като гледали това, нечестивите започнали да викат на надзорника да се приближи и през огъня да убие с оръжието си светеца. Като се приближил, той пронизал светеца с дълго оръжие. От раната изтекла необичайно много кръв: като поток от извор тя изцяло угасила огъня. Цялото множество народ се удивило на това, като се убедило колко голяма е разликата между вярващите и невярващите.

Поликарп беше изключителен мъж на нашето време, епископ на Смирненската съборна църква, идващ от апостолите и свят пророк: всичко, което казваше, се сбъдваше.

Тогава иудеите започнаха да молят съдията да не предава тялото на Поликарп на християните.

- Те ще го считат за свой бог, както и Разпнатия говорели те.

Не знаели, окаяните, че не може да бъде християните да отстъпят от Христа Господа, умрял на кръста за спасение на целия свят, и да считат някого другиго за бог: Нему, като на истинен Син Божий, ние въздаваме божествена чест, а Христовите подражатели и ученици, които пострадаха за Него от любов към Него, с любов ще приемем и искаме да подражаваме на тях в благочестието, а във вечната слава желаем да бъдем техни съпричастници.

По заповед на съдията, когото иудеите молили, стотникът предал тялото на Поликарп на огъня, по елинския обичай.

Докато било живо, тялото на подвижника не пострадало от огъня, а след смъртта му се предало на огнената стихия.

Страданието си Поликарп завърши в седмия ден на майските календар, тоест на 25 април във Велика Събота, в осмия час на деня при великия архиерей Филип, по време на игемонството на Тралиан, във вечното царство на Иисуса Христа.

Желаем добро здраве на братята, които ходят с благовестие за словото на Иисуса Христа, с Когото слава на Бога за спасението на избраните светии; да бъдем и ние негови наследници в царството Христово.

Това послание преписа Гай от учениците на свети Ириней, ученик на блажения Поликарп, от него преписа Сократ Коринтски, а аз, презвитер Пионий, приех всичко това от гореспосочените лица и го сверих с откровението, което имах от свети Поликарп, който ми се яви във видение. И написах, като обнових всичко, загладено от давността на времето, за да приеме и мен заедно с избраниците Си нашият Господ Иисус Христос в Своето небесно царство; Нему слава с Отца и Светия дух во веки веков. Амин.

Святой Поликарп Смирнский

Протоиерей Георги Флоровски (1893-1979)

1. Из жизни святого Поликарпа мы знаем только несколько отдельных эпизодов. Год его рождения приблизительно можно определить, если принять свидетельство его мученических актов, что он пострадал 86 лет, и относить его кончину к 155 - 156 году. Выходит, что родился он в 69 - 70. О национальности его мы ничего не знаем, но вряд ли был он евреем - в своем Послании к Филиппийцам он вовсе не ссылается на Ветхий Завет. Он был учеником апостольским - "собеседник апостолов, получивший епископство над Смирнской Церковью от самовидцев и служителей Господа," говорит о нем Евсевий (III. 36). Прежде всего был он связан с апостолом Малой Азии, Иоанном Богословом. По-видимому, он пользовался большим уважением и в Смирне, и в окрестных Церквах. Об этом свидетельствует тот факт, что он принимает святого Игнатия во главе депутации от других Церквей, и Игнатий пишет ему особо. На него ложится обязанность пересылать по разным общинам послания святого Игнатия. В глазах язычников он был "учителем Азии, отцом христиан" (Mart. XII. 2), а христиане чтили его за доблестную жизнь (XIII. 2). Верующие имели обыкновение собираться у него и слушать его беседы. Об этом так рассказывал впоследствии святой Ириней, бывший в молодости слушателем Поликарпа: "Могу наименовать даже место, где сидел и разговаривал блаженный Поликарп. Могу указать все входы его и исходы, начертать образ его жизни и внешний вид, изложить его беседы с народом, описать, как сам он рассказывал о своих беседах с Иоанном и другими самовидцами Господа, как припоминал слова их, как и что слышал он от них о Господе, как пересказывал о Его чудесах и учении, о чем получил предание от людей, которые сами видели Слово жизни, - и все его сказания согласовались с Писанием"... (Письмо к Флерину, у Евсевия V. 20). Святой Поликарп был муж апостольский, живой свидетель апостольского благовестия, - это в нем прежде всего ценили его ученики.

2. В 154 году святой Поликарп путешествовал в Рим, при папе Аниките, и был там принят с уважением. Епископы говорили между собою о разных вопросах и, между прочим, о праздновании Пасхи. В это время обнаружилось уже обрядовое разногласие между отдельными Церквами, за которым чувствовалось разное понимание смысла и значения величайшего христианского праздника. Вскоре вспыхнули по всем Церквам горячие споры, так что понадобилось собираться соборам для примирения и выяснения вопроса. Святой Ириней так вспоминает о споре Поликарпа с папой: "Ни Аникита не мог убедить Поликарпа не соблюдать того, что он всегда соблюдал, живя с Иоанном, учеником Господа, и обращаясь с остальными апостолами, ни Поликарп не убедил Аникиту соблюдать, ибо Аникита говорил, что обязан сохранять обычаи предшествовавших ему пресвитеров." (У Евсевия V. 24). Соблюдать, - о соблюдении чего шел спор? Нужно думать, - о соблюдении ветхозаветного срока Пасхи. В малоазийских Церквах праздновали Пасху 14 ниссана, по примеру самого Христа, именно в этот день совершившего Тайную Вечерю, - от "разногласия евангелистов" в данном случае можно отвлечься. При этом совершалось воспоминание страстей Христовых, Пасха крестная. "Пасха наша, Христос заклан за нас," - говорил апостол Павел и видел и в Евхаристии прежде всего воспоминание смерти Господней (1 Кор. 5:7; 11:26). В Риме и в некоторых других Церквах праздновали ближайший за 14 ниссана воскресный день в память Воскресения Христова, Пасха воскресная, "таинство воскресения." Сталкивались два пасхальных восприятия: Пасха скорби - Пасха радости. Принципиальный вопрос осложнялся разногласием об "образе поста," - четыренадесятники, праздновавшие день 14 ниссана, естественно в этот день прекращали пост, тогда как воскресники с особым воздержанием проводили дни ожидания воскресного дня, - дня, когда взят Жених... При столкновении обоих обычаев в одной церковной общине это практическое разногласие должно было чувствоваться особенно резко и болезненно. Соблюдение ветхозаветного срока несомненно опиралось на апостольский пример и обычай, на что ссылается и Поликарп. Иерусалимские христиане, во всяком случае в первые годы, совершали два главных иудейских праздника - Пасху и Пятидесятницу, соединенные исторически и с величайшими событиями новозаветной истории: Страсти Христовы и сошествие Духа. К тому же, на Востоке долгое время пользовались иудейским календарем - не только в Палестине, но и в Александрии. В частности, для малоазийских Церквей несомненно решающим был пример апостола Иоанна, который "возлежал на персях Господа, был священником и носил дщицу τό πετάλον," κак напоминал несколько позже Смирнский епископ Поликарп: и он праздновал Пасху "по Евангелию в четырнадцатый день, ни в чем не отступая от правила веры, но во всем держась его" (Евс. V. 24). Апостол Иоанн был истинным израильтянином по духу, любил и чувствовал Ветхий Завет, был ближе к апостолу Петру, нежели Павлу, и к тому же, воспоминания пасхальной ночи имели для него особую, личную яркость. Может быть именно с его личным примером и связано упорство малоазийцев в пасхальной практике. Обычай праздновать день Воскресения не был только римским. Можно думать - он с самого начала установился в Церквах всех языков, среди них римская была самая влиятельная. К тому же, по-видимому, в первые годы вероятно и не справлялось годичное воспоминание Воскресения Христова - оно воспоминалось каждую неделю - "в едину от суббот"... Только постепенно установилась годичная память воскресения, и, по-видимому, повсеместно. Только в Малой Азии держались иудейского обычая. В сущности, здесь не было разделения между Востоком и Западом. Потому в конце II века на соборах не только западных, но и восточных, "единодушно было положено общим правилом праздновать таинство Воскресения Господня не иначе, как в день воскресный" (Еве. V. 28). Малоазийский обычай был пережитком апостольского времени, запоздалым архаизмом. Во 2-ую половину II века этот архаизм становился опасен в связи с обострением иудаистических настроений в евионитстве и монтанизме. Поэтому Церковь так решительно борется с ним. Для святого Поликарпа этот обычай имел другой смысл, - смысл живого воспоминания об возлюбленном учителе... Это новое свидетельство о его близости к великому апостолу любви. Можно прибавить еще, что преимущественная память о дне Страстей Господних согласуется с тем ярким мученическим пафосом, который был силен у Поликарпа, как и у его блаженного друга святого Игнатия.

3. В 154 году святой Поликарп был в Риме, а в 155 году принял мученическую кончину в Смирне. О его мученичестве сохранился рассказ очевидцев в осведомительном послании Смирнской Церкви к Церкви Филомелийской во Фригии, - и "ко всем, во всей вселенной, парикиям святой и кафолической Церкви." Подлинность этого послания не подлежит спору. Написано оно под свежим впечатлением событий. На одном из древних списков есть приписка: "Пострадал же блаженный Поликарп месяца Ксанфика, во вторую декаду за семь дней до мартовских календ, в великую субботу в восьмой час. Был взят Иродом при архиерее Филиппе Тралльском и проконсуле Стации." Эту точную дату нелегко перевести на наше летосчисление. Однако внимательное хронологическое исследование приводит к выводу, что она соответствует 23 февраля 155 года нашей эры. - Послание Смирнской Церкви - окружное, общительное послание. Оно написано в ответ на пожелание знать подробности события. И смирняне просят филомелийцев переслать их послание "более удаленным братиям," чтобы и они прославили Господа "за тот выбор, который Он сделал среди рабов своих." Уже в этом выражении сказывается повышенное уважение к мученическому подвигу: мученики - это отбор, избранники, избранная часть. В час страдания они - уже не люди, но ангелы, и Христос с ними. В рассказе много исторических деталей. Особенно нужно подчеркнуть - христиан преследуют как безбожников, атеистов, τούς άθεούς (III. 2. IX. 2). Μы знаем, что это было действительно одним из главных обвинений против христиан, особенно в народных массах, - христиане не признавали и не почитали языческих государственных богов, не принимали участия в общем культе, и потому казались безбожниками тем, кто не знал и не чтил единого истинного Бога. При великом уважении к мученическому подвигу, смирняне подчеркивают, что не следует его искать, "предавать самих себя," - это несогласно с Евангелием. И они рассказывают нам, как один фригиец, по имени Квинт, сам явился к проконсулу, и увлек с собою других, - но убоялся мук, отрекся и принес всесожжение.

Святой Поликарп пострадал во время гонения. Он не был первым мучеником в Смирне. До него многие пострадали. Он уединился в маленьком сельском домике недалеко от города, и там молился о всех и о Церквах всего мира, - "по своему обыкновению," замечают смирняне (V). За три дня до того, как он был схвачен, во время молитвы он видел: его подушка была охвачена огнем, - тотчас же он объяснил: меня сожгут живым (V). Его выследили и нашли. Это было в пятницу. Пришедших взять его он встретил в мире, предложил им трапезу, а сам, с их разрешения, встал на молитву, - она была вдохновенной, - "настолько была полна благодати, что в продолжение двух часов не мог он умолкнуть." Преследователи были смущены (VII). Иринарх (начальник полиции) и его отец встретили его на дороге, пригласили к себе в колесницу и убеждали его принести жертву, - раздраженные его молчанием и кротким отказом, они вытолкнули его из колесницы с такою силой, что он поранил ногу. Его повели на стадий, где неистовствовала толпа. На стадии святого убеждал проконсул. Святой ответил: "Я - христианин. Если хочешь узнать учение христианства, назначь день и выслушай." Проконсул сказал: "Убеди народ," - в этих словах слышалось презрение. Блаженный старец отвечал: "Тебя я удостаиваю слова, ибо нам предано воздавать честь подобающую властям и началам, поставленным от Бога, поскольку то не вредит нашей вере, а этих людей я не считаю достойными, чтобы защищаться пред ними"... Народ требовал казни. У проконсула уже не хватило зверей, - он осудил Поликарпа на сожжение. Поликарп взошел на костер с дерзновением и радостно, лицо его исполнилось благодати. Народ собирал дрова для костра, - из мастерских и из бань. Как обычно, всего более усердствовали иудеи. На костре святой молился словами благодарения и хвалы, - "огонь принял форму шатра и, подобно корабельному парусу, надутому шатром, окружал тело мученика, так что, находясь в средине, оно казалось не плотью сожигаемой, но златом или сребром, разжигаемым в горниле." И очевидцы прибавляют: "Мы ощущали при этом такое благоухание, словно курился ладан или иной какой драгоценный аромат." Пришлось праведного добить мечом, - пролилась кровь и залила огонь. Чтобы тело мученика не досталось христианам, по наущению иудеев, по языческому обычаю сотник сжег его. "Но мы потом собрали его кости, - сокровище, драгоценнее дорогих камней и чище золота, чтобы положить их в достойном месте," - и на святых мощах праздновать день его мученического рождения (XVIII. 3), когда приял он "венец нетления" (XIX. 2).

Смирняне разделяли мысль своего блаженного епископа: в мученических светолепных узах он видел венцы избранников Божиих. И исповедовал, что мученики ныне занимают место около Господа, страдания Которого они разделили, "Которому спострадали" (Фил. IX). И смирняне видели в мучениках "учеников и подражателей Христа," привязанных к Царю и Учителю безграничной любовью (Mart. XVII. 3).

4. Святой Поликарп совсем не был писателем, - если что писал, то по обстоятельствам пастырского служения. Сохранилось только одно Послание к Филиппийцам, - в ответ на их письмо, извещавшее о приезде святого Игнатия. Святой Ириней говорил о его посланиях во множественном числе, - "которые он писал иногда соседственным Церквам для укрепления их, а иногда к некоторым братьям с намерением преподать им увещание и наставление"... Впрочем, и у Иринея есть ссылки только на Послание Филиппийцам. Более позднее указание других писателей нельзя проверить. Подлинность сохранившегося послания хорошо засвидетельствована. Во времена блаженного Иеронима оно читалось за богослужением в азийских Церквах. Полный текст (14 глав) сохранился только в латинском переводе, во всех греческих рукописях только 9 глав, а далее следует вторая часть послания Варнавы, - ясное указание на ошибку переписчика, спутавшего листы. У Евсевия сохранены почти полностью главы 9-ая и 13-ая. Это послание - скорее всего письмо. В нем всего больше нравственных советов. По-видимому, и в Филиппах распространялся докетизм: святой Поликарп напоминает, что кто не исповедует Христа, пришедшего во плоти, тот антихрист, и кто не приемлет "свидетельства Креста," тот от дьявола (VII. 1). Еретическим новшествам и разделениям святой Поликарп противопоставляет предание Церкви, - "преданное изначала Слово." Он напоминает Филиппийцам об апостоле Павле, некогда преподававшем им "Слово истины" и писавшего к ним послания, - призывает объединяться в истине, in veritate sociati (X. 1). Святой Поликарп не излагает учения веры, он предполагает его известным и только о немногом напоминает. Христос, наш вечный Первосвященник, пришел во плоти ради нас, умер за нас и за грехи наши, воскрес и разрешил затворы адовы. Он сидит одесную Бога. Ему все подчинено на земле и на небе. Ему повинуется всякое дыхание и служит, Он придет судить живых и мертвых, и Бог взыщет Кровь Его с тех, кто не уверовал в Него (II). Он все перенес за нас, чтобы и мы имели жизнь в Нем, - Он образ для нас, и образ прежде всего в своем страдании (VIII). Он - надежда наша, и чрез Него приходит спасение от Отца. Святой Поликарп продолжает борьбу святого Игнатия с докетами. Он повторяет слова Иоанна Богослова: кто не исповедует, что Иисус Христос пришел во плоти, - антихрист (1 Иоанн. 4:2,3), и продолжает: кто отвергает свидетельство креста, το μαρτύριον τού σταυρού, ςот от дьявола, и кто извращает слова Господа в угоду своим вожделениям и отрицает воскресение и суд, тот первенец сатаны (VII). Святой Поликарп призывает филиппийцев быть твердыми в вере, напоминает им заповедь любви. Особо дает наставления пресвитерам и диаконам: они должны быть благоутробны и милосердны, заботиться о слабых и блуждающих, не презирать ни вдов, ни сирот, ни нищих, избегать гнева, несправедливости. Они не должны поспешно верить дурным слухам, не должны быть суровы в своем суде, помня, что все мы повинны греху и нуждаемся в прощении, - поэтому и сами должны прощать. Диаконы должны помнить, что они служители не человеков, но Бога и Христа. Вдовицам святой Поликарп внушает иметь веру твердую и смиренномудренную, заступаться за всех, не верить лжесвидетельствам и помнить, что они - жертвенник Божий. Все должны быть стойки в борьбе со страстями. И главная заповедь - молитва за всех. - Для характеристики святого Поликарпа следует привлечь также его предсмертную молитву, исполненную такой горячей веры. В ней не без основания отмечают отзвуки литургических песнопений и обороты, близкие к языку апостола Иоанна. Святой Поликарп, ученик Иоанна Богослова и учитель святого Иринея, был посредствующим звеном между ними. Он был выразителем той слагавшейся малоазиатской традиции в богословии, которая впервые получила связное изложение у Иринея и для которой характерна сотериологическая точка зрения - исповедание веры, исходящее из созерцания искупительного дела Христова.

Г.В. Флоровский, Восточные Отцы V-VIII веков. Приложение: Отцы первых веков.
http://www.biblicalstudies.ru

Святой Поликарп Смирнский

Киприан Керн

Личность

Св. Ириней Лионский (в письме к Флориану у Евсевия НЕ V 20,14; в письме к Виктору НЕ V 24,14) рассказывает, как он в детстве видел Поликарпа Смирнского и как тот повествовал о своих встречах с ап. Иоанном Богословом. По преданию, Евангелист рукоположил св. Поликарпа в епископы Церкви Смирнской. В 154-155 гг. он вступил в спор с папой Аникитой по вопросу о времени празднования Пасхи. Он не уступил папе своей позиции в защите смирнской традиции. Все же общение с Римом у него из-за этого не прервалось. Св. Поликарп вообще отличался большой миссионерской ревностью. По Иринею, он много боролся против маркионитов и валентиниан (III 3, 4). Мученический акт, говоря о его кончине, называет его "апостольским и пророческим учителем, епископом святой (вариант: "католической") Церкви в Смирне."

В мученических актах (гл. XXI) так определяется время его мученической кончины: "Пострадал блаж. Поликарп во 2-й день месяца Ксанфика, в Великую Субботу, семь дней до мартовских календ, в восьмом часу. Схвачен он был Иродом при архиерее Филиппе Траллиане, при проконсуле Статии Квадрате, и в вечное царствование Иисуса Христа, Которому слава, честь, величие, вечное владычество (букв.: "вечный престол") от рода в род, аминь." Должно пояснить, что значит "архиерей" Филипп Траллиан. Здесь подразумевается особое должностное лицо, так называемый Азиарх, имевший функции верховного жреца, архиерея. Такие особые жрецы ставились римлянами во главе крупных провинций и по ним назывались Вифиниарх, Киликиарх, Галатарх, Памфилиарх, Азиарх. Азиархов по свидетельству Страбона было, по-видимому, несколько (см. экскурс об Азиархате у Лайтфута в его Апостольских отцах, т. II, стр. 987-998).

Приведенная в Акте дата соответствует 23 февраля 155 г. или 22 февраля 156 г. Большинство ученых (Харнак, Функ, Лайтфут) склонны признавать 155 год, Шварц настаивает на 156 г. Архиепископ Филарет почему-то в свое время предлагал 166 г. Вычисления Лайтфута столь убедительны по своим сопоставлениям с каталогами консулов, проконсулов и с календарными данными, что мнение арх. Филарета, конечно, отпадает.

В Акте (IX гл.) сам мученик на предложение проконсула отречься от Христа заявил: "86 лет я служу Христу ...." Ученые не согласны, как считать эти годы, от дня ли рождения, или от дня обращения в христианство. По Цану было бы второе, и тогда бы Поликарп умер почти 100-летним старцем. Вероятнее первое предположение, и тогда годом его рождения является приблизительно 70 г. после Р.Х.

Послание к Филиппийцам

Об этом послании, как "замечательном," свидетельствует св. Ириней Кроме того, в древности знали (Евсевий, НЕ V 20, несколько посланий с его именем, адресованных соседним церковным общинам. До нас дошло только одно послание к Филиппийцам, в подлинности которого не может быть никаких сомнений, как это теперь и признано в научной литературе. Но это единственное произведение св. Поликарпа сохранилось полностью только в латинском переводе. В греческом же оригинале существуют только первые девять глав и XIII глава, приведенная у Евсевия (НЕ III 36 13-15).

Послание было высоко чтимо в древности, а по свидетельству блаженного Иеронима, в некоторых церковных общинах оно даже читалось во время богослужения (О мужах, гл. 17).

Время написания послания определяется так: в гл. IX есть ссылка на терпение св. Игнатия; в XIII гл. говорится о полученных св. Поликарпом посланиях св. Игнатия, но судьба этого последнего и его спутников еще не известна св. Поликарпу. Следовательно, послание было написано вскоре после кончины св. Игнатия.

В последнее время П. Н. Харрисон высказал предположение о том, что известное нам послание надо разделить на два произведения. Св. Поликарпом было написано якобы два послания Филиппийцам. Первое представляло бы краткое извещение о получении посланий св. Игнатия, написано было бы вскоре после посещения Филипп св. Игнатием и тотчас же по получении его посланий. Оно состояло бы только из теперешней XIII, может быть и XIV главы. Второе же послание было написано св. Поликарпом много позже, т.е. лет через 20, когда память о мученической кончине св. Игнатия была уже широко распространена. Это послание состояло бы из первых двенадцати глав нам известного послания.

Содержание и характеристика послания

Это увещательное пастырское послание к своей пастве состоит из четырнадцати глав. В нем только три цитаты из Ветхого Завета и 17 цитат или переложений из Нового. Восемь раз цитировано I послание Петра и ни разу Апокалипсис. Есть заимствования из I послания св. Климента к Коринфянам (1 1; II 1; IV 2; VII). Кроме этих буквальных заимствований из св. Климента, св. Поликарп пользуется теми же ссылками на Св. Писание, что и Климент.

Послание это направлено филиппийской общине через некоего Крескента, мужа доброй жизни.

Послание озаглавлено: "Поликарп и с ним пресвитеры Церкви Божьей в Филиппах милость вам и мир от Бога Вседержителя и Иисуса Христа Спасителя нашего да умножится." В I гл. - похвала за любовь к узникам и твердость; во II гл. - увещание в добродетели; IV и XI гл. увещают не быть сребролюбивыми; V и VI главы говорят об обязанностях диаконов, пресвитеров, дев и юношей; VII гл. предупреждает против докетов; в остальных главах приводятся примеры разных мучеников и говорится о пересылаемом послании св. Игнатия.

Послание это само по себе не имеет самостоятельного значения и ценности Оно не так ярко, как послания св. Игнатия Богоносца. Это одно из произведений эпохи мужей апостольских и стоит в связи со всеми другими. Особенно близко оно и по настроению, и по времени, да и в силу личных связей с посланиями св. Игнатия. Важно, что в нем есть увещание против докетов, что в то время было самой большой опасностью. И в этом также св. Поликарп повторяет св. Игнатия. В отношении церковной иерархии послание к Филиппийцам представляет особый интерес при сравнении с посланиями св. Игнатия. В V и VII главах св. Поликарп дает общие указания об обязанностях верных и клириков, причем перечисляет следующие категории лиц: диаконы, юноши, девы и особо пресвитеры. О епископах нет никакого тут упоминания. У св. Игнатия епископат упоминается неоднократно, причем он его очень ясно отличает от пресвитерского чина (например в VI гл. Посл. к Магнез.). Там он увещает магнезийскую общину "хранить единомыслие Божье, т. е. епископ председательствует на месте Бога, пресвитеры занимают место сбора апостолов; а диаконам, сладчайшим мне, вверено служение Иисуса Христа." В следующей VII гл. опять-таки Игнатий Богоносец отличает епископов от пресвитеров. Что означает различие этих двух современных памятников? Может быть св. Поликарп

Call Again · 2012-02-25 22:13:28

Сирни заговезни
Прощална неделя преди Великия пост

За Прощалната неделя накратко

Сутринта в православните храмове, по време на св. Литургия, се четат думите от Евангелието: "Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви" (Мат. 6:14-15). (След това се припомнят наставленията на св.ап. Павел към евреите в Евр. 12:1-10,бел.ред.)

Следобяд по време на вечернята свещениците се преобличат с тъмни одежди за поста. В богослужението се пеят великопостните тропари с поклони и се произнася молитвата на св. Ефрем Сирин "Господи и Владико на моя живот...".

След отпуста на вечернята се извършва специален чин на прошката. На солея се изнасят и полагат на аналоя напрестолният кръст и иконите на Спасителя и св. Богородица. Настоятелят на храма се покланя пред тях и ги целува, после се обръща към хората с молба за прошка от събратята му клирици и от събралите се вярващи. Всички свещенослужители и миряни се покланят пред кръста и иконите и взаимно искат прошка едни други.

Цветомира Антонова

Неделя на всеопрощението

Последният ден преди Великия пост е широкоизвестен като "неделя на всеопрощението". На този ден се четат Христовите думи: "Ако не простите на човеците съгрешенията им и вашият небесен Отец няма да прости съгрешенията ви." (Мат. 6:15) През тази вечер всеки човек в църквата иска прошка от другите чрез "ритуала на прошката", за да може да влезе в поста, който е време за очистване, размисъл, усъвършенстване и примирение със събратята.

Съвестта, скрита дълбоко в нашето съзнание, е тази, която поражда угризения и силно желание за очистване, поправяне и възраждане. Угризенията са гласът на съвестта. Те са първата стъпка по пътя към изчистването, към желанието да простиш и да ти бъде простено, към самата "неделя на всеопрощението."

Защо? Защо жаждата за прошка се появява у нас толкова силно в момента, в който се събуди нашата съвест? Отговорът е: защото съвестта ни разкрива същността на злото и лъжата, а тя е раздяла, вина пред другите.

Достоевски е казал чрез стареца Зосима, че "всеки е виновен за всичко пред всички". На пръв поглед тези думи изглеждат не само много преувеличени, но направо абсурдни. "С какво съм виновен пред другите?" - питат постоянно нашият накърнен разум и нашето външно аз. Що се отнася до "морала", разумът ни е склонен да се съгласи, че наистина по някакъв начин сме виновни пред някого, но после успокоително добавя, че това е част от живота. Нека позволим на разума да се съмнява, нека оставим моралът да разсъждава, но нека да се вслушаме и в съвестта: там някъде дълбоко, дълбоко в нас един тих глас казва толкова категорично и настоятелно: "Виновен си." Каква е тази вина? Не, тя не е за конкретни обиди и скарвания, които са почти неизбежни, нито пък за обикновени разправии и малки дрязги. Не. Тази вина, толкова изненадваща и оче-видна, произлиза от друго място - от моя собствен живот, изцяло пропит от егоизъм. Следователно вината е съсредоточена само върху мене, другите нямат нищо общо с нея, освен дотолкова, доколкото са станали само едно средство. Любовта им е отровена отвътре, осакатена от егоизма и сякаш дори и в любовта искаме да притежаваме любимия само за себе си.

Само и единствено съвестта е тази, която ни разкрива в голяма яснота света като битка на всеки срещу всеки. Една битка, която обхваща целия живот отначало до край. Знаейки и чувствайки това, ние започваме да усещаме вътре в себе си истинността на думите на Достоевски: " "Всеки е виновен за всичко пред всички." Тогава започваме да разбираме и думите на св. Серафим Саровски, който казва: "Спаси себе си и хиляди около теб ще се спасят."

"Спаси себе си" означава да се спасим най-напред от първоначалното робство на разделението, от този вътрешен развод с живота и хората, от това съзнателно и несъзнателно състояние на борба, в което живеем.

Да простиш и да ти бъде простено! Това е начинът, по който се завръщаме от отчуждението към сближението, от враждебността към любовта. Но да простиш не означава само да не забелязваш недостатъците или дори по-лошо - с едно махване на ръка да отпишеш другите като безнадеждни и незаслужаващи внимание. Прошката не е безраз-личие, презрение или цинизъм. Само човек, който е осъзнал с цялата си душа истинския ужас от липсата на любов в света, който е почувствал безкрайната мъка от самотата, на която сам се е обрекъл поради егоизма си, е способен да прощава и да бъде простен.

Всичко това е изразено в църковната молитва на неделята на всеопрощението: "Не обръщай лицето си от Твоя син, защото съм наранен." Ето я тази светла тъга, която единствена ни дава възможност да разберем корена, същността и силата на злото: охладнели сърца, повехнала любов, триумф на себеутвърждаването, чийто резултат е изолация и самота. Молим се за прошка, жадуваме да ни бъде простено... Както малкото дете, което е обидило майка си, копнее за изгубения рай на нейната любов, така и всеки от нас знае, че унищожаването на злото започва с обръщането на душата, със смекчаването на сърцето, с жаждата за помирение. Независимо колко далече ни изглежда всичко това от студения и жесток живот, в който силата на "колективното" по-скоро влошава, отколкото смекчава човешката самота, независимо и колко чуждо ни се струва това в наше време, истината е, че само в силата на съвестта, в жаждата за прошка и в обръщането на душата можем да открием началото на нашето духовно възраждане.

Call Again · 2012-03-08 22:20:48

Св. четиридесет мъченици Севастийски

† 320 година

Честват се на 9 март

Житие на свети четиридесет мъченици, пострадали в Севастия

Император Линикий издал строги укази против християните. В един полк в арменския гр. Севастия (в Мала Азия, на границата с Кападокия, бел. Pravoslavieto.com), се намирали тогава четиридесет войници, които изповядвали християнската вяра. Те се отличавали с неустрашимата си храброст в битките и ревностно изпълнение на своите задължения и затова били обичани и уважавани от всички.

Стигнала до Севастия повеля да бъдат принуждавани християните да се покланят на езическите богове. Тогава Агриколай, воеводата на града, повикал при себе си тия войници и им съобщил царската повеля. Те единодушно отказали да се поклонят на боговете. Войводата ги заплашил с мъчения и смърт, ако упорстват в своето решение, и им обещал почести и богати дарове, ако се отрекат от Христа. Но заплахите и обещанията останали безсилни и войниците били отведени в тъмницата до другия ден.

Агриколай се надявал, че те като размислят, ще променят своето намерение; но те в молитва почерпили нови сили. Чудесното видение, в което Господ им обещал помощ и спасение, още повече закрепило тяхната вяра.

На другия ден те пак обявили на войводата, че по-скоро ще умрат, отколкото да се отрекат от истинския Бог. За да ги склони, Агриколай употребявал ту заплахи, ту ласкави думи и обещания.

- В цялата войска на нашия цар – казал им той – няма подобни на вас по неустрашимост, красота и войнишка доблест. Аз ви уважавам и обичам повече от всички други войници. Не променяйте любовта ми на образа!

- Ние желаем Божията любов – отговорил един от войниците. Дълго ги увещавал войводата и най-после, като видял тяхната непреклонност, заповядал пак да ги отведат в тъмницата, защото Агриколай нямал още от царя разрешение да ги накаже със смърт. След една седмица пристигнал царският пратеник Лисий, за да съди войниците. Той ги повикал при себе си.

Когато войниците дошли в съда, Лисий казал на Агриколай: "Вероятно, тия люде биха желали да получат по-големи почести?" След това, като се обърнал към тях, казал: "Сами изберете участта: ако се поклоните на боговете, ще получите високи чинове и богати дарове. Ако ли упорствате в заблужденията си, ще бъдете лишени от военно звание и предадени на мъчения."

- Не само военното звание, но и живота ни вземете – отговорил Кандид, - защото за нас по-драгоценно и по-почтено от всичко е името на Христа, нашия Бог.

Тогава Лисий заповядал да ги бият по устата с камъни. След това отново ги завели в тъмницата. Цяла нощ те прекарали в молитва и пеене на псалми и чули от небето думите: "Който вярва в Мене, и да умре, ще оживее. Дерзайте и не бойте се от кратковременни мъки!" (вж. Йоан. 11:25-26).

Доведени на другия ден при Лисий, те на всички негови увещания и заплахи отговорили: "Прави с нас каквото искаш! Ние сме християни и няма да се поклоним на идолите!"

Това станало през месец март. Времето било студено и духал силен вятър. Лисий заповядал да поставят мъчениците през нощта в езерото, което се намирало близо до града. Пазели ги войници и тъмничният стражар. В същото време мъчителят заповядал – недалеч от тях, край езерото, да затоплят баня, та замръзналите от студа да се подмамят и да прибягнат в банята. Лисий се надявал, че войниците–християни не ще издържат това ново мъчение, защото през нощта било много студено и цялото езеро било сковано от лед. Един от тях наистина не устоял докрай; той излязъл от езерото и се затичал към топлата баня, но на прага й паднал мъртъв. А другите с твърдост понесли страданията, не преставайки да се молят и да пеят псалми.

Посред нощ изведнъж ги осияла чудна светлина. Тъмничният стражар видял светлината, която озарявала светите мъченици. Той видял и светли венци, които се спускали над главите на всекиго от тях. Внезапно съзнанието за истината проникнало в неговата душа. Той си снел дрехата и като извикал: "И аз съм християнин!" – влязъл в езерото и застанал при мъчениците. "Господи Боже – казал той, - вярвам в Тебе! Приеми и мене в числото на Твоите раби и удостой ме да страдам за Твоето свято име!" Така се попълнило пак числото 40 на светите изповедници Христови.

На другия ден Лисий като узнал, че войниците са още живи, предал ги на нови изтезания и най-после ги наказал със смърт: с чукове им строшили колената. В страшни мъки войниците–християни предали Богу душите си. Тъмничният стражар споделил тяхната участ. Майката на едного от мъчениците присъствала при техните страдания и през всичкото време молила Бога синът й да не изпадне в малодушие, но с твърдост да приеме смъртта за Иисуса Христа. Мъчениците отишли радостно на смърт, като пеели: "Душата ни се избави като птица от примка на ловци: примката се скъса и ние се избавихме. Нашата помощ е в името на Господа, Който сътвори небето и земята".

Лисий заповядал да изгорят телата на светите мъченици, за да не могат християните да ги почетат с погребение. Натоварили телата на коли, за да ги закарат вън от града и да ги изгорят на клада. Понеже най-младият от тях, Мелитон, още дишал, войниците го оставили. Тогава майка му го взела на рамо и го натоварила на последната кола, за да не изостане от своята славна дружина. Била направена клада от сухи дърва и клони и турили върху нея телата. Когато кладата изгоряла, намерили само костите на светите мъченици и ги хвърлили в реката. Това станало около 320 година.

След три дни светите 40 мъченици се явили на севастийския епископ Петър и му казали да прибере костите им. Той заедно с християните от града нощем отишъл на реката и при чудното сияние, което озарило мястото, където лежали костите на светите мъченици, ги събрал и извадил от реката.

Подвигът на севастийските войници–мъченици скоро след смъртта им станал предмет на благоговейна почит всред християните. Св. Ефрем Сирин разказва, че когато посетил Св. Василий Велики в Кесария, двамата дълго беседвали за подвига и твърдата вяра на светите мъченици. В 436 г. царица Пулхерия, внучка на император Теодосий Велики и сестра на император Теодосий Младши, поставила костите им в скъпоценен ковчег.

Светата православна църква особено почита паметта на светите 40 севастийски мъченици.

Българският цар Иван Асен ІІ построил в столицата си Търново храм в тяхна чест по случай победата над епирския деспот Теодор Комнин при с. Клокотница. Битката станала в деня на св. 40 мъченици – 9 март 1230 година. Победителят цар Иван Асен ІІ бил тържествено посрещнат от търновските граждани в с. Мерданя. В чест на тая среща край селото е бил построен манастир "Свети четиридесет мъченици", който и сега съществува.
© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

Страдание на свети Четиридесет мъченици в Севастия

При царуването на нечестивия император Ликиний се надигнало жестоко гонение срещу християните и всички верни били принуждавани да принасят жертви на идолите. В арменския град Севастия началник на войската тогава бил Агриколай, човек със свиреп нрав и ревностен поборник на идолослужението. Тъй като по това време в редовете на императорските полкове вече имало немалко християни, била издадена заповед и те да принасят жертви на бесовете. В полка на воеводата Агриколай имало четиридесет войници от Кападокийската област, които съставяли особено почетна дружина, благочестиво вярваща в Христа Бога и отличаваща се с непоколебимо мъжество, винаги непобедима във военните дела; сред тях били Кирион, Кандид и Домн - познаващи и Божественото писание. Когато Агриколай научил, че воините от тази дружина са християни, решил да ги принуди към идолопоклонство. Той ги повикал при себе си и се обърнал към тях с такива думи: - Както в сраженията с неприятелите винаги сте били единни помежду си и сте проявявали храброст, така и сега със същото единомислие промиете подчинение на царския указ - доброволно принесете жертва на боговете, за да не бъдете подложени на мъчения.

На това светците с дръзновение отговорили:

- Ако ние, сражавайки се мъжествено за земния цар, винаги сме били победи тели, както ти, окаяни, сам свидетелстваш, то колко повече, подвизавайки се за безсмъртния Цар, ще преодолеем твоята злоба и ще победим твоето лукавство.

Агриколай качал:

- Предстои ви едно от двете - или да принесете жертва на боговете и да се удостоите с още по-големи почести, или, в случай че не се покорите, да се лишите от воинското звание и да се изложите на безчестие; размислете за това и изберете каквото намерите за добре.

- За това, какво е полезно за нас - казали войниците, - се грижи Господ.

- Не разсъждавайте много - заповядал воеводата - и оставете своите лъжливи слова, а утре сутринта бъдете готови да принесете жертва на боговете.

И като изрекъл това, Агриколай заповядал да ги затворят в тъмница.

Пребивавайки в тъмницата, светите воини денем и нощем прекарвали в молитва и пеене на псалми и слушане на наставленията на Кирион.

След като минали седем дни, през които светите воини били задържани в тъмница, в тази страна пристигнал княз Лисий, и след пристигането си в Севастия веднага обърнал внимание на доблестните воини: на другия ден, като се явил в съдилището заедно с воеводата Агриколай, заповядал да доведат светите четиридесет воини за изтезания. По пътя към това неправедно съдилище блаженият Кирион увещавал своите съдружници така:

- Няма да се убоим, братя! - нима Бог не ни е помагал в сраженията, когато Го призовавахме и побеждавахме враговете си! Спомнете си: как веднъж ни се случи да участваме в голяма битка, когато всички наши полкове се обърнаха в бягство и сред враговете останахме само ние - четиридесетте, тогава със сълзи се помолихме на Бога и с Негова помощ едни убихме, други прогонихме ранени, и при толкова много противници, и при цялата жестокост на сражението нито един от нас не беше ранен. Сега срещу нас са се опълчили трима врагове - сатаната, Лисий и Агриколай, и по-добре е да се каже: един враг се опълчва на борба против нас - невидимият враг, и нима той ще победи нашата четиридесетчислена дружина? Да не бъде това!... Ние трябва и сега да постъпим така, както сме постъпвали винаги: да се обърнем с топла молитва към Бога и Той ще ни помогне, и няма да ни причинят вреда нито веригите, нито мъките. Винаги сме имали правило, влизайки в сражение да пеем псалома: "Боже, чрез Твоето име ме спаси и с Твоята сила ме съди. Боже, чуй молитвата ми, послушай думите на устата ми". И сега, братя, ще направим същото и Бог ще ни чуе и ще ни помогне.

Светите воини пели този псалом през целия път от тъмницата до мястото на съдилището. И народът от целия град се събрал да гледа.

Четиридесетчислената дружина застанала на съд пред Лисий и Агриколай.

Като погледнал към светите воини, княз Лисий казал:

- Вие ще получите от мен и почести, и дарове повече от другите, само се покорете на царската заповед - принесете жертви на боговете. Предоставя ви се свободно да изберете едно от двете: или да се поклоните на боговете и да се удостоите с големи награди и почести, или, в случай че откажете да изпълните това, на часа ще се лишите от воинско звание и ще бъдете подложени на мъчения.

На това Кандид отговорил:

- Вземи от нас не само воинското звание, но и самите ни тела, защото за нас няма нищо по-скъпо и нищо по-почетно от Христа, нашия Бог.

Тогава надменният княз заповядал да бият светците с камъни по устата. Слугите започнали да хвърлят камъни, но когато ги хвърляли, нанасяли удари не на светците, а взаимно едни на други. Като видели това, светите мъченици още повече се укрепили в дръзновението си в Господа. Раздразнен, княз Лисий сам взел един камък и го хвърлил по един от светците, но камъкът ударил Агриколай по лицето и му разбил устата.

И княз Лисий заповядал отново да отведат светите воини в тъмница, за да помислят за това, как да постъпят с тях.

На другия ден светите воини отново били доведени при нечестивия съдия и без да се колебаят, обявили: - Правете с нас каквото искате, ние сме християни и не сме съгласни да се поклоним на идолите.

Мъчителите заповядали да вържат четиридесетте свети воини и да ги повлекат към пълноводното езеро, което се намирало близо до град Севастия. Тогава било зима и духал леден вятър при силен студ; наближавала вечерта. Светите воини били изправени голи в езерото за цяла нощ, наоколо била поставена стража, която да ги наблюдава, начело с началника на тъмницата. За съблазън на светите воини близо до езерото била устроена топла баня, привличаща към себе си осъдените да търпят лютия студ и обещаваща бърза помощ на този от четиридесетчислената дружина, който, изнемогвайки от студа, би се склонил към идолослужение и би пожелал да избяга от водата и да се стопли. В първия час на нощта, когато студът станал нетърпим и телата на светците замръзвали, един от четиридесетте не устоял в подвига и като се отделил от лика на светиите, побягнал към банята; но едва стъпил на прага й, едва усетил топлината, и се разтопил и паднал като мъртъв.

В третия час на нощта светите мъченици били озарени от светлина като от лятно слънце по време на жътва, която разсяла студа, разтопила леда и стоплила водата. Междувременно войниците, на които било поръчано да пазят светците, били обзети от сън; само стражът на тъмницата не спял. Той, като чул, че войниците се молят на Бога, размишлявал: какво значи това, че прибегналият към банята на часа се разтопи като восък от топлината, а другите при толкова голям студ остават живи и невредими. Поразен от светлината, озарила светите мъченици, и желаейки да види откъде идва тази чудна светлина, той погледнал нагоре и видял пресветли венци, тридесет и девет на брой, които слезли върху главите на светците; размишлявайки за това, защо липсва четиридесетият венец, според броя на предадените на страдание четиридесет души, той разбрал, че избягалият в банята е отхвърлен от лика на светиите и затова липсва четиридесетият венец. Той веднага събудил спящите войници, хвърлил от себе си дрехите и гол, пред очите на всички се затичал към езерото, възклицавайки: и аз съм християнин! Като се присъединил към сонма на светите мъченици, той извикал към Бога:

- Господи Боже! И аз вярвам в Тебе, в Когото вярват и те; причисли ме към тях и ме удостой да пострадам с тези Твои раби; за да бъда и аз, след като премина подвига на изпитанието, достоен за Тебе! - и така числото на светите четиридесет мъченици отново се запълнило; мястото на отпадналия заел тъмничният страж, който станал свят завършек на четвъртата десетица. Името му било Аглай.

Настъпило утрото; нечестивите мъчители дошли при езерото и като видели светите мъченици стоящи във водата, живи и непострадали от зимния студ, се удивили, но приписали това дивно явление на вълшебната хитрост на страдалците. Те още повече се удивили, когато видели сред мъчениците да стои тъмничният страж. Мъчителите разпитали войниците, които били поставени да ги пазят: защо и как е станало това - а войниците отговорили:

- През нощта ние заспахме непробудно, а той - тъмничният страж - цяла нощ не спа и изведнъж ни събуди; тогава видяхме голяма светлина, озарила стоящите във водата, а този бързо свали дрехите си, хвърли ги и стремително влезе във водата и се присъедини към тях, гръмко заявявайки: "И аз съм християнин!"

Тогава сърцата на мъчителите пламнали от ярост; като заповядали да извлекат на брега вързаните светци и да ги поведат към мястото за мъчения в града, съдиите отсъдили да подложат светите мъченици на ново изтезание - да строшат нозете им с чукове.

Когато се изпълнявало това безчовечно изтезание над светците, благочестивата майка на един от най-младите сред тях, Мелитон, като се приближила към мястото на мъченията и стоейки близо до страдалците, ги насърчавала с думи към доблестно изпълнение на подвига; като повече от всичко се опасявала да не се изплаши младият й син и да не изнемогне в мъченията, тя го гледала с любов и протягала ръце към него, ободрявала го и го утешавала, казвайки:

- Сине мой, пресладки! Потърпи още малко и ще бъдеш съвършен; не бой се, чедо, ето, Христос стои пред тебе и ти помага!

Светите мъченици, претърпявайки като презрени злодеи страшните мъки от счупването на костите и не отслабвайки в ревността, в предсмъртните си минути с духовна радост викали:

"Душата ни се избави като птица от примка на ловци: примката се скъса, и ние се избавихме. Нашата помощ е в името на Господа, Който сътвори небето и земята."

И като произнесли амин, всички те предали душите си на Бога, и само един от тях, Мелитон, утешаван от майка си, едва дишал. След това мъчителите заповядали на слугите си да сложат телата на починалите светци в колесници, като оставят само младия Мелитон с надежда, че ще бъде жив. Но благочестивата майка, виждайки само своя син оставен на мястото на мъчението, като отхвърлила присъщата й женска слабост и се въодушевила с мъжество, взела сина си на раменете си и без страх последвала колесниците, на които като снопове зряла пшеница били возени телата на светите мъченици. Когато мъченикът, носен от майка си, издъхнал, радвайки се в Господа, тялото било положено от майчините ръце в колесницата при телата на неговите сподвижници. Когато телата на светите мъченици били докарани на мястото за изгаряне близо до реката, войниците, по разпореждане на нечестивите съдии, събрали много дърва и съчки и приготвили твърде голям огън и като сложили на него телата на светците, го запалили. Огънят изгорял, останали само костите на мъчениците.

И останките от светите мощи били хвърлени в реката, за да бъде напълно погубена паметта на доблестните страстотерпци. Но Господ, Който "пази всички кости на Своите угодници", не допуснал нито една частица от тях да се изгуби във водата, но всички те се запазили в цялост. След като минали три дни, светите мъченици се явили на епископа на град Севастия, блажения Петър, и му казали:

- Ела през нощта и ни изнеси от реката.

Блаженият епископ поканил благоговейните мъже от своя клир и в тъмната нощ тръгнал с тях към брега на реката. И ето, пред погледа им се открило дивно зрелище: костите на светците сияели във водата като звезди, светли били и тези места в реката, където лежали и най-малките частици от тях. Като събрал до една всички кости на светците, епископът ги положил на честно място. Така пострадалите за Христа и увенчани от Него сияят като светила в света: те вярвали в Бога, изповядвали Христа, не се противопоставяли на Светия Дух и се прославили от светата Животворяща Троица, оставяйки спомен за своя подвиг за назидание в спасението на всички вярващи в Отца и Сина и Светия Дух.

Имената на светите четиридесет мъченици са: Кирион (Кирии), Кандид, Домн, Исихий, Ираклий, Смарагд, Евно-ик (Евник), Валент (Уал), Вивиан, Клавдий, Приск, Теодул, Евтихий, Йоан, Ксантий, Илиан, Сисиний, Агий, Аетий, фла-вий, Акакий, Екдикий (Екдит), Лисимах, Александър, Илий, Горгоний, Теофил, Домитиан, Гай, Леонтий, Атанасий, Кирил, Сакердон, Николай, Валерий, филоктимон, Севериан, Худион, Мелитон и Аглай.

Светите четиридесет мъченици били измъчвани от двадесет и шестия ден на месец февруари, а предали душите си на Господа в деветия ден на месец март, когато над империята все още властвал езичникът Ликиний, но по-добре да се каже - вече царствал нашият Господ Иисус Христос. На Него слава, чест и поклонение с Отца и Светия Дух во веки. Амин.

Похвално слово за свети Четиридесет Мъченици

от Св. Климент Охридски

Размишлявам за единомислената воля и еднаквата мъдрост на тези четиридесет мъченици и обхванат от почуда, прибягвам към Христа, от когото явно слиза отгоре всяко добро даяние и всеки дар, както е казал и преблаженият Павел: “Ти си Христос — божия сила и мъдрост”. И с тая сила бяха изпълнени преблажените четиридесет воини, мъченици за Христа.

Те възсияха в света като пресветли звезди и озариха цялата вселена с лъчите на богопознанието, като имаха сред себе си духовното слънце — Христос. Озарявани от неговата светлина и украсени с велика красота, те разцъфнаха с особена вяра като благоуханни лилии, напоявани изобилно с росата на Пресветия Дух. Като се украсиха с добри дела, те станаха възлюбени на своя Господ, защото по чистота и любов те се превъзхождаха един друг. Те светеха като светилници с духовно сияние: едни — с пост и въздържание, други — с благоверие и гостоприемство; едни — с коленопреклонна молитва и чистосърдечност, а други — със смирение и сърдечна кротост; едни — с бодърствуване и искрена любов, а други — с обич и милосърдие към бедните. Наистина силата на Пресветия Дух беше у тях, която ги подтикваше към всяко добро дело и чрез вярата ги защити от всяка беда.

И тъй, те бяха по вид и красота като еднородни. Сплетени чрез вярата и любовта като златна огърлица, те бяха свързани един с друг чрез единомислие. Оставяйки суетния начин на живот, те ревностно желаеха да застанат пред неизказаната божия слава чрез добър подвиг и искрена любов. Те се подканяха един друг да бързат към пресветия път на подвиг. Вместо с броня се облякоха с вярата, и вместо с щит се въоръжиха с кръста и се явяваха в битките като мълнии — яздейки срещу хиляди и десетки хиляди и биваха прославяни с победа. Те водеха двойна война — с видими и невидими врагове.

Дяволът, който не можеше да гледа красотата и вярата им, а също и чистия им живот, повдигна борба срещу тях, като влезе в зломислещия съсъд Ликиний, който беше самовластник в това време. Той повдигна гонение против християните. Искайки с измама да улови благоверните мъченици, Ликиний принуждаваше всички да се поклонят на идолите. Но нали древният пророк провъзгласи и каза: “Господ няма да остави жезъла на нечестивците върху жребия на праведните, за да не протягат праведниците ръце към беззаконието. Господи, прави добро на добрите и на праведните по сърце!”. С тая светлост се озариха те, като се подвизаваха бляскаво и дивно в мъченичеството, презирайки обикновената наслада от веселието. Като се ободряваха радостно един друг, те казваха помежду си: “Братя, нека не се страхуваме от тая кратковременна мъка, която бързо като сянка преминава, но въвежда във вечните жилища. Затова да застанем, братя, здраво въоръжени срещу противника-враг, за да бъдем обкичени с победни венци от Христа Бога! Понеже заради земния живот и заради смъртния цар не щадяхме себе си в битките, но, попаднали и в много беди, защитени чрез силата на Бога, излязохме победители, то — ако се постараем да го последваме, вземайки върху себе си доброволните му страдания, надяваме се, че той ще бъде с нас, както той е и обещал: “Когато ви заведат в събрания, и при власти, и в тъмници, и пред царе и князе, и пред мъчители заради моето име, не се грижете какво да кажете или какво да отговорите, понеже аз ще ви дам думи и мъдрост, на която не ще могат да противостоят или да противоречат всички ваши противници. И не се бойте от тия, които убиват тялото, а не могат да сторят никакво зло на душата; но се бойте от оня; който след убиването има власт да хвърли в геената”.

С тия думи те се поучиха и се подкрепяха един друг, и стъпкаха мощно дяволското коварство. Те понесоха с радост всякакви мъки, като си казваха апостолското слово: “Бог не е несправедлив, братя, та да забрави вашия труд”.

Когато те стояха през нощта, при мраз, всред блатото, край град Севастия, ето един от тях, като се отметна, прибягна в банята (устроена край платото) и, докосвайки се до топлината, той се разтопи като лед и погина. И внезапно от небето ги огря неизказана светлина и студът се превърна от нея в топлина. И слязоха от небесата върху главите им венци — четиридесет на брой. Само един венец остана, нямайки къде да се спре.

Пазачът, като видя това чудо, съблече дрехите си, скочи при мъчениците и с висок глас извика: “Вярвам в Божия Син Иисус Христос, в когото и тези свети мъченици вярват; дано Той ме удостои със същата слава, за да завърша заедно с тях мъченически подвиг!” И веднага върху главата му се спусна и застана венецът на неизказаната слава. Ето такава е божията милост, както сам Господ каза: “Последните ще бъдат първи, а първите — последни”.

Затова как да възхвалим пресветлата дружина, от която отпадна тоя окаяник, както Иуда някога отпадна от богоизбраната дружина и както дяволът отпадна от ангелския състав и от светлината и стана началник на тъмнината и си заслужи вечна мъка. Неговата завист погълна и тоя окаяник. Но все пак дяволът бе стъпкан от непобедимите и от този пазач, когото пребожествената, възраждаща за нов живот къпалня възроди.

Църквата ги отхрани с духовна храна, увенча ги с най-светлозарни венци; направи ги съобщници на ангелите и ги показа на цялата вселена като светлозарни светилници. С чудесата си те сияят повече от слънцето. За тях възвести в древност пророкът, казвайки: “Ти ни изпита, Боже, претопи ни, както се претапя сребро; постави човеци над главите ни. Преминахме през огън и вода и ти ни изведе на свобода”. Този вечен мир като желаеха, те оставиха красотата на живота, къщи, богатство, бащи, майки, сестри и братя, жена, деца, та дори и живота си презряха, според господнята заповед. Затова Господ е проявил чудно цялото си благоволение към тях. Наистина те бяха съдове за добра употреба, избрани за служба на единствения владетел и наш спасител Иисус Христос. Нищо не можа да отдели от тях Христовата любов: ни огън, ни вода, нито някакво друго страдание.

Заради това днес празнуваме с почит тяхната памет и като им отдаваме дължимата възхвала, казваме: “Радвай се ти, всечестна и предивна дружина от пресветлото войнство!”

Те станаха подобни на безплътните сили и ги надминаха; защото ония, бидейки безплътни, стоят на своето място и се наслаждават на неизказаната красота. А мъчениците, като преплуваха многоразвълнуваното житейско море, осветиха чрез своята кръв целия свят. С духовни крила те литнаха нагоре и стоят пред неизказаната божия слава. Те обилно дават изцеление на болните, прогонват бесовете, облекчават страданията, осветляват църквите, опазват мира, насочват човеците към добри подвизи, прогонват демоните и бързо унищожават тяхното коварство, двояко обогатяват бедните — душевно и телесно — унищожават ересите. Като сияят с най-светли зари, те станаха велики поборници — мъченици за вярата.

И тъй коя уста или кой език ще смогне да възхвали тези небесни светилници, които се явиха по-светли от слънцето? С пречистите си мощи като със звезди те осветлиха целия свят. Те сгряха дневния мраз, възпламенени от Светия Дух. И огнени пламъци угасиха те, както някога богопреданите юноши във Вавилон. Със златозарните си кости те осветлиха речните струи, украсиха всички църкви с благоуханните си мощи, възрадваха света с неизказаните си чудеса, прогониха измамата, а насадиха истината, дявола стъпкаха, Христа възрадваха! Затова и десницата на Вседържителя ги обкичи с пресветли венци и ги озари с лъчите на неизказаната светлина, удостои ги дивно и с честта да стоят пред Бога, с богоизтъкана одежда ги облече, със силата на Светия Дух ги изпълни и ги направи равни на безплътните сили. Затова и дивен е Бог между своите светци, като прославя винаги ония, които го прославят, и ги удостоява по чуден начин с неизказани чудеса. Аз желая да разкажа едно от техните многобройни чудеса, а именно, как чеда слушат своята благородна майка.

Когато тези преблажени мъченици предадоха светите си души в ръцете на Господа, един от тях още дишаше. Майка му, като видя, че той е оставен жив, отхвърли от себе си женската немощ, възприе мъжко дръзновение, взе на раменете си своя възлюбен син и вървейки след (колите, натоварени с телата на мъчениците), говореше му: “Подвизавай се, страдалче за Христа, бъди мъжествен и да крепне сърцето ти, и моята душа да се зарадва заради тебе! Не отпадай, както Иуда някога отпадна от апостолите, нито както сега отпадна един от вас, но възложи на Бога цялата си надежда и духа си, и той ще те подкрепи; защото, ето Христос стои пред тебе, брате, за да приеме душата ти и очаква твоето пристигане.” Докато тя говореше това, синът й, носен от нея, предаде душата си в ръцете на Господа. Тя го отнесе, сложи го при светците и каза: “Почивай, чедо, заедно със светата си дружина и помени ме заедно с тях в светите ваши молитви, за да постигна вашия мъченически подвиг.” После тя се върна с радост, като прославяте Бога. Чухте ли, братя, за любовта и дръзновението на христолюбивата майка? Как тя не се побоя нито от царя, нито от мъчителя, нито от меча, нито от огъня, а само от животодателя Бога.

Затова и ние, като отхвърлим от себе си всякакъв страх от човеци, нека направим място у себе си за страх от Бога. Дано той просвети нашите души и сърца! Нека пребиваваме винаги в пост, в чистота и в искрена обич, в кротост и послушание, като се въздържаме от всяко зло. Нека се украсим и с добри дела, както тези пресветли мъченици, като прославяме Пресветата Троица, единосъщна в три лица — Отец, и Син, и Свети Дух — сега и всякога, и во веки. Амин!

Bad girl † · 2012-03-09 09:55:15

Полезно и интересно!

Call Again · 2012-03-24 23:12:16

Свето Благовещение

Благовещение на Пресвета Богородица и приснодева Мария
Свето Благовещение. Икона от XVI в. от неизвестен автор, от църквата ”Св. Йоан Морски” в Несебър. Днес в Градската художествена галерия в Пловдив. Виж също: Българските музеи.
В днешния ден християните възпоменават радостното за всички събитие: Ангел Божий донесъл на Дева Мария вест за скорошното явяване на отдавна очаквания Спасител. Нека си припомним какво благовествува св. Лука, който по-подробно от другите евангелисти описва събитията, предшествували рождението на Иисуса Христа.
"А на шестия месец бе изпратен от Бога Ангел Гавриил в галилейския град, на име Назарет, при една девица, сгодена за мъж, на име Иосиф, от дома Давидов; а името на девицата беше Мариам.
Ангелът влезе при нея и рече: радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените." Лука 1:26-28
В шестия месец след като архангел Гавриил възвестил на свещеник Захария за рождението на свети Йоан Предтеча, същият Божий вестител бил пратен в Назарет при Дева Мария. Тая преблагословена Дева била сгодена за един благочестив човек, на име Йосиф, който произлизал, както и тя, от рода на цар Давид.
Ангелът се явил при пресветата Дева и казал: "Радвай се, благодатна! Благословена си ти между жените!" Смирената Дева се смутила от тия думи. Но ангелът продължил: "Не бой се, Марие, понеже ти намери благодат у Бога! И ето, ти ще заченеш в утробата, ще родиш Син, и ще Го наречеш Иисус. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния; и ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давид; и ще царува над дома Яковов навеки, и царството Му не ще има край." Пресвета Дева казала на ангела: "Как ще бъде това, когато аз мъж не познавам?" — Ангелът й отговорил: "Дух Светий ще слезе върху тебе и силата на Всевишния ще те осени. Затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий."
След това ангелът възвестил също така на пресвета Дева за радостта, обещана на сродницата й Елисавета, която скоро трябвало да роди син. "Ето рабинята Господня — казала Мария, — нека ми бъде по думата ти?" Ангелът си отишъл, а светата Дева се отправила в планинската страна, при сродницата си Елисавета, която си изпълнила с Дух Светий и я приветствала, наричайки я майка на Господа.

Пресвета Дева била, както е известно, дъщеря на благочестивите старци Йоаким и Анна, които още от рождението й я били посветили Богу. Когато станала на три години, те я завели в храма. Скоро след това те умрели. А пресвета Дева Мария, като останала под напътствието на свещенослужителите, постоянно се намирала в храма, молела се и чела Свещеното Писание.
Преданието говори, че когато светата Дева навършила годините, в които според юдейския обичай девойките встъпвали в брак, първосвещеникът й обявил, че не може повече да остава в храма и че тя трябва да си избере съпруг.
Но пресвета Дева Мария отговорила решително, че била посветена от родителите си и сама се посветила Богу, затова тя трябва завинаги да остане девойка. А в Юдея нямало обичай доброволно някой да избира безбрачен живот за служене Богу и затова, за да не се наруши общоприетият обичай, свещениците сгодили Мария за един благочестив старец, на име Йосиф, далечен неин родственик, който трябвало да я пази.
Пресвета Дева Мария, като минала в дома на праведния Йосиф, водела скромен живот; занимавала се с ръкоделие и споделяла домакинските грижи с дъщерите на Йосиф.
Гласът й не се чувал в празни и шумни разговори; тя била кротка и мълчалива; най-голяма радост за нея било четенето на свещените книги.
Като изучила пророчествата, тя знаела, че е близко дохождането на Месия - Христос. В пророчествата на Исаия тя чела, че Месия трябва да се роди от Дева (Ис. 7:14), и от все сърце желаела да види тая благочестива Дева и да стане макар последна робиня на тая, от която ще се роди Спасителят на света.
И ето, тя сама трябвало да бъде Майка на Сина Божий!
Пресвета Мария със смирение и неописана радост приела тая блага вест: "Душата ми величае Господа - отговорила тя на Елисаветиното приветствие - и духът ми се зарадва в Бога, Спасителя мой, защото Той милостно погледна смирението на рабинята Си, защото ето, отсега ще ме облажават всички родове; загдето Силният ми стори велико нещо, и свето е името Му; и Неговата милост е от род в род за ония, които Му се боят."
"Днес е началото на нашето спасение - възпява св. Църква - и разкриване на вечната тайна:
Син Божий става Син на Дева и Гавриил благодат благовествува
Затова нека и ние с него да пеем на Богородица:
Радвай се благодатна, Господ е с Тебе!"
Слово за Благовещение на Пресвета Богородица
Когато се изпълнило времето и дошъл часът за избавление на човешкия род чрез Боговъплъщението, трябвало да се намери чиста, непорочна и свята девица, достойна да стане майка на безплътния Бог, която щяла да послужи за делото на нашето спасение. И такава девица се намерила - с непорочна чистота, най-чиста сред чистите, най-свята - пречистата и преблагословена Дева Мария, рожба на светите богоотци Йоаким и Анна, плод на родителски молитви и пост, наследница на царски и архиерейски род. Бидейки на свято място, в Соломоновия храм, самата Тя трябвало да бъде одушевена Божия църква. В храма, в светилището, в Светая Светих, влязла Тази, Която щяла да роди най-святото от всички светии Слово"'. От висотата на славата на Своето царство, Бог видял смирението на Своята рабиня и Я избрал, предизбраната от всички родове за Майка на Своето предвечно Слово.
От достоверните свидетелства на светиите научаваме, че още преди архангелското благовещение по тайнствен начин Й било предвъзвестено, че ще послужи за въплъщението на Бог Слово. Като прекарала в храма около дванадесет години, Пречистата Дева се упражнявала не само в непрекъснато богомислие и молитва, и в ръкоделие, но и в четене на Божествените книги, назидавайки се в закона Господен ден и нощ. Светите Епифаний и Амвросий пишат за Нея, че се отличавала с необикновен ум, усърдно четяла и изучавала Божественото Писание.
Веднъж, когато била застанала на среднощна молитва, както имала обичай, и възнасяла към Бога тези свои пламенни желания, внезапно засияла необикновена светлина, която я озарила. От светлината се раздал глас, Който й казал:
- Ти ще родиш Моя Син!
Невъзможно е да се опише радостта, която преизпълнила светата Дева, и чувството, с което Тя се поклонила до земята, въздавайки на Бога Творец своята благодарност. Тъй Господ погледна унизеността на рабинята Си". Тази, която от любов към Бога желаела да служи на чистата Майка на Месията, се сподобила сама да бъде Негова Майка и Владичица на всяко създание. Тя получила това откровение на дванадесетата си година, две години преди обручението си, и пазила тайната до самото възнесение Господне. Разбрала, че девическата й утроба ще послужи за тайнството на зачатието и чакала времето, когато ще се изпълни това.
По свидетелството на свети Евод били изминали единадесет години и започнала дванадесетата от пребиваването на Пресвета Дева в Соломоновия храм, а според Георги Кедрин Тя била на четиринадесет години, когато архиереите и свещениците взели да я наставляват по обичая на закона да се омъжи, като другите девици, след като напусне храма. Тя им отвръщала, че още от пелени е обречена на Бог, че Нему е обещала да съхрани девството си и затова не може да се съчетае със смъртен. Нищо на света не било в състояние да я принуди да встъпи в брак, тъй като била посветила девството си на Своя безсмъртен Бог.
Архиереите се удивили на този обет, непознат дотогава, тъй като на земята още нямало девица, обещала пред Бога да съхрани завинаги девството си, и Тя била първата. Тогава започнали да се съветват как да постъпят. Не искали да Я оставят да живее при храма, нито да Я пускат зад вътрешната завеса, но в същото време не смеели да венчаят с мъж девица, която се е обещала на Бога, и недоумявали как да Й устроят богоугодно безбрачен, девически живот, без да прогневят Господа. За тях и едното, и другото било голям грях: да се принуждава за брак девица, която е дала обет за вечно девство пред Бога и да се държи в Светая Светих съзряла вече девойка. Свети Григорий Нисийски казва по този повод: Докато била още малка, иереите Я пазели, така както Самуил в храма, но когато достигнала съвършена възраст, те започнали да се съветват какво да правят с Нея, за да не разгневят Бога". Църковният историк Никифор Калист говори:
"Когато светата дева станала на възраст, свещениците се събрали на съвет как да Я устроят, за да не се окажат оскърбители на Нейното свято тяло, понеже се опасявали, че ще извършат светотатство, ако омъжат и подчинят на съпружеския закон Тази, която винаги е принадлежала единствено на Бог. Същевременно казвали, че не подобава на девица на нейните години да пребивава в светилището, че законът не допуска това, че е недостойно и неподобаващо за светинята."
Застанали пред кивота на завета, помолили се усърдно, както разказва блаженият Йероним, и получили от Господа отговор да търсят достоен мъж, на когото да бъде поверена девицата под формата на брак за съхраняване на непорочното й девство. Що се касае до това, как да намерят мъж, съветът Господен бил следният: да съберат безбрачните мъже от дома и потомството Давидово и да оставят жезлите им в олтара, и чийто жезъл разцъфти, на него да се повери светата дева.
Настъпвал празникът Освещаване на храма, въведен от Макавеите. Началото на празника било на 25 ноември, а отданието на 3 декември. Тогава в храма се стичал множество народ от околните градове. Дошли на празника и мъжете от рода Давидов, роднини на Дева Мария.
Георги Кедрин разказва, че великият Захария, светител и баща на Предтечата Господен, като събрал дванадесет безбрачни мъже от рода Давидов, сред които бил и свети Йосиф, мъж праведен и вече на пре-клонна възраст, взел жезлите им и ги сложил да престоят през нощта в светия олтар с думите: Господи Боже, яви мъжа, достоен за обручение с Девата!" На сутринта, когато свещениците заедно с дванадесетимата влезли в храма, намерили разцъфнал жезъла на Йосиф и върху него, както свидетелствува Йероним, била кацнала небесна гълъбица.Тогава всички разбрали Божието благоволение Девата да бъде предадена под попечителството на Йосиф.
Някои смятат, че и Пресветата Дева, която всячески се стараела да избегне обручението и се грижела за чистотата на своето девство, за да не й бъде причинено някакво оскърбление, също била получила специално откровение, за да не се съмнява да отиде при своя роднина и обручник Йосиф, мъж праведен, богоугоден и свят, не за плътско съпружеско съединение, а за устроено по Божий промисъл съхраняване на нейното девство. След обручението свети Йосиф получил от ръцете на свещениците в храма Господен Пречистата Дева за чисто и непорочно съжителство, което да запази непокътнат цвета на девството. Свети Йосиф бил не съпруг, а всъщност целомъдрен пазител на девството и опора в девическия й живот, изпълнен с велика святост.
В дома на своя обручник Пречистата Дева продължавала да води същия живот както в Светая Светих. Упражнявала се най-вече в богомислие и молитва, в четене на божествените книги и в обичайната женска работа. За Нея домът на Йосиф бил като молитвен храм, от който не излизала, а пребивавала в уединение, пост и безмълвие, разговаряйки само с домашните, тоест с дъщерите на Йосиф.
Георги Кедрин разказва: "В дома на своя обручник Мария прекарвала времето в пост и избягвала да излиза сред народа, живеела с двете дъщери на Йосиф, с които понякога разговаряла, когато било необходимо, и то за малко."
В Евангелието на Лука се говори така за благовестието: "А на шестия месец бе изпратен от Бога Ангел Гавриил". Това бил шестият месец от зачатието на свети Йоан Предтеча. Ангелът, който благовестил на Захария зачатието на Йоан, в шестия месец бил изпратен да благовести на Пречистата Дева зачатието на Христа. Изпратен бил в шестия месец, за да проиграе от радост в утробата на Елисавета шестмесечният Предтеча, усетил приближаването на Божията Майка.
"Бе изпратен от Бога Ангел Гавриил в галилейския град, на име Назарет". По онова време Галилея била езическа страна, макар отчасти населена и с израилтяни. Израилтяните я смятали за последна област и била презирана, понеже била населена с грешни и невярващи хора. Именно затова иудеите казвали подигравателно: "Нима от Галилея ще дойде Христос?" "Изпитай и виж, че от Галилея пророк не се е явил". Ето защо и Назарет, който бил галилейски град, се смятал за най-нищожен, най-презрян и последен сред градовете. Говорело се: "От Назарет може ли да излезе нещо добро?"
Но да видим какво е било Божието благоволение. Къде пожелал Бог да бъде Неговата Пречиста Майка? Не в Иудея, не в светия и велик град Иерусалим, а в смятаната за грешна Галилея, в окаяния Назарет, за да покаже, от една страна, че е дошъл на земята заради грешните ("не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние") и от неверните езичници да направи Църква на верните. От друга страна, да стане явно, че гледа милостиво на смирените, отритнатите и унизените, а не на гордите и знатните. Защото, когато Бог-Слово произволил да слезе от небето при грешниците, от висотата на Своята слава гледал къде те били повече. В Иудея видял иерусалимци, които смятали себе си за праведни и се изтъквали пред хората, а галилейците били презирани от всички и смятани за най-грешни. И тъй като подминал "святата" Иудея, Господ слязъл в считаната за грешна Галилея, подминавайки Иерусалим, този велик, почитан и прочут град. Слязъл в Назарет, бедно и презряно градче, избирайки последното място на този свят, като се смирил да приеме образа на раб и грешник.
Назарет бил онеправдан, но пък с каква велика благодат се сподобил! Другите големи израилски градове, превъзнасящи се до небето, не могли да се похвалят с такова нещо. Превъзнесената над светите ангели Дева, чиято утроба невместимият Христос-Бог направи по-пространна от небесата, живеела в Назарет.Там бил изпратен архангел Гавриил, там я осенил Светият Дух, там се въплътил Бог-Слово, защото, където има смирение, там засиява Божията слава. Гордите градове не били угодни на Господ, а смирените Му били приятни. В безславния Назарет Той бил заченат, а в славния Йерусалим бил разпнат. В малкия Витлеем се родил, във великия Йерусалим Го предали на смърт. Господ се явява в смирените, а гордите го пропъждат от себе си.
Св. Андрей Критски пише следното за явяването на архангела пред Пречистата Дева:
"Бог повелява на един от най-приближените Си ангели да възвести тайната и в Своето величие вещае: "Гаврииле, иди в Назарет, галилейския град, в него живее една отроковица, Дева Мария, обручена за мъж на име Йосиф. Иди в Назарет!" казва Господ. Но защо? Затова, защото Всевишният ще приеме въжделената красота на девството като най-благоуханна роза от земя, обрасла с тръни. "Иди в Назарет!" за да се изпълни пророчеството, "че Той ще се нарече Назорей". Кой ще се нарече Назорей? Този, Когото впоследствие Натанаил нарича Син Божий и Цар Израилев.
Изпратен е Гавриил, на когото и по-рано е заповядвано да възвестява Божествените тайни, както пише ясно в книгата на пророк Даниил. "Иди в Назарет, галилейския град казва Бог на Гавриил, и благовести на Девата радостта, която някога Ева загуби. Внимавай да не Я смутиш, защото този твой поздрав е знак за радост, а не за печал, утеха, а не безпокойство."
Каква по-голяма радост за човеците от тази, че човешкото естество ще се съедини с Божието естество и по причина на това съединение в Едно Лице ще стане едно с Бога? Има ли нещо по-изумително от това, да видиш Бога, смирил се дотам, че да бъде носен в женска утроба? Какво поразително чудо! Бог, за Когото "небето. . . е престол, а земята подножие на нозете Му", Бог, за Когото небесата са тесни, Който заема с Отца престола на вечността да се вмести в девическа утроба! Какво по-изумително от това да видиш Бога в човешки образ, неразделен обаче от Своето Божествено естество, и човешкото естество съединено с естеството на Своя Създател, за да се яви Бог съвършен и цялостен човек?
Като изслушал Божественото предначертание продължава свети Андрей Критски и получил заповед, която надвишавала силите му, Гавриил се намирал между страха и радостта. Съзнавал, че е недостоен да изпълни Божествената повеля, но и не дръзвал да я наруши. Той се подчинил на Божия глас и отлетял за Назарет. Спрял се пред входа на Йосифовия дом. Сам, в недоумение, може би е разсъждавал така: "как да пристъпя към изпълнение на Божията заповед? Да вляза ненадейно и бързо? Но така може да смутя спокойствието на Девата. Да вляза бавно? Но тогава Тя, като усети присъствието ми, ще поиска да се скрие. Да почукам на вратата? Но това е несвойствено за ангелите, защото за безплътните не съществува нищо заключено, което да им попречи да влязат. Да отворя вратата? Но аз мога да вляза и при затворена врата. Да се обърна ли към Девата по име? Но така мога да Я изплаша. Най-добре е да вляза тихо и да Я поздравя кротко, както ми заповяда Този, Който ме изпрати. Какво да й кажа първо? Да Я известя ли най-напред за радостното събитие, или да кажа, че Сам Бог ще се вмести в Нея, че Светият Дух ще слезе върху Й и силата на Всевишния ще Я осени? Най-напред ще Я известя за радостта, а сетне и за чудното тайнство. Ще се приближа и радостно ще Я приветствувам: радвай се! Весели се! Утеши се! Това ще бъде най-доброто начало на разговора. Тогава Тя няма да се изплаши и мислите й няма да се смутят. Затова ще започна благовестието си тъй: първо ще й поднеса радостната вест, така трябва да Я приветствувам, като Царица, понеже това е събитие за радост, време за веселие, царство на мира, съвет Божий за спасение, начало на утехата."
Виждате ли с какво страхопочитание пристъпва архангелът към Божествената девица, с каква трепетна почит се готви да се приближи до Владичицата на света, как размисля предварително върху изпълнените с радост думи на благовестието, с които трябва да се обърне към Нея. Нека с благоговение да обър нем внимание и на това, че той Я намерил вкъщи, в нейната стая, а не сред народа и гълчавата по улиците на града, не да се суети в домакинството, а да се упражнява в безмълвие, молитва и четене на книги, както ясно посочва това и иконата на Благовещението, която представя Дева Мария с отворена пред Нея книга, като доказателство за непрестанните Й занимания в богомислие и четене на божествени книги. Богомъдрите отци на Църквата предполагат, че когато небесният благовестител се явил пред Девата, Тя размишлявала върху думите на пророк Исаия: "ето, Девицата ще зачене" и премисляла как и кога ще стане странното и необичайно за девическото естество зачатие и рождение. Както посочва Георги Кедрин, Девата вече била известена чрез Божие откровение, че не друга, а Самата Тя ще послужи за тайнството и ще роди желания Месия. Оттогава в Нея горяла серафимска любов към Бога Творец и призовавала с молитва Неговото милосърдие, за да изпълни по-скоро Божественото Си обещание и пророчеството на Исаия. Казвала си с пламенно желание: кога ще настъпи дългоочакваното време и Създателят, като благоволи да приеме от Мен човешка плът, ще слезе от небето и ще се всели в Мен? Кога ще настъпи благословеното блаженство да стана Майка на Моя Бог? А докато това стане, сълзите ще ми бъдат храна ден и нощ. За горещо очакващите и краткото време е твърде дълго."
По свидетелството на свети Евод, след като прекарала четири месеца в дома на Йосиф, настъпил часът за въплъщението на Бог-Слово, въжделен час от векове за целия свят, когато било положено началото на нашето спасение. И изпратил Бог един от небесните духове, предстоящи непосредствено пред престола Му, архангел Гавриил, с вест за тайнството, скрито от векове и неведомо и за самите ангели - да благовести на Пречистата Дева дивното зачатие на Божия Син, надхвърлящо ума и човешкото естество.
Богомъдрите отци на Църквата предполагат, че когато небесният благовестител се явил пред Девата, Тя размишлявала върху думите на пророк Исаия: ето, Девицата ще зачене" и премисляла как и кога ще стане странното и необичайно за девическото естество зачатие и рождение. Както посочва Георги Кедрин, Девата вече била известена чрез Божие откровение, че не друга, а Самата Тя ще послужи за тайнството и ще роди желания Месия. Оттогава в Нея горяла серафимска любов към Бога Творец и призовавала с молитва Неговото милосърдие, за да изпълни по-скоро Божественото Си обещание и пророчеството на Исаия. Казвала си с пламенно желание: кога ще настъпи дългоочакваното време и Създателят, като благоволи да приеме от Мен човешка плът, ще слезе от небето и ще се всели в Мен? Кога ще настъпи благословеното блаженство да стана Майка на Моя Бог? А докато това стане, сълзите ще ми бъдат храна ден и нощ. За горещо очакващите и краткото време е твърде дълго."
Докато Пречистата Дева размисляла така и в тайника на сърцето Си възнасяла с пламенна, гореща любов богомислена молитва към Господа, ненадейно и тихо пред Нея застанал благовестителят архангел Гавриил. Свети Андрей Критски пише:
"Архангел Гавриил влязъл в дома и се запътил към вътрешната стая, която обитавала Девата, приближил се тихо до вратата, пристъпил вътре и с кротък глас се обърнал към Нея: "Радвай се, Благодатна, Господ е с Тебе!" Съществуващият преди Теб сега е с Теб и скоро ще произлезе от Теб. Съществуващият преди вечността сега ще бъде подвластен на времето. О, безмерно човеколюбие!" - възклицава свети Андрей.
- О, неизповедимо милосърдие! Архангелът благовествува не изобщо радост, а радостта от въплътяването на Твореца в Девата. Защото думите му: "Господ е с Тебе!" разкриват ясно присъствието на Царя, макар приел от Нея човешка плът, но ни най-малко не отстъпил от присъщата Му слава! Радвай се, тържествуваща, Господ е с Тебе! Радвай се, всечестно оръжие на мира, чрез което скръбната присъда, осъдила света на проклятие, се превръща в радостен призив за блаженство! Радвай се, наистина Благословена! Радвай се, най-възхитителна Дево! Радвай се, прекрасен храм на небесната слава! Радвай се, осветен дворец на Царя! Радвай се, чертог, в който Христос се обручи и съчета с човечеството!
Благословена си Ти между жените, Ти, Която бе предвидяна от пророческите очи на Исаия, който Те нарече Пророчица, Дева, книга запечатана! Благословена си наистина Ти, наречена от Иезекиил денница и врата затворена, през която мина Единият Бог! Благословена си Ти, Едничка, Която възлюбеният от Бога, Даниил, видя като планина и Която чудният Авакум нарече осенена планина, а царственият Твой прародител Давид пророчески възпя като Божия планина, планина тучна, планина, помазана с елей, планина, в Която е благоволил да се всели Бог. Благословена си Ти между жените, Ти, Която Захария, съзерцател на Божествените Тайни, видя като великолепен златен светилник, украсен със седем кандила, означаващи седемте дара на Светия Дух. Наистина си благословена Ти, Която вместваш и рая, и Едемската градина - Христа, Който след като произлезе от Твоята утроба, като извор на жива вода по неизказаното си всемогъщество напои с четирите евангелски струи цялото земно лице."
Като чула приветствието на ангела, Девата се смутила от думите му и си казала: "Какъв ли е тоя поздрав?" Смутила се, но не се изплашила, понеже подобно посещение не било нещо ново, неочаквано и внезапно за Нея. Появата на ангела не можела да Я изплаши, защото била свикнала да общува дружески с тях още докато пребивавала в Светая Светих, където по думите на свети Герман, приемала ежедневно храна от ръцете на ангели. Смутила се от почуда, защото още не бил идвал при Нея ангел с такава голяма небесна слава, с толкова радостно лице и с преливащи от възторг думи. Смутила се, защото всичко това било ново за Нея, особено думите от необичайното приветствие: "благословена си Ти между жените", чрез което наредил Нея, Девата, в числото на жените. Смутила се в целомъдрието Си, но не се уплашила, понеже имала дръзновение и като надарена с благоразумие и мъдрост, размишлявала: Какъв ли е тоя поздрав? Какво ли иска да ми каже ангелът с това приветствие? Дали няма да ме въведе отново в храма Господен или ми носи от небето някаква нова храна? Дали Бог не ще Ми възвести чрез него нова тайна? Или ще ми помогне да разбера, понеже толкова много размишлявам, как Девицата ще зачене и ще роди Син"? Какво ли значи това приветствие?"
Тогава ангелът Й рекъл: "Не бой се, Мария! Не се съмнявай в предреченото от Исайя за Девата. Ти си тази Дева, Която придоби благодатта да зачене безсеменно Емануил и да Го роди неизказано, както единствен Той знае. Ти се сподоби с Божията благодат заради изобилните Си добродетели и най-вече заради трите най-големи от тях. Ти доби благодат заради дълбокото си смирение, защото Бог на смирените дава благодат - "ето на кого ще погледна: на смирения и съкрушения духом". Ти придоби благодат с девствената Си чистота, защото Бог в съвършената Си чистота желае да се роди от пречиста и нетленна Дева. Ти придоби Божията благодат с пламенната Си любов към Него, защото Господ е казал: "обичам, които Мене обичат, и които Ме търсят, ще Ме намерят". А понеже Ти Го възлюби и се стремеше към Него с цялото Си сърце, то и придоби Неговата благодат и ще родиш Син, не простосмъртен, а Божествен Син, Син на Всевишния, Бог от Бога, роден преди вековете от Отца без майка. От Теб, Девата Майка, без баща, Той трябва да се въплъти. Името Му ще е чудно и неизразимо - ще Го наречеш Иисус, което значи Спасител, защото Той ще спаси света и ще бъде Цар, Чиято слава ще превъзхожда несравнимо праотца Давида и всички някогашни царе от дома на Яков. Царството му обаче не ще е временно, а вечно, нескончаемо в безброй векове."
Как ще бъде това, когато Аз мъж не познавам? попитала Мария ангела.
Пречистата Дева вярвала на казаното от ангела, защото по силата на Божията благодат, с която била изпълнена, знаела, че ще роди Предсказания, за което била известена от самия Бог още докато пребивавала в храма. Не знаела само как ще стане това, по какъв начин Дева, непознала мъж, може да роди? Затова и попитала ангела: "Как ще бъде това?"
Разсъждавайки на тази тема, свети Григорий Нисийски от Нейно лице казва следното: "О, ангеле, кажи ми как ще стане самото рождение и ще намериш сърцето ми готово за извършване на Божественото произволение, защото аз желая такъв плод, но без накърнение на девството."
Свети Амвросий пише за същото: "Тя правилно попитала ангела "как ще бъде това?" Защото макар и да е чела, че Дева ще зачене, но не знаела по какъв начин ще се сбъдне предсказаното. Била чела наистина пророческото слово: "Ето, Девицата ще зачене", но как ще зачене, едва сега Й известява ангелът по време на благовещението."
Ангелът открива на Девата, че зачатието ще бъде не както подобава на човешкото естество и както е обичайно, а свръхестествено, "защото когато Бог поиска, порядъкът на естеството отстъпва", че зачатието ще се извърши със силата на Светия Дух - "Дух Светий ще слезе върху Ти, и силата на Всевишния ще те осени". (Лука 1:35).
Него ще приемеш в утробата Си и Той ще извърши в Теб неведомото зачатие. Онзи, Който от неодушевена пръст сътвори Адам, как няма да може от жива Дева да създаде жив Младенец? Щом Бог можа да създаде от реброто на Адам жената, какво ще Му струва да сътвори човек в девическа утроба? Всесилният Свят Дух ще направи така, че в Твоята пречиста утроба, Свята Дево, от плътта Ти, по тайнствен начин ще възникне плътта на безплътното Слово Божие. През Теб, вратата, запечатана в чистота и непокътната в девство, ще мине Господ, тъй както слънчевият лъч минава през стъкло и кристал, като Те освети и просвети с Божествената Си слава. Тъй че Ти ще бъдеш истинска Божия Майка, родила съвършен Бог и съвършен човек и нетленна Дева, както преди, така и по време, а и след рождеството. Това ще сътвори в Теб силата на Всевишния чрез слизането на Светия Дух. И като доказателство, нека Ти послужи знамението, че и Твоята роднина Елисавета, досега безплодна и вече на възраст, зачена син, защото така е угодно на Бога, Който прави невъзможното възможно. Защото, ако за хората е невъзможно - както нетленна дева да зачене и роди без мъж, така да зачене и роди жена бездетна и на години, то за всемогъщия Творец всичко е възможно, "защото у Бога няма да остане безсилна ни една дума" (Лук. 1:37). По Божий знак и неплодната старица зачена, и Ти, Дево, ще заченеш."
Като изслушала благовестието на ангела, Пречистата се преклонила пред волята на Господа с най-дълбоко смирение и със сърце, изпълнено от любов към Бога, отвърнала: "Ето рабинята Господня, нека ми бъде по думата ти".
И в същия миг, чрез действието на Светия Дух, в светата Й утроба се извършило нечуваното зачатие, без плътска похот, но не без духовен възторг. В този миг Нейното девическо сърце се топяло в Божественото желание и пламъкът на серафимската любов изгарял духа Й и умът Й всецяло, сякаш в унес, потъвал в Бога, като се услаждал неизказано от Неговата благост. В такова наслаждение на духа чрез съвършеното боголюбие и на ума от Боговидението се заченал Божият Син и "Словото стана плът, и живя между нас" като човек.
Ангелът, който по Божие повеление извършил благовестието, като изразил трепетно, с благоговеен поклон почитта си към Въплъщаващия се в девическата утроба и към Девата, приела в Себе си Бога, се завърнал при Престола на Господ Саваот, славейки с неописуема радост тайнството на Божието въплътяване заедно с всички небесни сили во веки. Амин.

dirtymind · 2012-05-02 17:56:53

Наистина полезна тема!

Call Again · 2012-08-01 09:27:12

Свв. мъченици Седем братя Макавеи: Авим, Антонин, Гурий, Елеазар, Евсевон, Алим и Маркел, майка им Соломония и техния учител Елеазар

Втора книга Макавейска в св. Библия ни предава трогателно повествование за страданията и поразителната твърдост на духа у старозаветните мъченици, умрели около 180 години преди Рождество Христово.

След като се върнали от вавилонския плен, юдеите, изпитани чрез тежко бедствие, останали за известно време верни на Бога. Гнусели се от идолопоклонство и точно изпълнявали закона, даден им от Господа чрез Мойсей. Постепенно обаче те взели да изпадат в пороци. Влизали в съюз с околните езически народи и под тяхно влияние почнали да възприемат обичаи, противни на закона Господен. Тогава Господ отново ги наказал чрез жестоки бедствия.

Сирийският цар Антиох Епифан завладял Йерусалим, разграбил храма, убил голямо множество люде и продал в робство около 40 000 човека. Като желаел да въведе идолопоклонство в Йерусалим, той със заплахи запрещавал на юдеите да извършват свое богослужение и да спазват съботния ден, изгарял в огън свещените книги и най-после осквернил храма, като поставил в него кумири на Юпитер. Той заставил юдеите да принасят жертви на езическите богове и да ядат жертвоприношението. Ужас обзел нещастните. Мнозина избягали от Йерусалим и се укривали в пещери и долини. Приемали по-скоро да търпят всякакви лишения, отколкото да отстъпят от своя закон. Но войниците на Антиох навсякъде ги преследвали и убивали. Тежкото бедствие отново възпламенило вярата на юдеите. Те разбрали, че Господ справедливо ги наказва, затова безропотно се покорили на Неговата воля. Писателят на втора книга Макавейска, след като разказва за бедствията на юдеите, прибавя: “Моля ония, които биха чели тая книга, да се не плашат от тия напасти и да разберат, че тия страдания служат не за погубване, а за вразумяване на нашия род. Защото самото това, че на нечествците се не дава много време, а скоро се подлагат на наказание, е знак за голямо благодеяние. Господ не чака нас тъй дълго търпеливо, както другите народи, които наказва, когато натрупат много грехове. С нас не тъй постъпва Той, а ни наказва, преди да достигнем върха на греховете. Той никога не отдалечава от нас милостта Си и наказвайки със злочестини, не изоставя Своя народ.”

В това време живеел в Йерусалим един старец на име Елеазар. Той бил уважаван от всичики за своите добродетели и ученост. Смятали го за един от най-главните законоучители. Началниците, поставяни от Антиох в Йерусалим, го принуждавали да яде свинско месо от жертвоприношението. Елеазар решително отказвал да изпълни заповедта, понеже това месо било забранено от Мойсей, а да се съгласи някой да яде от него, се смятало като доказателство за отричане от юдейския закон. Някои от приятелите му, жалейки за него, му казвали: “Ние скришом ще заменим месото от жертвоприношението с друго, което можеш да ядеш, без да нарушиш закона. Ти се престори само, че уж ядеш от жертвоприношението и чрез това ще се избавиш от смърт.”

- Това ще бъде измама и лицемерие, недостойно за моята старост – отговорил Елеазар.

– Не ще ли дам аз чрез това гибелен пример на младите? Те ще помислят, че щом 90-годишният старец се отклонява в езичество, за да спаси малкото останали свои дни, защо и те да не могат по също такъв начин да спасят своя живот. Моята измама ще ги съблазни и това ще опозори моята старост. Освен това, ако аз избягна смъртното наказание от човеците, то няма да се спася от ръката на Всевишния. Не, аз по-добре ще ида на смърт и ще дам на младите пример за твърдост, умирайки радостно за нашите свети закони.

Приятелите тогава оставили Елеазар. Те наричали гордост и безумие неговата чистосърдечност и благородна твърдост. Дори му се разсърдили. А старецът бил предаден на жестоки мъчения. Пред смъртта си той извикал с висок глас: “На Господа Бога е известно, че аз имам възможност да се спася от смърт, но търпя жестоки страдания с тялото си, а в душата си се радвам, загдето страдам за Него.”

Тъй умрял светият старец, като оставил на своя народ пример на непоколебима твърдост. Тоя доблестен пример скоро последвали седем момци, които били ученици на Елеазар. Те произлизали от рода на Макавеите. Понеже отказвали да ядат от езическите жертвоприношения, тези момци били доведени заедно с майка им при цар Антиох. Царят заповядал да ги бият жестоко, като мислил чрез това да ги застави да изпълнят волята му. “Какво искаш от нас? – му казал най-големият брат. – Ние сме готови да умрем, но не и да отстъпим от нашия закон.”

Разгневеният Антиох заповядал да отрежат на момъка езика, ръцете и нозете и да изпекат тялото му в нагорещена тава. Мъченикът с търпение и твърдост понасял ужасното страдание. Майка му и братята му, които присъствали при страшната смърт, се ободрявали един друг, като се готвели също за мъчения. “Господ Бог ни вижда – казвали те – и се радва на верността на Своите раби.”

Когато най-големият брат умрял, извикали втория. Преди да го подложат на мъки попитали го, ще яде ли от езическите жертвоприношения. И той отказал. Тогава постъпили и с него, както с по-големият му брат. Пред смъртта си момъкът казал на царя: “Ти ни лишаваш от тоя живот, жестокосърдни царю, но Царят на света ще ни въкреси за вечен живот, понеже умираме за Неговия закон.”

Третият брат спокойно дал да му отсекат членовете, като казал: “От Господ ги получих и за Неговия закон ги давам, като се надявам пак да ги получа.” Царят и всички около него се чудели на мъжеството, с което и този момък понесъл най-ужасни мъчения.

Четвъртият брат, подложен на същите изтезания, казал на Антиох: “По-добре е за умрем от човеци и да имаме твърда надежда, че Бог ще ни възкреси. Но за тебе, мъчителю, няма да има възкресение за живот.”

Взели петия брат. “Ти имаш власт над нас, макар и сам да си подложен на тление – казал той на Антиох. – Но не мисли, че нашият род е изоставен от Бога. Почакай и ще видиш голямата Му сила, как Той ще накаже и тебе, и твоето потомство.”

Шестият брат, готвейки се за смърт, казал на царя: “Не се заблуждавай напразно! Ние търпим това за себе си, понеже съгрешихме пред нашия Бог. Ето защо и станаха с нас достойни за учудване неща. Но не мисли, че ще останеш ненаказан ти, който си дръзнал да се бориш против Бога!”

Майката на доблестните момци с твърдост гледала на техните страдания и смърт. Пълна с пламенна вяра и укрепена чрез сила отгоре, тя ги увещавала и насърчавала. “Деца мои – казвала им тя, - Творецът на света, Който ви е създал, милостно ще ви върне живота, който вие сега жертвате за Неговия закон.”

Антиох много се гневял, че не могъл нито един от момците да склони да изпълнят волята му. Оставил жив само седмият брат. Той бил още момче. Царят го повикал и с клетва му обещал да го обсипе с дарове и почести, ако изпълни волята му. Но момъкът решително отказал да измени на своя закон. Тогава Антиох се обърнал към майка му и й заповядал да склони сина си. Тя се добижила до момчето и по еврейски му казала: “Синко, смили се над мене, която съм те родила и възпитавала! Погледай небето и земята и всичко по тях и човешкия род. Не бой се от тоя убиец, а бъди достоен за братята си и приеми смърт, за да те придобие пак по милост Божия с твоите братя.”

Докато майката още говорела, момъкът казал на мъчителите: “Какво чакате вие? Няма да изпълня заповедта на царя. Аз признавам закона, даден от Бога чрез Мойсей. А ти, царю, мъчител на юдеите, няма да се спасиш от ръката Господня! Ние страдаме заради нашите грехове, но Господ, след като ни изпита чрез бедствие, отново ще се помири със Своите раби. Братята ми пострадаха за закона и получиха вечен живот. А ти по Божия съд ще получиш справедливо наказание за твоята гордост и жестокост. Аз, както и братята ми, охотно полагам живота си за отеческите закони и моля Бога да се смили над Израиля! А ти сред изпитания и мъки ще бъдеш принуден да изповядаш, че нашия Бог е едничък истински Бог.”

В страшния си гняв царят заповядал да подложат момъка на най-ужасни изтезания. Момъкът с твърдост понесъл всичко и с пълна надежда в Господа завършил своя живот. След това и майката била подложена на мъки и смърт.

Св. Библия не ни дава имената на доблестните момци. Но древното църковно предание запазило за тях следните имена: Авим, Антонин, Гурий, Елеазар, Евсевон, Алим, Маркел; а майка им се наричала Соломония.

Скоро след това Господ в своето милосърдие прекратил бедствията на израилския народ. Доблестният мъж, по име Юда Макавей, въстанал против Антиох, разбил войската му и очистил Йерусалим от кумири и езически жертвоприношения. А върху Антиох се изпълнило по поразителен начин пророчеството на св. мъченици. След несполучлив поход към Персия той поискал да се спаси чрез бягство. Но тогава узнал за поражението на войските си от Юда Макавей. Разярен, той се готвел да отмъсти на юдеите. Господ обаче го поразил със страшна болест: цялото му тяло се покрило със зловонни рани. Сред тежки страдания Антиох познал истинския Бог и извикал: “Право е човек да се покорява на Бога и бидейки смъртен, да не мисли високомерно да бъде равен с Бога!” Болестта му продължила дълго. “Сънят бяга от очите ми – казвал той на приятелите си – и сърцето му е пълно със скръб. До какво унижение, до какви мъки доживях аз, който бях славен и почитан от всички! Спомням си сега моите жестокости в Йерусалим, как грабех от храма свещените съдове и предавах на смърт невинните юдеи. Сега аз признавам, че с това съм си навлякъл и бедствия и затова загивам в чужда земя.”

Болестта на Антиох дотолкова се засилила, че той бил в тежест и на себе си, и на своите близки, които едва могли да търпят смрадта на раните му. Тогава той познал силата Господня и молел Бога за милост. Обещал да украси Йерусалимския храм, сам да приеме юдейската вяра и на всички подвластни нему народи да възвестява Божията слава и могъщество. Но Господ не приел моленията и обещанията, внушени не от любов и вяра, а от суеверен страх. И жестокият Антиох умрял в страшни мъки далеч от своята страна.

Страдание на светите ветхозаветни мъченици Елеазар свещеник, седемте братя Макавеи, майка им Соломония и други с тях

Преди да започнем разказа за страданията на светите мъченици, чиито имена тук, на земята, са записани в Макавейските Книги, а на небето - в книгата на вечния живот, уместно е, във вид на кратко предисловие, предварително да разкажем за смутовете в Иерусалим по това време и за гоненията на благочестивите иудеи, спазващи Божия закон. И едните, и другите в началото били предизвикани от властолюбивите иерусалимски първосвещеници; а когато, по допущение на разгневения Господ, иудеите попаднали под властта на езическите народи, тези смутове и гонения се усилили до такава степен, че светият град се изпълнил с кръв и Божията светиня - с мерзост.

Първото голямо и страшно разрушение на Иерусалим, предизвикано от Вавилонския цар Навуходоносор, било в дните на иудейския цар Седекия, за което се съобщава в житията на светите пророци Иеремия и Иезекиил. Седемдесет години след това разрушение иудеите, по Божието милосърдие, се избавили от плен и се върнали в Иерусалим; в светия град отново се появили прекрасни здания и отново построеният Божий храм, подобно на първия, бил благолепно украсен.

Историята на завръщането от плен, обновлението на Иерусалим и храма е изложена подробно в книгите на Ездра и Неемия. Числото на Божиите люде бързо се увеличавало, те скоро се разселили из цяла Палестина в същия порядък и почти така многобройни, както и преди. Светият град, верен на Божия закон, дълго време процъфтявал в благочестие, наслаждавайки се на спокойствие под управлението на своите първосвещеници князе. Те се ползвали със слава и уважение от всички, въпреки че се намирали под властта на езически царе.

Много езически царе и князе, бидейки идолопоклонници, почитали и Бога Израилев и изпращали в Иерусалим дарове за храма Господен (2Мак. 3:2); те се отнасяли с особено уважение към първосвещениците; например цар Александър Македонски, като видял излезлия да го посрещне първосвещеник Адда, му се поклонил до земята; влизайки в Иерусалим и в Божия храм, той принесъл дарове и жертви на Господ Саваот.

По подобен начин постъпвали и други езически царе. Египетският цар Птоломей Филаделф изпратил множество дарове в Иерусалим на храма Господен и написал на първосвещеник Елеазар, молейки го да му изпрати книгите на светото Писание и просветени мъже, които биха могли да преведат книгите от еврейски на гръцки език; приемникът на Птоломей Филаделф - Птоломей Филопатор, след като победил сирийския цар Антиох Велики, дошъл в Иудея и принесъл в Иерусалим, в храма Господен, благодарствена жертва на единия истинен Бог. Също и Антиох Велики, победил на свой ред египтяните, дошъл в Иерусалим, за да се поклони на истинния Бог; в светия храм той принесъл множество жертви с благодарствени молитви и щедро обдарил първосвещеника и другите иудейски началници.

С такова уважение се ползвали Иерусалим и Божият храм от езичниците; за това споменава и светото Писание, когато казва, че самите царе почитали това място и прославяли църквата с драгоценни дарове (Сравн. 2Мак. 3:2.). Подобно отношение към Иерусалим от страна на езичниците продължило дотогава, докато неговите началници, пребъдвайки в страх Божий, спазвали закона Господен, водейки богоугоден живот; а когато забравили Божия закон, те, както и преди, били сполетяни от многобройни бедствия. За начало послужило следното обстоятелство.

В дните на праведния първосвещеник Симон, възхваляван в книгата на Иисуса, син Сирахов (Сир. 50:1), когато в Азия и Сирия царувал Селевк, син на Антиох Велики, в Иерусалим имало един мъж на име Симон, произхождащ от Вениаминовото коляно; на него било поръчано завеждането на съкровищата в храма, управлението на църковните слуги и началството над войниците, съставляващи църковната стража. Поради гордост и ненавист той винаги проявявал съпротива срещу първосвещеника и предизвиквал смутове сред народа; не понасяйки заплахите и увещанията, които първосвещеникът често бил принуден да му отправя, Симон замислил да стори зло не само на него, но и на цялата църква. С тази цел той отишъл при военачалника на Сирия и Финикия Аполоний и му съобщил за църковните съкровища: Симон казал, че в хранилището при храма се намират безчислени богатства, където заедно с църковните съкровища се пазят безбройни съкровища, принадлежащи на целия народ, при това добавил, че всички тези богатства могат да преминат в ръцете на царя (2Мак. 3:5-6).

Аполоний предал съобщението на Симон на царя, отличаващ се с користолюбието си. Царят веднага изпратил в Иерусалим пазителя на царските съкровища Илиодор с войска, за да отнесе споменатите съкровища в царското хранилище. Когато Илиодор след пристигането си в Иерусалим започнал да изнася църковните богатства и да граби парите, събрани и пазени за изхранване на бедни и странници, вдовици и сираци, го постигнало Божието наказание, както подробно разказва за това 3 глава на Втора книга Макавейска: той бил подложен на такова бичуване от страна на ангели, че едва не умрял, и поради това бил принуден да се върне при царя, без да е изпълнил заповедта му. * Антиох IV Епифан, сирийски цар 176-164 г. пр. Р.Хр., завладял престола след смъртта на брат си, се отличавал с безмерна гордост (2Мак. 5:21; 9:8); той наричал себе си Бог и приел прозвището на олимпийския Зевс; той заповядвал всичките му подчинени да се покланят само на един бог - Олимпийския Зевс, с когото се отъждествявал; т.е. в действителност Антиох заповядвал да се покланят на самия него като на Бог (2Мак. 6:7). Сред иудеите се намирали хора, склонни към езичество в гръцка форма; те представлявали особена партия в Иерусалим, която намирала подкрепа от страна на Антиох (1Мак. 1:11-15).
В 175 г. благочестивият първосвещеник Ония бил низвергнат от своя брат Иисус, променил името си на гръцкото Иасон, който купил от Антиох сана на първосвещеник и получил разрешение да въведе гръцките игри, което още повече увеличило броя на изменниците на истинската религия. Три години по-късно Иасон бил низвергнат от Менелай, който предложил по-висока цена за длъжността на първосвещеник, която удържал по най-низък начин: така Менелай убил Ония (2Мак. 4:23-50).
Антиох предприел поход срещу Египет и вече се надявал изцяло да го покори, но бил спрян от слухове за нападение на римляните (в 168 г.). Между първия и втория поход срещу Египет Антиох ограбил Иерусалимския храм (1Мак. 1:21), а при окончателното си завръщане от Египет заповядал да отменят поклонението на Иехова, обрязването, почитането на съботата и различието между чисто и нечисто; да изгорят свещените книги; наредил да издигнат олтари, на които, под заплахата от смърт, всеки трябвало да принася жертва на Олимпийския Зевс (1Мак. 1:41; 2Мак. 5:24); на 15 хаслев в 168 г. в храма бил поставен жертвеник на Олимпийския Зевс (2Мак. 6:2; 1Мак. 1:54) и на 25-ия ден от месец хаслев било извършено първото жертвоприношение, на планината Гаризин било установено поклонение на Зевс (2Мак. 6:2).
Но мнозина оставали предани на своята вяра, пренебрегвайки жестоките изтезания (1Мак. 1:52, 64; 2Мак. 6:7). Начело на верните застанал свещеник Мататия. В Модина, близо до Иопия, той убил сирийския началник пред езическия жертвеник, и започнало въоръженото въстание на иудеите.
Антиох решил да го потуши с военна сила; нуждата от пари го накарала да раздели войската си на две части; с едната половина сам се отправил към източните провинции за събиране на данъци (1Мак. 8:10; 2Мак. 3:34), а другата част предал под началството на Лисаний, който бил напълно разбит от Иуда Макавей, а иудеите завладели храма. На 25 хаслев, три години след извършването на първото езическо жертвоприношение, храмът бил очистен и осветен с голяма тържественост, при което било установено всяка година да се чества празник за възпоминание на славния ден (1Мак. 4:59), получил названието “Празник Обновление” (Иоан 10:22).
Междувременно Антиох нямал голям успех на Изток; той се опитвал да ограби богатия храм на Нанея в Елимаида, но бил прогонен от жителите и умрял в 164 г. в Таба след получаването на неприятни вести от Иудея (1Мак. 6:4).
Във Ветхия Завет Антиох се изобразява като противник на Господа, Неговия народ и Завет (1 ак. 1:10), а в Новия - като предобраз на антихриста (Откр. 13:5).

Скоро след това цар Селевк бил убит от своите приближени; негов наследник станал родният му брат Антиох, наречен Епифан*, тоест светъл; той се отличавал с още по-голяма развратеност от своя предшественик. Някои по-често наричали Антиох Епимин, тоест безумен: той безумно въстанал срещу истинния Бог и Неговия храм, явявайки се предобраз на бъдещия антихрист.

В Иерусалим се надигнали големи смутове. Братът на първосвещеник Ония Иасон, желаейки да получи свещеноначалството, отишъл при царя и купил от него сана на първосвещеник за голяма сума пари. Желаейки да угоди на царя, този недостоен властолюбец изразил пред него любовта си към елинските граждански закони, нрави и обичаи и обещал да ги въведе сред евреите: като получил за своите пари и обещания властта на първосвещеник, Иасон лишил от нея своя брат праведния Ония, и започнал на мястото на съществуващите у евреите добри граждански закони да въвежда езическите беззакония. В подножието на планината Сион той устроил места за зрелища, училища, в които се изучавали гръцките философски учения, устроил и палестри за игри на младежите. Иасон даже въвел, въпреки пряката забрана от закона, публични домове в светия град, където безнаказано се вършело прелюбодеяние; тези непотребни домове се посещавали най-вече от младежите, обучаващи се на елинските изкуства.

Въвеждайки елинското нечестие в Иерусалим, Иасон отвърнал мнозина от истинното богопочитание, така че даже свещениците оставяли Божия храм заради зрелищата, надбягванията, борбите и другите езически игри и всякакви безчинства (2Мак. 4:7-14). Още повече от тях се увличали младите и неукрепнали в закона: те възхвалявали елинските закони и обичаи и забравяйки Божия закон, лесно се скланяли към нечестие. А хората, твърди в закона и истински благочестиви, виждайки вършещите се в Иерусалим беззакония, не можели да не въздишат за потъпкването на завета Господен и оскверняването на светия град; те оплаквали и своите сънародници, вървящи след слепия вожд Иасон, който от властолюбие оставил Бога и Неговия закон, продал отеческото благоверие и дал сред Божия народ толкова поводи за съблазън и падение.

Иасон се ползвал от своята незаконно придобита власт три години, след което бил изгонен от друг, подобен на него, властолюбец и привърженик на елинското нечестие - Менелай; така Иасон сам трябвало да претърпи това, което някога причинил на своя брат, праведния Ония. Менелай дал на царя повече пори, за което получил властта на първосвещеник; след като изгонил Иасон, той постигнал чрез нечестивия царски велможа и насилствената смърт на предишния първосвещеник, праведния Ония.

Но и Менелай не останал първосвещеник за дълго: първосвещеническата власт му била отнета от брат му Лисимах, който дал на царя още повече пари; Менелай, подобно на Иасон, също бил изгонен. Лисимах бил убит от народа за кражба на църковни съсъди и пари. Менелай, желаейки да отмъсти за смъртта на брат си, купил от царя правото да накаже иерусалимците със смърт и много от тях, съвсем невинни, лишил от живот, и наред с това отново получил от царя властта на първосвещеник (2Мак. 4:23-50).

Подобни безредици и смутове в Иерусалим, умножаването на езическото нечестие с всеки изминат ден и откритото вършене на беззакония прогневили Господа и се приближил Неговият праведен съд, въздаващ на всекиго според делата. Явило се дивно знамение, предизвестяващо за бъдещия Божий гняв върху града: във въздуха видели полкове войници, облечени в златни дрехи и с шлемове на главите; войниците, седящи на коне, влизали в битка помежду си, държейки в ръцете си голи мечове и копия; някои от тях се посичали едни други с мечове, други вдигали нагоре копия и щитове, трети пускали стрели едни срещу други, - с една дума правели всичко, което обикновено се върши по време на сражение; от броните и оръжията излизал огнен блясък (2Мак. 5:2-3).

Това страшно, предизвикващо ужас видение, продължило четиридесет дни. Жителите на Иерусалим били обхванати от голям страх и недоумение; всеки от тях неволно се питал: какво може да е това?

В това време в Иерусалим пристигнало лъжливо известие, че царят е загинал в битка с египтяните; тогава той действително бил отишъл на война в Египет. Най-благочестивите иерусалимци се радвали, тържествували и се веселяли, предполагайки, че злият и нечестив цар наистина е загинал. Но когато станало известно, че той е жив и се връща от Египет в Сирия, те решили повече да не му се подчиняват и да не му плащат данък; и поради това се приготвили за борба с него.

Като узнал за това, царят бил обладан от люта ярост и тръгнал с войските си към Иерусалим; иерусалимците затворили вратите пред него, но не могли да окажат достатъчно силна съпротива, защото между самите обсадени възникнали разногласия: склонилите се към елинското нечестие, сред тях особено лъжепървосвещеникът Менелай, хранели добро разположение към царя. Като превзел града с помощта на войските си, царят заповядал да избиват без пощада не само всички срещнати по улиците, но да влизат и в къщите, за да убиват мъже, жени, старци, юноши и младенци; за три дни числото на убитите достигнало осемдесет хиляди; вързаните и хвърлени в тъмница били четиридесет хиляди; почти толкова били дадени на войниците като пленници. В гордостта си царят, предводителстван от предателя на отечеството и закона Менелай, се осмелил да влезе в Божия храм; тук той взел златния олтар, златния светилник, златните кадилници и всички драгоценни съсъди, принесени в дар от царете за украсяване на храма, взел и завесата, венците и други златни украшения, и намереното от него скрито злато и сребро. Като опустошил и осквернил Божия храм, разрушил града и го изпълнил с кръв и ридания, царят се върнал в Антиохия, а в Иерусалим и по цяла Иудея Антиох оставил за изтезаване на израилтяните мъчители, още по-жестоки от него самия (2Мак. 5:5-22).

След известно време Антиох разпратил по цялото царство указ, според който всичките му поданици, без разлика в народността, да изповядват заедно с него едни и същи гръцки богове и да се придържат към едни и същи гръцки закони. Не само всички езичници се съгласили да изпълнят този указ, но даже и много от иудеите му се подчинили: те принесли жертви на идолите и осквернили съботата. Не много дни след издаването на указа царят изпратил от Антиохия в Иерусалим един от своите съветници - старец, родом атинянин, с поръчение да принуди всички евреи да се отрекат от отеческите закони, да се поклонят на идолите и да ядат идоложертвено месо; той му дал особена заповед да заставя евреите да ядат свинско месо, забранено от закона. Заедно с това Антиох заповядал да превърне храма Господен в идолско капище: да постави в него идола на Юпитер и да го нарече храм на Юпитер Олимпийски.

Изпратеният от царя съветник, придружен от войска, дошъл в Иерусалим и пристъпил към изпълнение на царската заповед: той осквернил храма Господен, поставяйки в него идоли, на които принасял мерзки жертви, принуждавайки към това и Божиите люде. Много от евреите, нямащи душевна твърдост, побързали да принесат жертви на идолите; а онези от тях, които се отличавали с твърдост във вярата, бягали в горите и в пустините, и тук, спасявайки се от мъки и пазейки себе си от сквернотите на езическото служение, се криели в пещери и пропасти.

Останалите в града били хванати и с мъка в душата били принуждавани, подчинявайки се на насилието, да отиват на рождения ден на царя и на други езически празници да принасят жертви на идолите; които не искали да се подчиняват, били подлагани на мъчения (2Мак. 6:1-9). Всички жители на Иерусалим били обхванати от голям страх, тъй че никой не се осмелявал открито да се нарече иудеин, да празнува съботния ден, да обрязва децата си, и изобщо да изпълнява предписанията на Моисеевия закон: пред очите на всички стояли бъдещите мъки и смърт.

По това време на изпратения от царя било донесено, че две жени иудейки са обрязали по своя закон родените от тях младенци. Тогава мъчителят заповядал да хванат тези жени, да завържат децата за гърдите им и да ги водят за поругание из града; после ги хвърлили от градската стена; така майките с младенците загинали с мъченическа смърт. Като узнал и за някои иудеи, че се събират в близките до града пещери за празнуване на съботата, мъчителят заповядал да бъдат изгорени с огън (2Мак. 6:10-11).

След това бил хванат един от първите книжници, свещеник на име Елеазар, човек вече престарял, украсен със седини и твърде благообразен на вид; всички го знаели като един от първите законоучители в Иерусалим; той бил един от седемдесет и двамата тълковници, превели светото Писание от еврейски език на гръцки на египетския цар Птоломей Филаделф.

За страданията на този честен отец в светото Писание се разказва следното.

Когато завели Елеазар при мъчителя и заставяйки го да яде, започнали насила да слагат в устата му свинско месо, но той приел по-добре да умре със славна мъченическа смърт за Божия закон, отколкото чрез нарушаването му да запази безчестния и прогневяващ Бога живот. Така Елеазар по своя воля се предал на мъки; по пътя той плюел, поради това, че бил принуден с уста да се докосне до нечистото месо; с това давал пример на другите богобоязливи иудеи, които също заплашвала смърт за спазването на Божия закон, научавайки ги на дело, че не бива да вършат грях заради запазването на земния си живот, не бива от привързаност към него да прогневяват Бога с нарушаване на Неговия закон.

Някои от езичниците, отдавна познаващи Елеазар, жалейки го, тайно му донесли вместо свинско друго месо, незабранено от закона, и му казали на ухото:

- Вземи това и го яж пред всички вместо свинското и така ще избегнеш мъките и смъртта.

Но благоразумният и благочестив старец, без да се замисля, им отговорил:

- По-скоро ще се съглася да отида в ада, отколкото да прогневя моя Господ с нарушаването на Неговия свят закон, и не бива аз, достигналият такава преклонна възраст, да лицемеря за съблазън на много млади: когато видят, че върша това, което ме съветвате, ще кажат: “Ето, Елеазар, вече в дълбока старост, остави древния закон на отците ни заради закона на езичниците” и заради моята лицемерна постъпка и те ще отстъпят от истинния Бог и ще погинат, виждайки моя пример; от любов към временния живот ще започнат да презират Божия закон и да се скланят към езическото нечестие, а аз ще посрамя старостта си, явявайки се виновник за гибелта на толкова души. Ако избегна мъките от хората, няма да избегна наказващата Божия десница нито в земния живот, нито след смъртта; по-добре да умра сега, и умирайки твърдо, без да падам духом при мъченията за светия закон, да украся с мъжество седините си и да оставя на младите добър пример за подражание.

При тези думи на свети Елеазар го повели на мъчение и тези, които отначало изразявали съчувствие към него, сега, след думите му, пламнали от гняв и ярост.

По време на жестоките мъчения, когато Божият свещеник вече се приближавал към смъртта от тежките рани, той простенал и се обърнал към Господа:

- Господи, Който имаш съвършено знание и си милосърден към всички, Ти знаеш и това, че аз, имайки възможност да се избавя от смърт, с радост и любов приемам жестоките рани, предавайки на тежки мъчения тялото си: защото страдам за прославяне на Твоето свято име.

Като казал това, той завършил живота си, оставяйки чрез смъртта си не само на младите, но и на всички иудеи пример на мъжество (2Мак. 6:18-31). Разказаното в свещените книги за страданията на свети Елеазар се допълва и от следното предание: след жесток побой налели в ноздрите му силен оцет, издаващ отвратителна миризма, и след това го хвърлили в огън - а той, като се помолил на Господа Бога да приеме мъченията и смъртта му като жертва за целия еврейски народ, предал духа си.

След мъченическата смърт на свети Елеазар били хванати заедно с майка си седем братя; тъй като принадлежали към знатен род, те били изпратени за изпитване при самия цар в Антиохия. Тук, въпреки пряката забрана от закона, царят ги заставял да ядат свинско месо, което се смятало за явен знак на отстъпление от Господ Саваот, в Когото вярвали евреите, и прилепяване към нечестието на елините, към което се скланяли боящите се от мъки иудеи.

Споменатите седем братя, ученици на пострадалия иерусалимски свещеник и учител Елеазар, добре помнели неговите наставления и пребъдвали непоколебими в благочестието: те не се подчинявали на царя и за нищо не се съгласявали да престъпят закона. За това те били подложени на дълги мъчения, удари с бичове и волски жили. За техните страдания и безбоязнено дръзновение пред мъчителя светото Писание във Втора книга Макавейска (2Мак. гл. 7) разказва следното.

Един от братята, най-възрастен от всички, приемайки върху себе си задължението да отговаря, казал на царя:

- За какво искаш да питаш, или какво искаш да узнаеш от нас? Ние сме готови по-скоро да умрем, отколкото да престъпим отеческите закони.

Тогава царят силно се разгневил и заповядал да нагорещят тави и котли. Когато това било изпълнено, веднага заповядал да отрежат езика на юношата, който отговорил да одерат кожата му и да отсекат членовете му пред очите на другите братя и майка им. Лишения от всички членове, но още дишащ мъченик царят заповядал да занесат на кладата и да го опекат в тава; а когато от тавата се носела силна миризма, братята заедно с майката се увещавали един други мъжествено да претърпят смъртта и казвали:

- Господ Бог вижда и наистина ще се умилостиви над нас, както Моисей е възвестил в песента си пред народа: “ще се умилостиви и над Своите раби”.

Когато първият умрял, извели на поругание втория брат и като одрали кожата от главата му заедно с космите, го питали ще яде ли (свинско месо), преди да са започнали да го мъчат, отсичайки части от тялото му. А той, отговаряйки на родния си език, казал: не. Затова и той претърпял същите мъчения, както и първият, и при последното си издихание казал:

- Ти, мъчителю, ни лишаваш от този живот, но Царят на света ще възкреси за вечен живот нас, умрелите за Неговия закон.

След това бил положен на поругание третият брат и когато му поискали езика, той веднага го подал, като без страх протегнал и ръце, и мъжествено казал:

- От небето съм ги получил и за Неговите закони не ги жаля, и от Него се надявам да ги получа отново.

Сам царят и ония, които били с него, били изумени от мъжеството на младежа, който не смятал страданията за нищо. След него терзали и мъчили по същия начин и четвъртия брат. Бидейки близо до смъртта, той казвал:

- За умиращия от човеци е въжделено да възлага надежда на Бога, че Той пак ще го оживи; но за тебе, мъчителю, няма да има възкресение за живот.

След това довели и започнали да мъчат петия брат. Той погледнал към царя и казал:

- Имайки власт над хората, ти сам, подложен на тление, правиш каквото искаш, но не мисли, че нашият род е изоставен от Бога. Почакай и ще видиш голямата Му сила, как Той ще накаже тебе и твоето семе.

После довели шестия брат, който, готвейки се за смърт, казал:

- Не се заблуждавай напразно: ние търпим това за себе си, понеже съгрешихме пред нашия Бог, затова и с нас станаха неща, достойни за учудване (тоест гонението и мъчението на иудеите). Но не мисли, че ще останеш ненаказан ти, който си дръзнал да се бориш против Бога.

Но най-достойна за учудване и за славна памет била майката, която, гледайки как седемте й синове били умъртвени в един ден, благодушно търпяла това с надежда на Господа. Изпълнена с доблестни чувства и подкрепяйки женското сърце с мъжки дух, тя насърчавала всеки от синовете си на родния език и им казвала:

- Аз не зная как сте се намерили в утробата ми: не аз съм ви дала дихание и живот; не чрез мене се е образувал съставът на всеки от вас. И Творецът на света, Който е образувал човешката природа и е наредил произхода на всички, пак милостно ще ви даде дихание и живот; понеже вие не щадите сами себе си за Неговите закони.

А Антиох, мислейки, че го презират, и приемайки тези думи за свое поругание, убеждавал най-младия, който все още оставал не само с думи, но и с клетвени уверения, че ще го направи богат и щастлив, ако отстъпи от отеческите закони, че ще го има за приятел и ще му повери почетни длъжности. Но понеже момъкът никак не възприемал, царят повикал майка му и я убеждавал да посъветва сина си да се запази. След много убеждаване от негова страна тя се съгласила да склони сина си. Но като се навела към него и смеейки се на жестокия мъчител, тя говорела на родния език така:

- Синко! Смили се над мене, която девет месеца съм те носила в утробата си, три години съм те кърмила с мляко, която съм те откърмила, отгледала и възпитала. Моля те, дете мое, погледни небето и земята и като видиш всичко, което е по тях, познай, че всичко това Бог е сътворил от нищо, и че тъй е произлязъл и човешкият род. Не бой се от тоя убиец, но бъди достоен за братята си и приеми смърт, за да те придобия пак, по Божия милост, с твоите братя.

Докато тя още говорела, момъкът казал:

- Какво чакате още? Аз не се покорявам на царската заповед, а се покорявам на заповедта на закона, даден на отците ни чрез Моисей. А ти, който си измислил всякакви злини за евреите, не ще избегнеш Божиите ръце. Ние страдаме за греховете си. Ако за наше вразумяване и наказание живият Господ ни се е прогневил за малко време, Той пак ще се смили над рабите Си; а ти, нечестиви и най-престъпни от всички люде, не се превъзнасяй напразно, изпълвайки се с лъжливи надежди, че ще дигнеш ръка против рабите Му; защото още не си избегнал съда на Всемогъщия и Всевиждащия Бог. Нашите братя, които сега претърпяха кратки мъки, получиха вечен живот, а ти по Божия съд ще претърпиш справедливо наказание за твоята гордост. Аз, както и братята ми, предавам душа и тяло за отеческите закони, призовавайки Бога да се смили скоро над народа, а ти нека сред изпитания и мъки да изповядаш, че едничък Той е Бог, и с мене и братята ми да се свърши гневът на Всемогъщия, справедливо постигнал целия наш род.

Тогава разгневеният цар постъпил с него още по-жестоко, отколкото с другите, негодувайки заради подигравката. Така и той завършил живота си чист, осланяйки се всецяло на Господа (2Мак. 7:2-40). Виждайки това, блажената майка - на име Соломония - се изпълнила с неизказана радост, че е изпратила своите деца непорочни при Господа; заставайки над телата им, тя простряла ръцете си нагоре и като се помолила с топли, радостни сълзи, предала духа си в Божиите ръце. Така завършила живота си майката заедно със своите деца, полагайки душата си за закона на Господа Вседържителя (Смъртта на светите мъченици се отнася към 166 г. пр. Р.Хр., бел. ред.).

Виждайки проливането на кръвта на Своите раби, Господ се умилостивил над еврейския народ: Той издигнал изсред тях Иуда, произхождащ от свещенически род и наречен Макавей. С воинска сила Иуда оказал мъжествена съпротива на нечестивия Антиох и след победата заставил неговите военачалници да отстъпят. След това предал на смърт всички, склонили се към елинското нечестие, и очистил храма от идолите, за което подробно се разказва в Макавейските книги.

А праведният Божий съд още в този живот постигнал цар Антиох. Той се разболял от ужасна болест: вътрешностите му започнали да гният и се изпълнили с червеи, при което от него се носела нетърпима воня. Тогава, според пророчеството на най-младия от мъченицита (2Мак. 7:34-35), нечестивият Антиох неволно трябвало да признае всемогъществото на хуления от него истинен Бог и след своите гонения се обърнал към Него с молитва. Но Господ не дарил милост на този, който сам не я проявявал към другите: Антиох, не принасяйки искрено разкаяние, умрял със зла смърт, събуждайки у всички мисълта за справедливия Божий съд. Всички прославяли всесилния Бог, Който и сега се прославя от всички родове, и винаги ще се прославя в безкрайни векове. Амин.

Call Again · 2012-08-02 20:26:43

Пренасяне на мощите на светия първомъченик и архидякон Стефан

След убиването на свети архидякон Стефан с камъни от иудеите (Деян. 7:55-60) неговото честно тяло лежало без погребение едно денонощие и един ден: то било хвърлено, за да бъде изядено от кучетата, зверовете и птиците; но нищо не се докоснало до него, защото Господ го пазел.

* Гамалиил - знаменит еврейски законоучител, заемащ видно място в Иерусалимския синедрион, уважаван от целия народ, поради което го наричали "слава на закона". Преданието разказва, че той, заедно със сина си Авив, бил кръстен от апостол Петър и апостол Иоан. Бел.ред.
На втората нощ прочутият иерусалимски законоучител Гамалиил*, споменат в книгата "Деяния апостолски", който започнал да клони към Христовата вяра и станал таен приятел на светите апостоли, изпратил благоговейни мъже да вземат незабелязано тялото на първомъченика; отнесъл го в своето село, наречено Кафаргамала, по името на своя собственик, тоест "селото на Гамалиил"; то се намирало на двадесет поприща от Йерусалим. Тук Гамалиил извършил честно погребение на тялото на свети Стефан, полагайки го в пещера в своя нов гроб.

След това Никодим, "началник иудейски", който бил ходил при Иисуса Христа нощем (Иоан 3:1- 2), се преставил, плачейки на гроба на свети Стефан; и го погребал същият Гамалиил, близо до гроба на първомъченика. След това и Гамалиил, като приел свето кръщение заедно със своя син Авив и поживял богоугодно в християнско благочестие, починал; и двамата били погребани в същата пещера, близо до гробовете на Стефан и Никодим.

* Константин Велики, римски император, син на Констанций Хлор, управител на западната част на Римската империя, роден в 274 г. След смъртта на баща му войската го провъзгласила за император и той, благодарение на това, станал владетел на Галия и Испания. След продължителна борба с управниците на другите области на Римската държава, Ликиний и Максенций, Константин в 324 г. се обявил за независим управител и обединил под своя власт цялата империя. Константин Велики е забележителен със своята дейност в полза на Христовата Църква; за тази дейност историята го нарича велик, а църквата равноапостолен. Обръщането към християнството в законодателната дейност на Константин Велики започва с манифеста от 313 г. за веротърпимостта, издаден в Медиолан и подписан от него и от Ликиний: в този манифест се разрешавало свободното преминаване в християнство на всеки, който желае. Скоро се появили укази за освобождаване на клириците от всички лични повинности и на църквата от данъци; законът от 321 г. разрешавал да се правят дарения на християнската църква; а следващата година било забранено насилственото привличане на християните на езическите празненства. След като станал единодържавен, Константин Велики унищожил указите и постановленията против християните, издадени от предишните императори; възвърнал правата, имуществото и свободата на всички, които били лишени от тях при предишните императори за изповядване на християнството. С особен указ било предписано посвещаването на възкресния ден и другите празнични дни на Бога; през празниците се затваряли зрелищата и съдилищата. В църквата Константин Велики се стараел да поддържа мир и съгласие; за прекратяването на арианските смутове от него бил свикан Първият Вселенски събор в Никея (325 г.). Не желаейки да пребивава в Рим, където езичеството било особено силно, Константин Велики преместил столицата във Византия; тук той унищожил идолите и украсил града с християнски храмове. В 337 г. приел кръщение, след което скоро починал на 65-годишна възраст. В V в. Църквата причислила Константин към лика на светиите; паметта му се чества на 21 май.
След много години, когато мъчителите, които дълго време гонели Църквата Божия, умрели, и с обръщането на Константин Велики* настъпили дните на християнските царе - дни на църковен мир и навсякъде сияещо благочестие, тогава по Божие откровение били намерени честните мощи на светия първомъченик Стефан и на погребаните с него богоугодни мъже: Никодим, Гамалиил и Авив.

Те били намерени от презвитера на споменатото село Лукиан, който имал следното видение. Една нощ, в четвъртък срещу петък, в третия час на Лукиан в сънно видение се явил един светолепен старец, висок на ръст, украсен с бели коси и дълга брада, облечен в бяла дреха, украсена със златни кръстове; в ръката си старецът държал златен жезъл. Като побутнал презвитера с него, той три пъти го извикал по име:

- Лукиане! Лукиане! Лукиане!

След това заговорил:

- Иди в Иерусалим и кажи на светия архиепископ Иоан: "Докога ще бъдем затворени, - защо не ни отваряш? Защото в дните на твоето светителство трябва да бъдем открити; не се бави, а отвори нашия гроб, където пренебрегнати лежат нашите мощи, мокрени от дъжда и тъпкани от нозете на неверните. Аз се грижа не толкова за себе си, колкото за лежащите с мене светии, достойни за велика чест; отвори посочените ти мощи, за да отвори Бог вратите на Своето милосърдие към света, постигнат от много беди.

Презвитер Лукиан, изпълнен с ужас, попитал явилия му се мъж:

- Кой си ти, господине? И кого имаш предвид под намиращите се с тебе?

- Аз - отговорил явилият се - съм Гамалиил, възпитател и учител на апостол Павел, а с мене почива господин Стефан архидякон, убит с камъни от иудеите и иерусалимските първосвещеници за Христовата вяра: аз взех през нощта тялото му, хвърлено на кучетата, зверовете и птиците, донесох го в това село и го положих в моята пещера в приготвения за мене гроб, желаейки да споделя с него еднаква участ във възкресението и Господнята благодат. А в другия гроб, в същата пещера, е погребан господин Никодим, научен на светата вяра от Самия Христа Господа и (след възнесението Господне) приел свето кръщение от апостолите; иудеите, узнавайки за вярата му в Христа и кръщението, се изпълниха с гняв и искаха да го убият, както и Стефан; но не го направиха от уважение към мен, тъй като Никодим е мой родственик; иудеите му отнеха началството и присъединиха именията му към църковните; след това, като го проклеха, го изгониха от града с безчестие и хули; тогава го взех в моето село и го хранех до смъртта му; когато той умря, го погребах близо до мощите на първомъченик Стефан. Там, в третия гроб, изкопан в пещерната стена, погребах любимия си син Авив, починал на двадесетгодишна възраст, който заедно с мене прие свето кръщение от Христовите апостоли; умирайки, аз завещах да положат и моето тяло с тях.

- Къде да ви търсим? - попитал презвитерът.

- Търсете ни - отговорил Гамалиил - преди селото, откъм южната страна, на нивата Делагаври (тоест нивата на Божиите мъже).

Като станал от сън, презвитерът въздал хвала на Бога и се помолил така:

- Господи Иисусе Христе! Ако това видение е от Тебе, а не е бесовска прелест, заповядай му да се повтори три пъти.

И Лукиан започнал да пости, ядейки само сух хляб, до следващия петък, като прекарвал в молитва и не откривал видението на никого.

В третия час през нощта на другия петък Гамалиил отново се явил на презвитер Лукиан, както и първия път.

- Защо - попитал той - пренебрегна моята заповед да отидеш и да предадеш на архиепископ Иоан всичко, което ти е казано?

- Прости ми, господарю мой - отговорил презвитерът, - но аз се боях веднага след първото видение да отида и да му възвестя, опасявайки се да не се окаже лъжа; затова и молех Господа - да те изпрати при мене втори и трети път, за да се уверя в истината.

А Гамалиил, простирайки ръка, казал:

- Мир на тебе, презвитере, почивай!

И като че се скрил от погледа на свещеника.

После отново се обърнал към него и казал:

- Лукиане! Ти мислиш как да намериш и разпознаеш мощите на всеки от нас; ето, виж и разбери това, което ще ти покажа.

Като казал това, той донесъл на презвитера четири кошници; три от тях били златни на вид, а четвъртата сребърна. Една от златните кошници била пълна с червени цветя, втората и третата - с бели, а четвъртата, сребърната - с благовонен шафран. Първата златна кошница, с червените цветя, Гамалиил поставил от дясната страна на презвитера на изток, другата златна, с белите цветя, поставил на северната страна, а третата и четвъртата кошница поставил една до друга на западната страна, срещу първата, намираща се на източната.

- Какво значи това, господине? - попитал презвитерът Гамалиил, който му показал кошниците.

Той отговорил:

- Това са нашите гробници, в които почиваме: така първата златна кошница с червени цветя, поставена на изток, е гробът на свети Стефан, обагрил се с мъченическа кръв за Христа; другата златна кошница с бели цветя, стояща на север, е гробът на господин Никодим; третата златна кошница, също с бели цветя, стояща на запад, е моят гроб, а четвъртата, сребърната кошница, е гробът на моя син Авив, който беше чист от греха по тяло и душа още от утробата на майка си и завърши живота си в непорочно девство.

След тези думи Гамалиил станал невидим, както и кошниците.

След това видение презвитерът принесъл благодарение на Бога и усилил поста и молитвата си до третия петък, очаквайки да се удостои с видение трети път. И отново, в нощта на третия петък, същият честен и светолепен Гамалиил застанал пред презвитера и казал заплашително:

- Защо досега не си се погрижил да отидеш при архиепископа и да му откриеш това, което ти бе явено и казано? Нима не виждаш каква суша и скръб има по земята? А ти нехаеш. Нима в пустинята няма свети мъже, по-добри от тебе по живот, достойни за това откровение? Но ние, отминавайки ги, искаме да бъдем открити чрез тебе. И така, стани, иди и кажи на архиепископа да отвори мястото, където почиваме, и да построи тук храм, та по нашите молитви Господ да се умилостиви към Своите люде.

Презвитерът, като станал и благодарил на Бога, бързо се отправил към Иерусалим, където съобщил на архиепископ Иоан за трикратно явилото му се видение и заповед. Архиепископът се просълзил от радост и казал:

- Благословен човеколюбецът Господ Бог, желаещ да ни яви Своята милост чрез откриването на Своите светии: и когато се удостоим да намерим мощите им, трябва да пренеса мощите на първомъченик Стефан тук в града, където се е подвизавал против иудеите, където е видял небесата отворени и Христа Бога, стоящ в славата Си (Деян. 7). А ти, сине мой - обърнал се той към презвитера, - иди на тази нива и намери мястото, където са погребани светците; като разкопаеш мястото до гробовете им, ми извести.

Презвитерът, като се върнал в селото си, събрал благоговейни мъже и тръгнал с тях към нивата Делагаври. Сред тази нива имало хълм; мислейки, че там почиват мощите на светците, той искал да копае, но най-напред посветил цялата нощ на молитва на този хълм. Същата нощ свети Гамалиил се явил на един от живеещите в близост до тези места монах Нугетий, казвайки:

- Иди и кажи на презвитер Лукиан да не си прави труда да разкопава този хълм, защото ние не сме положени там; но да ни търси при гората, откъм южната страна, там сме погребани; на този хълм ни положиха, когато ни носеха за погребение, и тук, по древния обичай, ни оплакваха, за свидетелство на този плач над нас е насипан и хълмът.

Като станал, монахът отишъл, където му било посочено, и на споменатия хълм намерил презвитер Лукиан заедно с много мъже; те били започнали да копаят. Тогава монахът разказал на Лукиан за това, което видял и чул. Презвитерът прославил Бога, показал и друг свидетел на откровението. И тръгнали към гората, близо до която намерили камък с еврейския надпис Хелиил, тоест Божии раби; като разкопали около камъка и го преместили от мястото му, те намерили тесния вход към пещерата. Като влезли в пещерата със свещ, видели вградените в стените гробове и в тях - мощите на светците. Входът към пещерата бил от южната страна; така че от дясната страна на изток се намирал гробът на свети Стефан, срещу входа, на север - гробът на свети Никодим, на западната страна срещу свети Стефан почивали свети Гамалиил и неговият син, както било посочено на презвитера във видението с кошниците. Презвитерът веднага съобщил на Иерусалимския епископ Иоан за намирането на мощите (Намирането на мощите станало в 415 г., бел.ред.).

Архиепископът взел двама от случилите се там епископи, Елевтерий Севастийски и Елевтерий Иерихонски, и побързал към мястото на намирането на мощите; като разширили входа на пещерата, те влезли вътре. Когато отворили гроба на светия първомъченик, в този миг земята се разтърсила и хора, достойни по живот, чули от небето ангелски гласове да пеят: "слава във висините Богу, и на земята мир!" (срв. Лук. 2:14). От мощите на светеца излизало такова благоухание, каквото никой от хората дотогава не бил усещал; то се разнасяло на десет поприща из въздуха и на всички присъстващи се струвало, че се намират в рая. Много народ дошъл с архиепископа от Иерусалим и околните села; сред тях имало много болни и страдащи от различни недъзи - слепи, сакати, измъчвани от вътрешни недъзи и бесове, покрити с циреи и язви; всички те получили изцеление. Броят на изцелените достигнал до седемдесет и трима души. И така, като взели мощите на четиримата Божии угодници, ги изнесли на хълма с пеене на псалми и други свещени химни; хората се докосвали до тях, целувайки ги с благоговение. Скоро архиепископът построил на този хълм църква в чест на намирането на светците и положил в нея мощите на Никодим, Гамалиил и Авив, а мощите на свети Стефан тържествено пренесъл в Иерусалим и ги положил в църквата, намираща се на светия Сион.

В ония времена един благороден мъж, сенаторът Александър, заедно с жена си Иулиания дошъл от Цариград на поклонение по светите места в Иерусалим; като видял чудесата, ставащи на гроба на светия първомъченик Стефан, Александър построил в града каменна църква на негово име и усърдно молел архиерея да пренесе в нея мощите на свети Стефан; архиереят, убеден от усърдната му молба, изпълнил желанието му. След време Александър заболял смъртоносно в Иерусалим и завещал с клетва на жена си: да направи ковчег, подобен на ковчега на първомъченика, и да го положат в него до мощите на свети Стефан. Като завещал това, той починал. Жената изпълнила предсмъртната воля на мъжа си: направила ковчег, подобен на този на свети Стефан, и погребала мъжа си тържествено до самия ковчег на първомъченика. Тя живеела в Иерусалим близо до споменатата църква, не желаейки да се разделя с починалия си мъж: вярвала, че той е жив за Бога.

Тъй като жената на Александър била още млада, красива и освен това богата, много от знатните мъже я уговаряли да се омъжи повторно. Но тя, бидейки целомъдрена жена, не искала да встъпи във втори брак; а твърдо решила да запази верността към първия си мъж, надявайки се при възкресението да сподели с него една и съща участ, приготвена за праведниците (Мат. 25:34). Когато един от знатните началници много й досаждал, желаейки да встъпи в брак с нея, Иулиания, желаейки да се избави от него, намислила следното: да вземе тялото на мъжа си и да се върне в родината си, въпреки че от деня на преставянето му били изминали осем години. Тя помолила архиепископа да не й забранява да вземе тялото на мъжа си, но архиепископът не се съгласявал; тогава Иулиания написала писмо до баща си в Цариград, молейки го да изходатайства от царя такава заповед, чрез която би могла безпрепятствено да вземе тялото на мъжа си и да дойде в Цариград. В скоро време дошло желаното разрешение, което тя показала на архиепископа. Като видял писмото от царя, архиепископът вече не можел да се противи и благословил да бъде по молбата на Иулиания. А тя, отваряйки с благословение мястото в земята, където били положени двата ковчега, на светия първомъченик Стефан и на мъжа й Александър, взела ковчега с мощите на светеца вместо ковчега на мъжа си; така постъпила Иулиания сякаш по погрешка, а в действителност по Божия воля и по желанието на първомъченика. Като сложила ковчега на колесница, запрегната с мулета, Иулиания тръгнала на път. Когато излязла от Иерусалим, било вечер; и в същата нощ над пренасяните мощи във въздуха се чул глас на ангели, пеещи славословие на Бога, а от ковчега излизало силно, дивно благоухание, като от изливането на много миро. Чували се и крясъци на бесове, които отдалече викали:

- Горко ни! Иде Стефан и ще ни бие!

Като чули това, слугите на Иулиания се изплашили и казали на господарката си:

- Какво значи това, господарке, че се чуват различни гласове, изричащи името на Стефан? Не носим ли ковчега на първомъченик Стефан, вместо на нашия господар Александър?

А тя отговорила с радостни сълзи:

- Мълчете, деца, всичко става така, както е угодно на Бога и на Неговия свят раб.

Като стигнали крайморския град Аскалон, намерили кораб, тръгващ за Цариград; като платили на собственика му дължимата сума, те се качили на кораба с мощите на светеца и тръгнали на път. Когато корабът се намирал в морето, се надигнала страшна буря, така че корабът се наклонил; всички се изплашили, виждайки надигащите се огромни вълни; но на мореплавателите видимо се явил светият първомъченик Стефан и казал:

- Аз съм с вас - не бойте се!

Като казал това, той станал невидим, на часа успокоил морето и цялото плаване по-нататък преминало благополучно; над мощите на светеца се явила светлина, от ковчега излизало силно благоухание, във въздуха се чувало ангелско пеене. Когато пристигнали в Халкидон, решили да прекарат тук пет дни. Жителите на града научили за мощите на свети Стефан и се устремили към кораба, донасяйки със себе си и болните; всички болни, намиращи се в града, получили изцеление, благодарение на идването на първомъченика; изгонвали се и бесове, които при това викали:

- Стефан, убит с камъни от иудеите, идва да ни мъчи жестоко и да не гони навсякъде - и на земята, и в морето.

* "Константиновите бани" са построени от Константин Велики, строежът им е продължен от неговия син Констанций и завършен в 427 г. от Теодосий Младши.
Като отплувал от Халкидон, корабът благополучно достигнал Цариград. Благочестивата Иулиания отишла при баща си и подробно му разказала всичко за мощите на свети архидякон Стефан. След това заедно с баща си отишли при царя и патриарха и им разказали същото; и всички се изпълнили с голяма радост. Патриархът с клира и с целия народ отишъл на пристанището да посрещне мощите на първомъченика. Като изнесли ковчега от кораба, го поставили на царска колесница и го понесли с псалмопения, искайки да го внесат в двореца на царя, както той бил заповядал. Невъзможно е да се каже колко изцеления и чудеса се извършили тогава от светите мощи; с една дума всички, от каквито и болести и недъзи да страдали, получили изцеление. Когато тържественото шествие стигнало до "Константиновите бани"*, мулетата, теглещи царската колесница с мощите, спрели; и колкото и да ги биели слугите, заставяйки ги да вървят по-нататък, те не могли да се помръднат от мястото си. Тогава едно от мулетата, придобивайки, по Божия заповед, дар слово, казало:

- Защо ни биете напразно? На това място светият първомъченик Стефан благоволи да бъде положен.

Като чули това, всички присъстващи били обзети от силно удивление и ужас и прославили Бога. Царят веднага заповядал да започне строеж на каменна църква; и в скоро време била построена прекрасна църква в името на свети първомъченик и архидякон Стефан; в нея положили и неговите честни мощи, за слава и хвала на нашия Господ и Спасител Иисус Христос, прославян заедно с Отца и Светия Дух, на Него и ние, грешните, отдаваме чест и слава, поклонение и благодарение, сега и винаги и във вечни векове. Амин.

Call Again · 2012-08-06 21:10:48

Разказът на светите евангелисти за Христовото Преображение

"Около осем дена подир тия думи, като взе със Себе Си Петра, Иоана и Иакова, възлезе на планината да се помоли. И когато се молеше, видът на лицето Му се измени, и дрехата Му стана бяла, бляскава. И ето, двама мъже приказваха с Него, а те бяха Мойсей и Илия; като се явиха в слава, те говореха за смъртта Му, с която щеше да свърши в Иерусалим.

А Петра и ония, които бяха с Него, бе налегнал сън; но, като се събудиха, видяха славата Му и двамата мъже, които стояха с Него. И когато те се отделяха от Него, Петър рече на Иисуса:

Наставниче, добре ни е да бъдем тук; да направим три сенника: за Тебе един, за Моисея един, и един за Илия, - без да знаеше, що говори.

Когато говореше това, ето, яви се облак и ги засени; и се уплашиха, когато влязоха в облака. И чу се из облака глас, който казваше:
Този е Моят възлюбен Син: Него слушайте.

И когато се чу тоя глас, Иисус бе останал Сам. И те замълчаха и никому не обадиха през тия дни за това, що видяха."
(Лук.9:28-36)

"И след шест дни Иисус взе със Себе Си Петра, Иакова и Иоана, брат му, и възведе ги насаме на висока планина; и се преобрази пред тях: и лицето Му светна като слънце, а дрехите Му станаха бели като светлина.

И ето, явиха им се Мойсей и Илия, разговарящи с Него. Тогава Петър отговори Иисусу и рече:

Господи, добре е да бъдем тука; ако искаш, да направим тук три сенника: за Тебе един, за Моисея един, и един за Илия.

Докле още той говореше, ето, светъл облак ги засени; и чу се из облака глас, който казваше:
Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение; Него слушайте.

И като чуха това учениците, паднаха ничком и твърде много се уплашиха. Но Иисус, като се приближи, допря се до тях и рече: станете и не бойте се!
А те, като подигнаха очи, не видяха никого, освен едного Иисуса.

И когато слизаха от планината, Иисус им заповяда и каза: никому не обаждайте за това видение, докле Син Човеческий не възкръсне от мъртвите.

А учениците Му Го попитаха и думаха: защо пък книжниците казват, че първом Илия трябва да дойде? Иисус им отговори и рече:

Илия първом ще дойде и ще уреди всичко; но казвам ви, че Илия вече дойде и го не познаха, а сториха му, каквото си искаха; тъй и Син Човеческий ще пострада от тях.

Тогава учениците разбраха, че Той им говори за Иоана Кръстителя."
(Мат.17:1-13)

"И рече им: истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие, дошло в сила.

И след шест дни Иисус взе със Себе Си Петра, Иакова и Иоана и възведе ги сами на висока планина насаме, и се преобрази пред тях. Дрехите Му станаха бляскави, твърде бели, като сняг, каквито белилник на земята не може избели. И яви им се Илия с Мойсея, и разговаряха с Иисуса.
Тогава Петър заговори и рече на Иисуса:

Рави, добре е да бъдем тук; да направим три сенника: за Тебе един, за Моисея един, и един за Илия.

Защото не знаеше какво да каже, понеже бяха уплашени.

И яви се облак, та ги засени, и от облака дойде глас, който казваше:
Този е Моят възлюбен Син; Него слушайте!

И отведнъж, като погледнаха наоколо, никого вече не видяха със себе си, освен едного Иисуса. А когато слизаха от планината, Той им заповяда да не обаждат никому, що видяха, освен кога Син Човечески възкръсне от мъртвите."
(Марк 9:1-9)

Преображение Господне

Днес е празникът Преображение Господне. Той е установен още в първите векове на християнството и ни припомня едно от важните евангелски събития от земния път на Спасителя, а именно явяването Му в небесната слава пред Неговите ученици Петър, Йоан и Яков.

Юдейският народ не познал в Христос очаквания Месия, макар и старателно да изучавали пророчествата, те се надявали, че очакваният Месия ще ги освободи от робството на чужденците, ще възвеличи със земна слава и ще седне на Давидовия престол. Те не разбрали, че в пророчествата се говори за небесно, а не за земно царство, за вечни блага, а не за земна слава. Иисус Христос често беседвал с учениците си за Своите страдания. Той казвал, че Нему предстои да бъде отхвърлен от първосвещениците и книжниците, да бъде убит и на третия ден да възкръсне.

Сърцата на учениците се изпълвали със скръб от тия думи. За да утвърди вярата им, Христос се показал на трима от апостолите в небесна слава. Като взел със Себе си Петър, Яков и Йоан, Той се изкачил с тях на Таворската планина близо до Галилея. Тук Той се отдалечил малко от тях и започнал да се моли. Учениците в това време заспали. Когато се пробудили, видели Иисус преобразен, лицето Му се изменило и светело като слънце, а дрехите Му станали бели като сняг. С Него имало двама мъже, сияещи в слава, това били Мойсей и Илия, които беседвали с Него за предстоящите Му страдания и доброволна смърт.

Петър, поразен от това, което видял, казал на Иисус, че е добре да останат на това място, като направят три сенника за Него, Мойсей и за Илия. Изведнъж светъл облак осенил всички и из облака се чул глас, който казвал: "Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение, Него слушайте!" (Матей 17:5) Учениците от страх паднали ничком. Но Господ се допрял до тях и им казал: "Станете, не бойте се!" (Матей 17:7) И като станали, те видели само Иисус Христос в обикновения Негов вид. Те слезли от планината, а Той им забранил да говорят за това, което видели, докато Син Човечески не възкръсне от мъртвите.

Учениците чули гласа на Самия Бог, двамата пророци Мойсей и Илия, засвидетелствали със своето явяване, че Иисус е действително Оня, за Когото предсказвали пророците. Това събитие имало за цел да предпази апостолите от униние и съмнение при вида на Христовите страдания и да ги укрепи във вярата.

Константинийски епископ Антоний, 2010 година

Свето преображение Господне

Тоя празник е установен в първите векове на християнството и ни напомня едно от най-важните евангелски събития – явяването на Господа в небесната слава пред трима от учениците Си. Юдеите не узнали в Христа очаквания Месия. Те старателно изучавали пророчествата, но превратно тълкували техния смисъл и мислели, че очакваният Месия ще ги освободи от робството на чужденците, ще възвеличи със земна слава и ще седне на Давидовия престол. Юдеите не разбрали, че в пророчествата се говори за небесно, а не за земно царство, за вечни блага, а не за светски изгоди. Дори самите апостоли не били съвсем чужди на подобни земни помисли, макар и да повярвали, че Иисус е очаквания Месия. Те също се надявали, че Иисус Христос ще възстанови израилското царство, спорели помежду си кой от тях ще бъде тогава най-голям. За тях било недопустимо, че Иисус Христос, Син Божи и Спасител на света, ще понася страдания и унижения от людете. Това им се показало несъвместимо с Неговото величие и слава.

Господ обаче често беседвал с учениците си за Своите страдания. Той казвал, че Нему предстои да бъде отхвърлен от първосвещениците и книжниците, да бъде убит и на третия ден да възкръсне. Сърцата на учениците се изпълвали със скръб от тия думи и Петър, който малко преди това изповядал Божеството на Спасителя, Му казал: "Пази Боже! Това, Господи, няма да стане с Тебе!" Но Спасителят строго укорил Петър и му казал, че той мисли не за онова, що е Божествено, а за това, що е човешко.

Скоро след тая беседа с учениците Си, за да укрепи вярата им и да ги отвлече от земни помисли, Господ се показал на трима от апостолите в небесна слава. Като взел със Себе си Петър, Яков и Йоан, Той се изкачил с тях на Таворската планина в Галилея. Тук Той се отдалечил малко от тях и започнал да се моли. Учениците в това време заспали. Когато се пробудили, видели Иисус преобразен: лицето Му се изменило и светело като слънце; дрехите Му станали бели като сняг. С Него имало двама мъже, сияещи от слава, Мойсей и Илия, които беседвали с Него за предстоящите Му страдания и за края Му в Йерусалим. Петър, поразен от това, което виждал, казал на Иисус: "Господи, добре е да останем тук. Да направим три сенника: за Тебе един, един за Мойсей и един за Илия!" Като говорел, изведнъж светъл облак осенил всички и из облака се чул глас, който казвал: "Този е Моят Син възлюбен, в Когото е Моето благоволение! Слушайте Него!" Учениците от страх паднали ничком. Но Господ се допрял до тях и им казал: "Станете, не бойте се!" И като станали, те видели само Иисус Христос в обикновения Негов вид. Те слезли от планината. А Той им забранил да говорят за това, което видели, докато Син Човечески не възкръсне от мъртвите.

Това събитие било предназначено да предпази апостолите от униние и съмнение при вида на Христовите страдания и да укрепи вярата им. Учениците чули гласа на Самия Бог; двама най-велики представители на Стария Завет – Мойсей и Илия, засвидетелсвали със своето явяване, че Иисус е действително Оня, за Когото предсказвали пророците. Окръжени от небесна слава, тия св. мъже беседвали с Иисус Христос за Неговите спасителни страдания и доброволна смърт. Най-после, това чудно явление трябвало да отвлече апостолите от земните помисли за величие, като ги направи свидетели на небесната слава на Христа.

Синаксар на Преображение Господне * Синаксар, гръцка дума (Συναξάριον) произлиза от συναξις - събрание (на вярващите в църква за празник) и означава книга на празниците, а по-късно - сборник с исторически сведения за празника или светеца.

* Кесария Филипова - град в северна Палестина, разположен в полите на планината Ермон. Застроен от сина на Ирод Велики, тетрарха Филип, той украсил града и го нарекъл Кесария в чест на римския кесар Тиберий; за разлика от Кесария Палестинска или Стратонова, градът се нарича Кесария Филипова.

Приближавайки се към доброволните страдания заради нашето спасение, нашият Господ Иисус Христос започнал да говори на учениците си, че "трябва да отиде в Йерусалим и много да пострада от стареите, първосвещениците и книжниците и да бъде убит" (Мат. 16:21); Той казал това в Кесария Филипова*, след като апостол Петър изповядал, че Той е Христос, Син на Живия Бог, - "Ти си Христос, Синът на Живия Бог" (Мат. 16:16).

Вече течала последната година от тригодишната проповед на Иисуса Христа и тридесет и третата година от раждането Му от Пречистата Дева. Христовите думи силно опечалили учениците, и особено апостол Петър, който започнал да възразява на Господа, казвайки: "милостив Бог към Тебе, Господи! това няма да стане с Тебе" (Мат. 16:22). Забелязвайки скръбта на учениците и желаейки да я облекчи, Иисус Христос обещал на някои от тях да им покаже Своята слава, в която ще се облече след отшествието Си: "тук стоят някои - казал Той, - които няма да вкусят смърт, докле не видят Сина Човечески да иде в царството Си" (Мат. 16:28). * Галилейската област в Северна Палестина, или Галилея (от еврейската дума “галил” - област, окръг), в дните на Христа Спасителя съставлявала третата област на Палестина и се деляла на северна, горна - езическа, и на южна - долна. Галилея заема видно място в световната история, като родина и място на проповедите на Христа Спасителя. Галилея се простирала на около 120 км от изток на запад, и на 40 км от север на юг. На север граничела със Сирия и Ливанските планини, на запад с Финикия, на юг със Самария, а на изток за граница й служела река Иордан. Градовете и големите села в Галилея наброявали повече от 200, а населението - до четири милиона, състоящо се не само от иудеи, но и от израилтяни, смесени със сирийци, финикийци, араби и други чужденци, много от които приели иудейската вяра. С чудния си климат, плодородие и богатство Галилея била най-добрата област в Палестина. Тя се отличавала с живителен климат, разнообразна, дивна красота на природата и неизчерпаемо плодородие на почвата. И географското положение, и множеството пътища и връзки също били благоприятни за Галилея: през нея минавали няколко търговски римски пътя от изток на запад към Дамаск, към финикийските брегове, към Средиземно море, към Египет и Асирия; други пътища я пресичали от юг на север. Промишлеността и животът кипели в Галилея... Много страници в Евангелието описват природата и живота на Галилея. С родината на Христа Спасителя град Назарет, с детството, младостта и най-вече с проповедите Му, Галилея била люлката на християнската вяра. А притчите, чудесата, събитията от всекидневния земен живот на Иисуса Христа, всичко това са образи, възпроизвеждащи богатствата и красотите на природата и нравите на живота в Галилея. Небето, земята, морето, хлебните ниви, градините, цветята, лозята, ливадите, рибите и птиците - всичко това служело за основа на Спасителя и образ на дивните поучения на Божествената Му проповед...
** Тавор - уединена планина на седем км от Назарет. Тук Варак събрал войската си против Сисара (Съд. 4:6) и в подножието й разбил враговете си (Съд. 6:33). Тук се преобразил нашият Господ Иисус Христос (Мат. 17:1; Марк. 9:2; Лук. 9:28). Това славно предназначение на Тавор провидял Давид (Псал. 88:13): “Тавор и Ермон за Твоето име се радват”. С това псалмопевецът означил цялата обетована земя, защото тези планини се намират в нейните предели.

Шест дни след изложените събития Господ, придружен от учениците и множество народ, отишъл от областта Кесария Филипова в пределите на Галилея; вече се свечерявало, когато Той достигнал Галилейската* планина Тавор**.

Имайки обичай нощем да се отдалечава от учениците за уединена молитва към Бога Отца, Иисус Христос и сега, като оставил народа в подножието на планината и взел със Себе Си само трима от тях - Петър, Йоан и Иаков, - се изкачил с тях на върха на планината, за да се помоли, и отдалечавайки се на неголямо разстояние, на високия хълм, се отдал на молитва. А тримата апостоли, изморени отчасти от изкачването на планината и от продължителната молитва, заспали, както свидетелства за това свети евангелист Лука: "А Петра и ония, които бяха с Него, бе налегнал сън" (Лук. 9:32).

По време на съня им, когато наближавало да се съмне, Господ Иисус Христос се преобразил, блестейки със славата на Своето Божество; по Негова заповед пред Него застанали двама пророци - Мойсей от мъртвите и Илия от рая; те беседвали за предстоящите Му в Йерусалим страдания и смърт.

Тази беседа и особеното проявление на божествената сила събудили апостолите; виждайки неизречената слава на Господа Иисуса, - лицето Му, сияещо като слънце, дрехите Му, блестящи като сняг, и двамата мъже, стоящи в тази слава и говорещи с Него, апостолите се ужасили.

По откровение на Светия Дух, те веднага разпознали в мъжете Мойсей и Илия и разбрали, че беседват за доброволните Христови страдания; вслушвайки се в нея, апостолите стояли с трепет, наслаждавайки се в същото време на Божествената слава, доколкото било възможно за телесните им очи. И Сам Господ им явил славата Си в такава степен, в каквато може да я види земен човек и да не се лиши от зрение: за смъртния човек е недостъпно съзерцанието на невидимото, безсмъртно Божество. Мойсей някога молил Господа да му яви Своята божествена слава лице в лице, на което Господ отговорил: "не може човек да Ме види и да остане жив" (Изх. 33:20).

Св. Преображение Господне.
Икона от ок. 1403 година от Теофан Грек.
Днес в Третяковската галерея в Москва. Източник: nsu.ru .

Когато беседата на Христа с Мойсей и Илия се приближавала към края си и апостолите, по внушение на Светия Дух, узнали за скорошното им отшествие, апостол Петър се проникнал от скръб от това, че пророците искат да се скрият от очите им: той би желал непрестанно да се наслаждава на дивното съзерцаване на Христовата слава и честните пророци; изпълвайки се с дръзновение, той казал: "Наставниче, добре ни е да бъдем тук; да направим три сенника: за Тебе един, за Моисея един, и един за Илия" (Лук. 9:33).

При тези думи на апостол Петър светлият облак, представил пред Христа двамата пророци, осенил апостолите, обкръжавайки върха на планината, за да вземе отново пророците, по Божие повеление, и да отнесе всеки от тях на мястото му; още повече се изплашили апостолите, когато, приближавайки се към Христа, влезли в самия облак и чули говорещия от него глас: "Този е Моят възлюбен Син: Него слушайте" (Лук. 9:35).

При тези слова свише апостолите, обзети от велик ужас, окончателно изгубили присъствие на духа и в силен страх паднали ничком на земята. Когато паднали на земята, славата Господня, разпростирайки се, се скрила от тях, а заедно с нея и пророците. Господ се приближил към лежащите на земята ученици, казвайки: станете, не бойте се! Като вдигнали очи, апостолите не видели никого, освен Господа Иисуса.

Започнало да се разсъмва и те тръгнали да слизат от планината; по пътя Господ им заповядал на никого да не казват за видението дотогава, докато Той, след страданието и смъртта, не възкръсне в третия ден от гроба, и те замълчали и през това време на никого не разказали за нищо от това, което се удостоили да видят.

Call Again · 2012-08-06 21:21:23

Страдание на светите мъченици Марин и Астерий * Валериан - император от 253-259 г.; Галиен - 260-268 година.

** Град Кесария Филипова е построен от Филип, синът на Ирод, който го нарекъл Кесария в чест на кесаря Тиберий. Той се намирал близо до изворите на река Иордан.

В дните на езическите царе Валериан и на неговия син Галиен* в Рим живял един честен и добродетелен велможа, на име Астерий, който изповядвал Христовата вяра. Той бил знатен и богат човек и се ползвал с благоразположението на царете. По време на гоненията, които бил повдигнати срещу Христовата Църква, Астерий строго пазел благочестието, без да крие своята вяра в Господа Иисуса Христа.

Веднъж, когато се намирал в пределите на Палестина, свети Астерий дошъл в град Кесария Филипова**, известен у финикийците под името Панеади. В този град, населен с идолопоклонници, имало обичай да се извършва езическо празненство близо до извора, изтичащ от планината Панеас. Оттук, предполагат, води началото си и река Иордан.

В деня на този празник принасяната на беса жертва ставала невидима: обитаващият там бяс похищавал жертвата, скривайки я от очите на хората и заслепените от заблуждението си езичници прославяли тази бесовска измама като велико чудо. Христовият раб Астерий, като присъствал на самия бесовски празник, не могъл да не изпита болка в сърцето си заради заблуждението и душевната слепота на прелъстения народ. Той повдигнал очите си към небето, издигнал ръце и с вяра се помолил на Христа Бога да изгони беса, който прелъстявал народа. И бесът на часа бил прогонен от Божията сила, и бесовското чудо се прекратило: всички виждали с очите си жертвата, тя вече не се скривала както по-рано и не ставала невидима. А когато чудото престанало да се извършва, вече не се извършвало и празненството, тъй като езичниците престанали да се събират при изворите.

Така молитвата на свети Астерий, съединена с вяра, очистила това място от бесовската сквернота.

А неговото страдание за Христа, по Божие усмотрение, станало по следния начин. * Кесария Палестинска - така се наричал в дълбока древност градът или кулата на Стратон. Този град бил възстановен от Ирод Велики, който го нарекъл Кесария в чест на император Август. Той се намирал на брега на Средиземно море. Св. апостол Павел по времето на своите мисионерски пътешествия неведнъж идвал в него (Деян. 9:30; 21:8) и прекарал тук две години като затворник (Деян. 23:23; 24:27; 25:4-6). В този град живеел стотникът Корнилий когото свети апостол Петър обърнал към Христа и кръстил (Деян., 10 гл.). Тук живеел и свети апостол Филип (Деян. 21:8); тук също умрял и Агрипа, поразен от ангел и изяден от червеи (Деян. 12:20-23). В Евангелието Кесария Палестинска не се споменава.

В другата Кесария - Кесария Палестинска* - живеел един знатен и богат воин на име Марин, но той бил още по-благороден чрез вярата си в Христа и още по-богат - чрез добрите си дела. Другарите му в полка го подтиквали да заеме мястото на стотника, което останало свободно след смъртта на заемащия го преди това воин.

Докато Марин се готвел да го заеме, друг един войник, който му завиждал и сам желаел да стане стотник, отишъл при съдията Ахеос. Той открил на съдията, че Марин, бидейки християнин, не желае да принася жертви на боговете и на изображенията на царете, а поради това - добавил доносчикът - такъв човек, по силата на римските закони, не трябва да се поставя за стотник.

Съдията призовал Марин и го попитал каква вяра изповядва. Като чул от него, че е християнин, му дал три часа, за да размисли: да избере живота или смъртта. За свети Марин имало два пътя: или да принесе езическата жертва и да остане жив, или да умре за изповядването на Христовата вяра.

В това време епископът на Кесария Палестинска Тетеик дошъл при Христовия изповедник и го завел в църквата, като му дал душеполезни наставления. След това, като влязъл заедно с него в светия олтар, епископът, посочвайки с ръка светото Евангелие и воинския меч, с който бил въоръжен Марин, казал:

- Избери едно от тия две неща, достойни мъжо: или да носиш този меч, за да служиш временно на земния цар, а след смъртта си да получиш вечна погибел, или - да станеш воин на небесния Цар, да положиш душата си за Неговото пресвето Име, което е написано в тази книга, и да царуваш заедно с Него в безкрайните векове.

Свети Марин посочил светото Евангелие и с гореща любов го целунал, показвайки, че е готов да отиде на смърт заради Христа. Тогава епископът му казал:

- Прилепи се с цялата си душа към Бога и укрепяван от Неговата сила, приеми това, което сам избра за себе си.

След това отпуснал свети Марин с думите:

- Иди си с мир.

Когато свети Марин излизал от църквата, глашатаят стоял при вратите на съда и високо призовавал Марин по име, тъй като трите часа вече били изминали. Като влязъл в съдилището, свети Марин по-безстрашно и отпреди изповядал, че е християнин, пред всички прославил Христовото име и порицал езическото нечестие. Съдията произнесъл смъртна присъда, след което светият мъченик бил изведен извън града и обезглавен.

На неговата мъченическа кончина присъствал свети Астерий, който по Божие устроение в това време пристигал в града. След страдалческата смърт на свети Марин, той снел от себе си скъпоценната си одежда и обвил в нея честното тяло и главата на мъченика и като го занесъл на раменете си до определеното място, сам го погребал с чест.

Затова и самият той се удостоил с мъченически венец. Нечестивите езичници го заловили и му отсекли главата[30] и по такъв начин свети Астерий, заедно със свети Марин, предстанал в лика на светите мъченици пред небесния Цар - Христа.

Това станало при царуването на Галиен, който наследил престола след гибелта на своя баща Валериан.

Заради кръвта на множеството християни, която пролял, Валериан бил наказан от Божия гняв: по време на сражение с персите, те удържали победа над римляните и той попаднал в плен на персийския цар Саворий. Отвели го в Персия и там Валериан служел като стъпало на Саворий, когато той се качвал на коня си. При това Валериан не можел да бъде откупен от позорния плен: Саворий не желаел да го размени за никакви съкровища, скъпейки тази слава, че имал възможността да стъпва върху шията на римския цар.

След като продължително издевателствал над Валериан, персийският цар накрая заповядал да му одерат кожата пред целия народ и да го посипят със сол. Така зле погинал злият, започвайки вечните мъки още в този живот.

Тази гибел на неговия баща уплашила Галиен. Той познал в нея Божието наказание заради безмилостното проливане на християнската кръв. Затова Галиен издал указ за всички области на Римската държава, който нареждал да се прекрати гонението срещу християните и да се разреши на епископите свободно да управляват своите църкви. Но преди указът да достигне в Кесария Палестинска, светите Марин и Астерий приели мъченическа смърт за Христа и влезли в радостта на своя Господ и нашия Владика Иисус Христос, Който царува заедно с Отца и Светия Дух.

По молитвите на светите наши отци, Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилуй нас.
Амин.

Call Again · 2012-08-06 21:21:52

Житие на св. преподобномъченик Дометий

Св. Дометий се родил в Персия като езичник във времето на Константин Велики. Като малък той се запознал с Христовата вяра, оставил езичеството и се кръстил. Толкова много той обикнал истинската вяра, че напуснал всичко светско и станал монах в един манастир до гр. Низибия. След като поживял тук известно време, той пожелал да се отдаде на безмълвен живот. Затова напуснал манастира и отишъл в една пуста планина, където се настанил в пещера. Чрез пост, молитва, бдение и богомислие той достигнал такава светост и съвършенство, че изцерявал от всякакви болести. В тия предели дошъл Юлиан Отстъпник. Той чул за Дометий и пратил люде да зазидат отшелника в пещерата жив, заедно с двама негови ученици. Така свършил живота си този Божи угодник и се преселил в Царството небесно. Това станало в 363 година.

В памет на свети преподобномъченик Дометий [1] Низибия - град в Месопотамия.
[2] Теодосиопол - град на източния бряг на Ефрат.
[3] Заедно с двама ученици.
[4] В пределите на Кир в Сирия.
[5] В 363 г., 23 март.

Свети Дометий живял при царуването на Константин Велики. Негова родина била Персия, където той бил обърнат от езичеството в християнството от човек на име Уар. Като оставил родствениците и родината си, проникната от езическото нечестие, свети Дометий се отправил към пределите на гръцката държава, в град Низибия [1]. Тук отишъл в един манастир и приел свето Кръщение, а след това се облякъл в монашески образ и непорочно преминавал подвига на постническия живот. Но поради внушенията на завистливия и лукав бяс, живеещите в този манастир монаси го намразили и свети Дометий бил принуден да избяга в манастира на светите мъченици Сергий и Вакх, който се намирал в град Теодосиопол [2]. Тук той подражавал на живота на архимандрит Нурвел, за когото се разказва, че в продължение на шестдесет години не вкусил нищо варено, спял извънредно малко, и то не лежейки или седейки, а като стоял, опирайки се върху жезъла си. Архимандрит Нурвел поставил преподобния Дометий за дякон, но когато светият разбрал, че архимандритът иска да го накара да стане свещеник, избягал и оттук [3].

Като се уединил в една пустинна планина [4], свети Дометий водел живот по Бога, търпейки зной и мраз и всякакви несгоди. После той се заселил в една пещера и извършил много чудеса с Христовото име: той изцелявал от болести мнозина, които идвали при него, като в същото време ги привличал от идолопоклонството в Христовата вяра. А когато в тази местност дошъл Юлиан Отстъпник и след като узнал всичко за свети Дометий, заповядал да го убият с камъни. Изпратените да извършат това злодейство дошли и намерили в третия час на деня светия старец, който заедно с двама ученици извършвал определените молитви. Като се нахвърлили срещу тях, ги избили с камъни и така преподобни Дометий завършил своя богоугоден живот, заедно с двамата си ученици [5].

Call Again · 2012-08-06 21:22:33

Преставянето на преподобни Ор Черноризец * Тиваида - областта около прочутия в древността град Тива. С това име се наричал и целият Горен (Южен) Египет. В тази област имало много манастири и монаси.

** Етиопия - страна на юг от Египет, наричана Нубия и Абисиния.

В Тиваида Египетска *, съседна на Етиопия ** страна, сред монашестващите живеел чуден мъж, на име Ор, който основал множество манастири, чиито монаси, около хиляда на брой, се намирали под неговото ръководство. Той бил вече деветдесетгодишен, украсен със старините си старец-схимонах, който притежавал необикновено благолепна външност: лицето му разкривало такава одухотвореност, че той приличал на безплътно същество. Преподобният Ор започнал своя подвижнически живот в далечната пустиня, където преживял много години в пълно уединение, пазейки най-строг пост. След това, по Божие повеление, той се преселил оттам и устроил манастир близо до един град. За да няма нужда братята да ходят далече за дърва, той със собствените си ръце насадил гора около него. А до неговото пристигане тук нямало нито едно дърво. Така се грижел преподобният не само за душевното спасение на братята, но и за необходимото за телесния живот, като се стараел монасите в нищо да не търпят недостиг. А докато живеел в далечната пустиня, се хранел само с треви и корени, които му изглеждали като извънредно вкусна храна. Вода пиел само когато намирал. По-голямата част от деня и нощта преподобни Ор посвещавал на усърдна молитва. Той водел такъв живот до дълбока старост. И ето, веднъж насън му се явил ангел Господен, който му казал:

- Ти ще станеш отец на мнозина, защото на теб ще се поверят много души и много хиляди ще наставиш на пътя на спасението. В бъдещия живот ще получиш награда, съответна на числото на тия, които си придобил за спасение. Не изпадай в съмнение, размишлявайки колко ще ти е необходимо за удовлетворяването на телесните нужди на такова множество люде. При теб в нищо не ще има недостиг; ще имаш всичко, за което се помолиш на Бога.

След това видение старецът се преселил по-близо до населените места. Отначало той си построил малка килийка и насадил зеленчуци. И тук, както и по-рано в далечната пустиня, преподобни Ор се хранел само със зеленчуци, а и тях вкусвал само в неголямо количество; често той приемал храна веднъж в седмицата. По-рано той не умеел да чете, но след преселването му от далечната пустиня, Господ му подал дара да разбира писанията. Когато един от братята му донесъл книга, той я отворил и започнал да чете, все едно че отдавна владеел книжното изкуство. Заедно с това преподобният Ор получил от Бога власт над бесовете: при него насила довеждали бесновати, които говорели пред всички за тайно извършваните от преподобния богоугодни дела. И много други изцеления извършил преподобният чрез даруваната му свише Христова благодат. При преподобни Ор започнали да се стичат множество желаещи да се подвизават под негово ръководство и скоро се събрали значителен брой монашествуващи, чийто наставник и ръководител бил преподобният. Той имал обичай по-напред да вкусва духовна храна, а после вече да пристъпва към телесната: само след като се бил причастил с Божествените Тайни, той отивал на трапезата, поучавайки братята с боговдъхновени наставления или с душеполезни разкази. Веднъж за назидание на братята той разказал следното:

- Аз видях в пустинята един мъж, който в продължение на три години не вкуси земна храна; на всеки два дена ангел Господен му донасяше небесна храна, която заменяше и водата.

- Познавам - им казал друг път преподобни Ор - един монах, при когото се явили бесове, които били приели вида на небесните воинства и ангелските чинове. Те му посочили огнена колесница, на която сякаш стоял някакъв цар, обкръжен от слава. Този цар казал на монаха:

- Ти обладаваш всички добродетели, сега ти остава само да ми се поклониш и аз ще те взема, подобно на Илия (4Царств., 2 гл.) на огнената колесница и ще те възнеса на нея.

Като чул тия думи, монахът изпаднал в размисъл:

- Какво значи това? - размишлявал той. - Аз постоянно се покланям на моя Спасител, Който е и мой Цар. И ако това е Той, тогава не би искал от мен да се поклоня, знаейки, че аз всякога Му се покланям.

След като размислил така, монахът казал:

- Аз имам свой Цар, на Когото постоянно се покланям. А ти не си мой цар.

Тогава бесовете на часа изчезнали заедно със своя цар и с колесницата.

Преподобни Ор разказвал това на братята, като че ставало дума за някой друг, но мнозина от тях добре знаели, че всъщност то е станало с него. Преподобният бил много приветлив и милостив към всички. Когато при него идвал някой брат и изразявал желание да живее с него, той за един ден му построявал килия. Заемайки се за тази работа, преподобният Ор призовавал цялото братство и всички с усърдие се стичали да му помагат: едни носели камъни, други - пясък, трети - вода, четвърти - дърва и по този начин още на вечерта килията ставала готова. След като я давал на новодошлия брат, преподобни Ор го снабдявал в достатъчно количество и с всичко необходимо за поддържането на живота му. Бог в изобилие изпращал на Своя угодник всичко, което той просел от Него. За преподобния отец съществува и следният разказ, който се отнася към времето от неговия живот, когато имал само един ученик:

Веднъж при настъпването на светлия празник на Христовото Възкресение този ученик му казал:

- Знаеш ли, отче, че сега е Пасха и ние трябва да я празнуваме както и всички празнуват.

- Е, сине мой - отвърнал старецът, - аз забравих, че сега е Пасха.

И като излязъл от килията, преподобни Ор застанал под откритото небе и издигнал ръцете си нагоре. Така той стоял три дена, без да се помръдне, предавайки се на размишление за Бога. След три дена той се върнал в килията и казал:

- Ето, чедо, според мярата на моите сили, и аз отпразнувах Пасхата.

- Какво прави ти, отче? - попитал ученикът.

- За монаха - отвърнал старецът - празникът и Пасхата се състоят в това - неговият ум да премине, както Израил (Изх., 14 гл.), със сухи нозе по морето на житейската суета и да се приближи към Бога. Монахът, като се отстранява от видимия свят, се приближава до невидимия Бог; а когато се привързва към земните предмети, чрез това отстранява себе си от невеществения Бог.

Бидейки отец на много братя, преподобният познавал живота и делата на всеки от тях, и дори тайно извършените. * В 90-ата година от рождението си, около 390 г.

Така веднъж някакъв странстващ монах, който страдал от порока на лъжата, като идвал при преподобния, скрил дрехите си. Като се явил полугол пред него, той го помолил да му даде дрехи. Преподобни Ор на часа го изобличил пред всички в лъжа, като извадил скритата дреха. Всички братя се проникнали от страх, като видели, че преподобният отец знае тайните и това, което е скрито за другите; и никой не се осмелявал да скрие нещо от него или където и да е, далече от неговите очи, да извърши нещо противозаконно, защото Бог му откривал всичко. След като наставил мнозина на пътя на спасението, не само монаси, но и мирски хора, преподобният Ор се преставил в Господа*, преселил се в небесните обители и бил причислен към лика на великите преподобни отци, които предстоят пред престола на Отца и Сина и Светия Дух, Единия Бог в Троица, на Когото е славата во веки. Амин.

Call Again · 2012-08-06 21:23:08

Житие на преподобния наш отец Пимен Многоболезнени

Пристъпвайки към разказа за блажения Пимен, да спрем нашето внимание върху неговото велико мъжество в страданията и оттук да се поучим, че болестта трябва да се понася търпеливо и че силата Божия в немощ се проявява. [1] Киево-Печерският манастир е основан от преподобния Антоний по времето на великия княз Изяслав (1054-1068) - син на Ярослав Мъдри и внук на свети Владимир. Преподобни Антоний бил родом от гр. Любеча, недалече от Чернигов. Той бил постриган в монашество на Атон. По съвета на постригалия го игумен и с неговото благословение, след известно време той се върнал в Русия, където, според пророческите думи на игумена, от него трябвало да произлязат много монаси. Най-напред той се поселил в една пещера, която била издълбана от свещеника на село Берестово - Иларион, а по-късно сам издълбал и своя пещера. При него започнали да прииждат хора, търсещи подвижнически живот, които се поселвали, като си издълбавали пещери. Най-забележителни от тези пришълци били преподобни Никон и преподобни Теодосий. Когато числото на братята се увеличило, те издълбали в скалите близо до килиите и църква, в която извършвали богослужението, а още по-късно над пещерата била построена и неголяма църква, посветена на Успението на Пресвета Богородица. Когато числото на монасите се увеличило още повече, преподобният Антоний помолил великия княз Изяслав да им дари планината, която се намирала над пещерата, и князът с радост изпълнил молбата му. Тогава било положено началото на строежа на голямата църква, манастирът бил ограден с ограда, били построени много килии, а накрая била завършена и църквата и украсена със свети икони. От това време води началото си манастирът, наричан Печерски - от пещерите, в които живеели неговите монаси.

[2] Пострижението в монашество от древни времена се извършва от светата Православна Църква, по особен чин, над избралия пътя на подвижническия живот и на всецялото предаване на себе си на Бога в молитва и в покаяние. На решилия се да встъпи на този път се задава въпросът, дали сам по своя воля избира това, след това той е длъжен да даде три обета: да пази девство, целомъдрие и нищета; след което в името на Светата Троица се извършва кръстообразното пострижение на неговите коси и обличането му в монашеските одежди. В ръцете на новопостригания се дава Разпятие и запалена свещ.

Блажени Пимен бил болен още от своето рождение; болестта не го оставила през целия му живот, но тази болест на тялото не позволила да се развие в него болестта на душата. Той бил чист от пороци и пазел девство още от майчината си утроба. Неведнъж умолявал своите родители да му позволят да се уедини в манастир, за да приеме пострижение в монашеския образ, но поради силната си любов към него те отказвали да изпълнят молбите му, желаейки да го имат за свой наследник след смъртта си. Веднъж, по действието на Божествения Промисъл, който устроява всичко, за да води то към добро, блажени Пимен особено тежко заболял, така че дори не се и надявал вече да оздравее. Принудени от необходимостта, родителите му тогава го донесли в Печерския манастир [1], умолявайки живеещите в него преподобни отци да се помолят, та техният син да бъде избавен от болестта.

Но усърдните молитви на монасите не донасяли изцеление на болящия; молитвата на блажения била по-силна от молитвите на всички тях. Той измолвал от Господа за себе си още по-тежка болест, тъй като се опасявал, че след като оздравее, родителите му отново ще го отведат от манастира и по този начин ще го лишат от възможността да получи пострижение. Поради това, докато неговите баща и майка седели до него, без да му позволяват да приеме пострижение [2], блажени Пимен силно скърбял и се молел на Бога, та Той да изпълни желанието му, по какъвто начин Му е угодно. И ето - една нощ, когато родителите му и слугите им били потънали в дълбок сън, при него дошли светли ангели, едни от тях - в образа на прекрасни юноши, а други изглеждали като игумена и братята от манастира. В ръцете си те носели светото Евангелие, свещи, власеница, мантия, було и всичко останало, което е нужно при пострижението.

- Искаш ли да те пострижем? - попитали те преподобния.

Той с радост отговорил:

- Искам! Господ ви изпрати, господари мои! Изпълнете желанието на сърцето ми!

И те веднага започнали да му задават определените въпроси, извършвайки всичко, което е положено в устава на монашеското пострижение. Така те го постригали във великия ангелски образ, облекли го в мантия и було, като го нарекли Пимен. След като му дали, според обичая, запалена свещ, те му казали:

- В продължение на четиридесет дни и нощи тази свещ няма да угасне. [3] Преподобният Теодосий, най-близкият сподвижник на преподобния Антоний, бил впоследствие и игумен на Киево-Печерския манастир. При него манастирът особено много се разраснал и братството се увеличило, а духовният подвижнически живот на монасите възсиял, подобно на светилник, поставен на високо място. Освен че мъдро ръководел братята, преподобният, проникнат от пламенна любов към ближните, изливал своите благодеяния и върху хората, живеещи в света: утешавал скърбящите, подкрепял изнемогващите, хранел гладните, обличал нищите, успокоявал болните и престарелите. Той починал на 3 май 1074 г., на 65 години от рождението си. Мощите му най-напред били погребани в пещерата, където той се подвизавал, а когато била завършена голямата каменна църква, посветена на Успението на Пресвета Богородица, която започнала да се строи по негово време, мощите му били пренесени в нея и положени в дясната страна на притвора.

Заедно с това, те му предсказали, че болестта му ще го съпътства през целия му живот, а избавянето му от нея ще бъде знак за скорошното настъпване на неговата смърт. След като дали целувание на блажени Пимен, те се оттеглили в църквата, където върху ковчега на преподобния Теодосий [3] поставили косите му, които завили в парче плат.

Монасите, които се намирали в близките килии, като чули песнопения, разбудили останалите, мислейки, че или игуменът с някои от братята постригва болния, или - че той се е преставил. Те се отправили към килията, където лежал преподобният. Тук намерили бащата, майката и слугите заспали. Монасите ги разбудили и забелязали, че килията е изпълнена с благоухание и че болният, обхванат цял от радост и веселие, е облечен в монашеска дреха.

- Кой те пострига и какви са тези песнопения, които се носеха тук, но които твоите родители не чуха? - попитали те преподобния.

- Аз мисля - отговорил той, - че ме пострига, като ме нарече Пимен, игуменът, който дойде тук с братята. Те пяха това, което сте чули. Те също ми дадоха и тая свещ, която виждате, като ми казаха, че тя ще гори непрекъснато в продължение на четиридесет дни и нощи. След това сложиха косите ми в кърпа и се оттеглиха с тях в църквата. [4] Църковният ключар, на когото е възложено пазенето на църковното имущество и върху когото лежи задължението да наблюдава за изпълнението на устава на църковното богослужение.

Като чули това, монасите побързали да отидат в църквата, но когато стигнали до нея, я намерили затворена. Те събудили клисарите и ги попитали дали някой е влизал в църквата след вечерните молитви. Клисарите отвърнали, че никой не е влизал, тъй като и ключовете се намират у еклесиарха [4].

Събудили и еклесиарха (но той никому не бил давал ключовете и с никого не бил влизал в църквата). Монасите взели ключовете и влезли в храма и действително намерили увити в кърпа коси върху ковчега на преподобния Теодосий. После известили за всичко това игумена. Той много се удивил и старателно започнал да издирва - кой би могъл да постриже преподобния Пимен, но неговите търсения останали напразни. Тогава за всички станало очевидно, че пострижението, по Божие повеление, е било извършено от свети ангели. [5] Числото 40 има важно символическо значение. То означава преход от едно състояние към друго, обновление, промяна. След изтичането на четиридесет дни след раждането, младенецът се внася в църквата, за да се посвети на Бога. В четиридесетия ден след смъртта, според вярването на светата Православна Църква, душата на починалия християнин се възнася, за да се поклони на Бога. Така и при пострижението в монашество, четиридесет дни новопостриганият трябва да пребивава усилено в подвига на молитвата, тъй като той е роден за новия живот и е умрял за земното и преходното. Това е означавала и запалената свещ, която ангелите дали на преподобни Пимен и която горяла в продължение на четиридесет дни и нощи.

Дълго разсъждавали игуменът и братята дали да приемат това чудесно пострижение като заменящо обичайното, което се извършва по устава. Накрая решили да не извършват повторно пострижение над блажения Пимен, тъй като имали ясни доказателства за действителността на извършеното над него пострижение. Монасите наистина намерили, както им казал и блажени Пимен, косите му върху ковчега на преподобния Теодосий, а и свещта, за която и един ден би бил достатъчен, за да изгори, горяла в продължение на четиридесет дни и нощи, без да изгасне [5], за което предварително говорел и преподобният веднага след пострижението си. Предвид всичко това, те само казали:

- За тебе, брате Пимене, са достатъчни даруваните ти от Бога образ и име.

- Но все пак, открий ни - казвал игуменът, като донесъл със себе си книгата с чина на пострижението - кои бяха тези, които те постригаха и не пропуснаха ли нещо от написаното в тази книга?

Блаженият Пимен казал на игумена:

- Защо ме разпитваш, отче? Та нали ти сам, като дойде тук с цялото братство, извърши над мене всичко, което е определено според тази книга. При това ти ми каза, че ще трябва цял живот да търпя страданията на болестта и че само преди смъртта ще бъда избавен от нея, така че ще бъда в състояние да повдигна смъртния си одър. Моли се за мене, свети отче, за да ми дарува Господ търпение!

След като изслушали това, всички го оставили.

А блаженият Пимен, според предсказанието на тези, които го постригали, в продължение на много години лежал в тежка и предизвикваща отвращение болест. От нея се гнусяли всички, които му прислужвали, и често даже по три дена не му давали нито да яде, нито да пие. Но той понасял всичко с радост, благодарейки на Бога.

Случило се така, че един болен, който страдал от същия недъг, бил донесен в Печерския манастир и постриган тук. Монасите, върху които лежало задължението да служат на болния, го настанили при блажения Пимен, за да им служат едновременно, но отнасяйки се небрежно към своите задължения, те често забравяли за тях, така че болните понякога изнемогвали от жажда. Тогава блаженият Пимен казал на лежащия заедно с него болен:

- Тъй като тези, които ни прислужват, се гнусят от нас поради смрадта, която излиза от нас, то би ли пожелал, братко мой, да понесеш техните задължения, ако Господ те повдигне и изцели?

Болният обещал на преподобния с усърдие да служи до самата си смърт. На това блаженият Пимен отговорил:

- Ето Господ отнема болестта ти и ти, като ставаш здрав, изпълни обещанието си: служи на мен и на подобните на мене, а върху тези, които нерадиво изпълняват своите задължения, Господ ще изпрати люта болест, та те, като изпитат наказанието, да получат спасение.

Болният на часа станал и започнал да прислужва на преподобния. А нерадивите прислужващи, според неговите думи, били поразени от недъг.

Избавилият се от болестта си брат не служил дълго на преподобни Пимен: като не издържал смрадта, той се отстранил от него и го оставил да се мъчи от глад и жажда. Като се махнал оттам, той се поселил в друга килия. Но внезапно го обхванала силна треска, подобно на огън. Нямайки сили да се повдигне, той три дена се мъчил от жажда и накрая започнал да вика:

- Заради Бога, смилете се над мене, защото умирам от жажда!

Монасите, които се намирали в най-близките килии, чули виковете му и дошли при него. Като видели страданието му, те съобщили на преподобния Пимен:

- Братът, който ти служи, умира.

- Каквото посее човек - отвърнал преподобният, - това и ще пожъне (срв. Гал. 6: 7): той ме изостави гладен и жаден и сам претърпя същото, защото излъга Бога и презря моето недостойнство. Но ние сме научени да не отвръщаме на злото със зло, затова - идете и му кажете: вика те Пимен, стани и отиди при него.

Веднага щом предали на разболелия се това, той оздравял и като станал, без всякаква помощ дошъл при преподобния. Блаженият Пимен дълго го увещавал, говорейки му:

- Маловерецо, ето, ти си здрав. Внимавай да не съгрешиш отново! Нима не знаеш, че еднаква награда ще имат, както търпящият болестта, така и този, който му служи. Търпението на унизените не ще остане без плод: тези, които тук изпитат кратковременна скръб и тегота, ще изпитват радост и веселие там, където няма нито болка, нито печал, нито въздишка, но живот безконечен. Заради това и аз търпя всичко. Бог, Който чрез мене те избави от твоя недъг, може и мен да повдигне от този одър и да изцели моята немощ, но аз не желая това: “който претърпи докрай, ще бъде спасен” (Мат. 10:22) - е казал Господ. За мен е по-добре в тоя живот да се превърна в труп, за да бъде в другия тялото ми нетленно. По-добре тук да претърпя смрадта, за да се наслаждавам там на неизречено благоухание. Величествено е, брате мой, църковното служение в светло, чисто и свято място, където богоугодно и сладостно, заедно с невидимите ангелски сили, да възнасяш молитви към Бога, поради което и църквата се нарича земно небе, а тези, които стоят в нея, се приемат като стоящи на небето. А пък тази тъмна и смрадна килия не е ли съд преди съда? Не е ли мъка преди безконечната мъка? Но този, който търпи това с благодарност, може с право да каже: “Твърдо се уповавах на Господа, и Той се наклони към мене” (Пс. 39:2). Утешавайки подобни страдалци, апостолът казва: “Ако търпите наказание, Бог постъпва с вас като със синове. Защото кой е тоя син, когото баща му не наказва? Ако пък оставате без наказание, на което всички станаха съучастници, тогава сте незаконни деца, а не синове” (Евр. 12:7-8). И Сам Господ ни увещава, брате мой, като казва: “с търпението си спасявайте душите си” (Лук. 21:19).

Като се проникнал от тези наставления на преподобния, братът започнал отново да му служи и повече не го изоставил. А доблестният страдалец и истински подражател на праведния Иов - свети Пимен - лежал двадесет години върху одъра на болестта, непрестанно благодарейки на Бога. Когато вече настъпило времето на неговата смърт, в Печерския манастир се явило знамение: веднъж през нощта над трапезарията се явили три огнени стълба, които после се преместили и застанали над църквата. Само Господ знае истинското значение на това знамение, но няма да бъде в разрез с истината да се предположи, че чрез него се показвало, че Бог-Троица, Който прави “ветровете Свои Ангели, огнените пламъци - Свои служители” (Пс. 103:4), вече бил изпратил Своите ангели за душата на многострадалния Пимен, както някога - за душата на Лазар. В този ден той внезапно оздравял и така узнал, че смъртта му е близо, спомняйки си за предсказанието на тези, които го постригали в монашество. Свети Пимен станал и обходил всички килии, покланяйки се на всички братя и измолвайки прошка от тях. А на болните монаси казвал:

- Братя и приятели мои, станете и ме изпратете!

И на часа, според думата му, болестта ги оставяла и те, вече оздравели, тръгвали след него.

След това преподобни Пимен влязъл в църквата, приобщил се с Божествените Тайни и после, като взел смъртния си одър, понесъл го, без всякакви указания, към пещерата, в която той никога не бил ходил и която никога в живота си не бил виждал. [11] Мощите на преподобния Антоний (†1073 г.) почиват в пещерата, където се подвизавал (в т. нар. “Близки пещери”).

[12] Схимата е одеянието на висшата монашеска степен, която се нарича Велик ангелски образ. При пострижението във Велика схима върху монаха се обличат и някои специални одежди, а именно: кукул и аналав. Кукулът е одежда, която покрива главата и раменете от всички страни; той има остър връх и се украсява с пет кръста, избродирани с червен конец. Разположението на кръстовете е следното: върху челото, върху гърдите, върху двете рамена и върху гърба.

Като влязъл в пещерата, той се поклонил на гроба на преподобни Антоний [11] и посочил мястото, където желаел да бъде погребан. Преди смъртта си той открил чудна тайна, като посочил гробовете на някои от братята, които били наблизо:

- Тук - казал той - вие положихте през тая година двама братя, единия - без схима, а другия - в схима [12]. Първия, който е погребан без схима, ще намерите в схима. Той дълго желаел да я приеме, но все отлагал; но тъй като показал дела, достойни за този образ, Господ му дарувал тази схима след смъртта му. А другия брат, погребан в схима, ще намерите без нея. Той не желаел схимата, докато бил жив, не показал и дела, достойни за нея, а казвал: “когато видите, че съм на път да оставя тоя свят, тогава ме пострижете в схима.” Той не помнел думите, на този, който е казал: “Не мъртвите ще възхвалят Господа, нито всички, които слизат в гроба; а ние (живите) ще благославяме Господа отсега и довека” (Пс. 113:25-26). Поради това от него е отнето достойнството на схимата и е дадено на този, който показал достойни дела за нея: “защото всекиму, който има (добри дела), ще се даде и преумножи, а от оногова, който няма (добри дела), ще се отнеме и това, що има” (Мат. 25:29). Третият брат - продължил той - е погребан тук преди много години и целият е изтлял, но схимата му е останала нетленна. Тя се пази за негово осъждане и изобличаване, защото той вършел дела, недостойни за този образ; целия си живот прекарал в леност и грехове, като не помнел думите на Господа: “от всекиго, комуто е много дадено, много и ще се иска” (Лук. 12:48). Пострижението в схима не донася никаква полза на тия, които не вършат добри дела, които избавят от вечните мъки.

След като открил тази тайна, преподобни Пимен казал на братята:

- Ето, дойдоха тези, които ме постригаха, за да вземат душата ми. [13] Св. Пимен починал на 11 февруари 1110 г.

Веднага, след като изрекъл това, той легнал и се преставил в Господа [13]. Монасите с голяма почит го погребали на посоченото от него място. А като отворили гробовете, за които преподобният им разказал, те намерили според неговите думи трима черноризци. От двамата, които неотдавна били умрели, те намерили без схима този, който бил погребан в схима; тя била възложена върху другия, който бил погребан без схима. А третия брат, който отдавна бил умрял, намерили целия изтлял и само схимата му била запазена. Всички дълго се чудели на неизказания Божий съд, който въздава на всекиго, според неговите дела. А на Бога подобава слава, чест и поклонение, сега и всякога и во веки веков. Амин.

Call Again · 2012-08-14 16:25:54

Тропар, глас 1

В рождестве девство сохранила еси,
во успении мира не оставила еси, Богородице,
преставилася еси к животу, Мати сущи Живота,
и молитвами Твоими избавляеши от смерти души наша.

В рождеството си съхранила девството
и в успението не си оставила света, Богородице,
представила си се пред Живота, Майка станала на Живота
и с твоите молитви избавяш от смърт нашите души.

Друг превод:
При раждането си съхранила девството,
при успението не си оставила света, Богородице.
Преминала си към Живота, Майко на истинския Живот,
и с твоите молитви избавяш от смърт нашите души.
Кондак, глас 2

В молитвах неусыпающую Богородицу
и в предстательствах непреложное упование,
гроб и умерщвление не удержаста:
якоже бо Живота Матерь, к животу престави,
во утробу Вселивыйся приснодевственную.

В молитвите непочиващата Богородица
и в застъпничеството неизменно упование,
гробът и умирането не я задържаха,
защото, като майка на Живота, се представи на Живота,
Всесилият се в приснодевствената й утроба.

Друг превод:
Неуморната в молитви Богородица
и в застъпничеството - неизменно упование,
гробът и смъртта не удържаха.
Като майка на Живота премина към Живота,
вселил се във вечнодевствена утроба.
Из акатиста на Успение (кондак, глас 4)

"Изпълнен с буря от помисли неверният евреин Афоний, виждайки пречистото тяло на Божията Майка, носено от богоносните Апостоли всечестно към гроба, се спусна към него, да го събори. Но внезапно, когато очите му ослепяха и едновременно с това ръцете му, прилепнали към одъра Й виснаха отсечени, изповяда с вяра, че Тя е Божия Майка, зовейки към Бога: Аллилуиа".
Тропар на предпразненството

Люде, с любов се съберете днес! Радвайте се, възклицавайте и ликувайте с веселие! Защото Божията Майка преминава славно от земните жители към небесните!

Успение на Пресвета Богородица.
Мозайка от Църквата "Иисус Христос Спасител в Хора" (Кахрие Джами) в Истанбул

История на празника "Успение Богородично"

Счита се, че празникът "Успение на Пресветата Богородица" е установен от Апостолите. Разказите за чудесното възнасяне в плът на Божията Майка на небето се отнасят към IV век; за него споменават блаж. Августин и Йероним, а Иерусалимският патриарх Ювеналий (420-458) утвърждава пред император Маркиан достоверността на тези разкази. Денят на празнуване на успение е установен от император Маврикий (592-602). Блажената кончина на Света Богородица е прославена в каноните на св. Козма Маюмски и св. Йоан Дамаскин.

От далечни времена празникът се предшества от пост, който съединява в себе си два древни поста: някога едни християни са постили преди празника Преображение Господне, а други - преди Успение на Пресветата Богородица. Константинополският събор, свикан през XII век, по времето на патриарх Лука, определя, всички християни да спазват Успенски пост - от първи до петнадесети август. Празникът продължава девет дни; неговото отдаяние се извършва на 23 август (Виж календара).

Гръцката православна църква "Успение Богородично" (Assumption (Koimisis) of the Theotokos) в Йерусалим, изградена на мястото, където според Преданието е бил гробът на Пресвета Богородица. Храмът е изграден от кръстоносците върху останките на византийска базилика.

Най-старото място, свързано с култа към Св. Богородица, е храмът "Успение Богородично" в Йерусалим. Той е издигнат през IV век върху мястото, където според преданието е било положено тялото на Божията майка в Гетсиманската градина. Запазеният и до наши дни каменен градеж обаче е от ХI век - тогава кръстоносците обновяват стария храм.

Pravoslavieto.com

Какво разказва църковното Предание

Веднъж, по време на пламенна молитва за по-скоро освобождаване (отрешение) от тялото, пред Приснодевата застанал Архангел Гавриил и със сияещо от радост лице и известил Волята Божия за Нейното успение, което трябвало да се извърши след три дни. Като знамение на Благодатното тържество над телесната смърт, която не ще има власт над Нея и от която тя трябвало да бъде възприета като от тих сън за безсмъртен живот и слава в светлината на Господнето лице, Архангелът дал на Богородица райско клонче, което излъчвало небесна светлина, като заръчал то да бъде носено пред гроба на Преблагословената в деня на погребението на пречистото и тяло.

Успение Богородично.
Стенопис от 13 в. от Евтихий и Астрапа от Църквата "Св. Богородица Перивлепта" (Св. Климент") в Охрид.

Ако Господ, по думите на светото Писание, е откривал на своите светии и апостоли тяхната кончина, колко по-достойно и праведно е било да се сподоби с такова предизвестие Благодатната и Пренепорочна Негова Майка. Кому повече приличало да отнесе на Богородица радостната вест, ако не на този от висшите Ангели, който, винаги предстоейки пред Бога, беше предизвестник на всички небесни тайни за Приснодевата.

Животът й можеше да свърши и по-друг начин, защото ако Енох и Илия бяха взети на небето, без да претърпят смърт, то нима това предпочитание се отказваше на Майката на Този, Който каза "Аз Съм възкресението и живота; който вярва в Мен и да умре ще оживее". Не, тя трябваше подобно на Него да умре, да бъде в гроб и в третия ден, със силата на Неговото всемогъщество да възкръсне, за да се сбъднат словата на Псалмопевеца: "възкръсни Господи, в покоя Твой, Ти и Кивота на Твоята светиня"! Тя трябваше да има обикновен човешки изход, за да не бъде счетена за привидна истината на въплъщението и да не се смущават хората да преминат на небето през същите врати на смъртта, през които мина и Небесната Царица, споделяща участта на родените на земята. На Господа беше угодно Пречистата Негова Майка да вкуси смърт, подобно на всички хора.

Пресветата Владичица разказала на всички това, което чула от Ангела и в потвърждение на своите думи показала райското клонче, сияещо с небесна светлина. Уведомила домашните си, Тя започнала да се готви за предстоящата кончина. Наредила да се украси Нейния покой и ложе, да се запалят тамян и свещи и да се подготви всичко необходимо за погребението. По времето, когато Божията Майка изявявала своите последни желания и утешавала тези, които били около нея, те чули шум и видели, че облаци ограждат дома й. Това били облаци, на които по Божие повеление Апостолите били издигнати и пренесени от различни страни, където проповядвали Евангелието, в дома на Богородица, за да отдадат чест на нейното погребение.

Апостолите, виждайки се един друг се радвали и в недоумение се питали взаимно защо Господ ги е събрал на това място. Тогава св. Йоан Богослов, приветствайки ги със сълзи, пристъпил към тях и им съобщил, че за Света Богородица е настанало време да отиде при Господа. Когато Апостолите разбрали това, те били обзети от дълбока скръб. Влизайки в стаята те видели Богородица да седи на ложето си, изпълнена с духовно веселие и я приветствали с думите: "Благословена си ти в Господа, Който е сътворил небето и земята." Тя им отговорила: "Мир вам братя, избрани от Господа." По-късно дошъл апостол Павел, а заедно с него и неговите ученици Дионисий Ареопагит, Иеротей Дивният, Тимотей, както и другите от седемдесетте апостоли. Светият Дух събрал всички тях за да се сподобят с благословението на Божията Майка и по-благолепно да се устрои нейното погребение. Тя призовавала при себе си всеки от тях по име, благославяла ги, хвалела тяхната вяра и труд в делото на проповедта на Христовото Евангелие, на всекиго пожелавала вечно блаженство и се молела с тях за мира и благосъстоянието на целия свят.

И ето, настанал петнадесетия ден на август и този очакван, и благословен трети час на деня, в който трябвало да се извърши представянето на Божията Майка. Множество свещи горели в стаята, а светите Апостоли, които обкръжавали благолепно украсения одър на който лежала Богородица в очакване на своя изход, хвалели с песнопения Бога. Внезапно бликнала неописуемата светлина на Божествената слава, пред която помръкнали горящите свещи. В лъчите на Небесната светлина слязъл Самият Цар на славата Христос, обкръжен от Ангели, Архангели и другите безплътни сили, и с праведните души на праотците и пророците, някога предвещали за Пресветата Дева. Той се приближил към Пречистата Своя Майка, утешил я с умилни думи - да не се бои от сатанинската сила, вече потъпкана от Нейните нозе и любезно я призовал с дръзновение да премине от земята на небето. Тя радостно отговорила: "Готово е сърцето ми; нека ми бъде по думите Ти", легнала на ложето си и, взирайки се в пресветлото лице на Господа, нейния Драгоценен Син, без всякакво телесно страдание и като че заспиваща, предала в ръцете Му пресветата Си душа.

"И както Приснодевата носеше на ръцете Си Сина Божи във времето на Неговото земно младенчество, така в отплата за това, Синът Божи понесе Нейната душа на ръцете Си в началото на Нейния небесен живот" - Филарет - Митрополит Московски.

С нежната любов на майка на целия християнски свят, Пресветата Дева от своята небесна висота гледала към оставащите на земята вярващи и с майчинско дръзновение увещавала Родения от Нея: "които си Ми дал, во веки съхрани".

Благодатното лица на Богородица "осветено от Божествена доброта, сияело със славата на Божественото девство", а от тялото й се разливало дивно благоухание. Чуден бил животът на Пресветата Дева, чудно било й Нейното успение.

Преданието свидетелства за много чудесни събития, съпровождащи погребението на Пресветата Богородица. Едно от тях се случило с иудейския свещеник Атоний. Той си пробил път до мястото на шествието и, бидейки силен физически, се хвърлил да събори одъра с думите: "Ето каква почест въздават на тялото, родило лъстивеца, който поруга закона на нашите отци". Но, едва допрял ръцете си до одъра, те били отсечени до лактите с невеществения меч на справедливото Божие възмездие. Откъснатите части останали залепени за одъра, а самият Атоний се хвърлил на земята с вик: "Горко ми!" Ужасен, той се покаял за деянието си и светите апостоли, като чули неговата гласна изповед и видели искреното му покаяние, духовно се зарадвали. Свети Петър му заповядал да отправи усърдна молитва към Пресветата Дева и да допре остатъка от ръцете си към частите, които висели на одъра. Тогава ръцете зараснали и се излекували. Атоний паднал пред одъра и на колене възнасял хвала на Св. Богородица и Нейния син.

Когато шествието достигнало Гетсимания, сред плач и стенания, се извършила последната раздяла с пречистото тяло; привечер светите Апостоли го положили в гроб и закрили входа с голям камък. Те не се отделили три дни от мястото на погребението, извършвайки непрестанни молитви и псалмопения. През цялото това време във въздуха се носело ангелско пеене в прослава на Пренепорочната Дева.

На същия този апостол Тома, който със своето съмнение допринесъл за по-голямата достоверност славната истина за Христовото възкресение било съдено да послужи за провъзгласяване на възкресението на Пресвета Богородица. По премъдрия Божи промисъл, апостол Тома не присъствал на успението и погребението на Божията Майка. Пристигнал в Гетсимания на третия ден, този съмняващ се Христов ученик с вопъл и отчаяние се хвърлил пред гробната пещера и дълбоко съжалил, че не се е удостоил с последното благословение на Божията Майка и не се е простил с Нея.

Апостолите в сърдечната си жалост към него решили да отворят пещерата, за да се утеши той, като се поклони на светите останки на Приснодевата. Голямо било удивлението им, когато видели, че там не било Пречистото тяло на Богородица, а лежали само погребалните й пелени, от които се разнасяло чудно благоухание.

Светата Църква нарича кончината на Божията майка "успение", а не смърт, защото смъртта, като възвръщане на пръстта на земята, а духът - на Бога, който ни го е дал, не е докоснала Благодатната.

"Победени са законите на природата в Тебе, Чиста Дево - проглася Светата Църква - съчетала девството с Рождеството и смъртта със живота. Останала дева след раждането и жива след смъртта, Ти Богородице, винаги спасяваш Твоето наследие".

Тя заспа за малко, за да се пробуди в същия миг за вечно-блажения живот и след три дни, с нетленно тяло, да се всели в небесното нетленно жилище. Тя заспа след тежкото бодърстване на многоскръбния Си живот на земята и "се представи на Живота" т.е. на Източника на живота, като Негова майка, която с молитвите Си избавя от смърт земните души и със Своето успение вселява в душите им живо предусещане на вечния живот.

Из "Сказание о земной жизни Пресвятой Богородицы", Издание на Пантелеймоновия манастир на Св. Гора Атон. © Фондация "Покров Богородичен"

Успение на пресвета Богородица

Още от първите векове на християнството св. Църква наредила да се празнува денят "Успение на пресвета Богородица". Подробности за това чудно събитие, както и някои сведения за живота на пречистата Божия Майка след възнесение на Спасителя, не са предадени от древните църковни писатели.

След като се върнали от Елеонската планина подир възнесението Христово, св. апостоли прекарвали в Йерусалим, очаквайки Утешителя Св. Дух, обещан им от Спасителя. Всички вярващи живеели в единодушие и любов и непрестанно се молели. С тях била и Майката Христова и някои свети жени, които служели на Господа през последните години на живота Му. Понятно е колко радостно и утешително било присъствието на Божията Майка за учениците, които скърбели за раздялата със своя божествен Учител. Тя вероятно им предавала ония думи, които, според евангелист Лука, "спазвала, като ги слагала в сърцето си" (Лука 2:19; 2:51); и всички вярващи гледали на нея с любов и благоговение. Пресветата Дева е живяла на хълма Сион в дома на св. Йоан Богослов, когото сам Господ в последните минути на Своя земен живот отдал като син – вместо Себе Си – на Своята пречиста Майка; и от тогава Йоан, като я взел при себе си в къщи, й служел като на своя майка (Йоан 18:27).

И след слизането на Св. Дух над апостолите пресвета Богородица си останала в Йерусалим. Скъпи й били ония места, гдето страдал и умрял нейният божествен Син. Често тя ходела да се моли на Голгота, на Елеонската планина, в градината, гдето било погребано тялото на Спасителя. Предполагат, че от нея християните възприели благочестивия обичай да посещават местата, осветени чрез присъствието на Господ Иисус Христос.

Когато цар Ирод почнал да гони Божията Църква, пречистата Божия Майка заминала за известно време в Ефес, гдето проповядвал св. Йоан Богослов. Има предание, че тя посетила Св. гора Атонска и остров Кипър, гдето праведният Лазар, когото нейният Син възкресил от мъртвите, бил епископ. Ето какво разказва църковното предание за това:

"Когато апостолите хвърлили жребие кой къде да отиде, за да проповядва Евангелието, пресвета Богородица пожелала да дели с тях трудовете им и казала да хвърлят жребий и за нея. Паднало й се Иверската земя и Св. гора Атонска. Но ангел Божи й се явил и казал да не напуска за известно време Иерусалим. Няколко години след това тя пожелала да посети св. Лазар и се отправила на кораб за остров Кипър. По пътя се дигнала страшна буря. Корабът се отклонил от пътя си, отдалечил се от Кипър и стигнал до Св. гора. Тук имало езически храм, пълен с идоли. Но щом пресветата Дева слязла на сухо, идолите паднали и св. Богородица проповядвала на изплашените жители за своя Син Иисус Христос. Мнозина повярвали и Божията Майка казала: "Това място ще бъде мой жребий, даден ми от моя Син и Бог. Няма да оскъднее Божията милост на това място и аз ще му бъда застъпница!" Затова отците на св. Атонска гора и досега считат Божията Майка своя особена покровителка и наричат Св. гора "Жребий на Божията Майка".

Когато гоненията малко поутихнали, пресвета Богородица се върнала в Йерусалим и живяла там обкръжена от благоговейна любов. Постепенно с разпространението на християнската вяра растяла и славата на Божията Майка. Мнозина дохождали от далечни страни да я видят. В едно древно послание, приписвано от някои на св. Игнатий Богоносец, четем:

"Много са у нас жените, които желаят да видят Майката Иисусова. Чуваме, че тая девствуваща Майка Божия е изпълнена с всякаква благодат: в гоненията тя е благодушна, при сиромашия и лишения не скърби, на оскърбяващите я не се гневи, но им прави добро, в щастие е кротка, към бедни е милосърдна и им помага, колкото може. Но не търпи въставащите против нашата вяра; тя е благовестница на нашето благочестие и наставница на верните във всяко добро дело. А особено обича смирените, защото сама във всичко е смирена".

Езичниците и юдеите, които мразели християните, негодували против Божията Майка заради уважението, с което се ползувала. Като знаели, че тя често посещава местата, гдето страдал Иисус Христос, те я следели, за да я убият. Но Господ пазел пречистата Дева и й готвил славно успение.

Пресвета Богородица била вече в преклонни години (64-годишна). Веднъж, когато се молела на Елеонската планина, тя видяла пред себе си архангел Гавриил, който държал в ръка палмово клонче. Той й възвестил, че след три дни тя ще се престави отвъд: "Твоят Син и Бог наш ще те вземе в Своето горно царство, за да живееш и царствуваш с Него вечно!" И след като й дал райското палмово клонче, се оттеглил. С най-жива радост св. Богородица приела вестта за своята близка смърт, понеже отдавна желаела да остави долния свят и да се пресели във вечните обители. Тя коленичила, дълго се молила и благодарила на Господа.

Когато тя се върнала у дома, св. Иоан Богослов бил поразен от сиянието, което озарявало нейното лице. Тя му известила за случилото се и започнала да се готви за своята смърт. Наредила и украсила дома като за радостно тържество, завещала на две бедни вдовици дрехите, които обикновено носела, и помолила Иоан да погребе тялото Й в село Гетсимания, гдето лежали нейните родители и св. Йосиф Обручник. Св. Йоан уведомил Иерусалимския епископ ап. Яков за близката смърт на Божията Майка. Той известил за това на всички нейни сродници и изобщо на вярващите. Скоро всички се събрали при св. Богородица. Всички плачели и скърбели за раздялата с Божията Майка. Но тя ги утешавала, предавала им думите на архангела, показвала им райското клонче и обещала винаги да се моли за тях.

Пресвета Богородица имала още едно желание – да види още веднъж св. апостоли, които сега били пръснати по цял свят да проповядват Евангелието. И желанието й се изпълнило. По чудесен начин всички апостоли, освен Тома, били пренесени в Йерусалим и изведнъж в едно и също време се явили пред вратите на нейния дом. Заедно с другите апостоли дошъл и св. апостол Павел с учениците си Тимотей, Дионисий Ареопагит и Йеротей Атински. Всички били смаяни, като се видели един друг. А когато св. Богородица известила за своята близка смърт, сърцата им се натъжили при мисълта, че те вече за последен път виждат Иисусовата Майка. Но тя, славейки и благодарейки на Господа, Който изпълнил последното й желание, молила ги да не скърбят: "Не плачете, приятели и ученици Христови, и не помрачавайте радостта ми с вашата скръб! А радвайте се с мене, задето отивам при моя Син и Бог. А като погребете телото ми, върнете се всеки на своята работа!" След това пресвета Богородица разпитала апостолите за трудовете им в проповядване словото Божие, дълго беседвала с тях, благословила ги и се молила Богу за цял свят.

Настъпил денят на нейното преставяне. От сутринта свещи горели в дома в знак на радост и тържество. Апостолите се молели и славословели Бога. Божията Майка възлегнала на украсен одър, радостно очаквайки смъртта. Изведнъж в третия час (9 часа) чудна небесна светлина озарила стаята. Покривът на къщата като че ли се разтворил и чудно явление се представило пред очите на вярващите. Сам Господ Иисус Христос в небесна слава, обкръжен от ликове ангели и светци, слязъл от небесата за душата на св. Богородица. "Душата ми величае Господа – възкликнала тя – и духът ми се зарадва в Бога, Спасителя мой, задето Той милостно погледна смирението на рабинята Си" (Лука 1:46-48). Господ повикал пречистата Си Майка за вечен живот и след това се чуло пеенето на ангелите, които славели с думите на архангел Гавриил: "Радвай се, благодатна, Господ е с тебе, благословена си ти между жените!" (Лука 1:28). Всички с благоговение гледали на това преславно видение. И когато след това пристъпили към одъра, на който лежало пречистото тяло на Божията Майка, видели, че лицето й сияе като слънце и чудно благоухание се разляло по стаята. Сърцата на всички присъствуващи се изпълнили с неизказана духовна радост.

Успение Богородично.
Стенопис от манастира Грачаница

Когато дошло време за погребение, апостолите вдигнали одъра и с псалмопение го занесли през град Йерусалим в село Гетсимания. Напред вървял св. Йоан Богослов, държейки в ръка райското клонче. Всички вярващи вървели подир пречистото тяло, над което се носел сияещ във вид на кръг облак, който озарявал цялото шествие, и ангелското пение се сливало с гласовете на вярващите. Много жители от града, като видели това чудно шествие, се присъединили към него. Но когато юдейските архиереи и началници узнали, че такава чест се оказва на починалата Майка Христова, те пратили въоръжени войници, за да разгонят събралата се тълпа и да отнемат от християните тялото на Божията Майка – те искали да го изгорят. Но когато войниците се приближили, сияещият кръг изведнъж се спуснал и като че ли с каменна стена оградил шествието, а пратените войници били внезапно поразени от слепота: По-късно някои от тях повярвали и били изцерени при гробницата на Божията Майка.

Апостолите погребали тялото в пещерата при село Гетсимания и затворили с камък входа й. В продължение на три дни те се молили непрестанно при гробницата и през всичкото време над това място пеели ангели.

На третия ден след успението (заспиването) на св. Богородица пристигнал ап. Тома. Той много се огорчил, че пристигнал твърде късно и не заварил жива пресвета Богородица. В желанието си да го утешат апостолите му предложили да отвалят камъка от гроба, за да може да се поклони на пречистото тяло. Но когато влезли в пещерата, видели, че е празна и че на мястото, гдето било положено тялото на Божията Майка, останала само плащаницата, с която я били покрили.

Апостолите в недоумение молили Бога да им открие тайната на това чудно събитие и в същия ден тя им била разкрита. Като се събрали на обща трапеза, те беседвали за успението на св. Богородица. Трябва да се има пред вид, че на своята трапеза те имали обичай да оставят едно празно място и да турят на него хляб за възкръсналия Господ Иисус Христос. След ядене те вдигали тоя хляб, наричан "част Христова", и като славели Пресвета Троица, казвали: "Господи Иисусе Христе, помагай ни!" След това разделяли тоя хляб помежду си и го изяждали като благословение от Иисуса Христа. Тоя път, в същото време, когато станали от трапезата, за да въздигнат Христовата част, изведнъж чули ангелско пение и като отправили очи към небето, видели на облаците пречистата Божия Майка, сияеща от слава и обкръжена от ликове ангели: "Радвайте се! – казала им тя, – защото с вас съм през всички дни!" Изпълнени от неизказана радост, те вместо обикновената си молитва извикали: "Пресвета Богородице, помагай ни!" Оттогава апостолите повярвали, че Пресветата Божия Майка възкръснала в третия ден след успението си и с тялото била взета на небесата.

В памет на това нейно явяване пред апостолите св. Църква наредила да се прави възношение (въздигане хляб) в чест на пресвета Богородица. Това възношение се нарича "панагия" ("пресвета").

По-късно над пещерата, гдето било положено тялото на Божията Майка, издигнали църква и оттогава започнали тържествено да празнуват Успението на Божията Майка. Тоя празник е един от дванадесетте велики празници.

Успение на нашата Пресвета Владичица Богородица и Приснодева Мария

След като Господ извършил спасението на човешкия род и се възнесъл на небето, пречистата и преблагословена Дева Мария, Божията Майка и Ходатайка за нашето спасение, продължила да живее, и то не малко, сред първите християни. Изпълвала я голяма духовна радост, защото виждала как църквата Христова расте по цялата вселена и славата на Нейния Син и Бог завладява пределите на земята. В тези първи дни от живота на християнската църква се сбъднали думите й, че ще я облажават всички родове (Лук. 1:18) - християните, които славели Христа Бога, облажавали и Неговата Пречиста Майка, която била още на земята. [1] Мелитон, епископ Сардийски и апологет от II в. смята, че успението на Пресвета Богородица станало на 69-та година от живота й, на 55-ата година от Рождество Христово и на 22-ата година от Възнесение Господне. Иполит, епископ Римски (III в.) твърди, че това станало на 57-та година от рождението й и на 43-та година от Рождество Христово; "Бащата на църковната история" Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска (+ 340 г.), пише, че успението на света Богородица било на 63-ата година от живота й, 48-та от Рождество Христово и 15-ата от възнесението на Спасителя. Епифаний, епископ Кипърски (+ 403 г.), смята, че света Богородица живяла 72 години, а от Рождество Христово били изминали 57 години. Така смята и Георги Кедрин, византийски писател от края на ХI и началото на ХII в. Църковният историк от ХIV в. Никифор Калист привежда думите на свети Евод, един от седемдесетте апостоли, че успението на Богородица станало на 59-та година от живота й и на 44-та година от Рождество Христово. Свети Андрей Критски (+ 712 г.) и свети Симеон Метафраст (Х в.) не определят точно колко години е живяла Божията Майка, казват само, че Тя се преставила на "преклонна възраст". Свети Димитрий Ростовски, като обяснява разликата в сведенията и прави обобщен извод за времето на преставянето на Пресвета Богородица, казва следното:

"Нека не се учудваме на различията между писателите относно годините на Пречистата Богородица; в онези времена на непрекъснато страшно гонение срещу Църквата не е било време за писане на книги и подробни изследвания на годините и църковните събития: тогава не толкова с писания, колкото с устна проповед и мъченически подвизи се разпространявала вярата Христова. И макар че е имало писатели, те също са свършвали като мъченици, а нечестивите гонители изгаряли книгите им. Смятаме, че по-голяма достоверност имат авторите, които пишат, че в почтена старост Тя е преминала във вечния живот. Това може да се заключи и от следния факт: при успението на Пресвета Богородица и на погребението на пречистото й тяло заедно със светите апостоли бил свети Дионисий Ареопагит, а Дионисий е обърнат към Христа от свети апостол Павел в Атина през 52-та година от въплъщението на Словото (според изследването на достоверни историографи и летописци). Ако Пречистата Дева се е преставила според Иполит в 43-та година от въплъщението на Христа, или в 44-та според Евод, или през 48-та, както говорят Евсевий и месецословите, то как тогава свети Дионисий би могъл да бъде на успението й, след като е обърнат в Христовата вяра през 52 г.? Значи Пречистата Дева се е преставила по-късно, след Дионисиевото обръщение, и светецът е бил на успението й заедно с останалите свети апостоли и апостолски мъже."

[2] Серафими - от еврейски "пламенни, огнени същества". Свети пророк Исаия във видение на Господ Саваот описва серафимите така: "видях Господа, седнал на престол висок и издигнат, и полите на одеждите Му пълнеха целия храм. Около Него стояха серафими; всякой от тях имаше по шест крила: с две всеки закриваше лицето си, и с две закриваше нозете си, и с две летеше. И викаха един към други и думаха: свет, свет, свет е Господ Саваот! цяла земя е пълна с Неговата слава!" (гл. 6:1-3). Това видение на пророка показва, че серафимите са висши духовни същества, които стоят най-близо до Бог. В "Небесната йерархия" на свети Дионисий Ареопагит те заемат първо място сред ангелските чинове.

[3] След кръстните страдания на Господ Иисус Божията Майка останала да живее в дома на свети Иоан Богослов, както говори за това сам любимият Христов ученик (Иоан. 19:25-27).

[4] Сион в превод от еврейски според едни означава "открито, нагрявано от слънцето място", а според други "високо, прочуто място или крепост". Сион е планина на югозапад в Иерусалим, на която се издига иерусалимската крепост. Отвсякъде е обкръжена с долини: на запад е долината Гион, на юг - Гинон, на север и изток - Тиропеон. До цар Давид Сион бил във властта на иевусейците, които имали тук своя крепост. Давид я завладял, разширил, укрепил и украсил и оттогава Сион станал негов град и столица на Иудея (2Царств. 5:7-9; 6:12, 16; 3Царств. 8:1; 1Парал. 14:4-8). Давид издигнал нови укрепления (2 Царств. 5:9; 1 Парал.11:8), които довършили и поддържали следващите царе (3Царств. 9:19, 24; 11:27). В скалите на Сион били гробниците на Давид и на другите царе. В свещеното Писание Сион има различни наименования - Сион, Давидов град, свята планина, жилище и дом Божий, царствен Божий град, олицетворява се със самия Иерусалим, с Иудиното коляно и царството иудейско, с цяла Иудея и с народа иудейски.У пророците Сион често се използува за означаване на царството Божие в цялата му пълнота, на небето и земята, до окончателното му завършване във вечността. И най-после Сион е прообраз на Божието местожителство на небесата, като място на най-висше откровение на Неговата слава (Евр.12:22); там Бог е поставил Своя Син за цар (Пс. 2:6); оттук идва спасението Израилево (Пс. 8:7; 52:7), оттук се явява Бог в Своята слава (Пс. 49:2-4); тук ще дойдат изкупените от Господа и Божията радост върху тях (Изх. 35:10).

[5] Елеонска или Маслинена планина, наречена така поради множеството растящи тук маслинови дървета. Намира се на изток от Иерусалим и се споменава често в свещеното Писание, особено в Новия завет. Потокът Кедрон я отделя от Иерусалим. Извисява се над града на височина 2665 фута над морското равнище (приблизително 800 м). Най-високата й част се нарича планина на Възнесението. Състои се от четири възвишения, които на изток преминават в долини и равнини. С Елеонската планина са свързани многобройни библейски събития. Давид бяга през Елеонската планина от сина си Авесалом (2 Царств. 15:20), пророк Иезекиил видял тук славата Господня (11:23). Планината е свързана особено тясно със събитията от земния живот на Христа Спасителя, Който обичал да се усамотява тук нощем за молитва. Във Витания, разположена също тук, се намирал домът на Лазар, който Господ често посещавал; на Елеонската планина Спасителят оплаквал Иерусалим; от тук започнал тържественият Му вход в града (Лук. 19:37); тук Той прекарал нощта преди предателството на Иуда Искариот и от тук се възнесъл на небето (Деян. 1:2). Елеонската планина изобилства с паметници за събитията от живота на Христа Спасителя.

[6] Архангел - началник на ангелите (1 Сол. 4:16; Иуд. 1:9). Свещеното Писание говори за ангелски чинове или степени, девет на брой: серафими, херувими, престоли, господства, сили, власти, начала, архангели и ангели (Бит. 3:24; Ис. 6:2; Кол. 1:16; Еф. 1:20-21; Рим. 8:38; 1 Сол. 4:16; Иуда 4 стих). От Свещеното Писание са известни имената на някои от архангелите: Михаил - което значи "който е като Бог" (Дан. 10:13; Иуда, ст. 9; Откр. 12:7); Гавриил - "мъж Божий, сила Божия" (Дан. 8:16; Лук. 1:26); Рафаил - "помощ, изцеление Божие" (Тов. 3:16; 11:1); Уриил - "огън и светлина Божия" (3 Ездр. 4:1; 5:20) и Салатиил - "молитва към Бога" (3 Ездр. 5:16); Иеремиил - "висок или Божия висота" (3 Ездр. 4:36). Към архангелите се числят още: Иехудиил - "хвала Божия" и Варахиил - "благословение Божие". Техните имена не се срещат в Свещеното Писание.

[7] Геена - идва от евр. и означава "долина на Еном" или "на синове на Еном"; става дума за дълбока и тясна пропаст, в която някога, в периода на царете, иудеите принасяли децата си в жертва на Молох (4 Царств. 23:10; Иерем. 7:31). По-късно служела като място за изхвърляне на всякакви нечистотии и за унищожаването им тук се поддържал непрекъснато огън. Поради това долината на Еном станала символ на място за вечно мъчение. Именно в този смисъл, в смисъла на ад, се употребява думата геена в Новия завет (Мат. 5:29, 30; 10:28; 18:9; 23:15; Марк. 9:43, 45; Лук. 12:5; Иаков. 3:6).

Щом се изпълнили дните й [1], наближил часът на Нейното успение. Самата Тя желаела по-скоро да напусне тялото и да се прибере при Бога. Душата й била обзета непрестанно от едно желание - да види сладостното лице на Своя Син, седящ отдясно на Небесния Отец (Евр. 1:3). Горещата й любов към Него превъзхождала неизмеримо любовта на серафимите [2]. Светите очи на Божията Майка проливали потоци от сълзи и тя топло молела Господ да я вземе от тази долина на плача в горните блажени обители (горни - вишни, небесни; Иез. 41:7; Кол. 3:3, бел.ред.).

Докато живяла в дома на свети Иоан Богослов [3] на Сион [4], често се усамотявала на Елеонската планина [5], на мястото, откъдето се възнесъл на небето Нейният Син и Бог. Тук, насаме, Му възнасяла усърдните си молитви.

И ето, веднъж по време на усамотена молитва, когато Божията Майка се молела да дойде по-скоро кончината й и Господ да я вземе при Себе Си на небето, пред Нея застанал архангел Гавриил [6], който й служел от първите дни на детството: той я хранел в Светая Светих, той й донесъл благата вест, че ще роди Сина Божий (Лук. 1:27-38), пазел я неотстъпно през живота й на земята. С грейнало лице небесният посланик предал на Пресвета Богородица думите на Господа, които я изпълнили с радост, че скоро, след три дни, ще отиде при Христа Бога. Като възвестил на Пречистата Дева смъртния й час, архангелът й рекъл да не се смущава, а с радост да приеме думите му, защото те са покана за безсмъртен живот при вечния Цар на славата:

- Твоят Син и Наш Бог - казал той - заедно с архангелите и ангелите, херувимите и серафимите, и с всички небесни духове и души на праведните ще приеме Теб, Своята Майка, в Царството небесно, за да живееш и царуваш с Него във вечни векове.

В знак на тържеството на Богородица над смъртта, тоест, че телесната смърт няма да има власт над Нея, както и душевната не я засегнала, и че след като заспи за кратко в смъртта, скоро ще се пробуди, ще стане и смъртта ще си отиде като дрямка от очите, и в светлината на Господнето лице ще види безсмъртната слава и живот, в които ще премине под радостни възгласи с духовно ликуване, архангелът връчил на Пресветата Дева райско клонче от финикова палма, което сияело със светлината на небесната благодат. Архангелът казал, че тази клонка трябвало да се носи пред пречестното и пречисто тяло на Божията Майка по време на погребението й.

Преблагословената се изпълнила с неизказана радост и духовен възторг, защото нямало за Нея по-радостно и приятно нещо от небесното съжителство с Нейния Син и Бог и от блаженството да съзерцава Неговия сладостен лик! Тя паднала на колене и възнесла усърдно благодарност на Своя Творец:

- Аз не бях достойна - молила се Пресвета Богородица - да Те приема, Владико, в утробата си, ако Ти Самият не бе помилвал Мене, Твоята рабиня. Аз съхраних повереното ми съкровище и затова имам дръзновение да моля Тебе, Царя на славата, да ме запазиш от геената [7]: ако небето и ангелите треперят пред Тебе, то какво остава за създадения от пръст човек, който няма никакви заслуги, освен даруваните му по Твоята благост. Ти, Господи и Боже, си благословен во веки.

Преди да напусне живота, Пречистата Владичица пожелала да види светите апостоли, които се били пръснали за евангелска проповед по вселената. Тя се молила да не вижда в часа на кончината си княза на мрака и ужасните му слуги, а сам Нейният Син и Бог да дойде по Своето обещание и да приеме душата й в светите Си ръце. Когато Нашата Владичица в коленопреклонение на Елеонската планина възнасяла пред Твореца Своите моления и благодарения, молитвата й била съпроводена от чудни знамения: маслиновите дървета на Елеонската планина се покланяли като живи заедно с Нея. Щом Божията Майка прекланяла колене, дърветата се огъвали надолу, когато се изправяла, и те се изправяли. С почит, сякаш Нейни раби, те й служели.

След молитвата Пресвета Богородица се върнала вкъщи и щом влязла, всичко се разтърсило от присъствието на невидимата Божия сила, която я обкръжавала, и от славата Господня, която я осиявала. Лицето й, което винаги сияело от Божията благодат, повече от лицето на Моисей, говорил някога с Бога на Синай (Изх. 34:30), сега греело с неизразима слава. [8] Свети апостол и евангелист Иоан, син на Зеведей, заможен рибар от Витсаида, в началото бил ученик на свети Иоан Кръстител, впоследствие Господ го призвал от рибарската мрежа за евангелска проповед и станал любим ученик на Иисус Христос (Иоан. 19:26). Бил един от тримата най-близки Господни ученици, които единствени могли да присъствуват на най-великите събития от живота Му - при възкресението на дъщерята на Иаир (Лук. 8:41-46), Преображението (Марк. 9:2) и на душевните Му страдания в Гетсимания (Мат. 26:37). Заедно с Майката на Господа бил пред кръста на Спасителя, Който го нарекъл Неин син (Иоан. 19:26, 27). Затова свети апостол Иоан останал в Иерусалим, където пребивавала Пресвета Дева Мария, до успението на Божията Майка. През това време с апостол Петър проповядвал за Христа и бил подложен на гонение от синедриона, което стигнало до бичуване. (Деян. 5:40). След като напуснал Иерусалим, любимият Христов ученик проповядвал Евангелието в Мала Азия и най-вече в Ефес. При гонението на Домициан (император от 81 до 96 г.) бил заточен на остров Патмос заради Божието слово и заради свидетелството за Иисус Христос (Откр. 1:9). Там се сподобил с неизречими откровения, описани в Апокалипсиса. При император Нерв (96-98 г.) свети апостол Иоан бил върнат от заточение и се заселил в Ефес, откъдето следял живота на околните църкви и предприемал пътувания за личното им наблюдение. През последните години от живота си водил суров начин на съществуване. Починал в Ефес 72 години след Възнесение Господне. Свети апостол Иоан написал светото Евангелие, три послания и Апокалипсис или Книга на откровенията. Евангелието е написано в дълбока старост, по внушение на Светия Дух, в края на I в. от Рождество Христово. Поради висотата на учението за Бог-Слово, изложено в писанията му, той е наречен Богослов. На иконите го изобразяват с орел, защото както орелът се издига високо в небето, тъй и Иоан Богослов в творенията си достига до най-високите религиозни истини.

[9] Свети Иаков Алфеев - един от дванадесетте апостоли, наречен още Иаков Младши (Марк. 15:40) или брат Господен (Гал.1:19). Бил син на Алфей или Клеопа. Наричат го брат Господен, защото бил първи братовчед на Иисуса Христа по майка, Мария Клеопова. Като апостол заемал почетно място в новосъздадената християнска община и бил първият епископ на иерусалимската църква. Отличавал се с необикновено строг начин на живот, поради което бил наречен Праведни. Иудейският историк Иосиф Флавий свидетелствува, че иудеите го убили с камъни. Той е автор на "Съборно послание", което се състои от пет глави и е написано на прекрасен гръцки език. В него с особена сила свети Иаков посочва необходимостта от добри дела за християнина, без които вярата е мъртва. Свети Иаков се смята за съставител на литургия, която носи неговото име.

Преблагословената Владичица започнала да се готви за кончината си. Най-напред съобщила за станалото на осиновения от Нея любим Христов ученик - Иоан [8], показала му сияйната райска клонка и му заръчала да я носи пред одъра й. Сетне съобщила и на останалите в дома, които й служели. Заповядала да изпълнят стаята с благоухания, да приготвят и запалят в нея колкото може повече светилници, да я украсят, както и одъра - с една дума да приготвят всичко необходимо за погребение.

Свети Иоан Богослов веднага изпратил човек при свети Иаков, брат Господен и първи иерусалимски епископ [9], известил всички роднини и близки за скорошното отшествие на Божията Майка, като посочил и деня. Свети Иаков побързал да съобщи на християните, които живеели не само в Иерусалим, но и в околните градове и села, тъй че с иерусалимския епископ при Нея се събрали освен роднините и множество вярващи.

Пречистата Владичица предала на всички думите, казани от архангела, за преселението й на небето, и като потвърждение показала получената от благовестителя райска клонка, която сияела с небесна светлина като слънчев лъч.

Като чули вестта за близката й кончина, вярващите не могли да удържат сълзите си: домът се изпълнил с плач и ридания. Всички умолявали милосърдната Владичица, като своя обща Майка, да не ги оставя сиротни. Но Тя ги утешавала да не плачат, а да се радват, понеже близо до Божия престол, лице в лице със своя Син и Бог, след смъртта Си ще може да Го умолява с още по-голямо дръзновение за милосърдие и благост. Преблагословената Богородица обещала след отшествието си да не оставя сиротни не само тях, но и целия свят: щяла да посещава света, да се интересува от нуждите му и да помага на бедстващите. [10] Гетсимания - от евр. "маслобойна". Намира се в подножието на Елеонската планина. Известна с това, че тук били изкупителните душевни страдания на Спасителя и тук Той принесъл Своята първосвещеническа молитва (Марк. 14:26, 32; Лук. 22:39; Иоан. 18:1). По предание от IV в. Гетсимания се намирала на стотина метра източно от моста над Кедрон.

Тези утешителни слова изтрили сълзите на плачещите и уталожили скръбта им. После Пречистата Владичица завещала двете си одежди на двете бедни вдовици, които получавали от Нея прехраната си и усърдно й служели. Тя искала пречистото й тяло да бъде погребано в Гетсиманската градина [10], която се намирала на Елеонската планина, недалеч от Иерусалим. Там била гробницата на праведните й родители Иоаким и Анна и на обручника й, свети Иосиф. Гробниците били в съседство с Иосафатовата долина, която се простирала между Иерусалим и Елеонската планина и била място за общо погребение на бедните жители на Иерусалим.

Докато давала предсмъртните си наставления, внезапно се разнесъл тътен като гръмотевица и се скупчили облаци около дома на свети Иоан Богослов - по Божие повеление ангели грабнали апостолите, които се били пръснали по земята да проповядват Евангелието, пренесли ги на облаци в Иерусалим и ги оставили на Сион пред вратите на дома, в който живеела Божията Майка. Като се видели, светите апостоли се зарадвали и се почудили:

- По каква причина Господ ни събра?

Излязъл свети Иоан Богослов, поздравил ги с радостни сълзи и им съобщил за скорошното преставяне на Пресвета Богородица. Тогава светите апостоли разбрали, че Господ ги бил събрал от краищата на света, за да присъствуват на блажената кончина на Неговата Пречиста Майка и с почит да погребат пречистото й тяло. Вестта за Нейната кончина препълнила сърцата им със силна скръб. Като влезли вътре, те видели Богородица да седи на одъра с радостно лице. Апостолите я поздравили с думите:

- Благословена си Ти от Господа, сътворил небето и земята!

- Мир вам, братя, избрани от самия Господ! - отвърнала Пречистата Владичица.

Сетне ги попитала:

- Как дойдохте тук?

Светите апостоли й разказали, че били грабнати, всеки от своето място, със силата на Божия Дух и на облаци пренесени на Сион. Светата Дева прославила Бога, Който чул молитвата й и изпълнил съкровеното й желание - да види преди кончината си светите апостоли.

- Господ ви доведе тук за утеха на душата ми, на която предстои, както изисква тленното естество, скорошна разлъка с тялото - настъпи часът, предопределен от Моя Създател - обърнала се Тя към тях.

Те й отвърнали натъжени:

- Докато беше на земята, ние, Владичице, се утешавахме, като виждахме в Тебе Самия Наш Владика и Учител, а сега, като се лишим от Твоето присъствие, как ще понесем тежката скръб, която е обзела душите ни? Ти отиваш в обителите на мира и покоя по волята на Родения от Теб, Христа Бога, и ние не можем да не се радваме на Божието решение, но заедно с това не можем да не оплакваме своето осиротяване, понеже няма да Те видим повече, Майко и Утешителко Наша.

При тези думи светите апостоли се обливали в сълзи.

- Не плачете - утешавала ги Пресвета Богородица, - не помрачавайте с вашата скръб радостта ми, приятели и Христови ученици, а се радвайте с Мен, защото отивам при Моя Син и Бог. Тялото ми, което приготвих за погребение, предайте на земята в Гетсимания, а после се върнете към възложената ви проповед на Евангелието. Ако Господ благоволи, ще ме видите и след Моето отшествие.

[11] Свети апостол Павел - велик християнски проповедник сред езичниците, наречен "апостол на езичниците". Роден в Тарс, главен град на малоазиатската област Киликия, прочут с гръцката си академия и с образованите си жители. Родителите на свети Павел били фарисеи - строги ревнители на Моисеевия закон (Деян. 23:6) и произхождали от Вениаминовото коляно. До обръщането си в християнството се наричал Савел в чест на цар Саул. Образованието си получил в Иерусалим под ръководството на знаменития иудейски учител Гамалиил, който в сравнение с останалите законници бил с по-широки разбирания. Като привърженик на Моисеевия закон, Савел станал гонител на християните и бил един от участниците при побиването с камъни на първомъченик Стефан. (Деян. 7; 8:1). Когато отивал за Дамаск, изпратен от синедриона, за да преследва християните, внезапно бил озарен от небесна светлина и призван от Христа, и той се обърнал към християнството. В Дамаск приел свето кръщение. От яростен гонител на християните Савел се превърнал във велик проповедник на християнството и станал свети апостол Павел (Деян. 9:20, 26). След завръщането си в Иерусалим бил приет в светото общество на апостолите. По време на многобройните си пътувания за разпространение на християнството благовестил Евангелието от далечните области на Азия до Рим и според преданието - дори до Испания и Британия. Заедно със свети апостол Петър завършил живота си мъченически при Нерон - бил посечен с меч в Рим през 64 г. Заради великия му проповеднически труд Църквата го нарича "първовърховен". Нито един от апостолите не е оставил толкова писания, както апостол Павел. Той е автор на 14 послания, писани в различно време и по различни поводи, но всички заедно са ярък израз на неговия религиозно-нравствен мироглед и отразяват религиозно-нравственото състояние на света в онова преходно време. Посланията на боговдъхновения апостол са първата чисто богословска систематизация на християнското учение.

[11] Свети Дионисий Ареопагит - член на атинския Ареопаг, обърнат към християнството чрез проповедта на свети апостол Павел, както свидетелстват Деяния на светите апостоли (17:34). Църковният историк Евсевий го сочи като първи епископ на Атина. Завършил служението си, според апологията на Аристид, с мъченическа смърт при Домициан през 96 година.

[12] Свети Иеротей също бил член на атинския Ареопаг, обърнат към християнството от свети апостол Павел, който го поставил за епископ на Атина. Починал през I век.

[13] Свети Тимотей, родом от Мала Азия, от Дервия или от Листра (Деян. 16:1; 20:4; 2 Тим. 3:4), бил обърнат към Христа от свети апостол Павел, който поради това го нарича свой син (1 Кор. 4:17; 1 Тим. 1:2). Бил постоянен спътник на свети апостол Павел по време на пътуванията му за евангелска проповед (Рим. 16:21; 1 Кор. 16:10; 1 Сол. 3:2). Според преданието ръкоположен впоследствие от самия апостол за епископ на Ефеската църква. Завършил своето 15-годишно епископско служение с мъченическа смърт според едни при Домициан (81-96), според други - при Нерв (96-98): тълпа от езичници, раздразнена от изобличителната проповед на свети Тимотей, на един езически празник го убила с камъни.

Докато Божията Майка разговаряла със светите апостоли, пристигнал и избраният Божий съсъд - свети апостол Павел [11], който паднал пред нозете на Пресвета Богородица, възхвалявайки и облажавайки я:

- Радвай се, Майко на Живота и моя проповед. Не можах да се насладя да съзерцавам Господа Иисуса Христа тук, на земята, преди възнесението Му, но сега, като гледам Тебе, сякаш виждам Него.

С апостол Павел дошли и най-близките му ученици Дионисий Ареопагит [11], Иеротей [12] и Тимотей [13]. Присъствували и останалите от седемдесетте апостоли. Светият Дух събрал всички, за да се сподобят с благословението на Пречистата Дева Мария и с присъствието си да придадат по-голяма тържественост на погребението й. Светата Владичица викала при Себе Си всеки един от светите апостоли, като възхваляла вярата и подвизите им в Христовото благовестие. На всекиго пожелавала вечно блаженство и се молела за мир в целия свят.

Настъпил петнадесетият ден на месец август. Приближавал се очакваният от всички благословен час - третият час на деня - часът на отшествието на Пресвета Богородица. В стаята горели много светилници. Светите апостоли възнасяли славословие на Бога. Пренепорочната Дева лежала на украсения одър, готвейки се за блажената кончина и очаквала пришествието на Своя възлюбен Син и Господ.

Внезапно стаята се изпълнила с неизказаната светлина на Божествената слава, от която светилниците помръкнали. Онези, които се сподобили с видението, изпаднали в ужас. Видели, че таванът на стаята се разтваря и славата Господня слиза от небесата - Самият Цар на славата, Христос, с множество ангели и архангели, с небесните сили, със светите праотци и пророци, някога предвъзвестили за Пресветата Дева, и с всички праведни души идвал при Своята Пречиста Майка.

Като Го видяла да се приближава, от радост Божията Майка възкликнала:

- Душата ми величае Господа, и духът ми се зарадва в Бога, Спасителя Мой, задето Той милостиво погледна унизеността на рабинята Си (Лук. 1:46-48).

И като се приповдигнала от одъра, сякаш искала да отиде да Го посрещне, Му се поклонила. Той се приближил, като я гледал с любов и казал:

- Ела, родна Моя, ела, гълъбице Моя, ела Мое драгоценно съкровище, и влез в обителите на вечния живот.

Божията Майка отвърнала с поклон:

- Благословено е името Ти, Господи на славата и Боже мой, благоволил да избереш смирената Си рабиня за служение на Твоето тайнство. Помени Ме, Царю на славата, във вечното Си царство. Ти знаеш, че с цялото си сърце Те възлюбих и опазих повереното Ми съкровище, сега приеми в мир духа ми и Ме запази от козните на тъмната сатанинска сила.

Господ я утешил с думи, пълни с любов, успокоил я да не се бои от сатанинската сила, която била победила. С любов я призовал безбоязнено да премине от земята на небето.

- Готово е сърцето ми, Боже, готово е сърцето ми (Пс. 107:2) - отвърнала Пресветата Дева. - "Нека ми бъде по думата ти" (Лук. 1:38) - казала Тя, както някога, и легнала пак на одъра.

В неописуема радост при вида на пресветлия лик на Нейния Син и Господ, препълнена с духовен възторг от любов към Него, Божията Майка предала пречистата си душа в ръцете Му. Без да изпита болка, сякаш заспала сладък сън: Този, Когото заченала без накърняване на девството и родила без болка, приел душата й от пречистото тяло. И начаса се подела дивна ангелска песен, в която, повтаряни от ангелите, радостно звучали думите на Гаврииловия поздрав към Пресветата Дева: "Радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените" (Лук. 1:28).

Така, с тържествено песнопение небесните чинове съпровождали пресветата душа на Божията Майка, носена от Господа в горните селения. Светите апостоли, които се удостоили с видението, с умилен поглед я изпращали, както някога Господа при възнесението от Елеонската планина (Деян. 1:9-12). Те останали още дълго по местата си, обзети от ужас, сякаш в несвяст.

Като дошли на себе си, Христовите ученици се поклонили пред Господа, възнесъл със слава на небесата душата на Своята Майка и с плач наобиколили одъра на Богородица. Лицето на преблагословената Дева Мария сияело като слънце и от пречистото й тяло се носело дивно благоухание, каквото на земята няма. Всички вярващи с благоговейна почит и страх целунали пречистото тяло. От честните й мощи излизала сила, която освещавала и изпълвала с радост сърцата на ония, които се докосвали до тях. Болните се изцелявали: слепи проглеждали, на глухи се връщал слухът, хроми се изправяли, бесове излизали - изчезвала всяка болест само от съприкосновението с одъра на Божията Майка.

[14] Свети апостол Петър, син на Иона, брат на Андрей, един от тримата най-близки ученици на Спасителя, родом от галилейския град Витсаида. Взет за апостол от Самия Иисус Христос, докато ловял риба (Мат. 4:18-20). Той пръв нарекъл Спасителя Христос, Син на живия Бог, заради което Господ го назовал камък, върху който ще съзида Църквата (Мат. 16:17-19). Три пъти се отрекъл от Христа, но с горчиво разкаяние си върнал любовта на Господа. След възкресението първи проповядвал за възкръсналия Христос в деня на слизането на Светия Дух (Деян. 2:14). Заедно с апостол Иоан призовал Светия Дух върху самаряните, кръстени от Филип, обърнал Корнилий стотник, давайки така достъп и на езичниците до църквата. Укрепил антиохийската църква. Проповядвал за Спасителя в Сирия, Понт, Галатия, Кападокия, Пергам, Витиния, Илирик и Италия, с една дума от Вавилон до Рим. В Рим по заповед на Нерон апостолът бил разпнат (през 64 г.) с главата надолу, по негова молба, понеже смятал, че не е достоен да умре на кръста както Господа. Апостол Петър оставил две послания до иудеите християни, пръснати между езичниците.

В такава атмосфера потеглила тържествената погребална процесия с Нейното пречисто тяло: начело застанали свети апостол Петър [14] и светите апостоли Павел и Иаков, брат Божий, които заедно с останалите апостоли от дванадесетте носели одъра на Пресветата Божия Майка. Най-отпред вървял свети Иоан Богослов с райската клонка, която разпръсквала сияние. Останалите вярващи със свещи и кадила съпровождали пречистото тяло. Всички пеели молитви за изход на душата. Свети апостол Петър започвал, а останалите стройно подемали след него Давидовия псалом: когато Израил излезе из Египет (Пс. 113), и всеки стих завършвали с алилуия. По внушение на Светия Дух пели и други празнични и благодарствени молитви и псалми.

От Сион тържественото шествие се насочило към Гетсимания, през Иерусалим. Над одъра и над съпровождащите го се появил облачен пръстен, който напомнял венец и бил озарен от необикновено светло сияние. А в облаците, на всеослушание, изпълвайки въздуха, се носело дивно ангелско пеене. Венецът останал над одъра на Божията Майка до мястото на погребението. Не замлъквала и ангелската песен.

Неочаквано обаче радостното шествие, което човешкият език е безсилен да опише, се наложило да спре. Мнозина от неповярвалите в Христа иудеи, щом чули необикновеното пеене и видели тържествената процесия, излезли от къщи и се присъединили към нея: вървели с вярващите и се чудели каква слава и чест се отдават на пречестното тяло на Майката на Иисуса Христа. Щом разбрали това, архиереите и книжниците изпаднали в голяма ярост. Изпратили слуги и войници, а и наговорили мнозина от народа да догонят шествието и да разгонят хората. Заповядали да убият Христовите ученици, а тялото на Божията Майка да изгорят. Когато обаче послушната надъхана тълпа, въоръжена сякаш за битка, хукнала в яростта си да догони процесията и вече я настигала, облачният пръстен внезапно се спуснал на земята и като стена обкръжил светите апостоли и останалите християни. Преследвачите чували пеенето, но не виждали никого от облака. Светите ангели, които невидимо се носели над тялото на Божията Майка и над християните, поразили със слепота злобните преследвачи: едни си удряли главите в градската стена, други опипвали зидовете и като не знаели накъде да вървят, търсели някой да им каже.

В това време един иудейски свещеник на име Атоний излязъл на пътя. По Божие повеление за още по-голяма слава на Пресветата Майка облакът се вдигнал и Атоний видял апостолите, множеството пеещи християни, които със свещи били наобиколили тялото на Приснодева Мария и се изпълнил със завист. В него пламнала някогашната злоба към Господа и той рекъл:

- Гледай с каква почит е обкръжено тялото на Тая, Която роди Измамника, разорил закона на нашите отци!

Понеже бил много силен, той се втурнал с неистова ярост сред тълпата от християни, за да събори на земята тялото на Пречистата наша Владичица. Когато ръцете на дръзкия свещеник се допрели до одъра, невидим ангел тутакси ги отсякъл до лактите с невеществения меч на Божието отмъщение и те увиснали като залепени за одъра, а самият Атоний паднал на земята с вик:

- Горко ми!

Като осъзнал греха си, той започнал да се кае и казал на светите апостоли:

- Помилуйте ме, раби Христови!

Свети апостол Петър заповядал на ония, които носели тялото на Божията Майка, да спрат и рекъл на Атоний:

- Ти получи каквото търсеше. Знай, че Бог, Господ на отмъщенията, се показа (Пс. 93:1) и ние не можем да изцелим раните ти. Това може да направи само Едничък Той, Когото вие неправедно отхвърлихте, хванахте и убихте, но и Той не ще ти даде изцеление, докато не повярваш в Него с цялото си сърце и не изповядаш с устата си, че Иисус е истинният Месия, Синът Божий.

Атоний възкликнал:

- Вярвам, че Той е предвъзвестеният от пророците Спасител на света - Христос. Ние още от начало видяхме, че Той е Божият Син, но помрачени от злоба и завист, не пожелахме открито да признаем Божието величие и без вина Го предадохме на смърт. Но по силата на Своето Божество Той възкръсна в третия ден, като посрами всички нас, които Го ненавиждахме. Ние подкупихме стражите и се опитахме да скрием Неговото възкресение, но не можахме да направим нищо, тъй като славата за това се разпръсна навред.

Докато Атоний говорел с разкаяние за своя грях, светите апостоли и всички вярващи се радвали с радостта на ангелите за всеки каещ се грешник. Свети апостол Петър заповядал на Атоний с вяра да допре отсечените си ръце до висящите на одъра и да призове Пресвета Богородица. Той го направил и ръцете веднага се съединили и били съвършено невредими. Само една червена линийка около лактите останала да напомня за отсичането.

Атоний паднал по очи пред одъра, кланяйки се на Родения от Пресвета Богородица Христос Бог, облажавайки и хвалейки Пречистата Негова Майка. Той започнал да изрежда пророчествата от Свещеното писание, които свидетелствували както за Нея, тъй и за Христос, и всички се удивлявали на двойното чудо, като видели дивното изцеление на отсечените му ръце и слушали мъдрите слова, с които прославял Господа Иисуса и възхвалявал Богородица. Сетне се присъединил към светите апостоли и заедно с останалите тръгнал към Гетсимания.

По същия начин получили изцеление и ония, които били поразени със слепота. Щом осъзнали своя грях, те дошли разкаяни, водени от придружители, докоснали се с вяра до честния одър и прогледали не само телесно, но и душевно. Милосърдната ни Майка, Пресветата Владичица, както с раждането си донесла радост на цялата вселена, тъй и в успението си не пожелала да наскърби някого. Като блага Майка на благия Цар Тя милостиво утешила със Своите благодатни дарове и бившите си врагове.

Но ето че светите апостоли и голямото множество християни стигнали до Гетсиманската градина. Щом свалили от плещите си одъра с пречестното тяло, сред християните отново се надигнал плач: ридаели за своето осиротяване, понеже се лишавали от такова съкровище. Когато си вземали последно сбогом, се скланяли над Пресвета Богородица и целували тялото й, обливайки се в сълзи, така че едва привечер могли да го положат в гроба. Но и след като привалили грамаден камък на входа, не се отделяли от мястото, подбуждани от любов към Божията Майка.

Светите апостоли останали три денонощия при гроба на Пресвета Богородица в Гетсиманската градина, като денем и нощем пеели псалми. И през всичкото това време наоколо се носели дивните песни на небесните воинства, които възхвалявали Бога и облажавали Неговата Пречиста Майка.

[15] Свети апостол Тома бил галилеец. След възнесение Господне проповядвал Евангелието в Палестина, Месопотамия, Партия и в други източни страни. Завършил своята проповед в Индия с мъченическа смърт.

По Божий промисъл един от апостолите, свети Тома [15], не присъствал на преславното погребение на тялото на Пречистата Богородица. Явил се в Гетсмания едва на третия ден. Скърбял много и се съкрушавал, че не се удостоил като останалите свети апостоли с последно приветствие и благословение от Пречистата Богородица. Плакал много, че само той единствен не видял Божествената слава, дивните Божии дела и тайни, явени по време на успението и тържественото погребение на Божията Майка.

Апостолите се смилили над него и решили да отворят гроба, за да може свети Тома да види поне мъртвото тяло на преблагословената Богородица, да се поклони и го целуне, за да се уталожи мъката му и се утеши в огорчението си. Когато обаче отвалили камъка и отворили гроба, изпаднали в ужас: тялото на Божията Майка не било там, били останали само погребалните пелени, от които се носело дивно благоухание. Светите апостоли стояли изумени, без да знаят какво да мислят! Със сълзи на очи, благоговейно, те целували погребалните повивки и се молили на Господ да им открие къде е изчезнало тялото на Пресвета Богородица.

Привечер седнали малко да се подкрепят. Светите апостоли по време на хранене имали следния обичай: оставяли едно свободно място на трапезата и заделяли в чест на Христа парче хляб. След като се нахранели, възнасяли благодарност, вземали хляба, наречен дял Господен, със славословие на великото име на Пресветата Троица го поднасяли нагоре и казвали: "Господи Иисусе Христе, помагай ни!" и го изяждали като Божие благословение. Светите апостоли правели това не само когато били заедно, но и когато се намирали далеч един от друг.

Сега, по време на трапезата в Гетсимания, те мислели и говорели само за едно - защо пречистото тяло на Божията Майка не било в гроба? И когато станали от трапезата и въздигнали отделения в чест на Господа дял, славейки Пресветата Троица, изведнъж чули ангелски хор. Вдигнали очи и видели във въздуха Пречистата Божия Майка в обкръжението на множество ангели. Озарявала я неописуема светлина. Тя казала:

- Радвайте се, защото съм с вас във всички дни.

Светите апостоли, като се изпълнили с радост, вместо обичайното: "Господи Иисусе Христе, помагай ни!", възкликнали:

- Пресвета Богородице, помагай ни!

Оттогава, след като сами повярвали, научили и светата Църква да вярва, че Пречистата Божия Майка била възкресена от Своя Син на третия ден след погребението и взета с тяло на небето.

Светите апостоли се върнали на гроба, взели оставената плащаница за утешение на скърбящите и като свидетелство за възкресението на Божията Майка.

Не подобавало скинията на живота да бъде във властта на смъртта. Родилата Създателя на тварите да сподели тленната участ на всичко земно. Законодателят изпълнил дадения от Него закон - децата да почитат родителите си - Той почел Своята пренепорочна Майка като Себе Си. Както Самият Той възкръснал със слава на третия ден, тъй и Майка Си възкресил със слава на третия ден и я взел в Своите небесни селения. Това било предсказано и от свети Давид: "Застани, Господи, на мястото на Твоя покой, - Ти и ковчегът на Твоето могъщество" (Пс. 131:8). Пророческите му думи се сбъднали, когато Господ възкръснал и възкресил Своята Майка. Празният й гроб, изсечен в скалата, както и на Нейния Син, съществува и до днес и е предмет на благоговейна почит от страна на вярващите.

Господ специално забавил пристигането на свети Тома, за да отворят заради него гроба и така църквата да се увери във възкресението на Божията Майка, също както чрез неверието на апостола се уверила в Христовото възкресениа (Иоан. 20:24-31).

Така станало успението на Пречистата и Преблагословена Богородица, погребението на непорочното й тяло, преславното й възкресение и тържественото уверение, че е взета на небето с плът.

След всички тези дивни чудеса и Божии тайни светите апостоли отново на облаци се завърнали там, откъдето били взети по време на своята евангелска проповед.

Свети Амвросий, като говори за земния живот на нашата Владичица, описва дивната й душевност:

"Тя е Дева не само по плът, но и по дух: смирена по сърце и неприбързана в говор. Думите й са пълни с Божествена мъдрост. Погълната почти постоянно в четене на светото Писание и неуморима в трудовете. Целомъдрена в разговор, беседва с хората като пред Бог. Никога никого не е обидила, на всички е желаела доброто. Не се гнусяла от никого, колкото и да бил изпаднал. Не се надсмивала, а всичко, каквото видела, покривала с любовта си. Всяка дума от устата й била пълна с благодат. Във всичко, каквото вършела, била образец на съвършено целомъдрие. Външността отразявала вътрешното й съвършенство, Нейната благост и незлобивост."

Епифаний и Никифор също описват душевната святост и външността на Божията Майка:

"Тя винаги притежавала забележително достолепие и

Call Again · 2012-08-14 16:26:49

Житие на св. пророк Михей

Св. пророк Михей произлизал от племето Юдово и живял във времето на пророк Исаия (VIII-VII в. пр.Хр.). Подобно на Исаия и той призовал развратилия се народ към покаяние и му напомнял безбройните Божии благодеяния.

"Народе Мой, какво аз Ти сторих и с какво те отегчих?" – викал пророкът от името на Господа.

"Аз те изведох от Египетската земя и от дома на робството те освободих... Възвестено ти бе в какво се състои доброто и какво иска от тебе Господ: да изпълняваш закона и да обичаш добродетелта и смирено да ходиш с твоя Бог" (Мих. 6:3-7,8).

След като посочва бедствията, на които ще бъдат подложени всички, които са забравили Господа, св. пророк Михей предсказва времената на благост и мир, когато ще се яви Спасителят:

"От Сион ще излезе закон и слово Господне – от Йерусалим" (Мих. 4:2).

Той указва и мястото, гдето ще се роди Спасителят:

"И ти, Витлееме Ефратов, малък ли си между хилядите Юдини? От тебе ще ми излезе Оня, Който трябва да бъде Владика в Израиля и Чийто произход е открай време, от вечни дни" (Мих. 5:2).

В памет на свети пророк Михей

Свети Михей, първият пророк с това име, произхождал от Ефремовото коляно и бил син на Иемвлай. Той живял в дните на свети пророк Илия, когато над израилците в Самария царувал Ахав с Иезавел, а над Иудея в Иерусалим - Иосафат.

По това време потомците на дванадесетте синове на Иаков се разделили на две царства: едното се наричало Иудейско - в него влизали Иудовото и Вениаминовото коляно, а столица бил Иерусалим. Другото се наричало Израилско и включвало в себе си останалите десет колена на еврейския народ. За столица на това царство служела Самария.

В Израилското царство се намирало и Ефремовото коляно, към което принадлежал и свети пророк Михей. Той често изобличавал израилския цар Ахав за същите грехове, за които го изобличавал и свети пророк Илия - за отпадането му от Бога в идолопоклонство и за извършваните от него неправди. Царят ненавиждал пророка изобличител, но не смеел да го убие: страхувал се от Божие наказание, срамувал се от невинността на праведния мъж и се страхувал, че ще се сбъднат пророческите му предсказания. Пророкът, отстъпвайки пред несправедливия гняв на царя, се отдалечавал от столицата и по-често живеел в планините. Той се опасявал, че като се явява многократно пред царя и го изобличава, може да възбуди в него гнева му, който не се спирал пред нищо.

В тези дни между дома на израилския цар Ахав и дома на иудейския цар Иосафат се зародили роднински отношения: Иосафат взел за съпруга на първия си син - Иорам, дъщерята на Ахав - Аталия. Подбуждан от роднинска любов, Иосафат дошъл от Иерусалим в Самария при Ахав. По време на тържествата в чест на госта Ахав помолил Иосафат да му помогне във войната против асирийския цар, за да отнеме от него Рамот Галаадски. Този град отдавна бил израилски, но асирийският цар го отнел със сила. Иосафат обещал да отиде на война заедно с Ахав и казал:

- Както ти, така и аз, както твоят народ, така и моят народ: отивам заедно с теб на война. Но отначало да попитаме Господа Бога: ще бъде ли благополучна за нас тази война?

И Ахав веднага събрал своите нечестиви и лъжливи пророци, 400 души на брой. Глава на тези лъжепророци бил Седекий, син на Ханаан. Всички ободрявали Ахав с надежда за успех и казвали:

- Отиди, Бог ще предаде в ръцете ти не само град Рамот, но и самия асирийски цар.

Но иудейският цар Иосафат, като човек благочестив и верен на Бога, разбрал, че сред тези пророци няма нито един истински, но всички са лъжци и мошеници, затова казал на Ахав:

- Няма ли тук поне един Господен пророк, когото да попитаме и да ни отговори истината?

Ахав отговорил:

- Има един мъж, който може да попита Господа и да ни открие истината. Това е Михей, синът Иемвлаев, но аз го ненавиждам, тъй като той винаги ми предсказва само зло.

- Не говори така - възразил Иосафат на Ахав, - но го извикай, послушай го и не се гневи на неговите изобличения.

Ахав веднага изпратил за пророк Михей, който по това време дошъл от пустинните планини в Израил. Двамата царе седели в своето величие на престолите пред вратите на Самария, а лъжливите пророци предричали пред тях. Техният глава - Седекия, направил железни рога, и като протръбил с тях, казал на Ахав:

- Така говори Господ: с тези рога ти ще унищожиш и изтребиш Сирия.

Същото казвали и останалите лъжепророци:

- Отиди в Рамот Галаадски и ще победиш асирийския цар: Господ ще го предаде в твоите ръце.

Междувременно пратеникът, който бил изпратен при пророк Михей, му казал:

- Ето, всички пророци предсказват добро на царя. Моля те, говори и ти като тях, за да не се разминават думите ти с техните.

- Жив е Господ! - отговорил пророк Михей - и каквото ми каже Сам моят Господ Бог, именно това ще кажа на царя.

Пророк Михей дошъл и застанал пред израилския цар Ахав, който го попитал:

- Слушай, Михей, да идем ли на война против Рамот Галаадски, или трябва да се въздържим?

Пророкът не отговорил веднага на въпроса на царя и като желаел да го привлече към по-усърдни въпроси, казал:

- Вървете - ще имате успех и те ще бъдат предадени в ръцете ви.

Ахав като видял, че пророкът не говори с дръзновение, се обърнал към него:

- Заклевам те: кажи ми истината като пред Господа.

Тогава свети Михей казал с дръзновение:

- Видях всички синове на Израиля, разпилени по планините като овце, които нямат пастир.

С тези думи пророкът предсказвал, че израилската войска ще се лиши от своя пастир на войната, тоест царя: той ще бъде убит и всички, ще бъдат разпилени по планините и пустините като овци от вълци. И казал Ахав на цар Иосафат:

- Не ти ли казах, че той не пророкува добро за мен, а само лошо?

Свети Михей продължавал:

- Изслушайте словото Господне: аз видях Господа да седи на високия Си престол и цялото небесно войнство стоеше Нему отдясно и отляво. И каза Господ: кой би увлякъл Ахав, израилския цар, за да отиде и падне в Рамот Галаадски? И един (от предстоящите) каза едно, друг казваше друго. И излезе един дух и застана пред лицето на Господа, и каза: аз ще го увлека. И Господ му каза: с какво? Той отговори: аз ще отида и ще бъда дух лъжлив в устата на всички негови пророци. И каза Той (Господ): ти ще го увлечеш и ще успееш. Отиди и направи така. Знай, царю, че духът в устата на твоите пророци е лъжлив, и Господ изрече за теб недобро.

По време на тези думи на пророка се приближил лъжепророкът Седекия и ударил по бузата свети Михей, като казал:

- Какъв Господен Дух ти каза всичко това.

- Ето, ще видиш това - отговорил свети Михей - в онзи ден, когато от страх пред асирийците ще бягаш от стая в стая, за да се скриеш поне в дома си.

Изпълнен с гняв, Ахав заповядал да хванат пророк Михей, да го затворят в тъмница и там да го хранят с “хляб на скръбта” и да го поят с “вода на печал”, тоест да му дават хляб и вода толкова малко, че пророкът да не умре от глад и жажда, а да остане жив до връщането на царя, който искал да го подложи на мъчения. Царят така и казал:

- Дръжте го, докато не се върна в мир.

Свети Михей отговорил на царя:

- Ако ти се върнеш в мир, то не Господ е говорил чрез мен.

След това Михей се обърнал към народа и гръмко казал:

- Слушайте това всички хора!

Светият пророк бил затворен в тъмница, която се намирала в столицата на израилското царство - Самария. Цар Ахав отишъл на война, където бил убит съгласно пророчеството на свети Михей. За това подробно се разказва в 22-ра глава на 3-а книга Царства, и в 18-а глава на Паралипоменон. След смъртта на Ахав се възцарил неговият син Охозия.

За кончината на свети пророк Михей не се говори нищо в свещеното Писание. Само в Пролога се съобщава, че сякаш е бил убит от Иорам, сина на Ахав, но още по-рано е отбелязано, че Иорам е бил зет, а не синна Ахав. Макар че е твърде вероятно светият пророк Михей да е умрял с мъченическа смърт от някого от мъчителите, защото жената на Ахав - Иезевел, останала след смъртта на мъжа си вдовица, Охозия, приел царството след баща си, и зетът - иерусалимският цар Иорам, всички те не могли да имат добро разположение към този, който предсказал гибелта на Ахав.

Паметта на пророк Михей във Великите Чети-Минеи се чества на петия ден от месец януари. И в тези минеи за него се говори, че заради изобличаване на беззаконие е бил убит и хвърлен в пропаст: близките на свети Михей извадили честното му тяло оттам и го погребали в земята си, близо до гроба на един странстващ пророк.

След като изминали 150 години, а може би и повече, след първия пророк Михей, се явил (през VIII век преди Р.Хр., бел.ред.) друг свети пророк със същото име, паметта на когото се чества сега (14 август). Той произхождал от Иудиното коляно. Родината му била местността Мораст, близо до град Елевтеропол, оттам светият пророк получил името - Мораститец. Той изричал пророчествата си в Иерусалим през дните на иудейските царе Иоатам, Ахаз и Езекия. По това време живял и свети пророк Исаия. Свети Михей изобличавал своите сънародници, че те, отклонили се в идолопоклонството, са забравили истинския Бог, и са усвоили нечестивите обичаи на езичниците. Пророкът им говорил със сърдечно съкрушение, обръщайки се от лицето на Бога:

- Люде мои, какво съм ви направил? С какво ви оскърбих? С какво ви досадих? - Отговорете ми. Или за това, че Аз ви изведох от египетската земя и ви избавих от робството, вие Ме оставихте и признахте за свои богове езическите идоли?

Изобличавайки също потисничеството, неправдите, грабителството и обидите, причинявани от князете, съдиите и старейшините на бедните и нещастните, свети Михей казвал:

- Слушайте главатари на дома Иаковов, които ненавиждате доброто и търсите злото, не трябва ли да полагата всички усилия, за да отсъждате праведно? Вие дотолкова притеснявате невинните бедни и нещастни, че сте разкъсали кожата им, изпочупили костите им и раздробили тялото им - сякаш искате да ги сложите в котел за приготвяне на храна. Слушайте това, главатари на дома Иаковов, които се гнусите от правосъдие и изкривявате всичко право, които градите Сион с кръв и Иерусалим с неправда!

Така пророкът изобличавал грешните и като виждал, че не се поправят, оплаквал гибелта им, скърбейки със стенания:

- Горко ми! Защото с мен сега - като след обиране на летни плодове, като след гроздобер: ни зрънце за ядене, нито зрял плод (тъй като няма кой да угажда на Бога!). Уви, душо моя! Няма милосърдни на земята, няма праведни между хората. Всички строят козни да проливат кръв. Всеки поставя примка на брата си. Ръцете им са насочени към това - да умеят да правят зло. Началникът иска подаръци и съдията съди за подкуп.

Пророкът оплаквал при изобличенията на нечестивите тяхната неразкаяност и предсказвал идващия върху тях Божий гняв: той щял да постигне отначало столицата на израилското царство Самария, тъй като там започнало идолопоклонството и нарушаването на Божия закон, и езическото нечестие. След това на подобно наказание щял да бъде подложен Иерусалим. Божието правосъдие отсъдило Самария да бъде разорена от асирийците, а Иерусалим - от халдеите. И отново пророкът ридаел, казвайки:

- Уви! Божието посещение настъпва!

Но между подобни печални предсказания Божият пророк възвестил и радостното, че Пастирът и Спасителят на нашите души, Господ Иисус Христос, ще се роди във Витлеем:

“- И ти, Витлееме Ефратов, малък ли си между хилядите Иудини? от тебе ще Ми излезе Оня, Който трябва да бъде Владика в Израиля” (Мих. 5:2). Останалите предсказания на този свети Божий пророк са изложени в пророческата книга на неговото име.

Нямаме сведения, как свети Михей е завършил живота си след края на пророческото си служение, но не се смята, че е умрял от мъченическа смърт. В книгата на свети пророк Иеремия се съобщава, че когато свещениците заедно с лъжепророците и множеството народ искали да убият свети Иеремия, някои от старейшините го защитавали, като казали на събранието:

“- Михей Мораститец пророкува в дните на иудейския цар Езекия, и говори на целия иудейски народ: тъй казва Господ Саваот: Сион ще бъде разоран като нива, и Иерусалим ще стане куп развалини, и планината на тоя дом - като горист хълм. Умъртви ли го заради това иудейският цар Езекия и цял Иуда? Не уплаши ли се тоя от Господа и не моли ли Господа? и Господ отмени бедствието, което беше изрекъл против тях; а ние да навлечем ли такова голямо зло на душите си” (Иер. 26:18-19.)?

От тези думи може да се види, че свети пророк Михей не е бил убит, но след края на своя богоугоден живот починал в мир. Той умрял и бил погребан в своята родина Мораст. След много години неговите честни мощи заедно с мощите на пророк Авакум били намерени по времето на царуването на Теодосий Велики по Божие откровение на Зевин, Елевтерополски епископ. За всичко това да бъде слава на нашия Бог сега и винаги, и во веки. Амин.

На този ден се чества построяването на храма “Успение на Пресвета Богородица” в Киево-Печерската обител.

В този ден се чества паметта на преподобния Аркадий, ученик на Ефрем Новоторжки.

В този ден е паметта на светия мъченик Маркел, епископ Апамасийски, изгорен около 389 година от идолопоклонници заради разрушаването на езически храм.

В същия ден се чества пренасяне на мощите на преподобния наш отец Теодосий, игумен Печерски.

По молитвите на светите наши отци, Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилуй нас. Амин.

Call Again · 2012-08-15 20:12:41

Успение на Пресвета Богородица

Из песнопенията на празника
Тропар, глас 1