Здравейте, не бях писала отдавна във форумчето и реших да пусна нещо ново, надявам се да ви хареса

Какво стана? Къде изчезнаха всички? Няма ги.. не разбирам, до преди 10 минути бяха тук с мен, а сега изведнъж изчезнаха.
С какво съм ги обидила, с какво съм ги наранила, че да си тръгнат без да се сбогуват или без да оставят бележка?
Да не би искаш да ми кажеш, че всичко това, което преживях с тях е било лъжа, а те са носели маски, били са тук, само за да гледат как страдам? Не мога да повярвам, че не ми бе минало през ума.. а всичко бе толкова хубаво.. и все още може да бъде.. в стаята сме само аз и ти.
Защо не си тръгна и ти с тях? Защо реши да останеш? Искаш да видиш как ще се срина, искаш да забиеш последният нож в гърба ми, или просто си решил да останеш, защото разчиташ на мен, зaщото аз означавам нещо за теб?
Моля те, недей да мълчиш.. проговори най - сетне, това твое мълчание бавно ме довършва.
Ти стоиш и не казваш нищо, а сълзи се стичат по бузите ти. Не мога да разбера мълчанието ти и това още повече ме измъчва. Защо не искаш да поговориш с мен и защо плачеш? Какво ти направиха те, как те нараниха? И теб ли напуснаха, така както мен. И теб ли те предадоха? Всичките ми въпроси остават без отговор, а ти продължаваш да плачеш.
Искам да ти помогна и да те успокоя, да ти кажа, че всичко ще е наред, но самата аз знам, че нищо не е наред.. че всичко е объркано.
В стаята сме само аз и ти. и всичко, което се чува са сълзите ти, падащи от вече зачервените ти очи.. Не издържам да те гледам как плачеш и за това протягам ръце да те прегърна, но тогава разбирам, какво всъщност е станало. Аз седя срещу огледалото и се взирам в собственото си отражение, в погледа ми се разчита празнота, но аз продължавам да се боря със самотата.

ДА !

Защото ги пиша на момента.. а последните няколко дни нямам муза.. а ако тръгна да пиша без муза ще се получи БОЗА!
Много се извинявам за това! :S

Хора, благодаря ви за проевеното търпение, но просто музата ми я няма .. но сега вече започнах да пиша сериозно .. .

не
пъстри ?

Надявам се да е в скоро време, до утре със сигурност 

Ето още едно разказче от мен.. надявам се да ви хареса
има много грешки, но довечера ще го редактирам

Миналото лято тъкмо бяхме свършили училище и с децата от пред блока се чудехме какво ще правим цяло лято. Някои щяха да ходят на море, други на село при бабите и дядовците си. Но аз и най- добрата ми приятелка щяхме да идем на къмпинг с родителите си или по -точно бащите ни.

Тя  се казва Мони, аз Лора. Но тя на мен ми вика Ло, аз на нея Мон. На външен вид си приличаме по това, че и двете сме високи около метър и седемдесет с кестеняви коси, и сме вечно усмихнати. Аз съм със сини очи, докато Мон с тъмно кафеви. Познавахме се още от пеленачета и бяхме приживяли толкова много неща заедно, но ще наблегна най- много на миналото лято.
Ето че дойде дългоочакваният момент в който си събрахме багажа и се качихме в колата на баща ми. Потеглихме към езерото, където щяхме да се срещнем с други лагирници и да се настаним във вилата. След 3 часа път най - накрая пристигнахме.
Всичко бе като в приказка. Птиците пееха своите песни, подухваше лек ветрец и езерото беше кристално чисто и бе пленяващо синьо. С Мони слязохме от колата и вдишахме дълбоко въздуха, след което помогнахме на бащите ни да свалят багажа и се насочихме към вилата,  която щеше да бъде наш дом за повече от 1 седмица. Бе оборудвана с всичко необходимо за нашият престой. Вътре вече ни чакаха приятели на бащите ни и техните синове. Ники и Боби. Те бяха на по 16 години. И двамата бяха руси със светли очи. Боби беше облечен със зелени къси панталонки и бяла тениска, докато Ники беше с риза с къс ръкав и дънки.
- Уау, не мога да повярвам - каза Мони, когато се качихме в стаята си. - Тези момчета са толкова хубави. И ще сме повече от 1 седмица с тях.
- Мон успокой се, не забравяй да дишаш. Но да сладки са. - отговорих аз докато отварях вратата на гардероба.
- Кой ти хареса повече? Ники или Боби? - започна да разпитва Мони и взе сака си, за да си подреди дрехите.
- Ами Ники, някък ми се струва особен. Но ми хареса повече. Ами ти? - вече си бях подредила дрехите и се излегнах на леглото.
- На мен Боби ми хареса повече. Особено усмивката му. - отговори Мони и се усмихна леко. - Хайде да селзем и да разгледаме?
- Добре, която първа стигне печели меката възглавница - казах аз и се стрелнах към вратата
След 2минути и двете бяхме на първия етаж задъхани. Не може да се определи коя стигна първа, но мисля че някак ще се разберем за възглавницата.
Бащите и на четиримата бяха излязли да нагласят въдиците. Аз и Мони трябваше да направим нещо за хапване, докато Боби и Ники си разговаряха за коли в хола.
- Я виж какви сладурани сте като готвите. - каза Боби и се приближи.
- Нали и ние така мислим. - казахме с Мони по едно и също време. - Защо не ни помогнете с приготвянето на яденето? - успях да добавя аз.
- И какво ще получим в замяна? - чух гласа на Ники от към хола.
- Ами по един сладолед как ви звучи?
- Заемаме се. - казаха двете момчета в тон.
След по малко от 10 минути и четиримата седяхме в хола и ядяхме сладолед. Ники беше седнал до мен а Боби до Мон.
- Какво правят две момичета като вас тук? - попита Боби докато ядеше ванилов сладолед.
- Ами още от малки с бащите си ходим за риба и на планина, така че се навихме да дойдем и тази година. Без това нямахме други занимания. - казах аз и станах да си налея сок.
Тъкмо отварях хладилника, когато бащите ни се появиха и седнаха на масата да обядват.
- Какво ще кажете да излезем малко? - попита Мон и се отправи към вратата.
- Чакайте ме - провикнах се аз от кухнята и се затичах към вратата, но на вратата се блъснах в Ники. Той се усмихна, а аз се изчервих като домат. - Опс, извинявай. - Казах аз и отстъпих една крачка назад.
- Няма нищо, беше приятно. - каза Ники и усмивката му стана още по - голяма.
Излязохме навън, слънцето грееше силно, подухваше лек ветрец и в езерото се появиха леки вълни. Запътихме се на към кея и седнахме на прашните дъски.
- Колко е хубаво. - каза Мон и се загледа в далечината.
- Повече от хубаво. - добавих аз и се облегнах на лактите си.
Момчетата седяха безмълвно загледали се в далечината и се усмихваха.
Не разбрахме кога се бяха минали 2 часа.
- Искате ли да играем на нещо - попитах аз и се изправих. - Мон ти взе ли картите?
- Ам за къде сме без тях. - каза Мони и се запъти на към вилата да ги вземе. Аз останах сама с двете момчета.
- Какви са ви хобитата? - започнах с тъпите въпроси.
- Аз тренирам футбол от  години. - каза Боби и се усмихна.
- Докато аз ходя само на фитнес. През останалото време съм или вкъщи, или се размотавам по града. - добави Ники и се изправи.
- Браво на вас, личи си че тренирате. - казах аз и се засмях.
Двете момчета се спогледаха и се засмяха с мен. Ето че и Мони пристигна с тестето карти.
- Какво ще кажете за един кент? – попита Мони и седна на земята.
-  Аз съм съгласен –каза Боби и се придърпа към Мони.
- По двойки или не? – попитах аз, когато седнах срещу Мони.
- По двойки за по – интересно. – отговори Ники и седна до мен.
Резултатът беше 3:7 за мен и Ники, когато баща ми ме извика.
- Ела да говориш със сестра ти по телефона, че и е станало мъчно за теб. – каза баща ми и ми подаде неговият джиесем.
- Лори, как си? – чух гласа на малката ми сестричка.
- Аз съм добре дребус, ти как си? – попитах аз и седнах на верандата.
- Ами и аз. Липсваш ми. Кога ще се прибирате? – попита Дая и усетих тъга в гласа и.
- Дребус ние още  не сме били и 1 ден тук, а искаш вече да се прибираме? – отвърнах и аз и се засмях. – Чак другата сряда ще сме си вкъщи.
- Добре, но да ми донесеш мидички. – каза сестра ми. – Чао, обичам те!
- И аз те обичам дребус.
Дадох телефона на баща ми и отидох пак на кея. Още в далечината забелязах, че Мони и Боби ги нямаше. Знаех си, че така ще стане. Сигурно са зад някой храст и се натискат. Само при тази мисъл се засмях.
- Къде отидоха другите – попитах аз и се усмихнах мило на Ники. Сега беше моят шанс да пофлиртувам с него.
- Отидоха на разходка. Ако искаш да идем и ние на някъде? – отвърна той и се изправи.
-  Хмм с удоволствие. – казах аз.
Вече се бяхме отдалечили от вилата и Ники ме хвана за ръката.
- Исках да останем насаме – каза той и мепридърпа към себе си.
- Така ли? – попитах аз изненадана.
- Да, още като те видях нещо в теб ме плени. – отвърна той и ме придърпа  по близо.
- Честно казано чувствата са взаимни.  – отвърнах аз и се изчервих.
Погледнах го в зелените му очи и се усмихнах. Той се наведе към мен и допря устните си до моите. Затворих очите си и оставих чувствата да ме водят. Устните ни се вплетоха в една толкова сладка и опияняваща целувка.

Здравейте капризни фенове :3. Не бях писала от много дълго време насам и реших да пусна нещо ново. Само да кажа, че е доста объркано, но и много чувства са вложени в това "разказче". Приятно четене капризни маниаци .

Седя в тъмната стая свита на кълбо, чакайки те да се появиш от някъде и да ме прегърнеш, но теб те няма. Няма те и това ме убива, защото може би аз съм виновна за отсъствието ти. Аз с този мой инат, със сложният си характер и всички други неща, които ми се въртяха в главата по време на връзката ни. Не мога да повярвам, че си тръгна и никога повече няма да се върнеш, че това бе последното сбогом. Единственото, което до сега да остави такава болка в мен.

Още помня как седяхме прегърнати с часове, излегнати на леглото замислени за любовта, а сега всичко което ми остана са болката и самотата и спомените, ти взе всичко друго.

Всяка вечер не мога да заспя, защото ми липсват нежните ти целувки и топлите прегръдки, както и влажният ти поглед, с който ме изпиваше. Останаха също така и спомените за онова слънчево лято, в което бяхме неразделни, за всички мигове прекарани заедно и за всички грешки които допуснахме. За ревността и лъжите, за болката и сълзите.

Няма те и това е, не мога да се примиря. Все повече те търся, но ти си тръгна. Наранена съм и не знам какво да правя. Няма смисъл да живея, не мога да се храня и смея. Всеки ден от тук нататкл ще те виждам с нея! Момичето заради което ми разби сърцето.

След тежката раздяла, искаше приятели да бъдем.. Не мога с теб приятелка да бъда, ти ме нарани, уби и любовта ми.

Мога да съм объркана и наранена, но също така съм променена.
Познавам вече болката и сълзите, но това не е края! Има място и за мен в рая.
Време е да изляза от стаята в която съм се скрила. Признавам след раздялата ни страдах, но никога не се отказах.

Не те мразя, не те и обичам и след теб не мисля да тичам. Вече си ми безразличен.
Друг ще те замести. Друг за любовта ми ще се бори и друг сърцето ми ще спечели.
Човек се учи от грешките си, моята грешка си ти и няма да имаш повторение, не заслужаваш и едно извинение!

на JB.Smille

тук нищо не се виждаше ..
или поне аз не съм видяла 

нещо ново /

http://sphotos.ak.fbcdn.net/hphotos-ak- … 2933_n.jpg
http://sphotos.ak.fbcdn.net/hphotos-ak- … 1055_n.jpg coca cola
http://sphotos.ak.fbcdn.net/hphotos-ak- … 4258_n.jpg eye
http://sphotos.ak.fbcdn.net/hphotos-ak- … 3941_n.jpg
http://sphotos.ak.fbcdn.net/hphotos-ak- … 1338_n.jpg flower
http://sphotos.ak.fbcdn.net/hphotos-ak- … 7258_n.jpg snowflake

Весела Коледа на всички !
    (f)