Ощеем??

Заповядайте обещаното.

Част ХХІХ

Какво!? Това перко отново ли се изпари.Не,трябваше да разбера какво е станало с Раян и не мисля,че той е умрял от естествена смърт.По-скоро от НЕестествена смърт.
Босите ми крака зашляпаха по дървения под.Отворих вратата и се запътих към банята.Там пуснах водата и измих лицето си,по-скоро го наплисках,защото се чувствах смазана.След като го подсуших,се отправих към последната врата.Почуках,никой.След това с гръм и трясък отворих вратата.Очите ми се плъзнаха по калните стъпки на пода,които водеха до Кай.Слава Богу! Беше се свил на две.Обвил колената си с ръце и се клатеше напред-назад..Не вдигна поглед-плачеше.Почувствах се ужасно.Възможно най-бързо отидох до него,след което седнах.Кай изглеждаше съсипан.Сълзите му се ронеха от очите му и капеха една след друга на пода или по ръцете му.Изглеждаше напълно луд.Ако някой друг го бе видял,щеше да си каже,че е прясно избягал откаченяк.След като седнах до него той спря да се клатушка.
-Кай.. -започнах аз,но той ме прекъсна.
-Не исках да го правя...Той просто...Аз просто-не исках да го правя,не исках.. -той повтаряше само това,не спираше и не спираше.
-Кай,какво си направил? -попитах го и се изправих.Предчувствах отговора му.Запристъпвах назад,вперила поглед в него.Кай мигновено се изправи и дойде до мен.
-Кълна се Лиз,не исках да го правя... -каза той.Исках да извикам.
-Мамоооо! -викнах,като не отделях очи от него.Кай се пресегна и запуши устата ми с ръка.
-Не викай!  -заповяда той.Сега изглеждаше ужасно страховито,но не по онзи секси начин.Побиха ме тръпки.Кай отпусна хватката си.
-Убил ли си го? -попитах го без да издавам нито звук,въпреки,че вътрешно крещях за помощ.Кай се хвана за главата и се обърна.
-Не! Тоест..аз не исках,разбери! -кресна той и аз настръхнах.Чувствах се ужасно.
-Защо? -попитах го и не исках да знам отговора-просто го попитах.
-Той те нарани. -Кай се обърна с печално изражение,което предсказваше думите му.
-Но ти не ме познаваше тогава! Следял ли си ме? -попитах и не забелязах колко глуповато звуча.Той се засмя.
-Лиз,моля те.Не съм те следил. -оправда се той.
-Просто те познавах вътрешно. -каза Кай.
-Вътрешно!? Та ти дори нямаш тяло! -извиках го,но след това веднага запуших устата си с ръце.Глупачка,глупачка,глупачка! Той само се усмихна и нищо не каза.
-Аз ъм..такова..Извинявай. -каза и сведох глава.Той се доближи на сантиметри от мен и нежно ме целуна.
-Прощаваш ли ми? -попита ме Кай.Да ти прощавам!? За Бога,та ти си убил човек,как да ти простя!? Но въпреки всичко,кимнах.
Той отново ме целуна.
-О,моля ви се! Не тук!  -каза момичешки глас и аз се отделих от него и погледнах в страни.С периферното си зрение видях ,че Кай се усмихна с неговото психично изражение.Видях онова момиче,което видях и на вратата преди часове.Момичето което твърдеше,че е Ашли.Но в този момент съмненията ми се разясниха.
-Здравей,аз съм Ашли.Живея отсреща.Много грубо беше от твоя страна да ми треснеш вратата под носа. -измънка момичето и Кай се разкикоти тихичко.
-Какво!? -изтрещях. -Ти шегуваш ли се с мен? -обърнах се към Кай с опулено изражение.
-Ни най-малко.

Заповяддайте,дано ви допадне. Критики?

4007г двадесет и четвърти Декември.
***

Пътят бе дълъг и неравен.Имах чувството,че ще се случи нещо наистина неприятно...Както и да е,нека ви разкажа как започна всичко и защо сега сме в това антипатично положение.
Беше средата на лятото,няма да назовавам дати.Всичко бе както трябваше да бъде.Децата ходеха по улиците-както си пожелаят.Хората можеха да носят всичко което искат и да правят каквото искат-едно независимо общество.Но лошото беше,че жегата беше непоносима.Всичко беше пресъхнало,но това не ни пречеше да живеем.Една нощ,докато всички спяха,камбаните на църквата започнаха да бият.Някои си помислиха,че има починал,а други-не.Е,мнозинството на така наречените ,,други",надделяваше.Както гласеше тогавашния закон,всички се събраха в църквата.Тогава ни съобщиха за нападение с четиридесет и три жертви. Всички бяха съкрушени,някои бяха наши близки,други не чак толкова.Тогава вратите се залостиха.Петдесет и девет дни стояхме в църквата,нападенията не стихваха и кавгата продължаваше.Но после решиха да разширят пространството и така,целият ни град стана една църква-е,не точно,но както и да е.Страната ни се управляваше от Графове,на Графините бе забранено да да управляват,ако не са вдовици или бездетни.Честно казано предпочитах това,вместо да ме омъжат за някой когото не познавам.Няма значение,точно от тогава,всичко ни беше забранено ,,за наше добро".Църквата смяташе,че трябва незабавно да се върнем назад във времето,за да не ни нападат.Мен ако питате,това беше налагане на интересни.Файтонът спря.Възможно ли бе да сме пристигнали!? Стисках писмото здраво под корсета си.Вратата се отвори,човекът се поклони и ми направи знак да сляза.Подадох крака си навън,после другия и се изправих.Тук изглеждаше сякаш всичко си беше нормално,деца минаваха по улиците  и се смееха.От кога не бях чувала смях...Всичко беше напълно нормално.Единственото което не пасваше тук,бе замъкът пред мен.
-Насам Милейди. -каза човекът след когото тръгнах.Изкачихме всичките стъпала,а точно пред голямата метална порта,стражите показаха оръжията си.
-Всичко е наред,Лейди Катрина трябва да предаде нещо на Граф Хартофорд. -каза той и стражите прибраха оръжията си.Отвориха големите порти и пред мен се изписа картина-невиждана.Дворецът бе богато украсен.Всичко,чак до тавана беше в пурпурно червено-кралският цвят.
-Моля,изчакайте тук. -каза човекът,който навярно бе слуга тук,аз кимнах мълчаливо и свалих качулката от черното си наметало.След няколко секунди,лугата изчезна от погледа ми.А след него дойде една млада (предполагам Графиня) в червена рокля,влачеща се след нея.
-Катрина Вон де Ланго! -възкликна непознатата Графиня. -Как се радвам да ви видя! -тя се приближи до мен,прегърна ме и после ме погледна.
-Колко сте красива само! -усмихна се Графинята.Аз се изчервих.
-Вие също сте прекрасна Графиньо.. -не довърших,защото не знаех името и.Тя също усети това мое колебание.
-Да,разбира се,не очаквам да ме помните.Все пак бяхте само на четири,когато майка ви ви доведе. -не обичах да говорят за майка ми,но нямаше как да възразя.Кимна.
-Графиня Оливия де Ла Рио. -каза младата Графиня и се усмихна чаровно.
-Графиня Сантория-Виктория ме уведоми,че ще дойдете. -обмислих името на Графинята и най-накрая се сетих коя е.Тя бе жената която идваше у дома преди да наложат закона и бариерите на границата,както и пазачите.Тя идваше у дома и ми носеше прекрасни бални рокли,макар,че тогава не бяха модерни,аз ги обожавах.
-Аз съм съпругата на Графа. -каза Графиня Оливия де Ла Рио.Възможно ли е!? Невзрачната жена която ми носеше рокли,сега да бе Графиня!? Защо не. Щом една промяна може да се окаже такава,че да ни върне толкова назад,щом нападателите се оказват вампири,защо не една обикновена жена да не е Графиня!?
-Да. -поклоних се . -Съжалявам.Граф Хартофорд тук ли е? -попитах и се огледах.
-Уви,не.Какво да му предам? -попита Графинята.Не знаех дали можех да разчитам на нея,но все пак тя бе негова съпруга.
-Ще предадете ли това писмо на Графа? Кажете,че Графиня Сантория-Виктория го изпраща. -казах и извадих писмото  изпод корсета си.Очите на Графинята светнаха щом видя плика.
-Разбира се. -усмихна се тя и пое писмото.Бе толкова красива,че се чувствах неудобно...
-Благодаря ви. -казах и се отправих към портата.
-Няма ли да останете? -попита зад мен Гафинята.Аз се обърнах. -Да пътувате сега и то след като е започнало да се стъмва,не мисля,че Градфиня Санротия-Виктория би била съгласна. -Графинята ме погледна настоятелно,но аз трябваше да тръгва.
-Не се тревожете. -отговорих и отворих портата.
-Бъдете внимателна! -викна след мен Графинята и затвори портите,а аз се качих обратно във каретата и тя потегли.

След малко го пускамм!! ^^

Yes!! Ощее < 333

Оу,нексстт??  

Хубаво е! Но един съвет.Пиши ги по-кратки частите,че някой може само да го види колко е дълго и да се откаже да го чете.Иначе е доста добро. : )